Лекуване на душата – 5 (1-ва част) – По стъпките на Великия Лекар – Елена Вайт (Елън Уайт)

“За да знаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове.”
Много от хората, които търсеха помощта на Христос, сами бяха виновни за болестите си, но Той не ги отпъждаше, а ги изцеляваше. Когато Неговата сила проникваше в тях, те осъзнаваха греховете си и мнозина биваха излекувани както от физическите си страдания, така и от духовните си заболявания.
Такъв беше случаят с парализирания от Капернаум. И той, подобно на прокажения, беше изгубил всякаква надежда за оздравяване. Болестта му беше последица от греховния му живот. Страданията му се увеличаваха и от угризенията на съвестта. Напразно беше търсил помощта на фарисеите и лекарите за избавление от това зло. Вместо лек те го обявиха за неизцерим, осъдиха го като грешник и твърдяха, че ще погине от Божия гняв.
Парализираният беше напълно отчаян. Тогава чу за Исусовите дела. Някои, също като него грешни и безпомощни, бяха излекувани. Това му даде кураж да повярва, че и той можеше да бъде изцелен, стига да бъде занесен при Спасителя. Но когато си мислеше за причината на своята болест, губеше надежда. И все пак не можеше да не използва възможността да бъде излекуван.
Най-силно копнееше да се освободи от бремето на греха. Жадуваше да види Исус и да получи опрощение и мир с Бога. Тогава щеше да бъде доволен да живее или да умре, според Божията воля.
Нямаше време за губене. Изсъхналото му тяло носеше вече белезите на смъртта. Помоли приятелите си да го занесат с постелята му при Исус и те го сториха. Но тълпата, която се беше скупчила около и в дома, където Спасителят беше спрял, бе толкова гъста, че за болния и приятелите му бе невъзможно да се доближат до Него или поне отдалеко да чуят гласа Му. Исус поучаваше в дома на Петър и учениците Му както обикновено бяха най-близо. “Там седяха фарисеи и законоучители, дошли от всяко село на Галилея, Юдея и Ерусалим…” (Лука 5:17). Много от тях бяха шпиони и търсеха повод да обвинят Исус в нещо.
Напиращата отвън тълпа беше най-разнородна: очакващи избавление, изпълнени със страхопочитание, любопитни и невярващи. Имаше хора от различни народности и обществени класи. И “сила от Господа бе с Него да изцелява” (Лука 5:17). Духът на живота витаеше над сборището. Но фарисеите и книжниците не усещаха Неговото присъствие. Те нямаха нужда от нищо и не търсеха изцеление. “Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни” (Лука 1:53).
Носачите на парализирания много пъти се опитваха да си пробият път през тълпата, но все безуспешно. Болният се оглеждаше с неизказана мъка. Как да се откаже от надеждата, когато толкова дълго жадуваната помощ беше така близко? По негова молба приятелите му го изнесоха на покрива на къщата, отвиха го и го спуснаха в нозете на Исус.
Проповедта беше прекъсната. Спасителят погледна печалното лице и видя молещите очи, отправени към Него. Познаваше добре копнежа на тази обременена душа, защото Той беше пробудил съвестта є още в дома на болния заради тежките грехове. Когато човекът се разкая за греховете си и повярва в силата на Спасителя да го изцели, Господнята милост благослови душата му. Исус беше видял как първата искрица вяра се беше превърнала в убеждение, че Той е едничката надежда на грешника. Беше видял как болният с всеки опит да се доближи до Него израства духовно. Христос беше привлякъл страдащия при Себе Си. И сега изрече думи, които прозвучаха като музика в ушите му: “Дерзай, синко! Прощават ти се греховете” (Матей 9:2).
Бремето на вината падна от душата на болния човек. Той не се усъмни. Христовите думи му показаха способността на Спасителя да чете в сърцето. Кой може да оспори властта Му да прощава грехове? Надеждата зае мястото на отчаянието и радостта ­ на дълбоката печал. Физическите болки изчезнаха и цялото му същество бе преобразено. Той нямаше друго желание и лежеше в пълен покой, твърде щастлив, за да може да изговори и дума.
