Задържане на Божиите средсва – 90 – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Божието благословение почива върху онези, които са приели делото на Христос дълбоко в сърцето си. Волните пожертвувания на нашите братя и сестри, направени с вяра и любов към разпнатия Изкупител, ще им върнат големи благословения, защото Бог отбелязва и помни всяко дело на щедрост на Своите светии. Голяма вяра и съвършено доверие в Бога трябва да се практикуват при приготовлението на един дом за богослужение. В деловите сделки, който не рискува, не постига и особен напредък. Защо тогава да не проявим вяра и в Божието предприятие и да влагаме в Неговото дело?
Когато са в бедност, някои са много щедри в малкото, което имат, но забогатеят ли, стават скъперници. Вярата им е толкова слаба, защото не напредват според успеха си и не дават за Божието дело до степен на жертва.
В еврейската религиозна система се изискваше щедрост първо към Бога. По време на жетва и гроздобер първите плодове на полето – жито, вино и елей – трябваше да бъдат посветени на Господа като приношение. Пабиръкът и краищата на нивите бяха запазвани за бедните. Нашият милостив небесен Баща не забравяше нуждите на бедните. Първите плодове от вълната, когато овцете се стрижеха и от зърното, когато житото се вършееше, трябваше да бъдат принесени на Господа. Заповедта беше ясна – бедните вдовици, сираците и чужденците да бъдат канени на празниците.В края на всяка година от всички се изискваше да направят тържествена клетва, за да се види дали са извършили всичко според Божията заповед.
Това нареждане бе от Господа, за да внуши на народа, че Бог трябва да бъде поставен на първо място във всичко. Чрез тази система на благотворителност, людете винаги трябваше да си напомнят, че небесният Бог е истинският притежател на нивите, добитъка и стадата им, че им изпраща слънчева светлина и дъжд за сеитбата и жетвата и всичките им имоти са Негови. Всичко принадлежи на Господа и Той ги е направил стопани на Своите притежания.
Щедростта на евреите при построяването на скинията и при издигането на храма юдеите илюстрира един дух на щедрост, който християните никога не е бил достиган от християните. Току що освободени от дългото си робство в Египет, те бяха станали скитници в пустинята. Освен това бяха избавени и от египетските армии, които ги преследваха в бързото им пътуване. Словото Господне дойде до Мойсей: „Говори на израилевите синове да ми донесат приношение. От всеки човек, който на драго сърце би дал, ще приемете приношение за Мене“ (Изход 25:2).
Неговите люде имаха малко притежания и нямаше и никакви изгледи да ги увеличи; а пред тях стоеше една цел – да изградят скиния за Господа. Бог бе говорил и те трябваше да послушат гласа Му. Не задържаха нищо. Всички даваха на драго сърце и с щедра ръка, не известно количество от доходите си, а голяма част от действителните си притежания. Посвещаваха ги радостно и сърдечно на Господа и на Него Му бе угодно да вижда това. Не беше ли всичко Негово? Не беше ли им дал всичко тяхно? Ако им го искаше, не беше ли техен дълг да върнат на Заемодателя собственото Му?
Не бяха необходими увещания. Хората донесоха дори повече, отколкото им бе поискано. Беше им казано да спрат да носят, тъй като имаше вече много повече от необходимото. Този случай се повтори при изграждането на храма, когато призивът за средства бе посрещнат отново със сърдечен отговор. Хората не даваха неохотно. Те се радваха, че ще се издигне здание за богослужение на Господа и за целта даваха повече от необходимото. Давид благослови Господа пред цялото събрание и каза: „Но кой съм аз и кои са людете ми, та да можем да принесем доброволно принос като тоя? Защото всичко е от Тебе и от Твоето даваме на Тебе“ (1Лет. 29:14). В своята молитва той отново изразява благодарност със следните думи: „Господи Боже наш, целият тоя куп материал, който сме приготвили, за да Ти построим дом за Твоето свято име, иде от Твоята ръка и всичко е Твое“ (ст. 16).
Той много добре отлично разбираше от кого идваха всички дарове. О, да можеха днес онези, които се радват на любовта на Спасителя, да разберат, че златото и среброто им са Господни и трябва да бъде използвани за увеличаване на Неговата слава, а не да се задържа скъпернически за обогатяване и задоволяване. Той има неоспоримото право върху всичко, което е дал на заем на своите създания. Всичко тяхно е Негово.
Има възвишени и святи цели, които изискват средства. Парите, вложени в тези цели ще донесат на дарителя много по-възвишена и трайна наслада, отколкото, ако бяха похарчени за лично удоволствие или бяха складирани себелюбиво поради жажда за печалба. Когато Бог иска нашето съкровище, независимо от количеството, и ние се отзовем от сърце, тогава дарбата ще се превърне в осветено приношение, а дарителят ще си събере съкровища на небето, които молец не може да прояде, огън не може да унищожи и крадци не могат да подкопаят и откраднат. Влогът е сигурен. Парите са сложени в кесии без дупки. Всичко е на сигурно място.
