Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Царуването на Давид – 70 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Царуването на Давид – 70 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Царуването на Давид
Веднага щом се възцари на израилевия трон, Давид започна да търси по-
подходящо място за столица на царството си. Разположението на бъдещата
столица бе избрано на 20 мили от Хеврон. Преди Исус да поведе
израилевите армии през Йордан, то се наричаше Салим. Близо до това място
Авраам бе доказал верността си към Бога. Осемстотин години преди
коронясването на Давид тук бе домът на Мелхиседек – свещеникът на
Всевишния. Бе централно и издигнато място в страната, защитено от
заобикалящите го хълмове. Намираше се на границата между Вениамин и Юда,
близо до Ефрем, а и другите племена имаха лесен достъп до него.
За да заемат това място, евреите трябваше да прогонят останалите
ханаанци, укрепили се в планините Сион и Мория. Крепостта им бе наречена
Евус и жителите й бяха известни като евусейци. В продължение на векове
Евус бе смятана за непристъпна, но бе обсадена и превзета от евреите под
командването на Йоав, който като награда за смелостта си бе направен
главен военачалник на израилевите войски. Сега Евус стана национална
столица и езическото й име бе променено на Ерусалим.
Хирам – царят на богатия град Тир на брега на Средиземно море, сега
потърси съюз с израилевия цар и помогна на Давид в изграждането на един
дворец в Ерусалим. От Тир бяха проводени пратеници, придружени от
архитекти и работници, и от дълги кервани, натоварени с кедрово дърво и
друг скъпоценен материал.
Увеличаването на силата на Израил, обединен от Давид, превземането на
крепостта Евус и съюзът с тирския цар Хирам възбудиха враждебността на
филистимците и те отново нахлуха в страната с могъща войска,
настанявайки се в долината Рафаим, недалеч от Ерусалим. Давид и войните
му се оттеглиха в крепостта Сион, за да изчакат Божественото
наставление. “Тогава Давид се допита до Господа, казвайки: “Да възляза
ли против филистимците? Ще ги предадеш ли в ръката ми?” И Господ каза на
Давида: “Възлез, защото непременно ще предам филистимците в ръката ти”
(2 Царе 5:17-25).
Давид настъпи веднага срещу неприятеля, разби го и го унищожи, като отне
на филистимците боговете, които те бяха взели със себе си, за да
осигурят победата им. Разгневени от унизителното си поражение,
филистимците събраха още по-голяма войска и се върнаха да се бият
отново. И отново “дойдоха, та се разпростряха по долината Рафаим”. Давид
пак потърси Господа и великият Аз Съм пое ръководството на израилевите
войски.
Бог поучи Давид: “Не възлизай; обиколи изотзаде им, та ги нападни срещу
черниците. И когато чуеш шум като от маршируване по върховете на
черниците, тогава да се подвижиш, защото тогава Господ ще излезе пред
тебе да порази филистимското множество.” Ако Давид бе избрал свой
собствен път, както направи Саул, нямаше да постигне успех. Но той
постъпи така, както Бог му заповяда и “поразяваха филистимското
множество от Гаваон дори до Гезер. И Давидовото име се прочу по всичките
земи; и Господ нанесе страх от него върху всичките народи” (1 Лет.
14:16, 17).
Сега, когато се утвърди на трона си и се освободи от нападенията на
външни врагове, Давид предприе изпълнението на една желана цел – да
донесе Божия ковчег в Ерусалим. В продължение на много години ковчегът
стоя в Кириатиарим, намиращ се на девет мили от столицата, но на главния
град на народа повече подхождаше честта да бъде удостоен със знака на
Божественото присъствие.
Давид събра тридесет хиляди от големците на Израил, защото намисли да
създаде случай на голяма народна радост и внушително тържество. Людете
откликнаха сърдечно на призива. Първосвещеникът и братята му, облечени в
свещени одежди, князете и водачите на племената се събраха в
Кириатиарим. Давид сияеше от свята преданост. Ковчегът бе изнесен от
дома на Авинадав и поставен на нова кола, теглена от волове, придружена
от двама Авинадавови синове.
Израилтяните го следваха с хвалебствени викове и радостни песни на
многобройните гласове в съпровод на музикални инструменти. “А Давид и
целият израилев дом свиреха пред Господа с всякакви видове
инструменти…, с арфи, с псалтири, с тъпанчета, с цитри и с кимвали”
(виж 2 Царе 6 гл.). Много време бе минало, откакто Израил за последен
път бе виждал такава победна сцена. С тържествена радост голямата
процесия се извиваше през хълмове и долини към святия град.
