Великодушието на Давид
След зверското избиване на Господните свещеници “един от синовете на
Ахимелеха, Ахитововия син на име Авиатар, се избави, та побягна при
Давида. И Авиатар извести на Давида, че Саул изби Господните свещеници.
И Давид каза на Авиатара: “Оня ден, когато едомецът Доик беше там,
знаех, че непременно щеше да яви работата на Саула. Аз станах причина за
смъртта на всички човеци от бащиния ти дом. Остани с мене, не бой се,
защото, който иска моя живот, онзи е, който иска и твоя. Но заедно с
мене ти ще бъдеш в безопасност” (виж 1 Царе 22:20-23, гл. 23-27).
Все още преследван от царя, Давид не намираше място за почивка и
сигурност. Смелата му група спаси града Кеила от филистимската обсада,
но не бе в безопасност дори сред народа, когото избави. От Кеила отиде в
пустинята Зиф.
По това време, когато в живота на Давид имаше толкова малко светли
мигове, той бе зарадван от неочакваното посещение на Йонатан, който бе
научил убежището му. Двамата приятели прекараха заедно скъпоценни
мигове. Разказаха си един на друг различните си преживявания и Йонатан
укрепи сърцето на Давид с думите: “Не бой се, защото ръката на баща ми,
Саула, няма да те намери и ти ще царуваш над Израиля, а аз ще бъда
втория след тебе, да! И баща ми Саул знае това.” Като разговаряха за
чудните постъпки на Бога с Давид, преследваният беглец отново се
окуражи. “И те двамата направиха завет пред Господа; и Давид остана
вътре в дъбравата, а Йонатан отиде у дома си.”
След посещението на Йонатан Давид окуражи душата си и под звуците на
арфата си, пееше песни на възхвала:
“На Господа се уповавам.
Как думате на душата ми:
“Бягай в гората ваша като птица?”
Понеже ето, нечестивите запъват лък,
приготвят стрелите си на тетивите,
за да устрелят в тъмно ония,
които са с право сърце.
Защото основанията се разориха;
а праведният що е извършил?
Господ е в святия Си храм,
Господ, Чийто престол е на небето.
Очите Му гледат, клепачите Му изпитват човешките чада.
Господ изпитва праведния;
а душата Му мрази нечестивия
и онзи, който обича насилие.”
(Пс. 11:1-5)
Зифците, в чиято дива област отиде Давид след Кеила, съобщиха на Саул в
Гавая, че знаят къде се крие Давид и предложиха да покажат на царя
убежището му. Но предупреден за намеренията им, Давид се премести, като
потърси защита в планините между Маон и Мъртво море.
Отново съобщиха на Саул: “Ето, Давид е в пустинята Ен-гади.” И тогава
Саул взе три хиляди мъже, избрани измежду целия Израил, та отиде да
търси Давида и мъжете му по скалите на дивите кози.” Давид имаше само
шестотин мъже в групата си, докато Саул напредваше срещу него с армия от
три хиляди. В една уединена пещера Есеевият син и мъжете му чакаха да
получат Божието ръководство за действие. Както бързаше по пътя си към
планините, Саул се отби и влезе сам в същата пещера, където се криеха
Давид и групата му. Като го видяха, мъжете на Давид подтикнаха своя
водач да убие Саул. Фактът, че царят сега бе във властта им, те сметнаха
за сигурно доказателство, че Бог предава техния неприятел в ръцете им и
могат да го погубят. Давид бе изкушен да погледне нещата от тази страна,
но гласът на съвестта му казваше: “Не докосвай помазаника Господен!”.
Давидовите момци не желаеха да оставят на свобода Саул и напомниха на
предводителя си Божиите думи: “Ето, Аз ще предам неприятеля ти в ръката
ти и ще му сториш, както ти се вижда за добро. Тогава Давид стана, та
отряза скришно полата на Сауловата мантия.” Но съвестта му го изобличи
след това, че бе отрязал от дрехата на царя.