Може ли християните, които се хвалят, че имат по-голяма светлина от евреите, да дават по-малко от тях? Може ли християните, които живеят преди края на времето, да бъдат доволни от своите приношения, когато те не са и половината по стойност от тези на евреите? Щедростта на евреите трябваше да облагодетелства собствената им нация, а делото в тези последни дни се простира по целия свят. Вестта на истината трябва да стигне до всички нации, езици и народи. Издания, печатани на много различни езици, трябва да бъдат пръснати като есенни листа навред.

Кръстът разкрива принципа на жертването
„Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос“ (1Йоаново 2:6).
Нека си зададем въпроса какво би дал нашият Спасител, ако се намираше в нашите обстоятелства? Какви биха били Неговите усилия за спасението на душите? Отговорът на този въпрос идва от примера на Христос. Той напусна Своето царско достойнство, отказа се от славата Си, пожертва богатството Си и облече божествеността Си с човешко естество, за да може да достигне хората там, където бяха. Примерът Му показа, че Той предаде живота Си за грешниците.
Сатана внуши на Ева, че висше щастие може да се постигне, ако необузданият апетит се задоволи, но Божието обещание към човека се осъществява само по пътя на отричането от собственото Аз. Когато Христос страдаше в агония на срамния кръст заради изкуплението на човека, човешкото естество бе издигнато. Единствено чрез кръста човешкият род може да бъде извисен и да се свърже с небето. Себеотрицание и носене на кръст придружават всяка наша стъпка в пътуването ни нагоре към Небето. Духът на пожертвувателността е духът на Небето. Духът на себелюбието е духът на Сатана. Себепожертвувателната любов на Христос се разкри на кръста. Той даде всичко, което притежаваше, и след това даде и Себе Си, за да бъде човекът спасен. Христовият кръст призовава към щедрост всеки последовател на блажения Спасител. Принципът, който се разкри там, е даване, даване. Този дух, изявен чрез действителна щедрост и добри дела, е истинският плод на християнския живот. Принципът на светските хора е непрекъснато да вземат, да вземат, и по този начин те смятат, че си осигуряват щастие; но ако този принцип се проведе във всички направления, докрай, плодът ще бъде мизерия и смърт.
Да се занесе истината на жителите по земята, да се освободят от вината и безразличието им – това е мисията на Христовите последователи. Хората трябва да имат истината, за да бъдат осветени чрез нея. Ние сме проводниците на Божията светлина. Нашите таланти, средства, знание не са предназначени единствено за наша полза. Те трябва да бъдат използвани за спасяването на човешки души, за да бъде човекът изведен от живота в грях и доведен чрез Христос при безконечния Бог.
Трябва да бъдем ревностни работници в това дело, като се стремим да довеждаме покайващи се и вярващи грешници при божествения Изкупител и да им внушаваме едно възвишено чувство за Божията обич към човека (Йоан 3:16). Каква несравнима любов е тази – удивителната Божия любов към свят, който не Го обичаше! Тази мисъл има завладяваща душата сила и умът бива пленен от Божията воля. Хора, полудели за печалби, разочаровани и нещастни в преследването на света, имат нужда да познаят тази истина, за да уталожат неутолимия глад и жаждата на душите си.

Проклятието на себелюбието
В големите ни градове липсват мисионери на Бога, готови да занесат светлината на намиращите се в смъртната сянка. Нужни са опитни ръце, които със смирена мъдрост и силна вяра да вдигат уморени човешки души и да ги поставят в обятията на един състрадателен Изкупител! О, себелюбие! Какво проклятие е това! То ни пречи да се ангажираме в служба на Бога. Пречи ни да приемем изискванията на дълга, който трябва да запали сърцата ни с пламенна ревност. Всичките ни сили трябва да бъдат подчинени на Христос. Да свързваме интереса си с носителите на заблуди, това означава да подпомагаме противниковата страна и да даваме предимство на нашите врагове. Божията истина не търпи компромис с греха, съюз с фалшивото и връзка с престъплението. Търсят се войници, винаги готови да се отзоват на повика за незабавни действия, а не войници, които във време на нужда ще бъдат изкушени да подпомагат неприятеля.