Но “когато стигнаха до Нахоновото гумно, Оза простря ръката си към Божия
ковчег, та го хвана; защото воловете го раздрусаха. И Господният гняв
пламна против Оза, и Бог го порази там за грешката му. И той умря там
при Божия ковчег”. Внезапен ужас обхвана радостното множество. Давид
изумен и много разтревожен се питаше в сърцето си каква бе Божията
справедливост. Опитал се бе да почете ковчега като символ на
Божественото присъствие. Защо тогава бе изпратена тази ужасна присъда,
която превърна времето на радост в случай за мъка и жалеене? Чувствайки,
че не бе безопасно да има ковчега близо до себе си, Давид реши да го
остави там, където бе. Намериха наблизо място за него в къщата на гетеца
Овид-едом.
Смъртта на Оза бе Божествен съд заради нарушаването на една изрична
заповед. Чрез Мойсей Господ бе дал особени наставления за пренасянето на
ковчега. Никой освен свещениците – потомци на Аарон, не трябваше да го
докосва, нито пък да поглежда в него, когато не бе покрит. Божественото
наставление бе: “…да пристъпват каатците, за да ги носят, но да се не
докосват до святите неща, за да не умрат” (Числа 4:15). Свещениците
трябваше да покрият ковчега и тогава каатците да го вдигнат с върлините,
проврени през пръстени във всеки от краищата на ковчега, които никога не
биваше да се изваждат. На гирсонците и мерариевците, чиято задача бе да
носят завесите, дъските и стълбовете на скинията, Мойсей даде каруци и
волове за пренасяне на поверените им вещи. “А на каатците не даде;
защото тяхната работа в светилището беше да носят на рамена” (Числа
7:9). Така при пренасянето на ковчега от Кириатиарим бе проявено пряко
и неизвинимо пренебрежение към Господните нареждания.
Давид и народът му се събраха да извършат едно свято дело и го
извършваха с радостно сърце и с желание. Но Господ не можа да приеме
службата им, защото тя не бе изпълнена според Неговите наставления.
Филистимците, нямащи познание за Божия закон, бяха сложили ковчега в
каруца, когато го върнаха на Израил, и Господ прие усилията им. Но
израилтяните имаха в ръцете си ясни изявления за Божията воля в тия неща
и пренебрегването им обезславяше Бога. Върху Оза падаше голямата вина за
дързостта му. Престъпването на Божия закон бе снижило чувството му за
светостта на закона. С неизповядани грехове той бе дръзнал да докосне
символа на Божието присъствие, престъпвайки Божествената забрана. Бог не
може да приеме частично послушание, нито пренебрежително отношение към
заповедите Си. Чрез наказването на Оза Той възнамеряваше да научи целия
Израил колко е важно да отдава стриктно послушание на Неговите
изисквания. Така смъртта на един човек доведе народа до покаяние и
предотврати нуждата от присъда върху хиляди.
Чувствайки сърцето си не напълно право пред Бога след погубването на
Оза, Давид се уплаши от ковчега, да не би някой грях да донесе присъда и
върху него. Но Овид-едом, макар че се зарадва с боязън, прие сърдечно
свещения символ като обещание за Божията благосклонност към послушните.
Сега вниманието на целия Израил бе насочено към гетеца и неговото
домочадие. Всички бдяха да видят дали щеше да им донесе благословение.
“И Господ благослови Овид-едома и целия му дом.”
Божественото изобличение оказа своето въздействие върху Давид. Накара го
да осъзнае, както никога досега, светостта на Божия закон и нуждата от
стриктно послушание. Благословението, показано към дома на Овид-едом,
отново му вдъхна надежда, че ковчегът можеше да донесе благословение и
на него, и на народа му.
В края на трите месеца той реши да направи нов опит за преместване на
ковчега и сега старателно изучи всяка подробност от Господните
наставления. Отново големците и огромно множество народ се събраха около
дома на гетеца. С благоговейна грижа ковчегът бе положен върху раменете
на посочените от Бога мъже, множеството се нареди след него и голямата
процесия тръгна отново с трепетни сърца. На шест крачки тръбата
изсвирваше за спиране. По нареждане на Давид се принасяха в жертва
“говеда и угоени телци”. Сега радост зае мястото на треперенето и ужаса.