Саул стана и излезе от пещерата да продължи преследването, когато удивен
чу един глас да казва: “Господарю мой, царю!” Обърна се да види кой му
говори и о! Това бе Есеевият син, човекът, когото толкова отдавна
желаеше да хване и убие. Давид се поклони на царя, признавайки го за
свой господар. Тогава се обърна към Саул с думите: “Защо слушаш думите
на човеци, които казват: “Ето, Давид иска злото ти?” Ето, днес очите ти
виждат как Господ те предаде в ръката ми тоя ден в пещерата; и едни
рекоха да те убия, но аз те пожалих, защото рекох: “Не ща да дигна ръка
против господаря си, защото е Господният помазаник.” Виж още, отче мой,
виж и полата на мантията ти в ръката ми; и от това, че отрязах полата на
мантията ти, но не те убих, познай и виж, че няма ни злоба, ни
престъпление в ръката ми и че не съм съгрешил против тебе, при все че ти
гониш живота ми, за да го отнемеш.”
Чул Давидовите думи, Саул се смири и не можа да не признае тяхната
истинност. Дълбоко се трогна, когато осъзна как е бил изцяло във властта
на човека, чийто живот преследваше. Давид стоеше пред него съвсем
невинен. Със смирен дух Саул възкликна: “Това твоят глас ли е, чадо мое
Давиде?” И Саул плака с висок глас.” След това заяви на Давид: “Ти си
по-праведен от мене, защото ти ми въздаде добро, а аз ти въздадох зло…
Понеже кой, като намери неприятеля си, би го оставил да си отиде по пътя
невредим? Господ, прочее, да ти въздаде добро за това, което ти ми
направи днес. И сега ето, познавам, че наистина ти ще станеш цар и че
израилевото царство ще се утвърди в твоята ръка.” И Давид направи завет
със Саул: когато това стане, да се отнесе благосклонно към дома му и да
не заличи името му.
Като знаеше как пострада от предишното поведение на Саул, Давид не
повярва на царските уверения, нито се надяваше, че състоянието му на
покаяност ще трае дълго. И така, Саул се върна у дома си, а Давид остана
в планинските крепости.
Враждата, която отдалите се на силата на Сатана поддържат към Божите
служители, се обръща понякога в търпимост и благосклонност, но тази
промяна не винаги е трайна. Убеждението, че са сгрешили, понякога
дълбоко засяга умовете на злосторниците, които са се отдавали на вършене
и говорене на неправдиви неща против Господните слуги. Господният Дух ги
укорява и те смиряват сърцата си пред Бога и пред хората, чието влияние
са се опитали да унищожат. Тогава могат да променят поведението си. Но
когато отново отворят вратата за внушенията на Лукавия, старите им
съмнения оживяват, предишната вражда се събужда и те пак се обръщат да
захванат същото дело, за което са се покаяли и което за известно време
са изоставили. Отново говорят зло, обвиняват и осъждат най-ожесточено
точно тези, пред които са направили най-смирено признание. След като са
постъпили по такъв начин, Сатана може да използва такива души много по-
успешно отпреди, защото сега съгрешават срещу по-голяма светлина.
“В това време Самуил умря и целият Израил се събра, та го оплакаха и
погребаха го в къщата му в Рама.” Смъртта на Самуил бе приета от
израилевия народ като непоправима загуба. Мъката на людете бе дълбока и
сърдечна. Умря един голям и добър пророк и виден съдия. Още от детството
си Самуил бе ходил пред Израил в благочестието на сърцето си. Макар че
Саул бе признатият цар, Самуил бе оказал много по-могъщо влияние от
него, защото в живота си показа вярност, послушание и преданост. Ние
четем, че той съди Израиля до края на живота си.
Сравнявайки поведението на Саул с това на Самуил, народът разбра каква
грешка допусна, като пожела да има цар, за да не се различава от
околните народи. Мнозина наблюдаваха с тревога състоянието на
обществото, което бързо се заквасваше с неверие и безбожие. Царският
пример бе оказал широко влияние и Израил имаше защо да тъгува за смъртта
на Самуил – Господния пророк.
