Пристигайки в Антиохия, намираща се в Сирия, откъдето бяха
изпратени на мисия, Павел и Варнава се възползваха от възможността да
съберат вярващите и да им напомнят “всичко, което беше извършил Бог чрез
тях, и как беше отворил за езичниците врата, за да повярват” (Деян. 14:27).
Църквата в Антиохия бе голяма и нарастваше непрекъснато. Център на
мисионска дейност, тя бе една от най-важните групи християнски вярващи.
Членството й се състоеше и от евреи, и от езичници. Докато апостолите
заедно със служителите и миряните в Антиохия полагаха искрени усилия за
спечелване на много души за Христос, някои еврейски вярващи от Юдея
“между фарисейската секта” успяха да вмъкнат едно мнение, което бърже
предизвика обширни спорове в църквата и смути вярващите езичници. Тези
юдействащи учители твърдяха с голяма увереност, че за да бъде спасен,
човек трябва да бъде обрязан и да спазва целия церемониален закон.
Павел и Варнава се заеха бързо с фалшивото учение и се
възпротивиха на изискванията към езичниците. От друга страна, много от
вярващите евреи в Антиохия се отнесоха благосклонно към позицията на
наскоро дошлите от Юдея братя.
Обърнатите във вярата евреи обикновено не бяха склонни да действат
веднага щом Божието провидение им отвореше път. В резултат от труда на
апостолите сред езичниците новоповярвалите езичници далеч
превъзхождаха по брой новоповярвалите евреи. Последните се страхуваха,
че ако ограниченията и церемониите на техния закон не бъдат задължителни
за езичниците като условие за църковно членство, националните особености,
съхранявали ги дотогава като отделен народ, най-накрая биха се заличили.
Евреите постоянно се гордееха с поверените им от Бога служби и
много от обърнатите към вярата в Христос още мислеха, че след като Господ
веднъж бе изтъкнал ясно еврейския начин на поклонение, не е възможно да
одобри промяната на каквито и да е от нейните особености. Те настояваха
еврейските закони и церемонии да бъдат включени в ритуалите на
християнската религия. Бавно схващаха, че всички жертвени приноси бяха
само предвестник на смъртта на Божия Син и че когато символът срещна
първообраза си, ритуалите и церемониите, предадени чрез Мойсей, не бяха
повече задължителни.
Преди да приеме Христос, Павел се оценяваше като непорочен “по
правдата, която е от закона” (Филип. 3:6), но след промяната в сърцето му,
той придоби ясно схващане за задачата на Спасителя като изкупител на
цялото човечество – на езичници, както и на евреи, и научи каква е разликата
между живата вяра и мъртвия формализъм. В светлината на евангелието
древните ритуали и церемонии, поверени на Израил, бяха придобили ново и
по-дълбоко значение. Това, към което посочваха, се бе вече изпълнило и
живеещите в евангелската епоха бяха освободени от тяхното спазване.
Обаче Божият непроменим закон на десетте заповеди Павел спазваше по
дух и по буква.
В антиохийската църква въпросът за обрязването предизвика много
дискусии и спорове. Накрая членовете на църквата, боейки се да не би тези
спорове да доведат до разделение, решиха да изпратят Павел и Варнава
заедно с някои отговорни мъже до църквата в Ерусалим, за да изложат
въпроса пред апостолите и старейшините. Трябваше да се срещнат там с
делегати от различни църкви и с дошлите в Ерусалим да участват в
приближаващите празници. През това време всички спорове трябваше да
прекъснат, докато общият съвет вземе последно решение, което трябваше
да се възприеме от всички църкви в страната.
По пътя към Ерусалим апостолите посетиха вярващите в градовете,
през които минаваха, и ги окуражиха. Споделиха с тях своя опит в Божието
дело и им разказаха за повярвалите езичници.
В Ерусалим делегатите от Антиохия се срещнаха със събралите се за
общ съвет братя от различни църкви и споделиха с тях успеха в дейността си
сред езичниците. После изтъкнаха ясно получилото се объркване от
заявленията на някои обърнати във вярата фарисеи, че за да бъдат спасени,
новоповярвалите езичници трябвало да бъдат обрязани и да пазят
Мойсеевия закон.
Този въпрос бе горещо обсъждан на събранието. Явиха се и други
въпроси, близки с въпроса за обрязването, изискващи внимателно
разглеждане. Един от тях бе проблемът за отношението към месото,
жертвано на идоли. Много от новоповярвалите езичници живееха сред невеж
и изпълнен с предразсъдъци народ, който често принасяше жертви и дарения
на идоли. Свещенослужителите на това езическо поклонение търгуваха
усилено с донесените им жертви и евреите се бояха, че обърнатите във
вярата езичници ще изложат на укор християнството, като купуват
донасяното на идолите, одобрявайки до известна степен
идолопоклонническите обичаи.
