Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Юда- 76 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Юда- 76

Юда

Историята на Юда ни представя тъжния край на един живот, който би
могъл да бъде благословен от Бога. Ако Юда бе умрял преди последното си
пътуване до Ерусалим, той щеше да бъде смятан за човек, достоен да заема
място между дванадесетте и чието отсъствие би се чувствало много силно.
Отвращението, следвало го през вековете, не би съществувало, ако не бяха
онези качества от характера му, които се разкриха в края на неговата
история. Но целта беше характерът му да бъде открит пред света. Животът
му трябваше да служи като предупреждение за всички, които като него биха
се оказали предатели на святи отговорности.
Малко преди Пасхата Юда бе подновил договора си със свещениците да
предаде Исус в ръцете им. Тогава именно бе уговорено Спасителят да бъде
арестуван на някое от Неговите уединени места за размисъл и молитва. От
угощението в дома на Симон насам Юда бе имал много случаи да размисли
върху делото, което възнамеряваше да извърши, но неговите кроежи си
останаха непроменими. За тридесет парчета сребро – цената на един роб -
той предаде Господа на славата на позор и смърт.
Юда имаше вродена силна любов към парите, но той не всякога е бил
толкова покварен, че да извърши дело като това. Бе подхранвал обаче лош
дух на алчност, докато тя стана управляващата подбуда в живота му.
Любовта към Мамона надделя над любовта му към Христос. Ставайки роб на
един порок, той се предаде в ръцете на Сатана, за да бъде отведен до
какви ли не крайности в греха.
Юда се бе присъединил към учениците, когато множествата следваха
Христос. Поученията на Спасителя затрогваха сърцата им, когато слушаха
увлечени Неговите думи, прозвучали в синагогата, край морския бряг или
на планината. Юда виждаше как при Исус се стичаха болни, сакати, слепи
от села и градове. Виждаше да поставят умиращи при нозете Му. Беше
свидетел на великите дела на Спасителя: излекуването на болни,
изгонването на демони и възкресяването на мъртви. Той почувства и върху
самия себе си доказателствата и проявата на Христовата сила. Признаваше
Христовото учение като стоящо много по-високо от всичко, което бе чул
дотогава. Обикна великия Учител и желаеше да бъде с Него. Почувства
силно желание да промени характера и живота си. И се надяваше да
постигне това, като се свърже с Исус. Спасителят не го отблъсна. Той му
даде място между дванадесетте. Повери му работата на евангелизатор.
Надари го със силата да лекува болни и да изгонва бесове. Но Юда никога
не стигна дотам, че да се предаде напълно на Христос. Той не се отказа
от своята любов към живота или от любовта си към парите. Макар че стана
служител на Христос, той не се поддаде на Божествената преобразяваща
сила. Смяташе, че може да запази своя начин на разсъждение, своите
мнения и мисли и подхранваше предразположение към критикуване и
осъждане.
Юда бе ценен много високо от учениците и имаше голямо влияние над
тях. Самият той оценяваше високо собствените си качества и смяташе
братята си по-нискостоящи от него по разсъждения и способности. Те не
виждат благоприятните случаи, мислеше си той, нито пък се възползват от
обстоятелствата. Църквата никога няма да има успех с такива късогледи и
тесногръди хора за водачи. Петър беше буен, действаше прибързано. Йоан,
който скътваше като съкровище истините, изговаряни от Христовите уста,
бе неспособен финансист. Матей, научен да гледа на всичко с най-голяма
точност, бе много взискателен по отношение на честността, а освен това
винаги разсъждаваше върху думите на Учителя и така биваше погълнат от
тях, че не можеше да му се повери работа, която изисква предвидливост и
далновидност. Така Юда преценяваше всички ученици и се ласкаеше, че
църквата често би изпадала в затруднено положение и объркване, ако не
беше неговата способност на ръководител. Смяташе се за ненадминат от
другите по дарба. Според собствената му преценка той бе чест за делото и
винаги го изтъкваше.
Юда бе заслепен по отношение на слабите места на своя характер и
затова Христос го постави там, където той щеше да има случай да ги види
и да ги поправи. Като касиер на учениците му бе поверена задачата да се
грижи за нуждите на малката група и да облекчава нуждите на бедните.
Когато в пасхалната стая Исус му каза: “Каквото вършиш, върши го по-
скоро” (13:27 Йоан 13:27), учениците помислиха, че Той му заръчва да
купи нещо, което е нужно за празника, или пък да даде нещо на бедните.
