Изпитът на Каин и Авел
Каин и Авел – синовете на Адам – бяха твърде различни по характер. Авел
притежаваше дух на вярност към Бога. Той виждаше справедливост и милост
в отношението на Създателя към падналия род и с благодарност прие
надеждата за изкупление. Но Каин таеше чувства на бунт и недоволство
против Бога поради проклятието, произнесено над земята и над човешкия
род поради Адамовия грях. Той позволи мисълта му да се движи по същия
път, довел Сатана до падението – поддържаше желание за себевъзвишаване и
поставяше под съмнение Божествената справедливост и авторитет.
Братята бяха изпитани, както преди тях бе изпитан и Адам, да докажат
дали ще вярват и ще се подчиняват на Божието слово. Те бяха запознати с
взетите мерки за спасението на човека и бяха разбрали наредената от Бога
система на жертвоприношения. Знаеха, че с тези приношения трябваше да
изразят вярата си в Спасителя, символизиран с приносите, и в същото
време да признаят своята пълна зависимост от Неговото прощение. Знаеха
също, че съобразявайки се по този начин с Божествения план за
изкуплението си, доказват своето послушание към Божията воля. Без
проливане на кръв не можеше да има никакво прощение на грях и те
трябваше да покажат вярата си в кръвта на Христос като обещан Изкупител
чрез принасяне в жертва на първородните от стадото. Освен това и първите
плодове на земята трябваше да бъдат представени пред Господа като
благодарствено приношение.
Двамата братя издигнаха еднакви олтари и всеки донесе принос. Авел
представи една жертва от стадото в съответствие с наставленията на
Господа. “И Господ погледна благосклонно на Авела и на приноса му” (Бит.
4:4). Блесна огън от небето и пояде жертвата. Но Каин, пренебрегвайки
Божията ясна и пряка заповед, представи само принос от плодове. С
никакъв знак Небето не показа, че приема приноса му. Авел помоли брат си
да пристъпи към Бога по предписания от Него начин, но увещанията му само
още повече закоравиха Каин в следване на собствената воля. Като по-голям
той не желаеше да бъде поучаван от брат си и презря съвета му.
Каин дойде при Бога с недоволство и неверие в сърцето си относно
обещаната Жертва и нуждата от жертвоприношения. Неговият дар не
изразяваше покаяние за греха. Той смяташе, както и мнозина днес смятат,
че би било признание за слабост да се следва точният, посоченият от Бога
план – човек да довери спасението си изцяло на обещания Изкупител. Каин
избра пътя на упованието в себе си. Довери се на собствените си заслуги.
Не пожела да донесе агне и да смеси кръвта му със своята жертва, но
представи своите плодове, продуктите на своя труд. Той представи
приношението си като благоволение, оказано на Бога, чрез което очакваше
да получи Божествено одобрение. Прояви послушание, като построи олтар и
принесе жертва, но това бе само частично послушание. Липсваше
същественото – признаване на нуждата от Изкупител.
По произход и религиозно обучение и двамата братя бяха равни. И двамата
бяха грешници, и двамата признаваха Божието право да получи почит и
поклонение. Външно религията им бе еднаква, но само до известна степен.
Отвъд нея разликата между двамата бе огромна.
“С вяра Авел принесе Богу жертва, по-добра от Каиновата…” (Евр. 11:4).
Авел схвана великите принципи на изкуплението. Той се видя като грешник,
видя греха и наказанието за него – смъртта, да стоят между неговата душа
и Бога, отделяйки го от близостта с Него. Донесе закланата жертва –
пожертвания живот, като по този начин призна изискването на престъпения
закон. Посредством пролятата кръв видя бъдещата Жертва – Христос, умиращ
на Голготския кръст. И вярвайки в изкуплението, което трябваше да бъде
направено там, получи свидетелство, че е оправдан, а приношението му –
прието.
И Каин както Авел имаше същата възможност да научи и приеме тези истини.
Той не бе жертва на случаен замисъл. Бог не бе избрал да приеме единия
брат, а другия да отхвърли. Авел предпочете вяра и послушание; Каин –
неверие и бунт. В това е цялата същност на въпроса.
Каин и Авел представят две групи хора, които ще съществуват в света до
края на времето. Едни разчитат на определената жертва за грях; другите
дръзват да се уповават на собствените си заслуги. Жертвата им няма
стойност, няма благодатта на божественото посредничество и така не е в
състояние да направи човека угоден пред Бога. Само чрез заслугите на
Исус може да се опростят нашите престъпления. Който не чувства нужда от
кръвта на Христос и смята, че без Божествена благодат, със своите
собствени дела може да придобие Божието одобрение, прави същата грешка
като Каин. Ако не приеме очистващата кръв, остава под осъждане. Няма
друго средство, чрез което да бъде освободен от робството на греха.