Освен това езичниците бяха свикнали да ядат месо от удушени
животни, докато евреите имаха Божественото нареждане, когато убиват
животни за храна особено да внимават да се изцеди кръвта от тялото, иначе
месото се смяташе за нечисто. Бог беше дал тези поучения на евреите с цел
да бъде опазено здравето им. Те смятаха за грешно да се използва кръв като
съставка на храната. Твърдяха, че кръвта е живот и че проливането й е
резултат от греха.
Езичниците, напротив, обикновено събираха кръвта, пролята при
жертвоприношението, и я използваха за приготвяне на храна. Евреите не
можеха да приемат промяна на обичаите си, придобити под специалното
Божие наставление. И при известни обстоятелства, ако евреи и езичници се
случеше да ядат на една и съща трапеза, евреите щяха да бъдат смутени и
засегнати от езичниците.
Езичниците и особено гърците бяха извънредно неморални и имаше
опасност някои с непроменени сърца да изповядат вярата, без да са
изоставили нечистите си обичаи. Еврейските християни не можеха да
толерират неморалността, която езичниците дори не окачествяваха като
престъпление. Затова евреите смятаха, че е по-подходящо обрязването и
спазването на церемониалния закон да бъдат изисквани от обърнатите във
вярата езичници като изпит за тяхната искреност и преданост. Така те
вярваха, че би се предотвратило навлизане в църквата на хора, които,
приели вярата без истинска промяна в сърцето, можеха по-късно да опетнят
делото чрез неморалност и разпуснатост.
Различните гледни точки по главния обсъждан въпрос поставиха пред
съвета сякаш непреодолими трудности. Но Светият Дух вече бе определил
този въпрос чрез решение, от което като че зависеше не само успехът, но и
самото съществуване на християнската църква.
“И след много разпитване, Петър стана, та им каза: Братя, вие знаете,
че в първите дни Бог избра между вас мене, щото езичниците чрез моите
уста да чуят евангелското учение и да повярват.” Той изтъкна, че Светият
Дух бе решил обсъждания въпрос, като слезе с еднаква сила върху
необрязани езичници и върху обрязани евреи. Разказа своето видение, в
което Бог му бе представил една плащаница, изпълнена с всякакъв вид
четвероноги гадини, и му беше казал да заколи и да яде. Когато той отказа,
твърдейки, че никога не е ял неща, смятани обикновено за нечисти,
отговорът бе: “Което Бог е очистил, ти за мръсно го не считай” (Деян. 10:15).
Петър сподели ясното тълкуване на тези думи, дадени му почти малко
преди неговите намерения да отиде при центуриона и да го поучава в
Христовата вяра. Вестта показваше, че Бог не гледа на лице, а признава
всички, които се боят от Него. Петър разказа за своето удивление, когато,
говорейки думите на Словото пред събралите се в дома на Корнилий, видя
как Светият Дух облада сърцата и на езичници, и на евреи. Същите светлина
и слава, отразили се върху обрязаните евреи, изгряха и на лицата на
необрязаните езичници. Това беше Божието предупреждение – Петър да не
гледа на едните като на по-недостойни от другите, защото Христовата кръв
можеше да очисти всички от всяка нечистота.
И по-рано Петър беше разказвал на своите братя за духовната
промяна на Корнилий и на неговите приятели и за общуването си с тях. При
този случай, когато сподели как Светият Дух бе излят върху езичниците,
заяви: “И тъй, ако Бог даде същия дар и на тях, когато повярваха в Господа
Исуса Христа, както и на нас, кой бях аз, та да можех да възпрепятствам
Бога?” (Деян. 11:17). Сега със същата страст и сила той каза: “И сърцеведът
Бог им засвидетелства, като даде и на тях Светия Дух, както и на нас, и не
направи никаква разлика между нас и тях, като очисти сърцата им чрез вяра.
Сега, прочее, защо изпитвате Бога, та да налагате на шията на учениците
хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим?” Това иго не беше
законът на десетте заповеди, както твърдяха някои, които се
противопоставяха на задължителността на закона. Тук Петър говореше за
церемониалния закон, заличен и изпразнен от съдържание чрез разпятието
на Христос.
Обръщението на Петър накара събранието да изслуша с търпение
Павел и Варнава, които споделиха своя опит в работата за езичниците.
“Тогава цялото множество млъкна и слушаше Варнава и Павла да разказват
какви знамения и чудеса Бог беше извършил чрез тях и между езичниците.”
Яков също свидетелства решително, заявявайки, че Божията цел беше
да даде на езичниците същите привилегии и благословения, които бе дал на
евреите.
Светият Дух намери за добре да не натрапва церемониалния закон на
новоповярвалите езичници и мнението на апостолите по този въпрос
съвпадаше с решението на Божия Дух. Яков, който водеше събранието,
заключи: “Затуй аз съм на мнение да не отегчаваме тия измежду езичниците,
които се обръщат към Бога” (Деян. 15:19).