Народът загуби основателя и ръководителя на свещените му училища. Но
това не бе всичко. Той загуби човека, към когото всички бяха свикнали да
се обръщат във време на големи трудности – загуби един постоянен
застъпник пред Бога в полза на най-доброто си като Божи народ.
Застъпничеството на Самуил създаваше чувство на сигурност, защото
“голяма сила има усърдната молитва на праведния” (Яков 5:16). Сега
народът разбра, че Бог го е изоставил. Царят изглеждаше почти луд.
Справедливостта бе извратена и редът се превърна в бъркотия.
Бог даде почивка на стария Си служител тъкмо сега, когато народът бе
раздиран от вътрешни борби и тихият съвет на боящия се от Бога Самуил
изглеждаше най-нужен. С горчиви размисли израилтяните гледаха тихото му
упокойно място и си спомняха колко глупаво постъпиха, като отхвърлиха
неговото ръководство, когато той бе имал толкова тясна връзка с Небето,
сякаш свързваше целия Израил с трона на Йехова. Самуил ги бе поучавал да
обичат Бога и да Му бъдат послушни, но сега бе мъртъв и евреите се
почувстваха оставени на милостта на един цар, съединил се със Сатана,
който щеше да ги отдели от Бога и от Небето.
Давид не можа да присъства на погребението, но жалееше за Самуил дълбоко
и сърдечно като верен син за предан баща. Той знаеше, че смъртта на
Самуил прекъсваше една от връзките, ограничаващи действията на Саул, и
се почувства по-несигурен отпреди, когато пророкът бе жив. Докато
вниманието на Саул бе заето с оплакване на Самуиловата смърт, Давид
използва случая, за да си потърси по-сигурно място, и избяга в пустинята
Фаран. Тук той създаде 120-ия и 121-ия псалм. В тези пустинни места,
осъзнавайки, че пророкът бе мъртъв, а царят бе негов неприятел, той
пееше:
“Помощта ми е от Господа,
Който е направил небето и земята.
Той няма да остави да се поклати ногата ти.
Оня, който те пази, няма да задреме.
Ето, няма да задреме, нито ще заспи
оня, който пази Израиля.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Господ ще те пази от всяко зло;
ще пази душата ти.
Господ ще пази излизането ти и влизането ти
отсега и довека.
(Пс. 121:2-8)
Докато бяха в пустинята Фаран, Давид и мъжете му защитаваха от набезите
на грабители стадата и чердите на един заможен човек на име Навал, който
имаше големи имоти в тази област. Навал бе потомък на Халев, но
характерът му бе груб и скъпернически.
Сезонът за стрижене на овцете бе време, в което обичаят бе да се оказва
гостоприемство. Давид и момците му имаха остра нужда от продукти и
според обичая на онези времена Есеевият син изпрати десет младежи до
Навал, като им каза да го поздравят от името на господаря си и добави:
“Поздравете го от мое име, като кажете: “Здравей! Мир и на тебе, мир и
на дома ти, мир и на всичко, що имаш! И сега чух, че си имал стригачи;
ето, не повредихме овчарите ти, които бяха с нас, нито им се изгуби нещо
през цялото време, когато бяха на Кармил*. Попитай момците си и ще ти
кажат. Прочее, нека придобият моите момци твоето благоволение, защото в
добър ден дойдохме. Дай, моля, на слугите си и на сина си Давида,
каквото ти дава ръка.”
Давид и момците му бяха като защитна стена за пастирите и стадата на
Навал и сега този богат човек бе помолен да даде от своето изобилие за
нуждите на хората, правили му такива скъпоценни услуги. Давид и мъжете
му можеха сами да си вземат от стадата и от чердите му, но не го
сториха. Те постъпиха честно. Любезността им към Навал обаче бе
напразна. Отговорът, който той върна на Давид, разкриваше неговия
характер: “Кой е Давид? И кой е Есеевият син? Много са станали днес
слугите, които бягат всеки от господаря си. И така, да взема ли хляба си
и водата си, и закланото, което заклах за стригачите си, та да ги дам на
човеци, които не знам откъде са?”