Свалил царските си одежди, Давид бе облякъл бял ленен ефод, какъвто
носеха свещениците. С този акт той не искаше да покаже, че дръзва да си
присвои свещенически функции, защото ефод понякога носеха не само
свещеници. Но в тази свята служба той участваше пред Бога наравно със
своите поданици. В този ден предметът на почит трябваше да бъде Йехова.
Единствен Той трябваше да бъде почитан.
Дългата процесия тръгна отново и музиката на арфи и псалтири, тръби и
кимвали, смесена с мелодията на много гласове, се възнесе към небето. “И
Давид играеше пред Господа”, танцувайки с радост в такта на песента.
Танцът на Давид, изпълнен с благоговейна радост пред Бога, е бил сочен
от любителите на удоволствия за оправдание на съвременните танци. Но
такъв аргумент няма основание. В наши дни танците се свързват със суетно
поведение и среднощни пиршества. Здравето и моралът се жертват в името
на удоволствията. Бог не е предмет на мисълта и на почитта на редовните
посетители в балните зали; молитвата или хвалебната песен биха се
почувствали чужди на такива събирания. Тази преценка трябва да бъде
решителна. Християните не трябва да търсят забавления, чиято тенденция е
отслабване на любовта към святите неща и снижаване на радостта ни от
Божията служба. Музиката и танците за радостна възхвала на Бога при
пренасянето на ковчега в ни най-малка степен нямат прилика с разгула на
съвременните танци. Първите целяха да възпоменат Бога и да възхвалят
святото Му име. Вторите са средство на Сатана, с което той кара хората
да забравят Бога и да показват непочтителност.
Триумфалното шествие след свещения символ на невидимия Цар наближи
столицата. Тогава се издигна песен, подканваща стражите на стените да
отворят портите на святия град.
“Издигнете, порти, главите си
и бъдете издигнати вие, вечни врати,
и ще влезе Царят на славата.”
Група певци и свирачи откликна:
“Кой е тоя Цар на славата?”
От друга група дойде отговор:
“Господ, могъщият и силният,
Господ, силният на бой.”
Тогава стотици гласове се издигнаха в триумфален хор:
“Издигнете, порти, главите си
и бъдете издигнати вие, вечни врати,
и ще влезе Царят на славата.”
Отново се чу изпълненият с радост въпрос: “Кой е Царят на славата?” И
гласът на голямото множество “като звук от много води” отговори с
радостен екстаз:
“Господ на силите,
Той е Царят на славата” (Пс. 24:7-10).
Тогава портите се отвориха широко и шествието влезе. С благоговейна
почит ковчегът бе поставен в скинията, приготвена да го приеме. Пред
святата скиния бяха издигнати жертвени олтари. Димът на примирителните
приношения и на всеизгарянията заедно с облаци тамян, придружен с
хвалебствените възклицания на Израил, се издигна към небето. Службата
свърши и самият цар произнесе благословение на народа. След това с
царска щедрост принесе дарби от храни и вино за подкрепление на народа.
В тази служба бяха представени всички племена, за да отпразнуват това
най-свято събитие, отбелязало царуването на Давид. Духът на Божественото
вдъхновение почиваше върху царя и когато последните лъчи на залязващото
слънце окъпаха скинията със свято сияние, сърцето му се издигна в
благодарност към Бога за това, че благословеният символ на Неговото
присъствие сега бе толкова близо до израилевия трон.
Така унесен, Давид се върна в двореца си, “за да благослови дома си”. Но
тук една жена бе наблюдавала радостната сцена със съвсем различен дух от
духа, изпълващ сърцето на Давид. “А като влизаше Господният ковчег в
Давидовия град, Михала – Сауловата дъщеря, погледна от прозореца и като
видя, че цар Давид скачаше и играеше пред Господа, презря го в сърцето
си. “Изпълнена с горчиви чувства, тя не можа да дочака връщането на
Давид в двореца, а излезе да го посрещне, и в отговор на любезния му
поздрав изсипа дъжд от отровни думи. Остра и режеща бе иронията на
нейната реч:
“Колко славен беше днес израилевият цар, който се съблече днес пред
очите на слугините на служителите си, както се съблича безсрамно един
никакъв човек!”