С това дискусията свърши. Този случай опровергава учението на
римокатолическата църква, че Петър бил глава на църквата. Папите, които се
провъзгласяваха за наместници на Петър, нямат в Святото писание никакво
основание за своето твърдение. Нищо в живота на Петър не потвърждава
мнението, че той е бил издигнат над своите братя като земестник на
Всевишния. Ако провъзгласилите се за наместници на Петър бяха
последвали неговия пример, щяха да се задоволят с това да останат равни
на своите братя.
Изглежда, че в дадения случай Яков беше избран да оповести
решението, което събранието взе. Неговото мнение бе церемониалният
закон и особено наредбата за обрязването да не се налага на езичниците,
нито да им се препоръчва. Яков се постара да увери братята си, че
обръщайки се към Бога, езичниците бяха направили голяма промяна в
живота си и към тях трябваше да се подходи много внимателно, за да не
бъдат обезпокоявани с объркващи и предизвикващи съмнение маловажни
въпроси, които биха ги обезкуражили в следването на Христос.
Новоповярвалите езичници обаче трябваше да изоставят обичаите,
несъответстващи на християнските принципи. Затова апостолите и
старейшините се съгласиха да ги поучат с писмо да се въздържат от храни,
принасяни на идоли, от блудство, от ядене на удушени животни и от кръв. Те
трябваше да бъдат увещани да пазят заповедите и да водят свят живот, и да
им се каже, че тези, които им бяха представили обрязването като
задължително, не бяха натоварени от апостолите.
Препоръчаха им Павел и Варнава като хора, поставили на карта
живота си заради Господа. С тези апостоли бяха изпратени Юда и Сила, за
да предадат на езичниците дословно решението на съвета: “… се видя добре
на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота освен следните
необходими неща: да се въздържате от ядене на идоложертвено, кръв и
удавено, тоже и от блудство, от които, ако се пазите, добре ще ви бъде”.
Четиримата Божи служители бяха изпратени в Антиохия с послание и
вест, които трябваше да сложат край на всички противоречия, защото това бе
гласът на най-високия авторитет на земята.
Съветът, който разреши този въпрос, бе съставен от апостоли и
учители, изтъкнати пионери в изграждането на еврейските и езическите
църкви, от избрани делегати от различни места. В него участваха
старейшини от Ерусалим, пратеници от Антиохия и представители от най-
влиятелните църкви. Съветът обсъжда в съгласие с внушенията на
просветленото разсъждение и с авторитета на църква, установена по
Божията воля. В края всички разбраха, че самият Бог бе отговорил на
повдигнатия въпрос, давайки на езичниците Светия Дух, а техният дял бе да
следват ръководството на Духа.
Не цялото християнско общество бе призовано да гласува решението
на въпроса. “Апостолите и старейшините”, хора влиятелни и задълбочени, го
оформиха и съставиха. Този начин бе всеобщо възприет от християнските
църкви. Но не всички останаха доволни от решението. Група амбициозни и
самонадеяни братя не го одобриха. Това бяха хора, дръзнали да се включат
в делото на своя отговорност. Те се отдадоха на недоволство и критикарство,
предлагаха нови планове, стараейки се да провалят работата на мъжете,
определени от Бога да проповядват евангелската вест. Църквата се срещна
с това противопоставяне в самото си начало и ще го има винаги до края на
времето.
Ерусалим бе еврейската столица, място на най-пищен разкош и
гордост. Еврейските християни имаха пред очите си храма, който естествено
отправяше мислите им към особените им привилегии като нация. Те виждаха,
че християнската църква се отдалечава от церемониите и традициите на
юдаизма. Разбираха, че особената святост, придадена на еврейските обичаи,
ще се изгуби в светлината на новата вяра. Затова мнозина протестираха
срещу Павел, главния виновник за промяната. Дори и не всички ученици бяха
готови да приемат с готовност решението на съвета. Някои държаха за
церемониалния закон. Те не бяха благосклонни към Павел, защото смятаха,
че неговото мнение относно задължителността на еврейския закон бе много
либерално.
Обширните и далеч достигащи решения на общия съвет спечелиха
доверието на вярващите езичници и Божието дело процъфтяваше. В
Антиохия църквата бе облагодетелствана от присъствието на Юда и Сила,
специални вестители, върнали се с апостолите от срещата в Ерусалим. Те,
“които бяха и сами пророци, увещаваха братята с много думи и ги утвърдиха”.
Тези набожни мъже останаха известно време в Антиохия. “А Павел и
Варнава останаха в Антиохия и заедно с мнозина други поучаваха и
проповядваха Господнето учение.”
