Отношенията между църковните членове – 105 – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Който се стреми да побеждава, нека се бори със своите слабости. Тъй като е много по-лесно да се забелязват грешките на братята и сестрите, човек трябва да бъде много по-взискателен и критичен към себе си, отколкото към другите.
Всички църковни членове, ако са синове и дъщери на Бога, да положат усилия за усъвършенстването си, преди да станат светлина на света. Бог няма да направи светилници от никой мъж или жена, които са в тъмнина и са доволни да бъдат в нея, които не полагат никакви особени старания да влязат във връзка с Източника на светлината. Хора, които чувстват своята особена нужда и задълбочено обмислят, сериозно и настойчиво се молят и активно действат, ще получат Божествената помощ.
Всеки има много да се учи и да се отучва. Да се отстраняват стари привички и обичаи. Победата може да се спечели само в резултат на сериозна борба с грешките, чрез пълното приемане на истината и с помощта на Божията благодат, посредством която се преживяват нейните принципи.
Бих желала да намеря най-подходящите думи, за да внуша на всички, че единствената надежда за всеки е в това да бъде във връзка с Бога. Ние трябва да постигнем чистота на душата. Необходимо е основно изследване на сърцето. Необходимо е да се победи твърдоглавие и себелюбието, а за това се изисква постоянна и сериозна молитва.

Спокойствие и себевладение
Хора, които са корави и свадливи, често се извиняват и търсят да оправдаят липсата на християнска учтивост с това, че и някои от реформаторите са работили с такъв дух. Те твърдят, че делото днес се нуждае от същия дух. Това обаче не е така. Кроткият, напълно овладян дух е за предпочитане навсякъде, дори и в най-суровото общество. Свадливата ревност не принася никому добро. Бог избра реформаторите не защото бяха властолюбиви и страстни. Прие ги такива, каквито бяха, независимо от характерните им черти. Но би им възложил десеторно по-големи отговорности, ако те бяха смирени и владееха духа си с разума. Докато Христовите служители осъждат греха и безбожието, нечестието и фалша и понякога биват призвани да укоряват неправдата, както между големите, така и между малките, като им посочват, че Божият гняв ще се излее върху престъпващите Неговия закон, те все пак не бива да бъдат властолюбиви, а любезни, да обичат и да имат, който по-скоро спасява, отколкото унищожава.
Дълготърпението на Йехова учи проповедниците и църковните членове, които се стремят да бъдат Христови съработници, на снизхождение и любов. Христос прие Юда и буйния Петър, не защото Юда беше скъперник, а Петър – буен, а за да се научат от Него, великия Учител, да бъдат несебелюбиви, кротки и смирени. Той виждаше, че тези двама мъже са ценни. Юда имаше делови способности и би могъл да бъде полезен на църквата, ако бе приел Христовите поучения, укоряващи всяко себелюбие, измама и алчност дори в малките неща на живота. Тези учения често се повтарят. „Верният в най-малкото и в многото е верен, а неверният в най-малкото и в многото е верен“ (Лука 16:10).

Строга честност
Нашият Спасител се опитваше да обясни на своите слушатели, че един човек, който си позволява да се възползва и в най-малка степен от ближния си, при удобен случай ще го измами и в по-големи неща. Най-малкото отклонение от строгата честност събаря границите и предразполага сърцето към по-големи неправди. Христос учеше чрез наставления и примери, че най-строга правдивост трябва да отличава нашите постъпки от постъпките на другите хора (Матей 7:12). Постоянно описваше неправедния живот на фарисеите и ги укоряваше. Те заявяваха, че пазят Божия закона, но във всекидневните си дела вършеха неправда. Ограбваха малкото имущество на много вдовици и сирачета, за да задоволят алчните си желания.
Всички тези поучения можеха дад бъдат полезни за Юда, ако беше пожелал да има с чисто сърце. Алчността му обаче надви и любовта му към парите стана за него ръководна сила. Той отговаряше за касата със средствата за разпространяването на христовото дело. От време на време той вземаше малки суми за свои нужди. Себелюбивото му сърце се обяви против дарението на Мария, когато тя донесе съда със скъпоценното миро, и я смъмри за постъпката. Вместо ученик, той поиска да бъде учител и да поучава Господа за постъпката й. И двамата мъже – Юда и Петър, имаха еднакви възможности и привилегията да поправят лошия си характер чрез постоянните поучения и примери на Христос. Докато слушаха Неговият строг укор и заплахите против лицемерието, те виждаха, че са строго изобличавани, а в същото време бяха и обект на най-грижлива и неуморна работа за поправлението им. Спасителят плачеше за тъмнината и заблудата, в която се намираха. Ридаеше в безгранично състрадание и любов към тях. Оплакваше Ерусалим (Лука 13:34).