Нашето дело е велико. Въпреки това мнозина изповядващи, че вярват в святите истини, са парализирани от софизмите на Сатана и не само че не вършат нищо за Божието дело, но по-скоро му пречат. Кога ще започнат да действат така, както онези, които очакват Господа? Кога ще проявят ревност, съответна на вярата, която имат? Много хора себелюбиво задържат средствата си и успокояват съвестта си, като планират да извършат нещо голямо за Божието дело след смъртта си. Те правят завещание за даряване на голяма сума за различните нужди на църквата и се успокояват с мисълта, че са направили всичко, което се изисква от тях. Но чрез това дело отрекли ли са се от личното си Аз? Напротив, изявили са истинската същност на себелюбието, тъй като възнамеряват да предадат парите си на Бога тогава, когато няма да имат вече никаква полза от тях. Желаят да ги задържат колкото се може по-дълго, докато най-после бъдат принудени да отговорят на покана, която не могат да отхвърлят – поканата на смъртта.
Такова завещание често пъти е доказателство за истинска алчност. Бог е направил всеки от нас Свой домакин и в никой случай не ни е дал право да не зачитаме нашия дълг или да оставяме другите хора да го извършат. Призивът за средства, които да подпомогнат напредъка на делото на истината, никога няма да бъде толкова настоятелен, както днес. Парите ни никога няма да бъдат по-полезни, отколкото в днешния момент. Всеки ден, в който отлагаме правилното им използване, съкращава периода, когато биха могли да извършат доброто за спасяването на човешки души. Ако оставяме другите да направят онова, което Бог е определил да бъде направено от нас, съгрешаваме против себе си и против онзи, от Когото сме получили всичко, което имаме. Могат ли другите да извършат определената за нас благотворителна работа по-добре от нас самите? Бог желае всеки човек по време на живота си тук да бъде изпълнител на собственото си завещание по този въпрос. Злополука, нещастие или интрига могат завинаги да попречат да бъдат осъществени начертаните дела на щедрост, когато онзи, който е натрупал известно богатство, не е вече жив, за да го запази. Тъжно е, че толкова много вярващи не използват сегашния златен шанс да вършат добро, а чакат да бъдат свалени от мястото си на домакини, преди да са върнали на Господа средствата, които Той им е дал на заем, за да бъдат използвани за Негова слава.

„Пазете се от алчността“
Когато поучаваше, Христос често укоряваше строго греха алчност, състоящ се в желанието за светски придобивки и неконтролирана любов към печелене на пари. В жилищата на богатите, в храма и по улиците Той предупреждаваше онези, които търсеха спасението: „Внимавайте и се пазете от всяко користолюбие“ (Лука 12:15, 16:13).
В този непрекъснато засилващ се стремеж се корени себелюбието. Точно то премахва от църквата Божията благосклонност и убива нейната духовност. Когато умът и ръцете ни са постоянно заети с планове за работа, ние забравяме изискванията на Бога и на хората. Ако Бог ни е благословил с благополучие, това не означава, че нашето време и влияние трябва да бъдат отклонени от Него и посветени на онова, което ни е дал в заем. Дарителят е по-голям от дарението. Ние не принадлежим на себе си. Купени сме с цена. Забравили ли сме безкрайната цена, платена за нашето изкупление? Умряла ли е благодарността в сърцето ни? Кръстът на Христос не изобличава ли един живот на себелюбиво удобство и задоволяване? Какво би станало, ако Христос се бе уморил от неблагодарността и малтретирането, които Го придружаваха на всяка крачка, и беше изоставил делото Си? Какво би станало, ако никога не бе стигнал до състоянието да изрече: „Свърши се!“ Какво би станало, ако се беше върнал на небето, обезкуражен от оказания Му прием? Какво би станало, ако не бе преминал през душевната агония в Гетсиманската градина, при която от порите Му изтекоха капки кръв?
В Своята работа за изкуплението на човешкия род Христос бе воден от любов, за която не може да се намери сравнение, и от послушание на волята на Отца Си. Трудеше се за доброто на човека дори до самия час на Своето смирение. Прекара живота Си в бедност и себеотрицание заради унижения грешник. В свят, който беше Негов, не можа да намери „къде главата си да подслони“. Ние жънем плодовете на тази безкрайна себепожертвувателност и въпреки това, когато е нужно да се свърши някаква работа, когато се очаква парите ни да подпомогнат делото на Изкупителя за спасението на човешките души, бягаме от дълга и молим за извинение. Срамна леност, безгрижно равнодушие и нечестиво себелюбие притъпяват разбирането ни за Божиите изисквания.
О, трябва ли Христос, Величието на небето и Царят на славата, да носи тежкия кръст и трънената корона, трябва ли да пие горчивата чаша, а ние да си почиваме в удобство, да прославяме себе си и да забравяме душите, за които Той умря, за да ги изкупи чрез скъпата Си кръв? Не! Нека даваме, докато имаме тази възможност. Нека действаме, докато имаме сили. Нека работим, докато е ден. Нека посвещаваме времето и средствата си в служба на Бога, за да получим Неговото одобрение и Неговата награда.