Притчи за изгубените – 61 – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Изгубената овца
Вниманието ми бе насочено към притчата за изгубената овца. Деветдесет и деветте овци бяха оставени в пустинята, за да се потърси заблудената. Когато бе намерена, овчарят я вдигна на раменете си и се върна радостен. Той не се бунтуваше и не упрекваше бедната изгубена овца, задето му бе причинила толкова голямо безпокойство, а се завърна щастлив с товара на рамене. И имаше още по-голяма радост: приятели и съседи бяха повикани, за да се радват заедно с него, защото „намерих изгубената овца“ Намирането на овцата беше поводът за радост. Овчарят не се зае да обсъжда подробно постъпката й; защото радостта надминаваше скръбта по загубата и грижите, безпокойството и опасността, които съпътстваха издирването и връщането й на безопасно място в стадото към. „Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лука 15:6, 7).
ЗАГУБЕНАТА МОНЕТА. Тя представя заблудения, блуждаещ грешник. Загрижеността на жената да намери изгубената монета дава на Христовите последователи урока да издирват на заблудените, отклонили се от правия път. Жената запали светилника, за да усили светлината си, да измете къщата и прилежно да потърси, докато я намери. В притчата е представен ясно дългът на християните към онези, които са се отклонили от Бога и поради това се нуждаят от помощ. Заблудените не трябва да се оставят в тъмнина и заблуда, а да се използва всяко подходящо средство, за да бъдат върнати отново към светлината. Светилникът трябва да се запали. Чрез сериозна молитва може да ни се даде небесна светлина, за да знаем как да се справим със случаите на тези обвити в тъмнина и неверие човешки души. За да се изяснят всички неясни моменти и за да може християнинът да бъде поддържан от аргументите на Божието слово, то трябва да се изследва. Неговите укори, заплахи и насърчения ще спомогнат заблудите да бъдат разкрити. Безразличието и небрежността ще предизвикват Божия гняв.
Когато намери монетата, жената извика приятелите и съседите си (Лука 15:9, 10). Ако Божиите ангели се радват за заблудените, които осъзнават и изповядват грешките си и се завръщат при своите братя, колко повече трябва да се радват Христовите последователи, когато изпадат в заблуда и грешат и всеки ден се нуждаят от прощението на Бога и на ближните. Те трябва да се радват на завръщането на брата или сестрата, които са били измамени от софизмите на Сатана, тръгнали са в погрешна посока и са пострадали от това. Вместо да странят от тях, нека да отиват там, където са те. Вместо да им намират грешки, защото са в тъмнина, нека да запалят собствената си светлина, като добият повече Божествена благодат и по-ясно познание на Писанията, за да успеят да разпръснат тъмнината. А когато почувстват грешката си и се подчинят на светлината, грешниците трябва да бъдат приети радостно, а не с дух на упрек и насила, за да почувстват по-дълбоко изключителната си греховност, която им е причинила толкова напрежение, безпокойство и е изтощила силите им. Ако святите Божии ангели поздравяват това събитие с радост, колко повече трябва да се радват братята ни, тъй като и самите те се нуждаят от съчувствие, любов и помощ, когато са изпаднали в заблуда и мрак и не знаят как да си помогнат.

Блудният син
Вниманието ми бе привлечено към тази притча. Синът поиска от баща си да му даде неговия дял от наследството. Той пожела да отдели интересите си от тези на баща си и да използва дела си според личните си предпочитания. Баща му се съгласи с тази молба и синът самодоволно напусна дома си, за да не го безпокои никой със съвети и упреци. Мислеше, че ще бъде щастлив, ако използва дела си за лично удоволствие, несмущаван от наставления и ограничения. Не искаше да бъде обезпокояван от взаимни задължения. Ако разделеше имота с баща си, баща му би имал изисквания към него като към свой син. Но той не чувстваше никакво задължение към великодушния си баща и със своя бунтовен дух подхранваше мисълта, че един дял от имота на баща му принадлежи и на него. Поиска дела си, а всъщност по право той не можеше да иска нищо и не трябваше да получи нищо.
След като егоистичното му сърце взе съкровището, което изобщо не заслужаваше, той тръгна по своя път и отиде твърде далече от баща си, за да забрави дори, ако е възможно, че е имал баща. Презираше ограниченията и беше напълно решен където и да отиде, с каквото и да се занимава, да се забавлява. След като похарчи за греховни наслади всичко, дадено от баща му, в земята, където се бе установил, настана глад и той изпадна в остра нужда. Тогава започна да се разкайва за греховния си живот, изпълнен с екстравагантни удоволствия, защото беше в лишение и се нуждаеше от прахосаните средства. Бе принуден да изостави живота с греховните страсти и така се унижи, че започна да се прехранва с отглеждане на свине. Падайки възможно най-ниско, той си спомни за добротата и любовта на своя баща. Тогава почувства нуждата от родителя. Сам си бе виновен за състоянието, в което се намираше – без приятели и в изключителна нищета. Непослушанието и грехът го бяха отделили от баща му. Спомни си привилегиите и изобилието, на които наетите слуги се радваха в бащиния му дом, а самият той, отделен от баща си, сега умираше от глад. Смирен от нещастието, реши да се върне и покорно да се изповяда. Беше просяк, лишен от подходящо и достатъчно облекло, нещастен поради лишенията и изтощен от глад.