Дълготърпението на Исус
Петър беше бърз и ревностен в делата си. Нямаше подобен на себе си и Христос видя в него стойностен за църквата човек. Затова го повика, за да се развие всичко добро и ценно у него, а чрез поученията и примера Му всичко твърдо в неговия характер да бъде смекчено и всичко сурово в обноските да бъде изгладено. Ако сърцето действително бъде преобразено чрез Божествената благодат, тогава ще се яви и една външна промяна, изразена в истинска любезност, съчувствие и учтивост. Исус никога не беше студен и недосегаем. Наскърбените Го търсеха често в Неговото усамотение и Го ангажираха тъкмо когато се нуждаеше от подкрепа и отдих, но Той за всички намираше приятелски поглед и окуражаваща дума. Бе образец на истинска учтивост. Петър се отрече от своя Господ, но после се разкая за това и поради големия си грях се смири дълбоко. Христос показа, че е простил на Своя заблуден ученик, като след възкресението Си специално спомена името му.
Юда отстъпи пред сатанинските изкушения и предаде своя най-добър приятел. Петър се поучи, извлече полза от Христовите учения и продължи да води реформаторското дело, възложено на учениците, преди Спасителят да се възнесе на небето. Двамата мъже представляват двете групи християни, които Христос свързва със Себе си, на които предлага предимствата на Своите учения и примера на Своя себеотрицателен и състрадателен живот, за да се учат от Него.
Колкото повече човек се вглежда в своя Спасител и Го опознава, толкова повече Той ще го преобразява по Своя образ и човекът ще става все по-способен за християнски дела. Времето, в което живеем, изисква реформаторска работа. Светлината на истината, която ни осветлява, изисква решителни хора с истинска морална стойност, хора, които ще работят грижливо и твърдо, за да спасяват душите на тези, които чуват поканата на Божия дух.
Любовта, която би трябвало да владее между църковните членове, често се измества от критики и укори, които се изразяват дори с нелюбезни забележки и остри лични нападки.
Такива прояви не бива да се търпят от проповедници, старейшини и църковни членове. Църковните събрания трябва да се провеждат единствено за слава на Бога. Членовете на една църква са хора с особени характерни черти и ако Божията истина не смекчава и не смирява грубите страни на характера, тя ще бъде повлиявана отрицателно, а мирът и хармонията й ще бъдат пожертвани заради поддържането на тези себелюбиви и неосветени черти. В ревността си да откриват грешките на братята и сестрите, мнозина пренебрегват изследването на собственото си сърце и очистването на собствения си живот. С това те предизвикват Божието неодобрение. Отделните членове на църквата трябва да се грижат за душата си, да бдят върху личните си дела и да не действат със себелюбиви подбуди, за да не станат камък за препъване на техните по-слаби братя и сестри.
Бог приема хората каквито са с човешкото в техния характер и после ги възпитава за Своята служба, ако те се оставят да бъдат водени и желаят да се учат от Него. Чувствата: горчивина, завист, недоверие, подозрение и омраза, които се коренят в сърцата на някои църковни членове, са дело на Сатана. Такива прояви влияят отровно на църквата (1Коринт. 5:6). Религиозната ревност, която се изразява в нападки срещу братята, е неразумна. Христос няма нищо общо с такова свидетелство.