Юда можеше да развие неегоистичен дух, като служи на другите. Но макар
че всеки ден слушаше уроците, предавани от Христос, и бе свидетел на
Неговия неегоистичен живот, продължаваше да поддържа предразположението
си към алчността. Малките суми, които постъпваха в ръцете му, бяха
постоянно изкушение. Често пъти, когато извършеше някоя дребна услуга за
Христос или посветеше известно време за религиозни цели, той си плащаше
от оскъдните средства в касата. С такива претексти извиняваше постъпките
си сам пред себе си, но в очите на Бога това бе кражба.
Често повтаряното от Христос изявление, че Неговото царство не е от
този свят, оскърбяваше Юда. Той бе начертал един план, една линия на
поведение, по която очакваше Христос да действа. Бе планирал
освобождаването на Йоан Кръстител от затвора. Но уви! Йоан бе оставен да
бъде обезглавен. А Исус, вместо да утвърди Своето царско право и да
отмъсти за смъртта на Йоан, се оттегли с учениците Си в провинцията. Юда
искаше да се води по-агресивна борба. Смяташе, че ако Исус не пречи на
учениците да провеждат своите планове, делото би имало по-голям успех.
Забелязваше постоянно растящата вражда на еврейските водачи и виждаше
как Христос не отговаря на предизвикателството, когато Му искат знамение
от небето. Сърцето му бе отворено за неверието, то се поддаваше на
недоверието и врагът не се забави да му внуши разни мисли на съмнение и
негодувание. Защо Исус се спира толкова много на неща, които действат
обезсърчително? Защо предсказва изпитания и гонения за Себе Си и за
учениците Си? Перспективата да заеме високо положение в новото царство
бе накарала Юда да прегърне делото на Христос. Трябваше ли неговите
надежди да останат неоправдани? Не мислеше, че Исус не е Божи Син; но
постоянно правеше разни догадки и се опитваше да си обясни по някакъв
начин Неговите велики дела.
Въпреки обясненията, които Спасителят сам даваше в поученията Си, Юда
непрекъснато поддържаше идеята, че Христос ще царува в Ерусалим. Той се
опита да осъществи тази своя идея при случая, когато бяха нахранени
петте хиляди души. Тогава и Юда помагаше в раздаването на храната на
гладните хора. Бе видял от каква голяма полза можеше да бъде за другите.
Почувства онова задоволство, което човек изпитва, когато служи на Бога.
Той помагаше да се занасят болните и страдащите при Христос. Виждаше
какво облекчение, каква радост и щастие изпитваха човешките сърца от
целителната сила на великия Възстановител. Би могъл да схване методите
на Христос, но бе заслепен от собствените си егоистични желания. Юда
пръв се възползва от ентусиазма, който се породи от чудото с хлябовете.
Той предложи и се опита да проведе проекта – да грабнат Христос насила и
да Го направят цар. Надеждите му се простираха много нависоко и
разочарованието му бе горчиво.
Христовото слово в синагогата за хляба на живота бе повратната точка
в живота на Юда. Той чу думите: “Ако не ядете плътта на Човешкия Син и
не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си” (6:53 Йоан 6:53). Разбра, че
Христос предлагаше по-скоро духовни, отколкото светски блага. Смяташе се
за много далновиден и си помисли, че е успял да разбере, че Исус не ще
придобие никаква слава, нито пък ще може да осигури някакви високи
постове на Своите последователи. Затова той реши да не се свързва много
тясно с Него, та ако пожелае, да може да се оттегли. Във всеки случай
щеше да наблюдава. И наблюдаваше.
Оттогава насетне Юда започна да изразява разни съмнения, които
смущаваха учениците. Създаваше спорове и всяваше заблуждаващи чувства,
като повтаряше често аргументите, привеждани от книжниците и фарисеите
срещу Христовите твърдения. Всички малки и големи смущения и изпитания,
трудностите и привидните пречки за напредъка на евангелието той приемаше
като доказателства срещу неговата истинност. Привеждаше стихове от
Писанията, които нямаха връзка с истините, които Христос проповядваше.
