Витесда и Синедрионът – 21 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Витесда и Синедрионът – 21

Тази глава е основана на Йоан 5 гл.

Витесда и Синедрионът

А в Ерусалим, близо до Овчата порта се намира къпалня, наречена по
еврейски Витесда, която имаше пет преддверия. В тях лежаха множество
болни, слепи, куци и изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата.”
От време на време водите на този басейн се раздвижваха и бе
разпространено вярването, че това е резултат от свръхестествена сила и
който пръв стъпи в басейна след раздвижването на водата, ще бъде
излекуван, каквато и да е болестта му. Стотици болни посещаваха това
място, но тълпата бе толкова голяма, че когато водата се раздвижваше,
всички се втурваха напред и стъпкваха по-слабите мъже, жени и деца.
Мнозина не можеха и да се доближат до водите, а някои, едва достигнали
до края на басейна, умираха. Наоколо бяха издигнати сенници за защита на
болните от горещината на деня и от студа на нощта. С напразната надежда
за облекчение някои прекарваха и нощите в тези преддверия, довлекли се с
мъка до края на басейна. И така бе ден след ден.
Исус бе отново в Ерусалим. Вървейки сам, явно размисляйки и молейки
се, дойде до басейна. Видя окаяните страдалци да очакват единствената си
възможност за излекуване. Той пожела да използва Своята сила, за да
излекува всеки болен, но бе събота. Множествата отиваха за поклонение в
храма и Той знаеше, че това лекуване щеше така да възбуди
предразсъдъците на евреите така, че да попречи на делото Му.
Но Спасителят съзря един случай на крайно нещастие. Това беше
безпомощен мъж, парализиран от 38 години. Неговата болест в голяма
степен бе резултат от собствения му грях и хората я смятаха за наказание
от Бога. Сам и без приятели, чувствайки се отделен от Божията милост,
този страдалец бе прекарал дълги години в мъчение. Когато се очакваше
водите да се раздвижат, онези, които съжаляваха неговата безпомощност,
го донасяха до преддверията, но в подходящия момент нямаше кой да му
помогне. Виждал бе раздвижването на водата, но никога не бе успявал да
се придвижи по-нататък от края на басейна. Други по-силни се хвърляха
във водата преди него. Той не можеше да се състезава с егоистичната,
бореща се тълпа. Непрекъснатите му усилия към тази цел, нетърпението и
продължилото разочарование бяха изчерпали и остатъка от последните му
сили.
Болният лежеше върху своята постелка и от време на време вдигаше
глава, за да погледне към басейна, когато едно мило състрадателно лице
се наведе над него и думите: “Искаш ли да оздравееш?”, привлякоха
вниманието му. Надежда проблясна в сърцето му. Почувства, че този човек
може да му помогне по някакъв начин. Но лъчът на надежда скоро изчезна.
Спомни си колко често се бе опитвал да достигне басейна и сега имаше
малка възможност да доживее, докато водата бъде раздвижена отново.
Обърна се настрана уморен и рече: “Господине, нямам човек да ме пусне в
къпалнята, когато се раздвижи водата, но докато дойда аз, друг слиза
преди мене.”
Исус не попита този страдалец дали вярва в Него. Просто каза: “Стани,
дигни постелката си и ходи!” Но вярата на човека се хвана за тези думи.
Всеки нерв и мускул се изпълниха с нов живот и целебно действие се вля в
схванатите му крайници. Без да се съмнява, насочи волята си да се
подчини на Христовата заповед и всичките му мускули се отзоваха на това
желание. Скачайки на крака, той се почувства здрав.
Исус не му бе дал уверение за Божествената Си сила. Човекът можеше да
се усъмни и би загубил единствената си възможност да се излекува. Но
повярва на Христовото слово и действайки според него, получи сила.
