“Изпратени от Светия Дух”, Павел и Варнава, след ръкополагането си
от братята в Антиохия, “слязоха в Селевкия и оттам отплуваха за Кипър”.
Така апостолите започнаха своето първо мисионерско пътуване.
Кипър бе едно от местата, където след смъртта на Стефан вярващите
бяха избягали от гоненията в Ерусалим. От Кипър някои хора бяха
отпътували за Антиохия, “благовестявайки Господа Исуса” (Деян. 11:20).
Самият Варнава бе “родом киприянин” (Деян. 4:36) и сега той и Павел,
придружени от Йоан Марко – роднина на Варнава, посетиха този остров.
Майката на Марко бе приела християнската религия и в нейния дом в
Ерусалим учениците се подслоняваха. Тук те бяха винаги добре дошли и
намираха място за почивка. При едно от посещенията на апостолите в дома
на майка му Марко предложи на Павел и Варнава да ги придружи в
мисионерското им пътуване. Той почувства Божието благоразположение в
сърцето си и закопня да се посвети изцяло на евангелската служба.
Пристигайки в Саламин, апостолите “проповядваха Божието слово в
юдейските синагоги… И като преминаха целия остров до Пафа, намериха
някой си магьосник, лъжепророк, юдеин на име Вариисус, който беше с
управителя Сергия Павла, един разумен човек. Тоя, последният, повика
Варнава и Савла и поиска да чуе Божието слово. Но магьосникът Елима
(защото така се превежда името му) им се противеше, стараеше се да
отвърне управителя от вярата”.
Не без борба позволява Сатана да се изгражда Божието царство на
земята. Силите на злото воюват непрекъснато срещу служителите, избрани
да разпространяват евангелието. Тези сили на тъмнината са особено
активни, когато истината се проповядва пред издигнати, уважавани и
достойни хора. Така стана и когато Сергий Павел – управителят на Кипър,
слушаше евангелската вест. Той бе изпратил да доведат апостолите, за да го
поучат. И сега силите на злото действаха чрез магьосника Елима със своите
зли внушения, за да го отблъснат от вярата и така да осуетят Божието
намерение. Падналият враг винаги постъпва така, за да запази в редовете
си влиятелни хора, които, повярвали, биха могли да бъдат полезни на
Божието дело. Но верният работник на евангелието няма защо да се бои, че
ще бъде победен от ръката на неприятеля, защото има привилегията със
сила отгоре да отблъсне всяко влияние на Сатана.
Макар и жестоко нападан от Сатана, Павел има смелостта да
изобличи този, чрез когото работеше врагът. “Изпълнен със Светия Дух”,
апостолът “се вгледа в него и рече: О, ти, пълен с всякакви лукавщини и с
всякакво коварство, сине дяволски, враже на всичко, що е право, няма ли да
престанеш да извращаваш правите пътища на Господа? И сега, ето
Господнята ръка е върху тебе. Ти ще ослепееш и няма да виждаш слънцето
за известно време. И начаса падна на него помрачаване и тъмнина; и той се
луташе, търсейки да го води някой за ръка. Тогава управителят, като видя
станалото, повярва, смаян от Господнето учение”.
Магьосникът бе затворил очите си за доказателствата на евангелската
истина и Господ в справедливия Си гняв затвори плътските му очи,
отнемайки им дневната светлина. Той не ослепя завинаги, а само за
известно време, за да бъде предупреден да се покае и да потърси прощение
от Бога, когото така тежко бе оскърбил. Смущението, в което изпадна, не
повлия на фините му действия против Христовото учение. Ослепяването
доказа на всички, че чудесата, които апостолът бе извършил и Елима бе
отрекъл като изкусно фокусничество, бяха извършени с Божията сила.
Управителят, убеден в истинността на учението, проповядвано от
апостолите, прие евангелието.
Елима не беше учен човек, но бе особено подходящ за делото на
Сатана. Проповядващите Божията истина ще срещнат коварния враг под
много различни форми. Понякога в лицето на учени, но по-често в лицето на
невежи хора, подготвени от Сатана да действат успешно за измамването на
души. Длъжност на Христовия проповедник е да стои вярно на своя пост със
страх от Бога и убеден в силата на Неговото могъщество. Така той може да
всее объркване сред множествата на Сатана и да победи в името на
Господа.
Павел и придружаващите го продължиха пътуването си за Перга
Памфлийска. Пътят им бе труден. Срещаха пречки и лишения, отвсякъде ги
дебнеха опасности. В градовете и селата, през които минаваха, и по
самотните пътища бяха заобиколени от видими и невидими опасности. Но
Павел и Варнава се бяха научили да се доверяват на избавящата Божия
сила. Сърцата им бяха изпълнени с гореща любов към погиващите души.
Като верни пастири, търсещи изгубените овце, те не мислеха за своето
удобство и почивка. Забравяйки себе си, не се обезкуражаваха, когато бяха
уморени и гладни, когато студуваха. Пред себе си имаха само една цел –
спасението на отдалечилите се от стадото.