Когато младежите се върнаха с празни ръце и разказаха всичко на Давид,
той се възмути. Заповяда на момците си да се приготвят за сражение,
защото реши да накаже човека, който му отказа неговото право и дори
добави обида към несправедливостта. Този моментен подтик бе повече в
хармония с характера на Саул, отколкото с характера на Давид. Но
Есеевият син още не бе научил уроците на търпение в училището на
изпитанията.
След като момците на Давид си тръгнаха, един от слугите на Навал побърза
да отиде при Авигея – Наваловата жена, и й разказа какво се бе случило.
“Ето – каза той, – Давид прати човеци от пустинята, за да поздравят
нашия господар, а той се спусна върху тях. Но тия мъже бяха много добри
към нас. Ние не бяхме повредени, нито изгубихме нещо, докато дружахме с
тях, когато бяхме в полето. Те бяха като стена около нас и денем, и
нощем през всичкото време, докато бяхме с тях и пасяхме овцете. Прочее,
знай това и размисли какво ще направиш, защото зло е решено против
господаря ни и против целия му дом.”
Без да се допита до съпруга си или да му разкрие намерението си, Авигея
взе необходимото количество продукти, натовари ги на осли и ги изпрати
със слуги, а и самата тя тръгна да се срещне с дружината на Давид.
Срещна я в един планински храсталак. “И Авигея, като видя Давида,
побърза, та слезе от осела и падна пред Давида на лицето си, та се
поклони до земята. И като припадна при нозете му, рече: “На мене,
господарю мой, на мене нека бъде това нечестие. И нека говори, моля,
слугинята ти в ушите ти; и послушай думите на слугинята си.” Авигея се
обърна към Давид с особено почитание, сякаш говореше с коронован монарх.
Навал бе възкликнал презрително: “Кой е Давид?” Но тя го нарече
“Господарю мой”. С любезни думи се опита да смекчи наранените му чувства
и се застъпи за своя съпруг. Без себевъзвишаване или гордост, но
изпълнена с мъдрост и с любов към Бога, Авигея разкри силната си
преданост към своите домашни и обясни на Давид, че грубото поведение на
съпруга й по никой начин не бе насочено към него като лично оскърбление,
а бе просто проява на един нещастен и егоистичен характер.
“Сега, прочее, господарю мой, в името на живия Господ и на живота на
душата ти, понеже Господ те е въздържал от кръвопролитие и от
самоотмъщаване с ръката ти, то вразите ти и тия, които искат зло на
господаря ми, нека бъдат като Навала.” Авигея не сметна за свой принос
това, че убеди Давид да се откаже от прибързаното си намерение, а отдаде
почит и възхвала на Бога. Тогава предложи богатите провизии като
примирителни дарове за Давидовите момци и все още го умоляваше, като че
ли самата тя бе възбудила възмущението на водача.
“Прости, моля, грешката на слугинята си, защото Господ непременно ще
направи за господаря ми твърд дом, понеже господарят ми воюва в
Господните войни. И зло не се намери в тебе никога.” Със заключението си
Авигея представи пътя, който Давид трябваше да следва. Той щеше да се
бие в Господните битки. Не трябваше да търси отмъщение за лични щети,
макар че бе преследван като предател. Тя продължи: “И при все, че се е
дигнал човек да те гони и да иска живота ти, пак животът на господаря ми
ще бъде вързан във вързопа на живите… И когато Господ постъпи към
господаря ми според всичките благости, които е говорил за тебе и те
постави управител над Израиля, тогава това не ще ти бъде причина за
съжаление, нито причина да се спъва сърцето на господаря ми, гдето си
пролял невинна кръв или гдето господарят ми е отмъстил сам за себе си.
Но когато Господ направи добро на Господаря ми, тогава спомни слугинята
си” (1 Царе 25:29-31).