Чрез същата вяра и ние можем да бъдем излекувани духовно. Чрез греха
сме се отделили от живота на Бога, душите ни са парализирани, не сме по-
способни сами да живеем свят живот, отколкото инвалидът бе в състояние
да ходи. Много хора съзнават своята безпомощност и търсят духовен живот,
който да ги доведе до хармония с Бога. Те напразно жадуват да го
получат. В отчаянието си извикват: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от
тялото на тая смърт?” ( 7:24 Римл. 7:24). Нека тези отчаяни борци
погледнат нагоре. Спасителят се навежда над изкупените с кръвта Си,
казвайки с неизразима нежност и състрадание: “Искаш ли да оздравееш?”
Той те кани да оздравееш и да получиш мир. Не чакай да почувстваш, че си
оздравял, повярвай на словото Му и то ще се изпълни. Постави волята си
на страната на Христос, пожелай да Му служиш и като действаш според
Неговото слово, ще получиш сила. Какъвто и да е злият навик, главната
страст, която чрез дълго задоволяване е обвързала и душа, и тяло,
Христос може и копнее да те освободи. Той ще даде живот на душата,
“която е мъртва чрез вашите престъпления и грехове” ( 2:1 Еф. 2:1). Ще
освободи пленника на слабостта и нещастието, окован с веригите на греха.
Излекуваният паралитик се наведе да вдигне постелката си, която се
състоеше само от една рогозка и одеало; и като се изправи отново,
радостно се огледа наоколо, търсейки Избавителя си. Но Исус се бе
изгубил в тълпата. Човекът се уплаши, че няма да Го познае, ако Го види
пак. Забърза по пътя си с твърда стъпка, като хвалеше Бога и се радваше
на току-що получената сила. Срещна някои от фарисеите и веднага им
разказа за излекуването си. Учуди го студенината, с която изслушаха
разказа му.
Свъсили вежди, те го прекъснаха, питайки го защо носи леглото си в
съботен ден. Строго му напомниха, че не е законно да носи тежест в
Господния ден. В радостта си човекът бе забравил, че е събота, но не се
чувстваше виновен, че е изпълнил заповедта на Онзи, Който имаше такава
сила от Бога. И отговори смело: “Онзи, Който ме изцели, Той ми рече:
Дигни постелката си и ходи!” Попитаха го кой е направил това, но човекът
не можа да каже. Тези управници знаеха добре, че има само Един, способен
да извърши такова чудо, но търсеха преки доказателства, че това е Исус,
за да могат да Го обвинят като нарушител на съботата. Според тяхното
съждение Той не само бе нарушил закона чрез лекуване на болен човек в
събота, но бе извършил и светотатство, казвайки му да вдигне постелката
си.
Евреите бяха извратили закона до такава степен, че го бяха превърнали
в робия. Безсмислените им изисквания бяха станали пословични сред
другите народи, а съботата особено бяха обградили с всякакви безсмислени
ограничения. Тя не беше радост за тях, свята на Господа и почитаема.
Книжниците и фарисеите бяха направили пазенето – непоносимо бреме. На
евреин не бе позволено да пали огън, нито дори свещ в събота. Поради
това те зависеха от езичниците за много услуги, които техните правила им
забраняваха да извършват сами. А не се сещаха, че ако тези дела са
грешни, грешно ще е и други да ги извършват. Мислеха, че спасението е
ограничено само за евреите, а положението на всички други и без това е
вече толкова безнадеждно, че не може да стане по-лошо. Но Бог не е дал
заповеди, които да не могат да се спазват от всички. Неговият закон не
одобрява безсмислените или егоистични ограничения.
В храма Исус срещна човека, когото бе излекувал. Той бе дошъл да
донесе принос за грях и благодарствена жертва за голямата милост, която
бе получил. Намирайки го сред поклонниците, Исус се остави да бъде
разпознат, като изрече предупредителните думи: “Ето, ти си здрав; не
съгрешавай вече, за да те не сполети нещо по-лошо.”