Когато по-късно Петър посети Антиохия, той спечели доверието на
мнозина чрез благоразумното си отношение към новоповярвалите езичници.
Известно време действа според дадената му от небето светлина. Дори надви
естествения си предразсъдък и сядаше на трапеза с тях. Но когато от
Ерусалим дойдоха някои привързани към церемониалния закон евреи,
Петър, без добре да разсъди, промени своето поведение спрямо обърнатите
във вярата езичници. Като него “лицемерстваха и другите юдеи, така щото и
Варнава се увлече от лицемерието им”. Слабостта, проявена от онези, които
бяха уважавани и обичани като водители, остави тягостно впечатление в
паметта на вярващите езичници. Църквата беше заплашена от разделение.
Но Павел, който видя подкопаващото влияние на фалша в църквата чрез
двойната роля на Петър, го укори открито, че прикрива собствените си
чувства. В присъствието на църквата той го попита: “Ако ти, който си юдеин,
живееш като езичниците, а не като юдеите, как принуждаваш езичниците да
живеят като юдеите?” (Гал. 2:13, 14).
Петър видя грешката си и веднага се зае, доколкото беше по силите
му, да поправи извършеното зло. Бог, който знае края от началото, допусна
изпитаният апостол да разкрие тази слабост на характера си, за да може да
види, че в него няма нищо, с което би могъл да се похвали. Дори и най-
добрият човек, ако се остави на себе си, ще сгреши в съжденията си. Бог
видя също, че в бъдеще някои щяха да бъдат така измамени, че да
приписват на Петър и на претендиращите за негови наследници по-големи
прерогативи, принадлежащи само на Бога. А този доклад за слабостта на
апостола трябваше да остане като доказателство за неговата склонност да
греши и за факта, че в никой случай не бе над другите апостоли.
Историята на това отстъпление от правите принципи стои като
сериозно предупреждение към хората, заемащи доверени постове в Божието
дело – да не нарушават благочестието си, а твърдо да се придържат към
принципа: колкото са по-големи отговорностите на човека и колкото са по-
големи възможностите му да ръководи и контролира, толкова по-голяма ще
бъде вредата, ако не следва внимателно пътя на Господа и не работи в
съгласие с решенията, взети от общото тяло на вярващите в обединения
съвет.
Не е ли странно, че след всичките неуспехи на Петър след падането и
възстановяването, след продължителната служба и близкото общуване с
Христос, познанието за това, как Спасителят практикуваше принципите на
правото, след всичките поучения, които бе получил, след дарбите, знанията и
постиженията в проповядване и поучаване на Словото, той трябваше да
допусне лицемерие и да заобиколи принципите на евангелието поради страх
от хора или за да спечели почит? Не е ли странно, че той трябваше да се
поклати в своето придържане към правото? Дано Бог даде на всеки човек да
осъзнае своята безпомощност и неспособност да насочва лодката си
правилно и безопасно в пристанището.
В служенето си Павел често беше принуждаван да остава сам. Той бе
по особен начин поучаван от Бога и не се осмеляваше да прави компромиси,
които биха засегнали принципа. Понякога бремето беше много тежко, но
оставаше твърд за правдата. Той осъзнаваше, че църквата никога не трябва
да бъде поставена под контрола на човешка сила. Човешките традиции и
максими не трябва да заемат мястото на откритата истина. Напредъкът на
евангелската вест не трябва да бъде спъван от предразсъдъци и
предпочитания на хора, какъвто и да е техният пост в църквата.
Павел бе посветил себе си и всичките си сили на Божията служба. Той
бе получил истините на евангелието направо от небето и чрез службата си
поддържаше здрава връзка с небесните работници. Бе поучен от Бога да не
обвързва християните от езически произход с незадължителни тежести. Така
че, когато юдействащите вярващи поставиха в антиохийската църква въпроса
за обрязването, Павел разбра становището на Божия Дух относно едно
такова учение и зае твърда и неотклонна позиция, която донесе на църквите
свобода от еврейските ритуали и церемонии.
Въпреки че той беше лично поучаван от Бога, той нямаше високо мнение за
своята отговорност. Докато очакваше от Бога пряко напътствие, винаги бе
готов да признае и авторитета на тялото от вярващи, обединени в
църковното общество. Чувстваше нуждата от съвет и когато възникваха
важни въпроси, с радост ги поставяше пред църквата и се обединяваше
заедно с братята си да търси мъдрост от Бога, за да се вземе правилно
решение. Дори “духовете на пророците – заяви той – се покоряват на самите
пророци. Защото Бог не е Бог на безредие, а на мир, както и поучавам по
всичките църкви на светиите” (1 Кор. 14:32, 33). И той като Петър поучаваше,
че всички, обединени в църквата, трябва да се покоряват един на друг (по 1
Петрово 5:5).
Тази глава е основана на Деяния 15:1-35