Марко, несвикнал на трудности, изплашен и обезсърчен от
опасностите и лишенията по пътя, се поколеба за известно време в
решението си да се отдаде изцяло на Господнето дело. Работил бе с успех
при благоприятни обстоятелства, но сега сред съпротива и неприятности,
които така често придружаваха пионерите, той не можа да издържи
трудността като добър войник на кръста. Имаше още да се учи как със смело
сърце да среща опасности, преследвания и съпротива. Колкото по-далеч
отиваха апостолите, толкова по-големи ставаха трудностите и Марко се
уплаши. Загуби целия си кураж и отказа да продължи нататък, върна се в
Ерусалим.
Това отстъпление стана причина Павел да осъди Марко
преждевременно и дори сурово. Варнава, от своя страна, бе склонен да го
извини поради неопитността му. Той чувстваше, че Марко няма да изостави
службата, защото видя в него качества, които щяха да го направят полезен
работник за Христос. През следващите години покровителството му бе
възнаградено богато, защото младежът се отдаде безрезервно на Господа и
на делото за провъзгласяване на евангелската вест в трудни места. С
Божието благословение и с мъдрото поучаване на Варнава той се разви като
ценен работник.
По-късно Павел се сдобри с Марко и го прие като сътрудник.
Препоръча го на колосяните като свой съработник “за Божието царство” и
своя “утеха” (Кол. 4:11). И още веднъж – малко преди да умре, той говори за
Марко, като не пропусна да каже, че е “полезен в службата” (2 Тимотей 4:11).
След заминаването на Марко Павел и Варнава посетиха Антиохия в
Писидия и в съботния ден влязоха в еврейската синагога и седнаха. “И след
прочитането на закона и пророците, началниците на синагогата пратиха до
тях да им кажат: Братя, ако имате някоя увещателна дума за людете,
кажете.” Поканени да говорят, “Павел, прочее, стана, та помаха с ръка и
рече: Израилтяни, и вие, които се боите от Бога, слушайте”. Последва
превъзходна проповед. Павел разказа подробно как Господ се бе отнасял с
евреите от времето на освобождението им от египетско робство и как им бе
обещан Спасител от семето на Давид. Смело заяви, че “от неговото
потомство Бог според обещанието Си въздигна на Израиля Спасител, Исуса,
след като Йоан, преди Неговото идване, беше проповядвал кръщението на
покаяние на целия Израилски народ. И като свършваше попрището си, Йоан
казваше: Според както мислите, кой съм аз? Не съм Оня, Когото очаквате; но
ето, подир мене иде Един, Комуто не съм достоен да развържа обувката на
нозете. Така със сила проповядва той Исус като Спасител на народа, Месия
от пророчеството.
След това изявление Павел каза: “Братя, потомци от Авраамовия род,
и които измежду вас се боят от Бога, нам се изпрати вестта на това спасение.
Защото ерусалимските жители и техните началници, като не Го познаха, а
без да разберат пророческите думи, които се прочитат всяка събота,
изпълниха ги, като Го осъдиха”.
Павел не се поколеба да разкрие цялата истина за отхвърлянето на
Спасителя от еврейските водачи. “Без да намерят в Него нещо достойно за
смърт – заяви апостолът, пак изискаха от Пилата да бъде убит. И когато
изпълниха всичко, що бе писано за Него, снеха Го от дървото и положиха Го
в гроб. Но Бог го възкреси от мъртвите. И Той в продължение на много дни се
явяваше на тия, които бяха възлезли с Него от Галилея в Ерусалим, които
сега са свидетели за Него пред людете.”
“… донесохме блага вест – продължи апостолът – за обещанието,
дадено на бащите ни, че Бог го изпълни на техните чада, като възкреси
Исуса, както е писано и във втория псалом: “Ти си Мой Син, Аз днес Те
родих”. А че Го е възкресил от мъртвите никога вече да се не връща в
изтлението, каза така: “Ще ви дам верните милости, обещани на Давида”… и
в друг псалом казва: “Няма да оставиш Светеца Си да види изтление”. Обаче
Давид, след като в своето си поколение послужи на Божието намерение,
заспа и биде положен при бащите си и видя изтление. А Тоя, Когото Бог
възкреси, не видя изтление.”
И сега, като говореше ясно за изпълнението на познатите пророчества
за Месия, Павел им предложи покаяние и прощение на греховете чрез
заслугите на Исус – техния Спасител. “… нека ви бъде известно – каза той, –
че чрез Него се проповядва на вас прощение на греховете и че всеки, който
вярва, се оправдава чрез Него от всичко, от което не сте могли да се
оправдаете чрез Мойсеевия закон.”
Божият Дух придружаваше изговорените думи и сърцата бяха
трогнати. Това, че апостолът се позова на старозаветните пророчества и
неговото заявление, че те са били изпълнени в служенето на Исус от
Назарет убедиха много души, копнеещи за идването на обещания Месия.
Убедителните думи на говорителя, че “добрите вести” на спасението бяха за
евреи, както и за езичници, дадоха надежда и радост на онези, които не бяха
Авраамови чада по плът.