Излекуваният бе безкрайно радостен да срещне своя Спасител. Като не
знаеше за враждата срещу Исус, той разказа на фарисеите, които го бяха
разпитали, че това е човекът, който го е излекувал. “И затова евреите
гонеха Исуса, защото вършеше тия неща в събота.”
Исус бе доведен пред Синедриона да отговаря за нарушаване на
съботата. Ако евреите бяха свободен народ по това време, такова
обвинение щеше да послужи за повод да Го предадат на смърт. Но тяхната
зависимост от римляните не позволяваше това. Те нямаха власт да издават
смъртни присъди и обвиненията против Христос нямаха тежест в римския
съд. Но имаше други цели, които се надяваха да постигнат. Въпреки
техните усилия да попречат на делото Му, Христос дори в Ерусалим
печелеше влияние сред народа, по-голямо от тяхното. Множествата, които
не се интересуваха от празните словоизлияния на равините, бяха
привлечени от Неговото учение. Те можеха да разберат думите Му и сърцата
им бяха стоплени и утешени. Той им разкриваше Бога не като отмъстителен
съдия, а като нежен Баща и отразяваше Неговия образ. Думите Му бяха като
балсам за ранения дух. И проповедта Му, и делата Му на милост
разрушаваха потисническата сила на старите традиции и на човешките
наредби. Представяха Божията любов в нейната неизчерпаема пълнота.
В едно от най-ранните пророчества за Христос е писано: “Не ще липсва
скиптърът от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете Му, докле дойде
Сило, и Нему ще се покоряват племената” (Бит.;49:10 Бит. 49:10). Хората
се събираха около Христос. Възприемчивите им сърца приемаха уроците на
любов и милосърдие, предпочитаха ги пред скованите церемонии, изисквани
от свещениците. Ако свещениците и равините не се бяха противопоставили,
Христовото учение щеше да извърши такава реформация, каквато светът
никога не е виждал. Но за да укрепят собствената си власт, тези водачи
решиха да унищожат влиянието на Исус. Неговият разпит пред Синедриона и
откритото осъждане на учението Му щяха да спомогнат за това, защото
народът още отдаваше голямо уважение на своите религиозни водачи.
Осмелилият се да осъди изискванията на равините или да намали товара,
който те бяха стоварили върху народа, се обвиняваше не само в
светотатство, но и в измяна. На тази основа равините се надяваха да
възбудят съмнение спрямо Христос. Представиха Го като човек, който се
опитва да отхвърли установените традиции, да раздели хората и да
подготви път за пълно подчинение на римляните.
Но плановете, които тези равини изработваха така старателно, не
произхождаха от съвета на Синедриона. След като не успя да победи
Христос в пустинята, Сатана активизира силите си, за да се
противопоставя на Неговата мисия и ако е възможно, да я осуетява. Онова,
което не успя да извърши пряко и лично, реши да постигне чрез стратегия.
Скоро след като се бе оттеглил от конфликта в пустинята, той свика на
съвет своите верни ангели. Разви плановете си за това, как още повече да
заслепява умовете на еврейския народ, за да не може той да признае своя
Изкупител. Планира да действа чрез човешките си служители в религиозния
свят, като вложи в тях собствената си вражда против Защитника на
истината. Искаше да им повлияе да отхвърлят Христос, за да направи
живота Му колкото е възможно по-горчив, като се надяваше да Го
обезкуражи в Неговата мисия и водачите на Израил станаха инструменти на
Сатана в борбата против Спасителя.
Исус бе дошъл да “възвеличи закона и да го направи почитаем” (Исая
42:21). Той се стремеше не да намали, а да издигне неговото достойнство.
Свещеното писание казва: “Няма да отслабне, нито да се съкруши, догдето
установи правосъдие на земята” (42:4,21 Исая 42:4). Бе дошъл да освободи
съботата от отегчителните изисквания, които я правеха по-скоро
проклятие, отколкото благословение.