В категорията богопоклонници, следващи примера на Каин, се включва по-
голямата част от света; защото почти всяка фалшива религия се основава
на същия принцип – че спасението на човека зависи от собствените му
усилия. Някои твърдят, че човешкият род не се нуждае от изкупление, а от
развитие – че сам може да се пречисти, издигне и възроди. Както Каин се
надяваше да придобие Божествената благосклонност, като предложи принос
без кръвна жертва, така и те очакват да издигнат човечеството до
Божествения образец, без да е нужно изкуплението. Историята на Каин
показва какъв ще е резултатът. Тя показва какъв ще стане човек, ако е
далеч от Христос. Човечеството няма сила да се обнови само. Неговото
развитие не е насочено нагоре към Божественото, а надолу към
сатанинското. Христос е единствената ни надежда. “Защото няма под небето
друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим”, “чрез
никой друг няма спасение” (Деян. 4:12).
Истинската вяра, която разчита изцяло на Христос, ще се проявява чрез
послушание към всички Божии изисквания. От времето на Адам до днес
великата борба се е съсредоточавала върху това, дали е необходимо
послушание към Божия закон. През всички векове е имало хора, които са
твърдели, че имат право на Божията благосклонност дори ако пренебрегват
някои от Неговите заповеди. Но писанията заявяват, че чрез дела “се
усъвършенства вярата” и че без делата на послушанието “вярата… е
мъртва” (Яков 2:22, 17). Този, който изповядва, че познава Бога, “а
заповедите Му не пази, лъжец е и истината не е в него” (1 Йоаново 2:4).
Когато видя, че жертвата му е отхвърлена, Каин се разгневи и на Господа,
и на Авел. Ядоса се, че Бог не прие човешки заместители на наредената от
Него жертва; че брат му бе избрал да послуша Бога, вместо да се
присъедини към недоволството му против Него. Въпреки че Каин пренебрегна
Божията заповед, Бог не го остави, но прояви снизхождението да разисква
с показалия се толкова неразумен човек. “И Господ рече на Каина: “Защо
си се разсърдил и защо е помрачено лицето ти?” Чрез ангел вестител бе
предадено Божественото предупреждение: “Ако правиш добро, не ще ли бъде
прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата…” (Бит. 4:6,
7). Каин трябваше да избере сам. Ако се довереше в заслугите на обещания
Спасител и послушаше Божиите изисквания, щеше да се радва на Божията
благосклонност. Но ако продължаваше да упорства в неверие и в
престъпление, нямаше да има причина да се оплаква, че е отхвърлен от
Господа.
Обаче вместо да признае греха си Каин продължи да се оплаква от Божията
несправедливост и да таи ревност и омраза към Авел. Гневно го укори и се
опита да го въвлече в борба срещу Божието отношение към тях. Кротко, но
твърдо и без страх, Авел защити справедливостта и добротата на Бога. Той
посочи на Каин заблудата му и се опита да го убеди, че грешката е в
самия него. Посочи му състраданието на Бога, Който опази живота на
техните родители, а можеше да ги накаже с незабавна смърт. Твърдеше, че
Бог ги обича, иначе не би се съгласил да даде Своя Син – невинен и свят
– да понесе наказанието, което те си бяха предизвикали. Всичко това още
повече разпали гнева на Каин. Разум и съвест му казваха, че Авел е прав.
Но той се раздразни, че брат му, който обикновено се вслушваше в неговия
съвет, сега дръзна да не се съгласи с мнението му и че никак не
съчувства на недоволството му. В яростта на своята страст закла брат си.
Каин намрази и уби Авел не заради някакво сторено от него зло, но
“защото неговите дела бяха нечестиви, а братовите му – правдиви” (1
Йоаново 3:12). Така през всички векове злите са мразили по-добрите от
тях. Авеловият живот на послушание и непреклонна вяра беше непрестанен
упрек за Каин. “Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината и не
отива към светлината, да не би да се открият делата му” (Йоан 3:20).
Колкото характерът на верните Божии служители отразява по-ясно небесната
светлина, толкова по-ясно се разкриват греховете на безбожните и по-
решителни ще бъдат усилията им да унищожат всички, които тревожат техния
мир.
Убийството на Авел бе първият пример за враждата, която Бог бе заявил,
че ще съществува между змията и семето на жената – между Сатана с
неговите последователи и Христос с Неговите последователи. Чрез греха на
човека Сатана бе спечелил власт над човешкия род, но Христос щеше да
направи хората способни да отхвърлят игото й. Винаги когато чрез вяра в
Божия Агнец една душа се откаже да служи на греха, гневът на Сатана се
разпалва. Святият живот на Авел оборва твърдението на Сатана, че е
невъзможно човек да опази Божия закон. Когато Каин, движен от духа на
лукавия, видя, че не може да владее над Авел, толкова много се разяри,
че погуби живота му. И винаги когато някой защитава праведността на
Божия закон, същият дух ще се изявява и против него. Този е духът, който
през всички векове е издигал стълбове и е разпалвал клади за Христовите
ученици. Но жестокостите, извършвани спрямо Исусовия последовател, са
подклаждани от Сатана и неговите множества, понеже те не могат да го
насилят да им се подчини. Това е яростта на един победен враг. Всеки
Исусов мъченик е умирал като победител. Пророкът казва: “А те го
победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелстване,
защото не обичаха живота си дотолкоз, щото да бягат от смърт” (Откр.