Давид почувства, че Михала бе презряла и сметнала за позорна Божията
служба и отговори твърдо: “Пред Господа, Който предпочете мене пред баща
ти и пред целия негов дом, за да ме постави вожд над Господните люде,
над Израиля, да! Пред Господа играх. И ще се унижа още повече, и ще се
смиря пред собствените си очи, а от слугините, за които ти говори, от
тях ще бъда почитан.” Към изобличението от Давид се прибави и
изобличението от Господа: поради своята гордост и арогантност Михала
“остана бездетна до деня на смъртта си”.
Тържествата, съпътстващи пренасянето на ковчега, направиха трайно
впечатление на израилевия народ. Те събудиха по-дълбок интерес към
службата на светилището и разпалиха наново предаността му към Йехова.
Давид се стараеше с всякакви средства по силите му да задълбочи тази
привързаност. Службата с песен стана редовна част от религиозното
поклонение и Давид композира псалми, които да се пеят не само от
свещениците в службата на светилището, но и от народа в пътуването му
към националния олтар на годишните празници. Така упражненото влияние
достигна далеч и резултатът бе освобождаване на народа от
идолопоклонство. Много от околните народи бяха повлияни от успеха на
Израил и погледнаха благосклонно към израилевия Бог, направил такива
велики неща за народа Си.
Изградената от Мойсей скиния още бе в Гавая с всичко, принадлежащо към
службата на светилището, освен ковчега. Давидовото намерение бе да
направи Ерусалим религиозен център на народа. Той издигна дворец за себе
си, но чувстваше, че не бе подходящо Божият ковчег да остане в шатър.
Реши да изгради за него храм с такова величие, което да изразява
благодарността на Израил за оказаната му почит – да живее в присъствието
на своя Цар Йехова. Сподели намерението си с пророк Натан и получи
окуражителния отговор: “…стори всичко, което е в сърцето ти, защото
Господ е с тебе” (виж 2 Царе 7 гл.).
Но същата нощ слово от Господа дойде до пророк Натан с вест за царя.
Давид трябваше да бъде лишен от привилегията да изгради дом за Бога, но
му бе дадено уверение за Божествената благосклонност към него, към
потомството му и към израилевото царство: “Аз те взех от кошарата,
отподир стадото, за да бъдеш вожд на людете Ми, на Израиля; и съм бил с
тебе навсякъде, гдето си ходил, и изтребих всичките ти неприятели пред
тебе, и направих името ти велико, както името на великите, които са на
земята. И ще определя място за людете Си, Израиля, и ще ги насадя, та ще
обитават на свое собствено място и няма да се преместват вече; и тези,
които вършат нечестие, няма вече да ги притесняват, както по-напред…”
Когато пожела да изгради дом за Бога, на Давид бе дадено обещанието:
“Господ ти явява, че Господ ще ти съгради дом… ще въздигна потомеца ти
подир тебе… Той ще построи дом за името Ми и Аз ще утвърдя престола на
царството му довека.”
Причината, поради която Давид не трябваше да изгради храма, бе ясно
изявена: “Много кръв си пролял и големи войни си водил. Ти няма да
построиш дом за името Ми… Ето, ще ти се роди син, който ще бъде
спокоен човек, защото ще го успокоя от всички неприятели около него…
Соломон [Мирен] ще му бъде името и в неговите дни ще дам мир и тишина на
Израиля; той ще построи дом за името Ми” (1 Лет. 22:8-10).
Макар че лелеяното му сърдечно намерение бе отхвърлено, Давид прие
вестта с благодарност. “Кой съм аз, Господи Йехова – възкликна той – и
какъв е моят дом, та си ме довел до това положение? Но даже и това бе
малко пред очите Ти, Господи Йехова, а Ти си говорил още за едно дълго
бъдеще за дома на слугата Си…” И тогава поднови завета си с Бога.