Тази бе причината, поради която Той избра съботния ден, за да извърши
лекуването във Витесда. Можеше да излекува този болен човек и в друг ден
от седмицата или пък можеше да го излекува, без да го кара да носи
постелката си. Но това не би Му дало желаната възможност. Зад всяка
постъпка в Христовия живот на земята се криеше мъдра цел. Всичко, което
вършеше, бе важно и предназначено за поучение. Измежду страдащите в
къпалнята Той използва Своята лечителна сила над най-тежкия случай и
поиска от човека да пренесе постелката си през града, за да оповести
великото дело, извършено над него. Това щеше да повдигне въпроса какво е
законно да се върши в събота, да Му даде повод да осъди ограниченията на
евреите, свързани с Господния ден, и да обяви техните традиции за
невалидни.
Исус заяви на евреите, че в съботен ден е законно да се облекчават
страдания и болки. Този вид работа беше в съгласие със службата на
Божиите ангели, които се движат постоянно между небето и земята, за да
са в услуга на страдащото човечество. Исус заяви: “Отец Ми работи
досега, и Аз работя.” Всички дни са Божии, в които Той провежда Своите
планове за човечеството. Ако тълкуванието, което евреите даваха на
закона, бе право, тогава грешката бе у Бога, защото Неговата работа,
откакто е поставил основите на земята, е да оживява и да поддържа всяко
нещо. Тогава Този, Който одобри делото Си и постанови съботата като
паметник за завършването му, би трябвало да преустанови Своята работа и
да прекрати безкрайно установения във всемира ред.
Трябва ли Бог да забрани на слънцето да изпълнява своята служба в
събота и да спре меките си топли лъчи да сгряват земята и да подхранват
растителността? Трябва ли системата на световете да остане неподвижна
през святия ден? Трябва ли да заповяда на потоците да не напояват полята
и горите и морските вълни да спрат своя безкраен прилив и отлив? Трябва
ли пшеницата и царевицата да прекъснат своя растеж и узряващият грозд да
забави своето зачервяване? Трябва ли дърветата и цветята да не напъпват,
нито да цъфтят в събота?
В такъв случай хората биха били лишени от плодовете на земята и от
благословенията, които правят живота желан. Необходимо е природата да
продължава своя неизменен път. Бог не може нито за момент да отдръпне
ръката Си, иначе човекът би загинал. Но и човекът има да върши известна
работа в този ден. На необходимостите на живота трябва да се обръща
внимание, болните трябва да се гледат и нуждите на нуждаещите се да се
задоволяват. Няма да се смята за невинен онзи, който е небрежен, когато
може да облекчи болки в съботен ден. Божият свят почивен ден е направен
за човека, така че всички дела на милост са в пълно съгласие с неговото
предназначение. Бог не желае Неговите чада да страдат нито час от болка,
която може да се облекчи в събота или в който и да е друг ден.
Божиите задължения са много по-големи в събота, отколкото в другите
дни. Тогава Неговите чада изоставят всекидневните си дейности и
прекарват времето си в размисъл и поклонение. В събота те измолват от
Бога много повече блага, отколкото в другите дни. Те изискват Неговото
специално внимание. Изпросват Неговите най-големи благословения. Бог не
чака да мине съботата, та тогава да изпълни тези молби. Небето работи
непрестанно. Така и хората не трябва да престават да вършат добро.
Съботата не е предназначена да се прекарва в безполезно бездействие.
Законът забранява да се върши светска работа в Божия почивен ден.
Трудът, чрез който се изкарва прехраната, трябва да спре. Забранена в
този ден е и всяка работа за светски удоволствия или печалби. Но както
Бог спря Своята творческа работа и си почина в събота и я благослови,
така и човекът трябва да преустанови заниманията на своя всекидневен
живот и да посвети святите часове за здравословна почивка, за
богослужение и за святи дела. Излекуването на болния беше в пълно
съгласие със закона. То прослави съботата.
