НУЖДАТА НА ГРЕШНИКА ОТ ХРИСТОС – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт

НУЖДАТА НА ГРЕШНИКА ОТ ХРИСТОС – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт I. част:
КАК ДА ОТИ­ДЕМ ПРИ ХРИС­ТОС?

–––––––––––––––––––
НУ­Ж­ДА­ТА НА ГРЕШ­НИ­КА ОТ ХРИС­ТОС

Пър­во­на­чал­но чо­ве­кът бе­ше на­да­рен с бла­го­род­ни си­ли и доб­ре урав­но­ве­сен ум. Бе съ­вър­шен с ця­ло­то си съ­щес­т­во и в пъл­на хар­мо­ния с Бо­га. Мис­ли­те му бя­ха чис­ти, под­бу­ди­те ­ свя­ти. Но по­ра­ди не­пос­лу­ша­ни­ето си­ли­те му бя­ха пок­ва­ре­ни и се­бе­лю­би­ето зае мяс­то­то на лю­бов­та. Чрез на­ру­ше­ни­ето и прес­тъп­ва­не­то на за­ко­на не­го­во­то ес­тес­т­во от­с­лаб­на тол­ко­ва мно­го, че му бе­ше ве­че не­въз­мож­но със соб­с­т­ве­ни си­ли да се съп­ро­тив­ля­ва на зло­то. Той ста­на плен­ник на Са­та­на и ще­ше да си ос­та­не та­къв за­ви­на­ги, ако Бог не се бе­ше на­ме­сил спе­ци­ал­но. На­ме­ре­ни­ето на из­ку­си­те­ля бе­ше да осу­ети Бо­жия план при сът­во­ре­ни­ето на чо­ве­ка и да из­пъл­ни зе­мя­та с ока­ян­с­т­во и опус­то­ше­ние. А пос­ле ­ да по­соч­ва всич­ко­то то­ва зло ка­то ре­зул­тат от Бо­жи­ето де­ло ­ сът­во­ря­ва­не­то на чо­ве­ка.
В сво­ето без­г­реш­но със­то­яние чо­ве­кът с ра­дост об­щу­ва­ше с Он­зи, “в Ко­го­то са скри­ти всич­ки сък­ро­ви­ща на мъд­рос­т­та на зна­ни­ето”1. Но след гре­хо­па­де­ни­ето прес­та­на да на­ми­ра ра­дост в све­тос­т­та и по­же­ла да се скрие от Бо­жи­ето при­със­т­вие. Та­ко­ва е все още по­ве­де­ни­ето на не­об­но­ве­но­то сър­це. То не е в хар­мо­ния с Бо­га и не на­ми­ра ра­дост в об­щу­ва­не­то с Не­го. Греш­ни­кът не мо­же да бъ­де щас­т­лив в Бо­жи­ето при­със­т­вие; той би се от­в­ра­ща­вал от об­щу­ва­не­то със свя­ти съ­щес­т­ва. Ако би би­ло раз­ре­ше­но на та­къв да вле­зе в не­бе­то, за не­го не би има­ло ни­как­ва ра­дост. Ду­хът на без­ко­рис­т­на­та лю­бов, кой­то ца­ру­ва там ­ вся­ко сър­це да от­к­лик­ва на сър­це­то на без­п­ре­дел­на­та Лю­бов ­ не би до­кос­нал ни­как­ва стру­на в не­го­ва­та ду­ша, за да от­к­лик­не на то­зи при­зив. Не­го­ви­те мис­ли, не­го­ви­те ин­те­ре­си, не­го­ви­те под­бу­ди би­ха би­ли на­пъл­но чуж­ди на мис­ли­те, ин­те­ре­си­те и под­бу­ди­те, ръ­ко­во­де­щи сър­ца­та на не­бес­ни­те оби­та­те­ли. Той би бил един дис­хар­мо­ни­чен звук в не­бес­на­та ме­ло­дия. Не­бе­то би би­ло за не­го мяс­то на мъ­че­ние; той би коп­нял да мо­же­ше да бъ­де скрит от Он­зи, Кой­то всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва не­бес­на­та свет­ли­на и цен­тъ­ра на не­бес­на­та ра­дост. Та­ка че из­к­люч­ва­не­то на не­чес­ти­ви­те от не­бе­то не е про­из­вол­на за­по­вед от стра­на на Бо­га; те са­ми са се отс­т­ра­ни­ли чрез соб­с­т­ве­на­та си не­год­ност за жи­ве­ене в не­го. Бо­жи­ята сла­ва би би­ла за тях по­яж­дащ огън. Те би­ха пред­по­че­ли уни­що­же­ние и смърт, са­мо и са­мо да мо­гат да се скри­ят от ли­це­то на Он­зи, Кой­то ум­ря, за да ги из­ку­пи.