“Когато си излизаха из юдейската синагога, езичниците ги молеха да
им се проповядват тия думи и следващата събота.” След като се бяха
разпръснали, “мнозина от юдеите и от благочестивите прозелити”, приели
добрите вести, предадени този ден, “тръгнаха след Павла и Варнава, които,
като се разговаряха с тях, увещаваха ги да постоянстват в Божията
благодат”.
Интересът, събуден в Антиохия Писидийска от проповедта на Павел,
доведе следващата събота почти целия град да чуе Божието слово. А
юдеите, като видяха множествата, изпълниха се със завист, опровергаваха
това, което говореше Павел и хулеха.
Но Павел и Варнава говориха с дързост и рекоха: Нужно беше да се
възвести първо на вас Божието учение, но понеже го отхвърляте и считате
себе си недостойни за вечния живот, ето, обръщаме се към езичниците.
Защото така ни заповяда Господ, казвайки: “Поставих те за светлина на
народите, за да бъдеш за спасение до края на земята”.
И езичниците, като слушаха това, радваха се и славеха Божието
учение; и повярваха всички, които бяха отредени за вечния живот.” Бяха
щастливи, че Христос ги признава за Божии чада и с благодарни сърца
слушаха проповядваното слово. Бяха готови с жар да споделят евангелската
вест с други “и Господнето учение се разпространяваше по цялата тая
страна”.
Преди векове вдъхновеното перо бе описало това събиране на
езичниците. Но пророческите му думи бяха неясно разбирани. Осия бе казал:
“Но все пак числото на израилтяните ще бъде като морския пясък, който не
може да се изброи. И вместо онова, което им се казва, че: Не сте мои люде,
ще им се рече: Вие сте чада на живия Бог”. И още: “Ще я насея за Себе Си на
земята и ще покажа милост към непомилваната. И на ония, които не бяха мои
люде, ще река: Мои люде сте вие. И те ще рекат, всеки един: Ти си мой Бог”
(Осия 1:10, 2:23).
Самият Спасител предсказа по време на земната Си служба
разпространението на евангелието сред езичниците. В притчата за лозето
Той заяви на непокаяните евреи: “Божието царство ще се отнеме от вас и ще
се даде на народ, който принася плодовете му” (Матей 21:43). И след Своето
възкресение Той поръча на учениците Си да идат и да научат всичките
народи. Никого не трябваше да оставят непредупреден, а да проповядват
благовестието на всяка твар (по Матей 28:19; по Марко 16:15).
Обръщайки се към езичниците в Антиохия Писидийска, Павел и
Варнава продължиха да работят и за евреите – навсякъде, където имаше
благоприятна възможност да бъдат чути. По-късно в Солун, в Коринт, в Ефес
и в други важни центрове Павел и неговите съработници проповядваха
евангелието и на евреи, и на езичници, но главните им усилия бяха насочени
към изграждане на Божието царство в езическите страни, сред народи, почти
без познание за истинския Бог и за Неговия Син.
Сърцата на Павел и на помощниците му бяха привлечени от ония,
които бяха отделени от Христос, чужденци на израилевото гражданство и на
заветите на обещанието, без надежда и без Бога на света. Чрез неуморната
служба на апостолите за езичниците странниците и чужденците, които някога
са били далеч, научиха, че са поставени близо чрез кръвта на Христос и че с
вяра в Неговата изкупителна жертва могат да станат “съграждани на
светиите и членове на Божието семейство” (по Еф. 2:12, 13, 19).
Израствайки във вяра, Павел работеше непрестанно за изграждането
на Божието царство сред пренебрегнатите от израилевите учители.
Постоянно издигаше Исус Христос като “Цар на царстващите и Господ на
господстващите” (1 Тимотей 6:15) и обещаваше вярващите да бъдат
“вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си.” (Кол. 2:7).
За вярващите Христос е сигурна основа. Върху този жив камък евреи и
езичници могат да градят. Той е достатъчно голям за всички и достатъчно
здрав, за да издържи товара от мъката на целия свят. Това е факт, ясно
осъзнат от Павел. В последните дни на службата си, когато се обърна към
група езически вярващи, останали твърди в любовта си към евангелската
истина, апостолът писа: “… вие… сте съграждани на светиите и членове на
Божието семейство, понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и
пророците, като е крайъгълен камък сам Христос Исус” (Еф. 2:19, 20).
Когато евангелската вест се разпространи в Писидия, невярващите
евреи от Антиохия в своя сляп предразсъдък “подбудиха набожните
високопоставени жени и градските първенци и като повдигнаха гонение
против Павла и Варнава, изпъдиха ги из пределите си”.
Това отношение не обезсърчи апостолите. Те си спомниха думите на
своя Учител: “Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас
лъжливо всякакво зло заради Мене. Радвайте се и веселете се, защото
голяма е наградата ви в небесата, понеже така гониха пророците, които бяха
преди вас” (Матей 5:11, 12).
Евангелската вест напредваше и апостолите имаха основание да се
почувстват обнадеждени. Трудът им беше богато благословен сред
писидийците в Антиохия и вярващите, които те оставиха да продължат сами
делото за известно време, “се изпълниха с радост и със Светия Дух”.
Тази глава е основана на Деян. 13:4-52