Исус заяви, че има еднакви права с Бог Отец и че работата, която Той
върши на земята, е еднакво свята и по характер една и съща с тази, която
Отец върши на небесата. Но това още повече разпали яростта на фарисеите,
защото според тях Той не само че бе нарушил закона, а и се бе приравнил
с Бога, като Го бе нарекъл Свой Отец (виж Йоан 5:185:18 ).
Цялата еврейска нация наричаше Бога свой Отец, затова евреите не биха
се разярили толкова много, ако Христос се беше представил като намиращ
се в същата връзка с Бога. Но те Го обвиниха в богохулство, показвайки,
че са схванали претенцията Му да нарича Бога Свой Отец в най-висшия
смисъл на думата.
Тези Христови противници нямаха аргументи да се противопоставят на
истините, които Той искаше да втълпи в умовете им. Те цитираха само
своите обичаи и традиции, а те се оказваха твърде слаби и безполезни, в
сравнение с привежданите от Исус аргументи от Божието слово и от
безспирния ход на природата. Ако равините желаеха изобщо да получат
светлина, те щяха да се убедят, че Исус говори истината. Но отбягваха
аргументите, които Той привеждаше по отношение на съботата и търсеха
начин да възбудят омраза срещу Него, тъй като твърдеше, че е равен на
Бога. Яростта на управниците не познаваше граници. Ако не се бояха от
народа, свещениците и равините биха убили Исус на място. Но чувствата на
народа бяха на Негова страна. За мнозина Той беше Приятелят, излекувал
болестите и облекчил мъките им и те оправдаваха излекуването на болния
от Витесда. Така за известно време водачите трябваше да задържат
омразата си.
Исус отхвърли обвинението в богохулство. “Властта – каза Той, – с
която върша тези дела, за които Ме обвинявате, идва от това, че съм Божи
Син, едно с Него по естество, по воля и по намерение. Във всичките
Негови дела на творение и провидение Аз Му съдействам.” “- не може Синът
да върши от само Себе Си нищо освен това, което вижда да върши Отец.”
Свещениците и равините укоряваха Божия Син за делото, което Той бе
изпратен да извърши на този свят. Чрез греховете си те се бяха отделили
от Бога и в гордостта си действаха независимо от Него. Смятаха се
достатъчно разумни да се справят с всичко и не чувстваха нужда от един
по-възвишен разум, който да направлява постъпките им. Но Божият Син беше
подчинен на волята на Отца и зависим от Неговата сила. Христос беше така
освободен от личното Аз, че не правеше никакви планове за Себе Си. Той
приемаше плановете, които Бог имаше за Него и които Отец Му разкриваше
от ден на ден. Така и ние трябва да сме зависими от Бога, за да се
осъществява в живота ни Неговата воля.
Когато Мойсей се приготвяше да построи светилището за обиталище на
Бога, заповяда му се да направи всичко според показания му на планината
образец. Мойсей се зае с голямо усърдие за тази работа. За изпълнението
на поръчката повика най-талантливите мъже и майстори на изкуството. И
все пак всяко звънче, всеки нар, всяка ресничка, всяко пискюлче, всяка
завеса или който и да е съд от светилището трябваше да се изработят
според показания му образец. Бог го повика на планината и му откри
небесните неща. Бог го покри със славата Си, за да може да види
образеца, според който бяха направени всички неща в светилището. Така и
на Израил, когото искаше да направи Свое обиталище, Той откри славния
идеал за характер. Образецът бе показан на израилтяните на планината,
когато бе даден законът от Синай, когато Господ мина край Мойсей и
заяви: “Господ, Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който
изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хиляди поколения,
прощава беззаконие, престъпление и грях- “ (Изх.;34:6,7 Изх. 34:6,7).
