СРЕЩИ ОТБЛИЗО – МАЛКОТО БРАТЧЕ от Лидия – Уилям Смит

Тъкмо се бях запътила към къщата на Мириям, за да видя новата є рокля, когато мама извика от кухнята. Направих гримаса, но се опитах гласа ми да прозвучи приятно: “Какво има, мамо?”
“Ако излизаш, вземи и Мош със себе си.”
“О, мамо, казах умолително, наистина ли трябва да го взема? Ще бъдем само момичета и ще си говорим наши неща, а ти знаеш какъв е досадник…”
Тя се появи неочаквано на къщния праг, хванала досадника за ръка. По изражението на лицето є си личеше, че щях да си имам неприятности, ако не изпълнех, каквото ми се каза, така че направих още една гримаса и хванах изцапаната му ръка.
“Е, добре, да вървим тогава. Но ако направиш същото като миналия път, ще те …”
“Лидия!”
“Всичко е наред, мамо. Ще се грижа за него.”
“И никакъв бой!”
Като че ли на някого му беше до бой! Просто исках да го накарам да се държи така, както бих му наредила. Но честно да ви кажа, той наистина е голям досадник. Винаги чупи разни неща и разпилява дрехите ми, и то когато не съм си вкъщи. А пък не е чак толкова малък, почти шестгодишен е, така че смятам, че досега трябваше да се научи да мисли малко повечко с главата си.
И както си и очаквах, той започна още щом пристигнахме в Мириям.
“Искам да ида да си поиграя с Бени!”, захленчи.
Бени беше малчуганът на съседите, но мама ми беше казала да не пускам Мош да си играе с него, понеже е буен и двамата стават просто неукротими.
Така че го замъкнах със себе си, към къщата на Мириям, и после, като се заизкачвах нагоре към покрива, където ние, децата, прекарвахме по-голямата част от времето си. Не можете да си представите как ме обиждаше, но Мириям му намери малка товарна количка да я пълни с грах и той миряса. А и без друго Бени не се виждаше наоколо, което доста ни помогна.
Щом играта започна да го поглъща, Мириям ми прошепна: “Е, а сега ще влезем ли да видиш роклята ми?”
Погледнах Мош. “Ще бъдеш ли послушно момче, ще стоиш ли тук?”
Той поклати утвърдително глава, като не откъсваше поглед от граховите си зрънца, които натоварваше, така че аз и Мириям слязохме долу.
Забавихме се немалко време, понеже и двете бяхме почти еднакви по размери, така че тя ми позволи да премеря роклята є. Платът беше мек, ефирен, тъмносин, с фини златисти нишки, прокарани в десена, така че в роклята изглеждах поне с две години по-голяма. Със сигурност не беше от типа, който можех да склоня мама да ми купи!
Тогава си спомних за Мош. “По-добре да се връщаме на покрива, казах. На него не мога да му се доверя.”
Абсолютно бях сигурна, че когато се изкачихме по стълбите, така че главата ми да е на нивото на покрива и да мога да погледна, нямаше и помен от Мош.
“Ама че я свършихме ­ казах на Мириям, когато тя проверяваше зад някои от кутиите, да не би да се е скрил отзад. ­ Този път, като го намеря, добре ще си изпати.”
“Какво искаш да кажеш с това ­ “ако го намеря”? ­ ми каза тя в знак на подкрепа, но аз вече бях прекосила половината стъпала.
“Със сигурност знам къде е, извиках є в отговор. Искаше да го заведа да разгледа риболовните лодки.”
Спрях се за момент. “Мириям, би ли стояла тук да се оглеждаш за него. Ако дойде, задръж го. Имаш пълното ми разрешение да го набиеш, ако искаш! Ако не го намеря при морето, ще се върна право тук да те отменя!”
И се изстрелях към брега.
“О, не!” ­ помислих си, като се приближавах все повече. Около лодките се беше струпала голяма тълпа хора. Никога нямаше да го намеря сред всички тях! Започнах да се блъскам в края на тълпата и все повече се раздразнявах, понеже времето напредваше, а нямаше ни помен от Мош.
Най-сетне насъбрах смелост и се смесих направо с хората, като ги разбутвах с лакти, когато не ми обръщаха внимание. Не ми беше трудно, понеже бях височка за възрастта си, иначе никога нямаше да успея да се промъкна между тях.
И тогава го видях.