Тези текстове, откъснати от връзката им с други, объркваха учениците и
засилваха обезсърчението, което ги потискаше постоянно. Но Юда вършеше
всичко това по такъв начин, че да изглежда като много съвестен. И докато
учениците търсеха доказателства, за да потвърдят думите на великия
Учител, Юда ги водеше почти без да се усетят по друг път. Така по много
религиозен и привидно мъдър начин той представяше нещата в светлина,
съвсем различна от тази, в която Исус им ги бе представил, и придаваше
на думите Му значение, каквото Той не бе дал. Неговите внушения
подтикваха постоянно към амбициозното желание за земно предпочитание и
по този начин Юда отвличаше вниманието на учениците от важните неща,
които те трябваше да имат предвид. Спорът за това, кой от тях да бъде
най-голям, се подбуждаше обикновено от него.
Когато Исус представи на богатия младеж условието, при което може да
стане Негов ученик, Юда остана много недоволен. Сметна, че е направена
голяма грешка. Ако такива хора като този началник биха могли да се
свържат с вярващите, те биха се оказали голяма помощ и подкрепа за
Христовото дело. О, само да го приемеха за съветник – мислеше си той, -
би могъл да им предложи много планове за напредъка и преуспяването на
малката църква. Неговите принципи и методи щяха, разбира се, да се
различават от Христовите, но по тези въпроси той се смяташе за по-мъдър
от Исус.
Във всичко, което Христос казваше на учениците Си, се намираше по
нещо, с което Юда не бе съгласен в сърцето си. Под негово влияние квасът
на недоволство вършеше своята работа. Учениците не съзираха истинското
действие и последиците на всичко това. Но Исус виждаше, че Сатана
предава своите качества на Юда, а по този начин се отваря възможност да
се влияе и на другите ученици. Точно това заяви Христос една година,
преди да бъде предаден. “Не Аз ли избрах вас дванадесетте? – каза той. -
И един от вас е дявол” (6:70 Йоан 6:70).
Все пак Юда не поддържаше явна опозиция, нито пък издаваше
съмненията си по отношение на уроците на Спасителя. За първи път той
възропта явно на угощението в дома на Симон. Когато Мария помаза нозете
на Спасителя, той прояви своята наклонност към алчност. При упрека на
Исус духът му се озлоби. Наранената му гордост и желанието за отмъщение
събориха преградите, така дълго подхранваната алчност го завладя
напълно. Това ще преживее всеки, който подхранва грях. Елементите на
порочност, срещу които не се борим и които не побеждаваме, се поддават
на изкушенията на Сатана и душата става пленник на неговата воля.
Но Юда не беше съвсем закоравял. Даже и след като два пъти бе обещал
да предаде Спасителя, имаше възможност за покаяние. На Пасхалната вечеря
Исус доказа Своята божественост, като откри намеренията на предателя. В
милостта Си Той включи и Юда в службата, извършена за учениците. Но този
последен апел на любов също не бе взет под внимание. Тогава случаят на
Юда бе решен и умитите от Исус нозе отидоха да извършат предателското
дело.
Юда разсъждаваше така: ако Исус трябва да умре, то това събитие ще
стане непременно. В такъв случай неговата собствена постъпка да предаде
Спасителя не би променила резултата. Ако пък Исус не трябваше да умре,
неговата постъпка само би Го принудила да Се предаде. При всички случаи
той би спечелил нещо от своето предателство. Пресметна, че ще извърши
добра сделка с предаването на своя Господ.
Не вярваше обаче, че Христос ще позволи да Го арестуват. Неговото
намерение бе само да даде на Исус урок. Искаше да изиграе роля, която би
накарала Спасителя да се отнася отсега нататък много внимателно с него и
с нужното уважение. Но Юда не знаеше, че предава Христос на смърт. Колко
често, когато Спасителят поучаваше с притчи, книжниците и фарисеите се
увличаха от Неговите сполучливи илюстрации! Колко често сами произнасяха
присъдата си! Често пъти, когато истината проникнеше в сърцата им и те
се убеждаваха в нея, се изпълваха с ярост и вземаха камъни да Го
замерят. Тъй като Той успяваше да избегне толкова много пъти примките -
мислеше си Юда, – и сега няма да позволи да бъде хванат.
Юда реши да постави този въпрос на проба. Ако Исус е наистина Месия,
то народът, за когото Той бе направил толкова много, ще застане зад Него
и ще Го провъзгласи за цар. Това щеше да успокои завинаги много умове,
които сега се намираха в недоумение и несигурност. В такъв случай на Юда
щеше да бъде приписана заслугата за възкачването на Христос като цар на
Давидовия престол. А тази негова постъпка щеше да му осигури и първото
място след Христос в новото царство.