Израил тръгна по свои пътища. Той не градеше според образеца. Но
Христос, истинският храм на Бога, оформяше всяка подробност от Своя
земен живот в съгласие с Божия идеал. Той каза: “Драго ми е, Боже Мой,
да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (40:8
Пс. 40:8). Така и нашите характери трябва да се изграждат “в Духа за
Божие обиталище” ( 2:22 Еф. 2:22). И ние трябва да правим всичко според
образеца, според Този, Който пострада за нас и ни остави пример, за да
следваме по Неговите стъпки (Евр.; 8:5 1Петрово; 2:21 виж Евр. 8:5;
1Петрово 2:21).
Христовите думи ни учат, че ние трябва да се чувстваме неразделно
свързани с нашия небесен Баща. Каквото и да е положението ни, ние сме
зависими от Бога, Който държи съдбините на всички в Своите ръце. Той е
определил нашата работа и ни е дал нужните способности и средства, за да
я вършим. Докато подчиняваме волята си на Бога и се уповаваме на
Неговата сила и мъдрост, ще бъдем водени по безопасни пътища, за да
изпълним определената ни част в Неговия велик план. Но онзи, който
разчита на своята мъдрост и сила, се отделя от Бога. Вместо да работи
заедно с Христос, той изпълнява намеренията на врага на Бога и на
човека.
Спасителят продължи и каза: “Понеже каквото върши Той, подобно и
Синът го върши- Както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и
Синът съживява тия, които иска.” Садукеите не вярваха във възкресението
на тялото, но Исус им каза, че една от най-великите задачи на Отца е да
възкресява мъртвите и че и сам Той притежава същата сила да възкресява.
“- иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които
го чуят, ще живеят.” Фарисеите вярваха във възкресението на мъртвите.
Христос заяви, че силата, която оживотворява мъртвите, е дори и сега
между тях и те ще видят нейните проявления. Тази възкресяваща сила,
която оживотворява и “мъртвата в престъпления и грехове” душа ( 2:1 Еф.
2:1). Този дух на живот в Исус Христос, “силата на Неговото възкресение”
(Филип.; 3:10 Филип. 3:10), “освобождава човеците от закона на греха и
смъртта” ( 8:2 Римл. 8:2). Силата на злото се сломява и чрез вяра в
Христос душата се опазва от грях. Който разтваря сърцето си за Божия
Дух, става съучастник на мощната сила, която ще изведе тялото му от
гроба.
Скромният Назарянин потвърждава Своето истинско благородство. Той се
издига над човешката природа, сваля маската на греха и позора и се
открива като почитания Началник на ангелите, Сина Божи, равния на
Създателя на Вселената. Слушателите онемяха. Никой дотогава не бе
изговарял такива думи, нито се беше държал с такова царско величие.
Неговите слова бяха прости и разбираеми, изясняващи напълно мисията Му,
както и дълга на света. “Защото нито Отец не съди никого, но е дал на
Сина да съди всички, за да почитат всички Сина, както почитат Отца-,
Който Го е пратил- Защото както Отец има живот в Себе Си, също така е
дал и на Сина да има живот в Себе Си; и дал Му е власт да извършва
съдба, защото е Човешкият Син.”
Свещениците и управниците си бяха присвоили правото на съдии, за да
съдят Христовото дело. Той обаче се обяви за техен съдия и за съдия на
целия свят. Светът е поверен на Христос и чрез Него Бог предава
благословенията Си на падналата раса. Той бе Изкупител както след
въплъщението Си, така и преди него. Когато грехът се появи, вече имаше
Спасител. Той е давал живот и светлина на всички и всеки ще бъде съден
според мярката на дадената светлина. Този, Който е дал светлината, Който
умолява човека най-нежно и се старае да го върне от греха към святост, е
и Ходатай, и Съдия. Още от започването на великата борба на небето
Сатана е поддържал своята кауза с измама, а Христос е работил, за да
открие неговите планове и да сломи силата му. Той е, Който през всичкото
това време се е разправял с измамника и се е опитвал да изтръгне от
ръцете му пленените души. Той е, Който ще съди всяка душа.
Бог “Му е дал власт да извършва и съдба, защото е Човешкият Син.”