Тези думи можеха да излязат само от устата на жена, която имаше мъдрост
отгоре. Като аромат на цветя благочестието на Авигея се излъчваше съвсем
непристорено от израза на лицето й, от думите и постъпките й. Духът на
Божия Син пребъдваше в душата й. Нейните думи, подправени с благодат и
изпълнени с любезност и мир, разпръсваха небесно влияние. Давид
почувства по-добър подтик и се потресе при мисълта какви можеха да бъдат
последствията от прибързаното му намерение. “Блажени миротворците,
защото те ще се нарекат Божии чада” (Матей 5:9). Ако в Израил имаше
повече такива жени, които да смиряват разбунените чувства, те биха
предотвратили прибързани действия и биха отклонили големи злини с думи
на спокойна и добре насочена мъдрост!
Един посветен християнски живот винаги разпръсва светлина, утеха и мир.
Той се отличава с чистота, тактичност, простота и полезност. Движен е от
неегоистична любов, която освещава влиянието му. Изпълнен е с Христос и
оставя следа от светлина, където и да отиде. Авигея бе мъдър изобличител
и съветник. Гневът на Давид угасна под властта на нейното влияние и
увещаване. Той се убеди, че не бе постъпил мъдро, изгубвайки контрол над
собствения си дух.
Със смирено сърце прие изобличението и това бе в хармония с думите му:
“Нека ме удари праведният, това ще ми бъде благост. И нека ме
изобличава, това ще бъде миро на главата ми” (Пс. 141:5). Благодари й и
я благослови, защото го бе посъветвала праведно. Мнозина смятат за
похвално да проявяват търпение, когато ги изобличават, но колко малко
хора приемат изобличение с благодарно сърце и благославят онези, които
се опитват да ги спасят от пътя на неправедното им поведение.
Като се върна в дома си, Авигея намери Навал и гостите му отдадени на
голямо пиршество, превърнало се в сцена на пиянско веселие. Чак на
следващата сутрин тя разказа на съпруга си какво бе станало при срещата
й с Давид. Навал бе страхливец по сърце и като осъзна колко близо до
внезапна смърт го е довело безумието му, сякаш се парализира. Уплашен,
че Давид ще продължи да следва намерението си за отмъщение, той бе
обхванат от ужас и потъна в състояние на безпомощна безчувственост. След
десет дни умря. Животът, който Бог му бе дал, бе само проклятие за
света. Сред радостта и веселието Бог му бе казал като на богатия човек
от притчата: “…тая нощ ще ти изискат душата” (Лука 12:20).
След това Давид се ожени за Авигея. Той вече бе съпруг на една жена, но
обичаят на народите от неговото време бе извратил разсъдъка му и повлия
на действията му. Следвайки обичаите на света, дори велики и добри хора
са грешили. През целия си живот Давид болезнено усещаше горчивия
резултат от многоженството си.
След смъртта на Самуил Давид бе оставен на мира за няколко месеца.
Отново се оттегли в уединение при зифците, но тези неприятели обадиха на
Саул за скривалището на Давид, надявайки се да придобият царското
благоволение. Съобщението им събуди демона на страстта, дремещ в гърдите
на Саул. Той отново събра въоръжените си мъже и ги поведе да преследва
Давид. Но приятелски настроени съгледвачи донесоха на Есеевия син
вестта, че Саул отново е по следите му и Давид тръгна с няколко от
момците си да проучи разположението на неприятеля. Бе нощ, когато,
предпазливо напредвайки, те влязоха в стана и видяха пред себе си
шатрите на царя и придружаващите го. Никой не пазеше, защото лагерът бе
потънал в дрямка. Давид извика приятелите си да навлязат с него чак сред
врага. В отговор на въпроса му: “Кой ще слезе с мене при Саула в стана?”
Ависей веднага отговори: “Аз ще сляза с тебе.”
Скрити в дълбоката сянка на хълмовете, Давид и придружаващите го нахлуха
в лагера на неприятеля. Като се стараеха да разберат какъв е точният
брой на враговете им, те дойдоха до Саул, спящ със забодено в земята
копие и съд с вода до главата му. До него лежеше Авенир – главният му
военачалник, а войниците наоколо също бяха потънали в дълбок сън. Ависей
взе копието и каза на Давид: “Бог предаде днес врага ти в ръката ти.