Не­въз­мож­но е за нас със соб­с­т­ве­ни си­ли да се из­ба­вим от яма­та на гре­ха, в ко­ято сме за­тъ­на­ли. Сър­ца­та ни са зли и ние не мо­жем да ги про­ме­ним. “Кой мо­же да из­ва­ди чис­то от не­чис­то? Ни­кой!” “Коп­не­жът на плът­та е враж­де­бен на Бо­га, за­що­то не се по­ко­ря­ва на Бо­жия за­кон, ни­то пък мо­же.”2 Въз­пи­та­ни­ето, кул­ту­ра­та, уп­раж­ня­ва­не­то на во­ля­та, чо­веш­ки­те уси­лия ­ всич­ки те­зи не­ща имат сво­ята соб­с­т­ве­на сфе­ра на дейс­т­вие, но в то­зи слу­чай са без­сил­ни. Те мо­гат да про­из­ве­дат ня­как­ва външ­на ко­рек­т­ност в по­ве­де­ни­ето, но не мо­гат да про­ме­нят сър­це­то; не мо­гат да очис­тят из­во­ри­те на жи­во­та. Тряб­ва ед­на си­ла да за­ра­бо­ти от­вът­ре, да дой­де нов жи­вот от­го­ре, пре­ди хо­ра­та да мо­гат да бъ­дат про­ме­не­ни от грях към свя­тост. Та­зи си­ла е Хрис­тос. Един­с­т­ве­но Не­го­ва­та бла­го­дат мо­же да съ­жи­ви без­жиз­не­ни­те спо­соб­нос­ти на ду­ша­та и да я прив­ле­че към Бо­га, към све­тос­т­та.
Спа­си­те­лят каз­ва: “Ако не се ро­ди един чо­век от­го­ре”, ако не по­лу­чи но­во сър­це, но­ви же­ла­ния, на­ме­ре­ния и под­бу­ди, “не мо­же да ви­ди Бо­жи­ето цар­с­т­во”3. Иде­ята, че е не­об­хо­ди­мо са­мо да се раз­вие доб­ро­то, ко­ето по при­ро­да си съ­щес­т­ву­ва у чо­ве­ка, е па­губ­на из­ма­ма. “Плът­с­ки­ят чо­век не въз­п­ри­ема то­ва, ко­ето е от Бо­жия Дух, за­що­то за не­го то е глу­пост; и не мо­же да го раз­бе­ре, по­не­же то ду­хов­но се из­пит­ва.” “Не се чу­ди, че ти ка­зах: “Тряб­ва да се ро­ди­те от­но­во.”4 За Хрис­тос е пи­са­но: “В Не­го бе жи­во­тът; и жи­во­тът бе свет­ли­на на хо­ра­та” ­ един­с­т­ве­но­то “име под не­бе­то, да­де­но меж­ду чо­ве­ци­те, чрез ко­ето тряб­ва да се спа­сим”5.