Мнозина следяха със затаен дъх всяко движение на това чудодейно изцеление. Други чувстваха, че Христовите думи бяха покана към тях. Не беше ли и тяхната душа болна от греха? Искаха ли и те да бъдат избавени от това бреме?
Но фарисеите, които се бояха, че ще изгубят влиянието си над народа, си казаха: “Той защо говори така? Той богохулства! Кой може да прощава грехове, освен един Бог?” (Марк 2:7).
Като насочи към тях погледа Си, който ги накара да се поотдръпнат, Исус каза: “Защо мислите зло в сърцата си? Защото кое е по-лесно да река: Прощават ти се греховете или да река: Стани, и ходи? Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове! Каза на паралитика: Стани, вдигни си постелката и иди у дома си!” (Матей 9:4-6).
При тези думи донесеният на носилка скочи пъргаво и с младежка сила в нозете си, “… стана, веднага вдигна постелката си и излезе пред всичките; така щото всички се зачудиха и славеха Бога и казваха: Никога не сме виждали такова нещо” (Марк 2:12).
Нужно беше повече от творческа сила, за да се възстанови здравето на скованото тяло. Същият глас, който вдъхна живот на сътворения от елементите на земната пръст човек, възвърна живота и на умиращия паралитик. Същата сила, която даде живот на тялото, беше обновила и сърцето. Онзи, който при сътворението “каза и стана” и “заповяда и затвърди се” (Пс. 33:9), беше дал живот на мъртвата от престъпления и грехове душа. Изцелението на тялото беше доказателство за силата, обновила сърцето. Христос заповяда на парализирания да стане и да си отиде, за да знаем ние, че “Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове” (Марк 2:10).
Парализираният намери в Христос Изцелителя както на тялото, така и на душата си. Преди да оздравее тялото му, трябваше да оздравее душата му. Преди да излекува физическата болест, Христос трябваше да освободи и да очисти душата от греха. Тази поука не бива да се пренебрегва. Днес хиляди и хиляди хора страдат от телесни заболявания. Те не могат да намерят избавление, докато не стигнат до Лекаря на душата. Мирът, който могат да получат единствено чрез Него, ще възстанови силата на духа и здравето на тялото.
Изцелението на паралитика въздейства върху народа така, сякаш небето се беше отворило и се бе открила славата на един по-добър свят. Излекуваният закрачи сред тълпата, прославяйки на всяка стъпка Бога, а товарът му изглеждаше лек като перушина. Народът се отдръпваше да му стори място; хората го гледаха смаяни и си казваха: “Днес видяхме пречудни неща!” (Лука 5:26).
Семейството на излекувания паралитик изживя голяма радост, като го зърна да се прибира вкъщи бодро, носейки с лекота носилката, на която неотдавна бе изнесен. Всички го наобиколиха с насълзени очи. Той стоеше пред тях, преливащ от сила. Ръцете, които знаеха като напълно безжизнени, сега бяха послушни на волята му. Сбръчканата и бледа доскоро плът беше свежа и розова. Мъжът се движеше леко със стабилни стъпки. Лицето му излъчваше радост и надежда, изразяваше чистота и мир вместо характерните белези на греха и страданията. Искрена благодарност към Бога бе отправена от този дом и Бог бе прославен чрез Своя Син, върнал надеждата на безнадеждния и силата на поразения. Сега този човек и домашните му бяха готови да дадат живота си за Исус. Никакво съмнение не помрачаваше тяхната вяра, никакво неверие не опетняваше верността им към Него, донеслия светлината в мрачния дом.
“Благославяй, душе моя, Господа и всичко, що е вътре в мене, нека хвали святото Му име. Благославяй, душе моя, Господа и не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния. Той е, Който прощава всичките ти беззакония, изцелява всичките ти болести; Който изкупва от рова живота ти, венчава те с милосърдие и благи милости; Който насища с блага душата ти, тъй щото младостта ти се подновява като на орел. Господ извършва правда и правосъдие за всичките угнетявани. Направи Мойсей да познае пътищата Му и израилтяните ­ делата Му. Жалостив и милостив е Господ, дълготърпелив и много милостив. Не ще изобличава винаги, нито ще държи гнева довека. Не е постъпил с нас според греховете ни, нито е въздал нам според беззаконието ни. Защото колкото е високо небето от земята, толкова е голяма милостта Му към ония, които Му се боят. Колкото отстои изток от запад, толкова е отдалечил от нас престъпленията ни. Както баща жали чедата си, така Господ жали ония, които Му се боят (Пс. 103:1-14)
“Искаш ли да оздравееш?”