Бащината любов
Синът беше още далече от бащиния си дом, когато баща му видя скитника и първата му мисъл бе за бунтовния син, напуснал го преди години, за да се отдаде на живот на неограничаван от нищо грях. Родителското чувство бе събудено.
Без да гледа белезите на неговото унижение, бащата различи любимия образ. Не дочака синът му да измине цялото разстояние до него, а се завтече да го посрещне. Не го упрекна, а най-нежно, с жал и състрадание поради многобройните страдания, които си бе навлякъл в резултат на греха, побърза да му даде доказателства за своята любов и прощение. Въпреки че синът бе изтощен и разпуснатият му живот се бе отпечатал ясно върху лицето му, въпреки просешките дрипи и босите, прашени от пътищата нозе, бащата изпита най-нежно чувство, когато детето му коленичи смирено пред него. Нямаше вече и следа от позата на личното достойнство. Нямаше строгост, нямаше напомняне на минали грехове и грешки, нито желание да го накара да почувства колко ниско е паднал. Вдигна го от земята и го целуна. Притисна бунтовния си син към гърдите си и обви почти голото му тяло със скъпата си дреха. Прегърна го с такава топлина и с такова състрадание, че ако някога синът се бе съмнявал в добротата и любовта на баща си, отсега нататък никога повече не би се съмнявал. Когато реши да се върне в бащиния дом, чувството за собствения му грях бе голямо, но сега, посрещнат по този начин, осъзна още по-дълбоко греховността на живота си. Смекченото сърце сега бе съкрушено поради наранената бащина любов.
Треперещ и разкаян, синът, който толкова много се боеше да не се откажат от него, не бе подготвен за такова посрещане. Той знаеше, че не го заслужава. Така призна греха, който бе сторил, когато напусна баща си: „Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам твой син.“ Помоли само да бъде считан като един от наетите слуги. Но бащата нареди да му се отдаде особена почит и го облече така, сякаш винаги е бил негов послушен син.

Ревнивият брат
Бащата направи завръщането на сина си случай за особена радост. По-старият брат, който бе на полето, не знаеше нищо за завръщането на брат си, но чу общите възгласи на радост и запита слугите какво означава всичко това. Беше му обяснено, че брат му, когото те са считали за мъртъв, се е върнал и баща му е заклал за него угоеното теле, защото го е получил, сякаш върнат от смъртта. Тогава братът се разсърди и не пожела да посрещне и поздрави брат си. Възмутен беше, защото този, който бе напуснал дома си и бе натоварил него с цялата отговорност по изпълнението на задълженията, които по право би трябвало да бъдат разделени между двамата, сега получава такава почест. Блудният син бе водил безпътен, нечист живот и бе изхарчил дадените от баща му средства, докато изпадна в лишение. Другият брат бе верен в изпълняването на синовните си задължения. А сега този безпътен човек бе дошъл в бащината си къща и се ползваше с почит, която той никога не е получавал. Бащата покани по-големия си син да влезе и да приветства брат си с радост, тъй като „този мой син бе мъртъв и оживя“, бе осъзнал греха си и се бе отвратил от порочния си живот. Но по-старият син каза следното: „Ето, толкова години ти работя и никога не съм престъпил някоя твоя заповед; но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си; а щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле.“ А той му каза: „Синко, ти си винаги с мене и всичко мое твое е. Но прилично беше да се развеселим и да се зарадваме; защото този твой брат бе мъртъв и оживя, и изгубен бе, и се намери“ (Лука 15:29-33).
Бащата увери сина си, че винаги е бил с него и всичко, което притежава, е и негово, но сега е правилно те да изразят радостта си, защото „този твой брат бе мъртъв и оживя, и изгубен бе, и се намери“. Над всички други съображения бащата беше поставил съображението, че синът му бе изгубен, но се намери, беше мъртъв, но оживя.
Христос разказа тази притча, за да покаже начина, по който нашият небесен Баща приема каещите се грешници. Отец е този, срещу когото е било съгрешено. И въпреки това, изпълнен със съчувствие в душата, милост и прощение, той посрещна блудния си син и изрази огромната си радост, че този, когото бе считал за мъртъв, е осъзнал големия си грях и се е върнал при баща си, проумял е неговата любов и се е покорил на неговите изисквания. Той знае, че синът е водил грешен живот, но сега се разкайва и се нуждае от неговата милост и любов. Този син бе страдал, почувствал бе своята нужда и сега идваше при баща си като при единствения, при когото можеше да успокои душата си.
Завръщането на блудния син бе повод за огромна радост. Недоволството на по-стария брат беше естествено, но не беше правилно. И все пак често пъти именно по този начин се държат помежду си братя. Полагат се твърде големи усилия, за да се помогне на заблудилите се да разберат в какво са съгрешили, грешките им се напомнят постоянно, а те се нуждаят от милост, загриженост и съчувствие. Страдат и често губят надежда или се обезкуражават. Повече от всичко друго се нуждаят от най-искрено прощение.