Не е дос­та­тъч­но да схва­ща­ме люб­ве­обил­на­та гри­жа на Бо­га, бла­гос­к­лон­нос­т­та, щед­рос­т­та, ба­щин­с­ка­та неж­ност на Не­го­вия ха­рак­тер. Не е дос­та­тъч­но да раз­ли­ча­ва­ме мъд­рос­т­та и спра­вед­ли­вос­т­та на Не­го­вия за­кон, да виж­да­ме, че той се ос­но­ва­ва на веч­ния прин­цип на лю­бов­та. Апос­тол Па­вел виж­да­ше всич­ко то­ва, ко­га­то въз­к­лик­на: “Съг­ла­сен съм със за­ко­на, че е до­бър”. “За­ко­нът е свят и за­по­вед­та ­ свя­та, спра­вед­ли­ва и доб­ра.” Но с ця­ла­та гор­чи­ви­на на сво­ята ду­шев­на аго­ния и от­ча­яние до­ба­ви: “Аз съм от плът, про­да­ден под гре­ха”6. Той коп­не­еше за чис­то­та­та и пра­вед­нос­т­та, ко­ито бе без­си­лен сам да пос­тиг­не и из­ви­ка: “Ока­ян чо­век съм аз! Кой ще ме из­ба­ви от то­ва тя­ло на смър­т­та?”7 Та­къв е ви­кът, кой­то се е из­т­ръг­вал от об­ре­ме­не­ни­те сър­ца нав­ся­къ­де по зе­мя­та във всич­ки ве­ко­ве. За тях има са­мо един от­го­вор: “Ето Бо­жи­ето Аг­не, Ко­ето но­си гре­хо­ве­те на све­та!”8
Мно­го са об­ра­зи­те, чрез ко­ито Бо­жи­ят Дух се е стре­мял да илюс­т­ри­ра та­зи ис­ти­на, за да я нап­ра­ви яс­на на коп­не­ещи­те да бъ­дат ос­во­бо­де­ни от то­ва­ра на ви­на­та. Ко­га­то из­бя­га от ба­щи­ния си дом, след ка­то из­ма­ми Исав, Яков бе сма­зан от чув­с­т­во­то за ви­на. Как­то бе са­мо­тен и не­мил-нед­раг, от­къс­нат от всич­ко, ко­ето пра­ве­ше жи­во­та му скъп, ед­на ми­съл над всич­ко дру­го теж­ко по­тис­ка­ше ду­ша­та му ­ ми­съл­та, че не­го­ви­ят грях го е от­де­лил от Бо­га, че е изос­та­вен от Не­бе­то. В сво­ята го­ля­ма мъ­ка той лег­на да си по­чи­не на го­ла­та зе­мя; на­око­ло му се из­ди­га­ха един­с­т­ве­но са­мот­ни­те хъл­мо­ве, а от­го­ре се прос­ти­ра­ше не­бе­то, об­си­па­но с блес­тя­щи звез­ди. Ко­га­то зас­па, стран­на свет­ли­на раз­къ­са тъм­ни­на­та; и ето, на рав­но­то по­ле, къ­де­то ле­же­ше, ви­дя ши­ро­ка стъл­ба, из­ди­га­ща се на­го­ре и во­де­ща до са­ми­те пор­ти на не­бе­то, а по нея вър­вя­ха на­го­ре и на­до­лу ан­ге­ли Бо­жии; до­ка­то от сла­ва­та, ко­ято се на­ми­ра­ше на вър­ха на стъл­ба­та, се чу Бо­жи­ят глас с вест на уте­ха и на­деж­да. Та­ка на Яков бе по­ка­за­но един­с­т­ве­но­то, ко­ето мо­же­ше да за­до­во­ли нуж­да­та и коп­не­жа на ду­ша­та му ­ един Спа­си­тел. С ра­дост и бла­го­дар­ност ви­дя раз­к­рит един път, чрез кой­то той ­ греш­ни­кът, мо­же­ше да въз­с­та­но­ви връз­ка­та си с Бо­га. Тайн­с­т­ве­на­та стъл­ба от не­го­вия сън пред­с­тав­ля­ва­ше Исус ­ един­с­т­ве­но­то сред­с­т­во за об­щу­ва­не меж­ду Бо­га и чо­ве­ка.
То­ва е съ­щи­ят об­раз, за кой­то Хрис­тос спо­ме­на в Своя раз­го­вор с На­та­на­ил: “Ще ви­ди­те не­бе­то от­во­ре­но и Бо­жии ан­ге­ли да се кач­ват и да сли­зат по Чо­веш­кия Син”9. В сво­ето отс­тъп­ни­чес­т­во чо­ве­кът се от­чуж­ди от Бо­га; зе­мя­та се от­де­ли от не­бе­то. Над про­пас­т­та, ко­ято лег­на меж­ду тях, ня­ма­ше ни­как­ва връз­ка. Но чрез Хрис­тос зе­мя­та от­но­во се свър­за с не­бе­то. Със Сво­ите соб­с­т­ве­ни зас­лу­ги Хрис­тос хвър­ли мост над без­д­на­та, ко­ято гре­хът бе­ше от­во­рил, та­ка че об­с­луж­ва­щи­те ан­ге­ли да мо­гат да под­дър­жат об­ще­ние с хо­ра­та. Хрис­тос свър­за пад­на­лия в грях чо­век в не­го­ва­та сла­бост и без­по­мощ­ност с Из­точ­ни­ка на без­к­райна­та си­ла.