Защото е вкусил дори и от утайката на човешките страдания и изкушения и
разбира слабостите и греховете на хората. Защото заради нас е устоял
храбро на изкушенията на Сатана и ще постъпи справедливо и нежно с
душите, за чието спасение е пролял кръвта Си. Ето за това Божият Син е
поставен да извършва съд.
Но Христовата мисия бе не да съди, а да спасява. “Бог не е пратил
Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него”
(3:17 Йоан 3:17). Пред Синедриона Исус заяви: “Който слуша словото Ми и
вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен и на съд не дохожда,
а е минал от смърт към живот.” (5:24 Йоан 5:24).
Като каза на слушателите Си да не се чудят, Христос им разкри още по-
ясно тайната на бъдещето. “Иде час – каза Той, – когато всички, които са
в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат; ония, които са вършили
добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за
осъждение” (Йоан 5:28,295:28,29 ).
Израил толкова дълго бе чакал това уверение за бъдещия живот и се
надяваше да го получи при идването на Месия. Единствената светлина,
която можеше да освети тъмнината на гроба, бе изгряла над тях. Но
егоизмът е сляп. Исус бе нарушил традициите на равините, пренебрегнал бе
техния авторитет и те не искаха да вярват.
Времето, мястото, случаят, силата на чувствата, които завладяха
събралите се, всичко това се съчета, за да направи думите на Исус пред
Синедриона още по-впечатлителни. Най-високите религиозни авторитети на
народа искаха живота на Този, Който заяви, че е възстановителят на
Израил. Господарят на съботата беше изправен да отговаря пред земен съд,
обвинен, че нарушава съботния закон. Когато Той така безстрашно изяви
Своята мисия, съдиите Му Го погледнаха с учудване и гняв. Но не
отговориха на думите Му. Не можаха да Го осъдят. Той отрече правото на
свещеници и равини да Го разпитват или да се месят в Неговата работа. Не
им бе дадена такава власт. Твърденията им се основаваха на собствената
им гордост и високомерие. Исус отказа да се оправдава за това, в което
Го бяха обвинили, или да отговаря на въпросите им.
Вместо да се извини за постъпката, от която те се оплакваха, или да
обясни целта, с която я бе извършил, Исус се обърна към управниците и от
обвиняван стана обвинител. Укори ги, че са закоравили сърцата си и че са
невежи относно Писанията. Заяви, че са отхвърлили Божието слово, тъй
като отхвърлят Този, Когото Бог е изпратил. “Вие изследвате писанията,
понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелстват
за Мене” (Йоан 5:395:39 ).
Във всяка своя страница, независимо дали е история, закон или
пророчество, Старозаветните писания излъчват славата на Божия Син. Тъй
като бе Божествено постановена, цялата система на юдаизма представляваше
едно сбито пророчество за евангелието. За Христос “свидетелстваха всички
пророци” (10:43 Деян. 10:43). От обещанието, дадено на Адам, по линията
на патриарсите и чрез системата на законите небесната славна светлина
осветлява стъпките на Изкупителя. Гледачите видяха звездата от Витлеем,
Сило, който трябваше да дойде, когато бъдещите неща им преминаха през
погледа им в тайнствено видение. Всяка жертва бе символ на Христовата
смърт. С всеки облак от дима на тамяна Неговата правда се възнасяше. От
всяка юбилейна тръба звучеше името Му. В страхотната тайна на Светая
Светих обитаваше Неговата слава.
Евреите притежаваха Писанията и предполагаха, че чрез познаването на
словото имат вечен живот. Но Исус каза: “И нямате Неговото слово
постоянно в себе си.” Отхвърляйки Христос чрез Словото Му, те Го
отхвърлиха лично. “- И пак вие не искате да дойдете при Мене – каза Той,
– за да имате живот.”