Но тъкмо щях да се затичам да го хвана, когато неочаквано всички се смълчаха, както си разговаряха, и един човек наблизо каза на друг: “Исусе, кой е най-голям в небесното царство?”
Очите на всички се обърнаха към човека, на когото бе зададен въпросът. Той се усмихна и се заозърта. Като забеляза Мош, го повика да отиде при Него. Мош не се поколеба нито за миг. Струва ми се, че трябва да ме е видял как съм си проправяла път към него!
Човекът на име Исус го повдигна в центъра на кръга, който се беше оформил около него, и каза: “Истината е, че ако не се обрънете и не станете така доверчиви, както това детенце, няма да влезете в небесното царство.”
Личицето на Мош засия, такова, каквото си беше, грубичко и мъничко, а пък аз направо щях да потъна вдън земя. Исус коленичи и прегърна с ръка Мош, както продължаваше да си говори. “Който се смири като дете, ще бъде по-голям в небесното царство. И всеки, който нарани едно от тия най-малките, ще е по-добре за него да се хвърли в морето с воденичен камък около врата.”
В този момент изпитах известно неудобство, предвид това, което си бях намислила да направя с Мош, но човекът имаше толкова хубав глас, че ми се искаше да чуя какво друго щеше да каже ­ в случай, че промени темата за малките деца. И наистина. За момента не можех да уловя Мош, но така или иначе той беше в безопасност, затова се установих сред другите хора, които бяха насядали, докато Исус говореше.
Сякаш бяхме Го слушали цяла вечност. Той говореше за най-различни неща. Когато стигна до пастиря, търсещ изгубената си овца, вмъкна и нещичко за Своя Отец, Който не желае никое от “ония, малките” да се изгуби.
А после сякаш се обърна направо към мен, макар да не знаеше, че съм сестрата на Мош. Той каза: “Ако брат ти е направил нещо против теб, обсъди въпроса с него. Не го превръщай в твой враг.”
Тогава Мош ме погледна и се ухили, сякаш за да ми каже, че наистина беше в безопасност при този свой приятел.
После един от хората, застанали най-близо до Исус, Му зададе въпрос. Той каза: “Господарю, колко пъти да прощавам на брат си, ако стори нещо против мен? Седем пъти достатъчно ли е?”
Исус се засмя. “Не, Петре! Седемдесет пъти по седем ще е по-правилно!”
Човекът на име Петър остана шокиран за момент и тогава Исус му обясни по-сериозно: “Толкова пъти, колкото искаш твоят небесен Отец да ти прощава!”
Петър изду бузи в знак на напрежение и почуда, сякаш за да покаже, че това наставление му изглеждаше доста сложно, а и аз трябва да призная за себе си, че направих същото. След това Исус, като постави ръка върху главата на Мош, го благослови. Молитвата беше прекрасна. Мош притвори очи и остана там, със следи по лицето от явно стекли се сълзи, което доста добре можах да видя. Трябва да е плакал на покрива, когато слязох с Мириям долу. Бедното мъниче! После си спомних колко неприятности ми причини, когато установих, че беше избягал, така че реших все пак да му дам да разбере, както го бях предупредила. Всичко можеше да му се случи…
Изведнъж осъзнах, че Исус гледаше право към мен. Не беше приключил молитвата Си, но очите Му бяха отворени. “И нека това дете да намери прощение, Отче, за малките си прегрешения. Амин.”
А после, като все още не отделяше погледа си, побутна лекичко Мош към мен и се усмихна. Е, не бих могла да направя нещо друго. Трябваше да му простя, нали? Особено когато Исус ме гледаше по този начин!
Странно нещо, оттогава нататък се опитвах да правя това, което Исус ми беше казал, така че прощавах на Мош, щом извършеше нещо против мен. И сега, няма да ми повярвате, но днес вече се разбираме далеч по-добре! Отначало си мислех, че ако му прощавам, той ще ме изиграва даже още повече, но честно да ви кажа, сега не е и наполовина толкова досаден, колкото беше преди, а дори когато е, както понякога се случва, просто се мъча да си спомня начина, по който Исус ме бе погледнал, и ми е сякаш много лесно за пореден път да простя.
Даже мама забеляза, че нещата се промениха малко, откакто Исус благослови нашия Мош. Разбира се, той не пропусна да разкаже всичко за това, как беше центъра на внимание и всичко останало!