Лицемерният ученик изигра своята роля в предаването на Исус. В
градината, когато каза на водачите на тълпата: “Когото целуна, Той е;
хванете Го” (26:48 Матей 26:48), той бе напълно уверен, че Христос ще се
изплъзне от ръцете им. Ако тогава го обвиняха, той би могъл да каже: “Не
казах ли ви да Го държите здраво?”
Юда беше свидетел, когато войниците, действащи по указанията му,
завързаха здраво ръцете на Христос. Той се изуми, като видя, че
Спасителят се остави да Го отведат. Обезпокоен Го последва от градината
до разследването Му пред еврейските управници. При всяко Исусово
движение очакваше, че Учителят ще изненада враговете Си, като им се
представи за Божи Син, ще осуети всичките им заговори и планове и ще
сломи напълно силата им. Но когато часовете отлитаха един след друг и
Исус се подчиняваше на всички оскърбления, сипещи се върху Него, ужасен
страх обзе продажника, че е предал своя Учител на смърт.
Към края на процеса Юда не можеше повече да понася угризенията на
виновната си съвест. Внезапно в залата отекна хриплив глас, който скова
в ужас всички сърца: “Той е невинен! Пощади Го, о, Каяфа!”
Можеше да се види сега как високата фигура на Юда си пробива път през
изумената тълпа. Лицето му бе бледо и изтормозено, а на челото му бяха
избили едри капки пот. Хвърляйки се към съдийския престол, той изсипа
пред първосвещеника сребърниците, които представляваха цената за
предаването на неговия Господ. Сграбчи дрехата на Каяфа и жадно го
замоли да освободи Исус, заявявайки, че не е направил нищо, заслужаващо
смърт. Каяфа го отблъсна гневно, но се смути и не знаеше какво да каже.
Вероломството на свещениците бе открито. Стана явно, че те бяха
подкупили ученика да предаде своя Учител.
“Съгреших – извика пак Юда, – че предадох невинна кръв!” Но
първосвещеникът, който вече се беше съвзел, му отговори с презрение:
“Нам що ни е? Ти гледай!” (27:4 Матей 27:4). Свещениците с охота бяха
използвали Юда за свое оръдие; но презирали неговата низост. Когато се
обърна към тях с изповед, те го отблъснаха презрително.
Тогава Юда се хвърли в нозете на Исус, признавайки Го за Божи Син и
молейки Го да избави Себе Си. Спасителят не укори Своя предател. Той
знаеше, че Юда не се кае. Неговата изповед бе наложена от чувството за
вина в душата му, породено от ужасната мисъл за наказание и за бъдещия
съд. Юда не изпитваше дълбока, съкрушителна скръб, че е предал
неопетнения Божи Син и се е отрекъл от Светия Израилев. И въпреки това
Исус не произнесе нито една осъдителна дума. Той го погледна
състрадателно и каза: “За този час Аз дойдох на света.”
Шепот на учудване премина през цялото събрание. С удивление всички
наблюдаваха Христовото дълготърпение към Неговия предател. Пак им се
натрапи убеждението, че този Човек е нещо повече от смъртен. Но ако е
Божият Син – питаха се те, – защо не освободи Себе Си от веригите Си и
не възтържествува над обвинителите Си?
Юда видя, че молбите му са напразни. И бързо излезе от залата,
възкликвайки: “Много е късно! Много е късно!” Той чувстваше, че не би
могъл да понесе да види Исус разпънат. И в отчаянието си отиде и се
обеси.
По-късно през същия ден по пътя от съдебната зала на Пилат до
Голгота виковете и подигравките на нечестивата тълпа, която отвеждаше
Исус до мястото на екзекуцията, бяха внезапно прекъснати. Като минаха
край едно уединено място, видяха в подножието на сухо дърво тялото на
Юда. Гледката бе отвратителна. Тежината на тялото бе скъсала въжето, с
което той се бе обесил. Тялото му се бе обезобразило страшно при
падането и в този момент псета го бяха заобиколили и го разкъсваха.
Останките му бяха заровени незабавно. Но присмехът на тълпата отслабна и
пребледнелите лица на мнозина издаваха мислите им. Възмездието сякаш се
спускаше вече над ония, които бяха виновни за кръвта на Исус.