“А в Ерусалим, близо до Овчата порта, се намира къпалня, наречена по еврейски Витесда, която има пет преддверия. В тях лежаха множество болни ­ слепи, куци и изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата” (Йоан 5:2, 3).
От време на време водата в басейна се раздвижваше и хората вярваха, че това е резултат от свръхестествена сила и че който пръв стъпи вътре, ще се излекува от всяка болест. Стотици страдащи посещаваха това място. Но те бяха толкова много, че когато водата се раздвижваше, блъсканицата ставаше невъобразима, имаше стъпкани мъже, жени и деца. Повечето изобщо не можеха да се приближат до басейна, а някои от тези, които все пак успяваха, умираха точно пред него. Бяха съградени преддверия, за да предпазват болните от слънчевия пек през деня и от студа през нощта. Някои прекарваха нощта там и денем се промъкваха до ръба на къпалнята с напразната надежда да бъдат избавени от страданията си.
Исус бе в Ерусалим. Видимо потънал в размисъл и молитва, крачеше сам и така стигна до къпалнята. Видя с каква надежда нещастните болни очакват едничката според тях възможност за спасение. Усети силно желание да им покаже Своята целебна сила и да излекува всички. Но беше събота. Големи групи от хора вървяха към храма за богослужение, а Той знаеше, че едно евентуално излекуване ще предизвика гнева на юдеите и ще сложи край на Неговото дело.
В този момент Спасителят съзря един съвсем безнадежден случай: мъж, пълна развалина от тридесет и осем години. Болестта му до голяма степен беше резултат от лошия му, греховен живот и се смяташе за Божие наказание. Самотен, останал без никакви приятели, с чувството на изключен от Божията благодат, болният беше страдал дълги години. Когато се очакваше раздвижването на водата, хора, трогнати от неговата безпомощност, го бяха отнесли в едно от преддверията, но нямаше кой в нужния момент да му помогне да слезе в басейна. Беше виждал и друг път раздвижването на водата, но никога не можа да стигне дотам. По-силните от него го прескачаха и влизаха вътре. Продължителните мъчителни опити да постигне целта си, страхът и постоянните разочарования бързо стопиха и последната му силица.
Болният лежеше на рогозка и само от време на време повдигаше глава, за да хвърли поглед към къпалнята, когато едно нежно, състрадателно лице се наведе над него и го попита: “Искаш ли да оздравееш?” Думите погълнаха вниманието му. Лъч на надежда го прониза. Почувства, че незнайно как ще получи помощ. Но лъчът на надежда бързо изчезна. Спомни си колко пъти напразно се бе опитвал да стигне до водата, а възможността да доживее до новото раздвижване беше нищожна. Със сетни сили се обърна и каза: “Господине, нямам човек да ме спусне в къпалнята, когато се раздвижи водата; а докато дойда аз, друг слиза преди мене”.
Исус му каза: “Стани, вдигни постелката си и ходи!” (Йоан 5:6-8). Болният погледна към Исус с нова надежда. Изразът на Неговото лице, тонът на гласа Му не приличаха на ничии други. Като че излъчваше любов и сила. Вярата на недъгавия се вкопчи в Христовите думи. Без да задава какъвто и да е въпрос, беше готов да Го послуша. И когато го стори, цялото му тяло се подчини на волята. Всеки нерв и всеки мускул бяха проникнати от нов живот и вкочанените му крайници се изпълниха със здраве и сила. Скачайки на крака, той тръгна с твърда, пъргава стъпка. Благодареше на Бога и се радваше на възстановената си сила.
Исус не беше дал на парализирания никакво уверение за Своята Божествена сила. Човекът можеше да каже: “Господине, ако ме излекуваш, ще мога да те послушам!” Можеше да размисли и да се усъмни и така да изгуби единствената си възможност за изцеление. Но той повярва на Христовото слово; повярва, че е оздравял, и веднага направи усилие да стане. Поиска да тръгне и тръгна. Постъпи според Христовото слово, Бог му даде сила и той оздравя.