12:11).
Убиецът Каин скоро бе призован да отговаря за своето престъпление. “И
Господ рече на Каина: “Где е брат ти Авел?” А той рече: “Не зная. Пазач
ли съм аз на брата си?” (Бит. 4:9-12). Той бе отишъл толкова далеч в
греха, че бе загубил чувството си за постоянното Божие присъствие,
величие и всезнание. Поради това прибягна до лъжа, за да скрие вината
си.
Господ отново каза на Каин: “Какво си сторил? Гласът на братовата ти
кръв вика към Мене от земята.” Бог му даде възможност да признае греха
си. Каин имаше време да размисли. Знаеше какво страшно деяние бе
извършил и каква лъжа бе изговорил с цел да го скрие; но той още
упорстваше в бунта си и присъдата не бе отложена за дълго. Чу се
Божественият глас, който с увещание и умоляване произнесе ужасните думи:
“И сега проклет си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта на
брата ти от твоята ръка. Когато работиш земята, тя няма вече да ти дава
силата си. Бежанец и скитник ще бъдеш на земята.”
Въпреки че чрез престъпленията си Каин бе заслужил смъртна присъда,
милостивият Спасител все още щадеше живота му и му даде възможност за
покаяние. Но Каин живя само за да закорави сърцето си, да насърчава
бунта против Божествения авторитет и да стане родоначалник на едно
дръзко поколение отчаяни грешници. Така един воден от Сатана отстъпник
стана изкусител на други и неговият пример и влияние упражниха своята
деморализираща сила, докато Земята дотолкова се поквари и изпълни с
насилие, че предизвика своето унищожение.
Като пощади живота на първия убиец, Бог представи пред целия Всемир един
урок за великата борба. Тъмната история на Каин и неговите потомци беше
илюстрация за това, какъв щеше да бъде резултатът, ако на грешника бе
позволено да живее вечно, като продължава своя бунт срещу Бога. Божието
дълготърпение само направи нечестивите още по-дръзки и непокорни в
тяхното нечестие. Петнадесет века след произнесената над Каин присъда
Вселената засвидетелства плода на неговото влияние и пример, изразени в
престъплението и нечестието, които потопиха Земята. Изявено бе, че
смъртната присъда, произнесена върху падналия човешки род поради
престъпването на Божия закон, бе и справедлива, и милостива. Колкото по-
дълго хората живееха в греха, толкова по порочни ставаха. Божествената
присъда, прекъсваща хода на необуздано нечестие и освобождаваща света от
влиянието на закоравелите в бунта, бе по-скоро благословение, отколкото
проклятие.
Сатана постоянно работи с усилена енергия и под хиляди маски, за да
представя криво характера на Божието управление. С обширни, добре
организирани планове и със силата на чудесата той цели да държи
обитателите на света под властта на измамите си. Бог – Безкрайният и
Всемъдрият, вижда края от началото и в отношението Му към злия плановете
Му достигат далеч и са всеобхватни. Неговата цел не бе просто да потуши
бунта, а да покаже на целия Всемир естеството му. Изпълняваше се Божият
план, показващ както правдата, така и милостта Му и напълно оправдаващ
Неговата мъдрост и праведност в отношението Му към злото.
Святите обитатели на другите светове наблюдаваха с най-дълбок интерес
събитията на Земята. В състоянието на света преди потопа те виждаха
илюстрирани резултатите от управлението, което Луцифер се бе опитал да
установи в небето, като отхвърли авторитета на Христос и Божия закон.
Тези високомерни грешници на предпотопния свят бяха поданиците, които
Сатана увлече. Мислите на човешките сърца бяха постоянно само зло (Бит.
4:25, 26). Всяко тяхно чувство, всеки импулс или въображение воюваха
против Божествените принципи на чистота, мир и любов. Непадналите
светове видяха ужасното морално падение в резултат от политиката на
Сатана да премахне ограниченията на Божия свят закон.
Чрез фактите, разкрити в течение на великата борба, Бог ще покаже
принципите на Своите правила на управление, фалшифицирани от Сатана и от
всички измамени от него. Божията справедливост ще бъде призната накрая
от целия свят, макар и твърде късно, за да може да спаси бунтовниците.
На Божия страна са съчувствието и одобрението на целия Всемир, когато
стъпка по стъпка великият Му план напредва към пълния си завършек. Той
ще има съчувствието и одобрението на всички непаднали същества, когато
окончателно изкорени бунта. Ще се види, че всички, които са отхвърлили
Божествените предписания, са застанали на страната на Сатана в битката
против Христос. Когато князът на този свят бъде осъден и всички негови
поданици споделят съдбата му, целият Всемир като свидетел на присъдата
ще заяви: “Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на вековете” (Откр.
15:3).