Давид знаеше, че делото, що бе намислил в сърцето си, щеше да издигне
името му и да донесе слава на управлението му. Изявено по този начин
благодарно покорство рядко се вижда дори сред християни. Колко често
хора, преминали силата на мъжеството, се надяват да извършат някое
велико дело, с което са свързали сърцата си, но не са в състояние да го
сторят! Божието провидение може да им говори, както пророкът говори на
Давид, че толкова желаната от тях работа не им е поверена, а задачата им
е да приготвят пътя друг да я извърши. Но вместо да се подчинят с
благодарност на Божественото нареждане, мнозина падат, чувствайки се
пренебрегнати и отхвърлени и като не могат да осъществят това, което
желаят, не правят нищо. Мнозина се стремят с отчаяна енергия към
отговорности, които нямат сили да носят и напразно се стараят да
извършат нещо, без да са достатъчно способни за него, докато онова,
което могат да изпълнят, остава пренебрегнато. И поради тази липса на
тяхното сътрудничество великото дело се спъва и разстройва.
В завета си с Йонатан Давид обеща, че когато намери почивка от
неприятелите си, ще покаже милост към Сауловия дом. В успеха си царят си
спомни за този завет и попита: “Остава ли още някой от Сауловия дом,
комуто да покажа благост заради Йонатана?” (виж 2 Царе 9 гл.). Казано му
бе за един син на Йонатан – Мемфивостей, сакат от детство. По време на
Сауловото поражение от филистимците при Езреел дойката на това дете,
опитвайки се да избяга заедно с него, го изпуснала да падне и така то
останало сакато за цял живот. Сега Давид повика младежа в двореца и го
прие с голяма любезност. Личните притежания на Саул му бяха предадени,
за да издържа семейството си. Самият той бе поканен да бъде постоянен
гост на царя и всеки ден да седи на царската трапеза. Повлиян от
Давидовите врагове, Мемфивостей подхранваше силен предразсъдък против
царя като узурпатор, но щедрият и благороден прием и постоянната доброта
на Давид спечелиха сърцето му. Младият човек силно се привърза към него
и разбра, както баща си, Йонатан, че интересът му беше свързан с
интереса на царя, когото Бог бе избрал.
След възцаряването на Давид на израилевия трон народът се радва на дълъг
мирен период. Съседните народи, виждайки силата и единството на
царството, бързо сметнаха за разумно да се въздържат от открита
враждебност, а Давид, зает с организирането и изграждането на царството,
се въздържа от нападателна война. Най-накрая обаче той започна война
срещу старите врагове на Израил – филистимците и моавците, и успя да
победи и двата народа, като ги принуди да плащат данъци.
Тогава срещу царството на Давид се образува голяма коалиция от околните
народи. Срещу тях Давид бе водил най-големите битки, бе спечелил най-
решителните победи през царуването си и срещу тях силата му се бе
проявила най-могъщо. Този враждебен съюз, произлязъл всъщност от завист
към нарастващата сила на Давид, бе напълно непредизвикан от него.
Ето обстоятелствата, довели до възникването му: в Ерусалим пристигнаха
вести за смъртта на Наас – царят на амонците – един монарх, показал
милост към бягащия от гнева на Саул Давид. Сега, с желание да изрази
благодарност за оказаната по време на бедата услуга, Давид проводи
пратеници да изкажат съчувствие към Анун – син и наследник на амонския
цар. “Ще покажа благост към Ануна, Наасовия син, както баща му показа
благост към мене” (виж 2 Царе 10 гл.).
Но любезната постъпка бе изтълкувана превратно. Амонците мразеха
истинския Бог и бяха заклети врагове на Израил. Външната любезност на
Наас към Давид бе подтиквана изцяло от враждебност към Саул като цар на
Израиля. Съчувствието на Давид бе изтълкувано неправилно от съветниците
на Анун. Те казаха: “Мислиш ли, че от почит към баща ти Давид ти е
изпратил утешители? Не е ли пратил Давид слугите си при тебе, за да
разузнаят града и да го огледат, та да го съсипе?” Преди половин
столетие Наас, подтикнат от своите съветници, постави жестоко условие
пред жителите на Явис Галаад. Обсадени от амонците, те го помолиха да
сключи мирен договор с тях, а Наас поиска привилегията да избоде десните
им очи. Амонците още живо си спомняха как израилевият цар провали
жестокия им замисъл и спаси народа, когото желаеха да унижат. Все още
хранеха същата омраза към Израил. Те не можаха да вникнат в щедрия дух
на Давидовата постъпка. Когато завладее умовете на хората, Сатана ще
възбуди завист и подозрение, които ще изкривят и най-добрите намерения.
Анун послуша съветниците си, сметна за шпиони Давидовите пратеници и ги
направи за присмех, като се поруга с тях.
