Двата пътя – 6 – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

На конференцията в Батъл Крийк на 27 май 1856 г. ми бяха показани във видение някои истини, отнасящи се за църквата. Пред мен минаха славата и величието на Бога. Ангелът каза: „Страшно е Неговото величие и въпреки това вие не разбирате това. Страшен е Неговият гняв и въпреки това вие Го оскърбявате всеки ден.“Подвизавайте се да влезете през тесните врата“, „защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са онези, които ги намират“ (Лука 13:24; Матей 7:13, 14). Тези два пътя са ясно разграничени, отделени и водят в противоположни посоки. Единият води към вечен живот, другият – към вечна смърт. Аз видях разликата между двата пътя, а също така и разликата между групите, които пътуваха по тях. Пътищата са напълно противоположни – единият е широк и гладък, а другият е тесен и неравен. Така също и групите, вървящи по тях, са противоположни по характер, облекло и разговори.
Пътуващите по тесния път говорят за радостта и щастието, което ги очаква в края. По лицата им често се чете тъга, но въпреки това те излъчват свята, стаена радост. Не се обличат като вървящите по широкия път, нито говорят и действат като тях. Пред себе си имат един Образец. Един Човек, Който познаваше болката и скръбта, отвори този път пред тях и сам мина по него. Неговите последователи виждат стъпките Му и така се утешават и окуражават. Той премина по пътя благополучно. Същото могат да направят и те, ако следват стъпките Му.
В широкия път всички са заети със собствената си личност, с облеклото си и с удоволствията. Те се отдават без ограничения на радост и веселие и не мислят за края на пътуването и за сигурната гибел, която ги очаква. С всеки изминат ден се приближават все по-близо и по-близо към нея и въпреки това се втурват като луди все по-бързо и по-бързо. О, колко ужасна беше тази гледка!
Видях, че върху мнозина от пътуващите по този път бе написано: „Мъртви към света. Краят на всичко е наближил. Бъдете готови!“ Те изглеждаха точно така, както и всички суетни около тях, с единствената разлика, че върху лицата им се забелязваше сянка на тъга. Разговорите им бяха същите като на веселите безразсъдни хора. От време на време посочваха с голямо задоволство написаното върху дрехите си, призовавайки и другите да получат същия надпис. Вървяха по широкия път и все пак изповядваха, че принадлежат към пътуващите по тесния път. Тези, които ги заобикаляха, казваха: „Няма никаква разлика между нас. Ние сме съвсем еднакви – ние се обличаме, говорим и действаме по един и същи начин.“

Едно неоценимо благословение
След това ми бяха посочени годините 1843 и 1844 г. Тогава имаше дух на посвещение, какъвто сега няма. Какво се бе случило с народа, който изповядваше, че е особен Божи народ? Видях, че причината се криеше в съобразяването със света и в нежеланието да се страда заради истината. Липсата на послушание спрямо Божията воля бе огромна. Бяха ми посочени чадата на Израил след тяхното излизане от Египет. В милостта си Бог ги бе призовал от Египет, за да Му се покланят без пречки и затруднения. Той извърши за тях чудеса по пътя, изпитваше ги, като ги превеждаше през трудности. При чудното отношение на Бога към тях и след като бяха освобождавани толкова много пъти, те пак роптаеха, когато бяха изпитвани от Него. Желанието им беше: „По-добре да бяхме умрели от Господнята ръка в Египетската земя…“ (Изх. 16:3). Те копнееха за лука и праза на Египет.
Беше ми показано, че мнозина, които изповядват вярата си в истината за последните дни, се учудват, че израилевите чада са роптаели по време на пътуването и въпреки чудното отношение на Бога към тях са се оказали толкова неблагодарни и са забравили онова, което Той бе извършил за тях. Ангелът каза: „Това, което вие вършите, е още по-лошо от тяхното.“ Видях, че Бог е дал истината на Своите служители така ясно, така пълно, че никой не може да й се противопостави. Където и да отидат, Божиите служители имат сигурна победа. Техните неприятели не могат да победят истината. Светлината блести толкова силно, че Божите служители могат да застанат навсякъде и да оставят ясната и убедителна истина да извоюва победата. Това голямото благословение не е било нито оценено, нито разбрано. Явят ли се изпитания, някои започват да поглеждат назад и да мислят, че преживяват трудни времена. Част от изповядващите се за Божии служители не знаят какво пречистващо средство са изпитанията. Понякога те самите си измислят изпитания, плод на въображението им, и толкова лесно се обезкуражават и нараняват поради естествената си склонност към себевъзвишаване, че вредят на себе си, на другите и на делото. Сатана преувеличава пред тях изпитанията и ако се оставят на мислите, които той им внушава, влиянието и полезността им ще бъдат унищожени.
Някои са били изкушавани да се оттеглят от делото и да започнат физическа работа. Видях, че ако Божията ръка се отдръпне от тях и те се почувстват оставени на болести и смърт, тогава ще разберат какво значи трудност. Страшно нещо е да се роптае против Бога. Те забравят, че пътят, по който вървят, е неравен и изисква себеотрицание, разпъване на личното аз и не трябва да очакват всичко да тече така гладко, като че пътуват по широкия път.
Видях, че някои от Божиите служители, дори проповедници, толкова лесно се обезкуражават, личното Аз така лесно се наранява, че във въображението си се виждат оскърбявани и третирани зле, докато всъщност това съвсем не е така. Те мислят прекалено много за своите трудности. Такива хора нямат и представа как биха се почувствали, ако задържащата Божия ръка се отдръпне и бъдат оставени сами да посрещнат болката на душата. Тогава жребият ще им се види десет пъти по-тежък, отколкото преди, когато бяха ангажирани в Божието дело и понасяха изпитания и лишения, но въпреки това чувстваха Божието одобрение. Някои работници в Божието дело не знаят кога наистина имат време на относително спокойствие. Те толкова рядко са преживявали лишения и толкова малко познават трудната и уморителна работа или истинския душевен товар, че във време на благополучие, когато са облагодетелствани от Бога и са почти изцяло освободени от болките на духа, не разбират това и смятат, че изпитанията им са големи. Аз видях, че ако такива хора не проявят себепожертвувателен дух и не бъдат готови да работят здраво, без да се щадят, Бог ще ги освободи. Той няма да ги признава за свои себепожертвувателни служители и ще си издигне такива, които ще работят не лениво, а сериозно и ще знаят кога имат благоприятно време. Божиите служители трябва да чувстват отговорността за душите и да плачат между преддверието и олтара, казвайки: „Пощади, Господи, людете Си…“ (Йоил 2:17).
Някои от Божиите служители са отдали живота си за Божието дело, докато организмът им се разруши и се изхабят почти напълно от умствена работа, непрестанни грижи, труд и лишения. Други пък не са носили и не желаят да носят отговорности. Въпреки това точно те смятат, че преживяват тежки моменти, тъй като никога не са преживявали истински трудности. Никога не са били и няма да бъдат кръстени в страданието, докато проявяват толкова голяма слабост и толкова малка решителност и докато толкова обичат собственото си удобство. Господ ми показа, че има нужда някои проповедници да бъдат наказани, за да може ленивите, пасивните и интересуващите се от себе си да бъдат отстранени и да останат само чистите, верните и себепожертвувателните, които няма да се грижат само за собствените си удобства, а ще бъдат верни в слово и в учение, изпълнени с желание да страдат, да понасят всичко заради Христос и да спасяват онези, за които Той умря. Нека тези служители почувстват проклятието върху тях, ако не проповядват евангелието, и това ще бъде достатъчно. Но не всички разбират предупреждението.