Сега, прочее, нека го поразя с копието до земята с един удар и няма да
повторя.” Той очакваше думи на разрешение, но вместо тях чу шепота: “Да
го не погубиш, защото кой може да вдигне ръка против Господния помазаник
и да бъде невинен?… Бъди уверен, както си в живота на Господа, че
Господ ще го порази; или денят му ще дойде и ще умре, или ще влезе в
сражение и ще загине. Да ми не даде Господ да вдигна ръка против
Господния помазаник! Но вземи сега, моля, копието, което е при главата
му, и стомната с водата, па да си отидем.” И тъй, Давид взе копието и
стомната с водата, които бяха при Сауловата глава, та си отидоха. Никой
не видя, никой не усети и никой не се събуди, защото всичките спяха,
понеже дълбок сън от Господа бе паднал на тях.” Колко лесно Господ може
да отслаби силните, да отнеме разума на най-мъдрите и да надвие най-
бдителните!
Когато бе на безопасно разстояние от стана, Давид се наведе от върха на
хълма и извика с висок глас към хората на Саул и към Авенир: “Не си ли
ти доблестен мъж? И кой е подобен на тебе между Израиля? Защо, прочее,
не пазиш господаря си царя? Понеже един от людете влезе да погуби
господаря ти царя. Не е добро това, което стори ти. В името на живия
Господ вие заслужавате смърт, понеже не опазихте господаря си, Господния
помазаник. И сега вижте где е копието на царя и стомната с водата, която
беше при главата му.” А Саул позна Давидовия глас и рече: “Твоят глас ли
е, чадо мое Давиде?” И Давид рече: “Моят глас е, господарю мой, царю.”
Рече още: “Защо преследва господарят ми така слугата си? Какво съм
сторил? Или какво зло има в ръката ми? И сега, моля, нека чуе господарят
ми царят думите на слугата си.” Отново от устата на царя се изля
признание: “Съгреших, върни се, чадо мое Давиде, защото няма вече да ти
сторя зло, понеже животът ми беше днес скъпоценен пред очите ти. Ето,
безумие сторих и направих голяма погрешка.” А Давид отговори с думите:
“Ето царското копие. Нека дойде един от момците да го вземе.” Въпреки
обещанието на Саул: “Няма вече да ти сторя зло”, Давид не се предаде в
ръцете му.
Вторият случай, в който Давид се отнесе с респект към живота на
господаря си, остави още по-дълбоко впечатление в ума на Саул и го
накара още по-смирено да признае грешката си. Удивен и покорен от
проявата на такава доброта, разделяйки се с Давид, Саул възкликна: “Да
си благословен, чадо мое, Давиде! Ти непременно ще извършиш велики дела
и без друго ще надделееш.” Но Есеевият син не се надяваше, че царят
дълго ще задържи това си убеждение.
Давид се отчая от сдобряването със Саул. Изглеждаше, че неизбежно най-
накрая ще падне в жертва на царската злоба. Отново реши да потърси
убежище във филистимската земя. С шестотин души под свое ръководство той
премина при гетския цар Анхус.
Без съвет от Бога Давид заключи, че Саул със сигурност ще изпълни
убийственото си намерение. Макар че Саул заговорничеше и се стараеше да
постигне погубването му, Господ действаше, за да даде царството на
Давид. Бог провежда Своите планове, въпреки че за човешките очи те са
скрити в тайна. Хората не могат да разберат начините, по които постъпва
Бог, и гледайки видимите неща, тълкуват тежките си изпитания, допуснати
от Бога като насочени против тях с единствената цел да причинят
падението им. Така Давид гледаше външната страна на нещата, а не Божиите
обещания. Той се усъмни дали изобщо някога ще дойде на трона. Дългите
изпити бяха уморили неговата вяра и изтощили търпението му.
Господ не изпрати Давид да търси защита при филистимците – най-
ожесточените врагове на Израил. Точно този народ щеше докрай да бъде
между най-големите му врагове. И въпреки това в нуждата си Давид
прибягна при тях за помощ. Изгубвайки доверие в Саул и в неговите
служители, той се постави в зависимост от милостта на враговете на своя
народ. Давид бе смел военачалник и воин, доказал, че е мъдър да печели
победи, но с отиването си при филистимците той действаше против личните
си интереси. Бог му бе посочил да забие знамето си в Юдовата земя, а
липсата на вяра го накара да остави поста на своята длъжност без заповед
от Господа.