Еврейските водачи бяха изследвали писанията на пророците за царството
на Месия, но не бяха правили това с искрено желание да узнаят истината,
а с целта да намерят доказателства, които да подкрепят амбициозните им
надежди. Когато Христос дойде по начин, различен от техните очаквания,
не пожелаха да Го приемат и вместо да се поправят, се опитаха да Го
представят за измамник. А веднъж стъпили на този път, за Сатана бе лесно
да засили съпротивата им срещу Христос. Самите думи, които трябваше да
приемат като доказателство за Неговата божественост, бяха изтълкувани
против Него. Така обърнаха истината на Бога в лъжа и колкото по-ясно
Спасителят им говореше чрез Своите дела на милост, толкова по-решително
се съпротивляваха срещу светлината.
Исус каза: “Не приемам почест от човеци.” Влиянието и одобрението на
Синедриона не бяха неща, които Той желаеше. Не можеше да приеме никаква
почит от тяхното одобрение. Той бе облечен в слава и авторитет от
Небето. Само да желаеше, ангелите щяха да дойдат да Му отдадат почит и
Отец отново би засвидетелствал Неговата Божественост. Но заради самите
тях, заради народа, чиито водачи бяха те, Той искаше еврейските
управници да прозрат какъв е Неговият характер и да приемат
благословението, което дойде да им донесе.
“Аз дойдох в името на Отца Си и не Ме приемате; ако дойде друг в
свое име, него ще приемете.” Исус дойде с авторитета на Бога, носейки
Неговия образ, изпълнявайки Неговото Слово и търсейки Неговата слава. Но
не бе приет от водачите в Израил. А когато щяха да дойдат други,
приписвайки си характера на Христос, но действащи по собствената си воля
и търсещи собствената си слава, те щяха да бъдат приети. Защо? Защото,
който търси собствената си слава, събужда желанието в другите за
себевъздигане. На такива апели евреите можеха да откликнат. Те щяха да
приемат фалшивия учител, защото той ласкае гордостта им, като одобрява
любимите им мнения и традиции. Но учението на Христос не съвпадаше с
техните идеи. То бе духовно и изискваше да се пожертва егоизмът. Затова
не искаха да го приемат. Не познаваха Бога и за тях гласът Му чрез
Христос бе глас на чужденец.
Не се ли повтаря същото и в наши дни? Няма ли и сега мнозина, дори и
сред религиозните ръководители, които закоравяват сърцата си против
Светия Дух, като правят невъзможно за себе си разпознаването на Божия
глас? Не отхвърлят ли Словото Божие, за да пазят собствените си
традиции?
“- ако вярвахте Мойсея – каза Исус, – повярвали бихте и Мене; понеже
той за Мене писа. Но ако не вярвате неговите писания, как ще повярвате
Моите думи?” Христос бе говорил на Израил чрез Мойсей. Ако те бяха
слушали Божия глас, говорещ чрез техния велик водач, щяха да разпознаят
този глас и в ученията на Исус. Ако вярваха на Мойсей, щяха да вярват и
на Този, за Когото Мойсей писа.
Исус знаеше, че свещениците и равините бяха решили да вземат живота
Му. Но Той им обясни ясно Своето единство с Отца и Своята връзка със
света. Те видяха, че опозицията им спрямо Него не бе оправдана, но
въпреки това убийствената им омраза не угасна. Страхът ги сграбчваше,
като наблюдаваха убедителната сила, която се проявяваше в Неговата
служба. Но се възпротивиха на призивите Му и сами се заключиха в
тъмнина.
Не успяха забележимо да накърнят авторитета на Исус или да отклонят
уважението и вниманието на хората, повечето от които бяха убедени от
словата Му. Самите управници се бяха почувствали дълбоко осъдени, когато
Той събуди тяхната съвест, но това само ги озлоби още повече. Бяха
решили да Го погубят. Изпратиха вестители по цялата страна да
предупредят хората, че Исус е самозванец. Изпратиха шпиони да Го
наблюдават и да докладват какво говори и какво върши. Скъпият Спасител
сега наистина стоеше вече под сянката на кръста.