Исус бе изгонил от Себе Си “аз”-ът и във всичко, що вършеше, “аз”-ът Му не присъстваше. Всичко подчиняваше на волята на Своя Отец. Когато Неговата мисия на земята бе към края си, можа да каже: “Аз те прославих на земята, като свърших делото, което Ми даде да върша.” Той поръчва и на нас: “…Научете се от Мене, защото съм кротък и смирен на сърце.” “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си…”; нека детронира личното “аз” и то де не владее повече.
Който наблюдава себеотрицанието на Христос, Неговото смирено сърце, ще бъде принуден да каже като Даниил, когато видя един, приличащ на човешките синове: “Благообразието ми се превърна в развала…” Човешкото естество винаги се бори за външна изява, винаги е готово за борба; но този, който се учи от Христос, е изпразнен от личното “аз”, от гордост, от любов към върховенство и в душата му цари мир. Личното “аз” принадлежи на Светия Дух. Тогава ние не се стремим да заемаме най-високото място. Нямаме амбицията да се блъскаме и бутаме с лакти, за да ни забележат; но чувстваме, че най-висшето място е при нозете на нашия Спасител. Гледаме Исус, чакайки да протегне ръката Си, за да ни води, вслушвайки се в Неговия глас за ръководство. Апостол Павел е имал тази опитност; той казва: “Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (“Мисли от планината на блаженствата”, стр. 30,31).