Бе допуснато амонците да изпълнят без ограничение злото намерение на
сърцето си, за да може пред Давид да се разкрие истинският им характер.
Не беше Божията воля Израил да влезе в съюз с този езически народ.
В древните времена, както и днес, службата на посланиците се смяташе за
свещена. Чрез универсален закон тя осигуряваше защита спрямо лично
насилие или обида. Ако бъдеше допуснато някакво неуважение към посланика
- представител на някой върховен владетел – се изискваше дължимото
възмездие. Амонците знаеха, че обидата щеше със сигурност да доведе
Израил до отмъщение, и се подготвиха за война. “А като видяха амонците,
че бяха станали омразни на Давида, Анун и амонците пратиха хиляда
таланта сребро, за да си наемат колесници и конници от Месопотамия, от
Сириямаах и от Сова. И наеха си тридесет и две хиляди колесници… И
амонците, като се събраха от градовете си, дойдоха да воюват” (1 Лет.
19:6, 7).
Това наистина беше забележителен съюз. Жителите на областта между река
Ефрат и Средиземно море се обединиха с амонците. От север и от изток
Ханаан бе обкръжен от въоръжени врагове, събрани, за да смажат
израилевото царство.
Евреите не чакаха нахлуване в територията си. Под командването на Йоав
войските им пресякоха Йордан и се насочиха към столицата на амонците.
Когато поведе армиите си към бойното поле, еврейският предводител се
опита да ги вдъхнови за битката с думите: “Дерзай и нека бъдем
мъжествени за людете си и за градовете на нашия Бог; а Господ нека
извърши каквото Му се вижда угодно.” Обединените войски на съюзниците
бяха разбити в първата битка. Но въпреки това не искаха да се откажат от
съперничеството си и следващата година пак подготвиха война. Сирийският
цар събра войските си и заплаши Израил с огромна армия. Като осъзнаваше
колко важен бе резултатът от този поход, Давид сам излезе на бойното
поле и с Божието благословение нанесе на съюзниците толкова ужасно
поражение, че сирийците от Ливан до Ефрат не само се отказаха от
войната, но и започнаха да плащат данък на Израил. Давид започна усилени
военни действия срещу амонците, докато крепостта им падна и цялата
област бе подчинена под израилска власт.
Чрез Божието провидение опасностите, които заплашваха народа с пълно
унищожение, се оказаха средства за издигането му до безпримерно величие.
Спомняйки си това забележително избавление, Давид пееше:
“Жив е Господ и благословена да бъде Канарата ми,
и да се възвиси Бог на избавлението ми.
Бог, Който мъздовъздава за мене
и покорява под мене племена,
Който Ме избави от неприятелите ми.
Да! Ти ме възвишаваш над въставащите против мене,
избавяш ме от насилника.
Затова ще те хваля, Господи, между народите
и на името Ти ще пея!”
(Пс. 18:46-50).
А с песните на Давид мислите на народа се насочваха към Йехова, Който бе
неговата сила и негов Избавител:
“Никой цар не се избавя чрез многочислена войска.
Силен мъж не се отървава чрез голямо юначество.
Безполезен е конят за избавление
и чрез голямата си сила не може да избави никого.”
“Ти си цар мой, Боже,
заповядай да стават победи за Якова.
Чрез тебе ще повалим неприятелите си;
чрез Твоето име ще стъпчем ония,
които се надигат против нас.
Защото няма да се уповавам на лъка си,
нито ще ме избави мечът ми.
Защото Ти си ни избавил от противниците ни
и посрамил си ония, които ни мразят.”
“Едни споменават колесници, а други коне;
но ние ще споменем името на Господа, нашия Бог.”
(Пс. 33:16, 17, 44:4-7, 20:7)
Сега израилевото царство се разшири. И се изпълни обещанието, дадено на
Авраам и по-късно повторено на Мойсей: “На твоето потомство давам тая
земя от египетската река до голямата река, реката Ефрат” (Бит. 15:18).
Израил бе станал могъщ народ, уважаван от съседните народи и вдъхващ
страх у тях. В самото му царство властта на Давид бе станала много
силна. Той имаше привързаността и верността на народа си, каквито
малцина владетели са имали в която и да е епоха. Бе почел Бога, а Бог
сега насочи почитта Си към него.
Но в триумфа се появи една опасност. Във времето на най-големия си
външен успех Давид бе силно заплашен и претърпя най-унизителното си
поражение.