Бог бе обезславен поради неверието му. Филистимците се бояха от Давид
повече, отколкото от Саул и войската му, и като се отдаде под тяхна
защита, Давид им разкри слабостта на собствения си народ. Така окуражи
тези непримирими врагове да потискат Израил. Давид бе помазан да
защитава Божия народ и Господ не желаеше слугата му да окуражава
безбожните, като разкрива слабостта на Неговия народ или като си дава
вид на безразличие към благополучието му. Нещо повече, братята му
останаха с впечатлението, че бе отишъл при езичниците, за да служи на
техните богове. Тази постъпка даде повод за фалшиво представяне на
подбудите му и мнозина се изпълниха с предразсъдък против него. Той бе
подведен да направи точно това, което желаеше Сатана, защото търсейки
прибежище при филистимците, причини голяма радост на Божиите врагове и
на враговете на народа Му. Давид не се отказа от поклонението си пред
Бога, нито прекрати предаността си към делото Му, но пожертва доверието
си в Него заради личната си безопасност и така помрачи праведния и верен
характер, който Бог изисква да притежават Неговите слуги.
Давид бе приет сърдечно от царя на филистимците. Топлият прием се
дължеше отчасти на факта, че царят се възхищаваше от него, а отчасти –
на поласканото му тщеславие, че един евреин е прибягнал под неговата
закрила. Във владенията на Анхус Давид се почувства в безопасност от
предателство. Доведе семейството, домочадието и притежанията си, както
сториха и момците му, и по всичко личеше, че бе дошъл да се установи за
постоянно в земята на филистимците. Всичко това радваше Анхус, който
обеща да закриля израилевите бегълци.
По молба на Давид царят щедро му даде да притежава Сиклаг – провинциален
град, отдалечен от царската столица. Давид осъзна, че ще е опасно той и
момците му да бъдат под влиянието на идолопоклонници. В един определен
само за тях град можеха да се покланят на Бога по-свободно, отколкото
ако бяха останали в Гет, където езическите ритуали непременно биха
станали източник на злини и безпокойство.
Докато живееше в този уединен град, Давид воюва против гесурийците,
гезерейците и амаличаните и не оставяше жив никого, който да занесе
вести в Гет. Когато се връщаше от битка, даваше на Анхус да разбере, че
бе воювал против собствения си народ – против Юдовите мъже. Но с тези
преструвки той стана причина да се укрепят ръцете на филистимците,
защото царят каза: “Той е направил себе си съвсем омразен на людете си
Израиля, затова ще ми бъде слуга завинаги.” Давид знаеше, че Божията
воля бе тези езически племена да бъдат унищожени и че той бе определен
да извърши тази работа. Но не вървеше по съвета на Бога, когато лъжеше.
“В тия дни филистимците събраха войските си за война, за да воюват
против Израиля. И Анхус каза на Давида: “Знай положително, че ще отидеш
с мене в множеството – ти и мъжете ти.” Давид нямаше намерение да вдигне
ръка против своя народ, но не знаеше как да постъпи, докато
обстоятелствата не му покажат неговия дълг. Отговори уклончиво на царя и
каза: “Ти наистина ще познаеш какво може слугата ти да извърши.” Анхус
разбра тези думи като обещание за подкрепа в предстоящата война и се
закле да даде на Давид големи почести и висок пост във филистимския
дворец.
Но макар че вярата на Давид в Божиите обещания се бе разклатила в
известна степен, той помнеше, че Самуил го бе помазал за израилев цар.
Спомни си победите над неприятелите, които Бог му бе дал в миналото.
Спомни си и голямата Божия милост, която го опази от ръката на Саул, и
реши да не предава святото доверие. Макар че израилевият цар го търсеше,
за да го погуби, Давид реши да не присъединява армията си към враговете
на своя народ.