Но нап­раз­ни са бля­но­ве­те на хо­ра­та за прог­рес, нап­раз­ни са всич­ки­те им уси­лия за из­ди­га­не и об­ла­го­ро­дя­ва­не, ако от­х­вър­лят един­с­т­ве­ния Из­точ­ник на на­деж­да и по­мощ. “Вся­ко да­де­но доб­ро и все­ки съ­вър­шен дар”10 са от Бо­га. Не мо­же да има ис­тин­с­ко съ­вър­шен­с­т­во на ха­рак­те­ра, не­за­ви­си­мо от Не­го. И един­с­т­ве­ни­ят път към Бо­га е Хрис­тос. Той каз­ва: “Аз съм Пъ­тят, Ис­ти­на­та и Жи­во­тът! Ни­кой не ид­ва при От­ца, ос­вен чрез Ме­не”11.
Сър­це­то на Бо­га коп­нее за Не­го­ви­те зем­ни де­ца с лю­бов по-сил­на от смър­т­та. С от­да­ва­не­то на Своя Син Той из­ля над нас ця­ло­то не­бе в един-един­с­т­вен Дар. Жи­во­тът, смър­т­та и зас­тъп­ни­чес­ка­та служ­ба на Спа­си­те­ля, слу­же­не­то на ан­ге­ли­те, умо­ля­ва­ни­ята на Ду­ха, ра­бо­та­та на От­ца, Кой­то дейс­т­ва над и чрез всич­ки тях, не­угас­ва­щи­ят ин­те­рес на не­бес­ни­те съ­щес­т­ва ­ всич­ко то­ва е пос­та­ве­но в служ­ба на чо­веш­ко­то спа­се­ние.
О, не­ка да съ­зер­ца­ва­ме и да раз­миш­ля­ва­ме вър­ху уди­ви­тел­на­та жер­т­ва, при­не­се­на за нас! Не­ка се опи­та­ме да схва­нем тру­да и енер­ги­ята, ко­ито Не­бе­то из­раз­ход­ва, за да си по­лу­чи об­рат­но из­гу­бе­ни­те и да ги вър­не от­но­во в до­ма на От­ца. Ни­ко­га по-сил­ни под­бу­ди и по-мощ­ни сред­с­т­ва не би­ха мог­ли да бъ­дат пус­на­ти в дейс­т­вие; ве­ли­ка­та наг­ра­да за пра­вед­ни­те, ра­дос­ти­те на не­бе­то, об­щес­т­во­то на ан­ге­ли­те, об­ще­ни­ето и лю­бов­та на Бо­га и Не­го­вия Син, об­ла­го­ро­дя­ва­не­то и раз­ви­ва­не­то на всич­ки чо­веш­ки спо­соб­нос­ти през веч­ни­те ве­ко­ве ­ не са ли то­ва мощ­ни сти­му­ли и на­сър­че­ния за нас, ко­ито да ни под­тик­нат да от­да­дем сър­ца­та си в служ­ба от лю­бов на на­шия Тво­рец и Из­ку­пи­тел?
А от дру­га стра­на при­съ­ди­те, ко­ито Бог е про­из­не­съл над гре­ха, не­из­беж­но­то въз­мез­дие, дег­ра­да­ци­ята на на­шия ха­рак­тер и окон­ча­тел­но­то уни­що­же­ние са пред­с­та­ве­ни в Бо­жи­ето сло­во, за да ни пре­дуп­ре­дят сре­щу слу­же­не­то на Са­та­на.
Ня­ма ли да за­че­тем Бо­жи­ята ми­лост? Как­во по­ве­че би мо­гъл да нап­ра­ви Той? Не­ка да има­ме пра­вил­но от­но­ше­ние спря­мо То­зи, Кой­то ни е обик­нал с та­ка­ва уди­ви­тел­на лю­бов. Не­ка се пос­та­вим на раз­по­ло­же­ние на сред­с­т­ва­та, ко­ито Той е пред­ви­дял, за да мо­жем да бъ­дем пре­об­ра­зе­ни по Не­го­во по­до­бие и да бъ­де въз­с­та­но­ве­на друж­ба­та ни с не­бес­ни­те ан­ге­ли слу­жи­те­ли, а съ­що и хар­мо­ни­ята и об­ще­ни­ето с Отец и Си­на.

цитирани стихове:
1 Колос. 2:3; 2 Йов 14:4; Римл. 8:7
3 Йо­ан 3:3
4 1Кор. 2:54; Йо­ан 37
5 Йо­ан 1:4; Де­ян. 4:12
6 Римл. 7:16, 12, 14
7 Римл. 7:24
8 Йо­ан 1:29
9 Йо­ан 1:51
10 Яков 1:17
11 Йо­ан 14:6