Страданията на Христос – 43 (1-ва част) – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

За да схванем по-пълно цената на спасението, необходимо е да разберем какво струва то. В резултат на ограничените представи за страданията на Христос мнозина принизяват великото дело на изкуплението. Славният план за спасението на човека започна да се изпълнява благодарение на безпределната любов на Бога Отца. В този Божествен план се вижда най-чудното проявление на Божията любов към падналия род. Любовта, проявена в дара на Божия възлюбен Син, учуди святите ангели. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Спасителят бе сиянието на славата на Неговия Отец и отпечатък на образа на Неговата личност. Той притежаваше божествено величие, съвършенство и превъзходство. Той беше равен на Бога. „Защото Отец благоволи да всели в Него съвършената пълнота.“ „Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенство с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стане подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт и кръст“ (Колос. 1:19; Фил. 2:6-8).
Христос се съгласи да умре заради грешника, за да може чрез живот на послушание човекът да избегне наказанието на Божия закон. Неговата смърт не обезсили закона, не го унищожи, не намали святите му изисквания и не му отне святото достойнство. Смъртта на Христос изяви правото на закона на Неговия Отец да наказва престъпника. Той се съгласи да понесе това наказание, лично да го изтърпи, за да спаси падналия човек от проклятието. Смъртта на Божия възлюбен Син на кръста показа неотменимостта на Божия закон, възвеличи го, направи го почитаем и доказа непроменимия му характер. Божествените Му устни лично изрекоха думите: „Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня“ (Матей 5:17). Христовата смърт оправда изискванията на закона.

Богочовекът Спасител
В Христос бяха съединени божественото с човешкото. Неговата мисия беше да примири Бога с човека, да свърже ограниченото с безкрайното. Това бе единственият начин, по който падналият човек можеше да бъде издигнат – чрез заслугите на Христовата кръв, за да стане участник в Божественото естество. Приемането на човешкото естество Го подготви да разбира човешките изпитания и скърби, и всичките му изкушения. Ангелите, непознаващи греха, не можеха да не съчувстват на човека в неговите особени изпитания. Христос се съгласи да вземе човешко естество и бе изкушаван подобно на нас във всичко, за да може да ни помага.
Приемайки човешко естество, Той почувства нуждата от силата на Отца. Търсеше място за молитва и обичаше да общува със Своя Отец насаме в планината. С този духовен опит Неговата свята човешка душа се зареждаше със сили, за да понесе длъжностите и изпитанията на деня. Нашият Спасител уеднакви Себе Си с нашите нужди и слабости и стана постоянен просител пред Своя Отец за нови запаси от сила, за да може да продължи живота Си освежен и изпълнен с енергия, силен да изпълнява длъжностите Си и да понася изпитанията. Той е нашият пример във всяко отношение и истински Брат в немощите ни. Непритежаващ обаче същите страсти, напълно безгрешен, Той се отдръпваше с цялото Си същество от злото. Понесе борби и душевни мъки в този греховен свят. Човешкото Му естество направи молитвата истинска привилегия и необходимост. Изискваше по-силната Божествена подкрепа и утеха, които Неговият Отец бе готов да Му даде – Нему, Който заради човека бе оставил радостите на небето и бе избрал Своя дом в студен и неблагороден свят. Христос намираше утеха и радост в общението Си с Отца. Можеше да разтовари сърцето си от притискащата Го скръб. Той бе човек на скърби и навикнал на печал.

Нашият пример
През деня Христос работеше прилежно за доброто на другите и за спасяването им от гибел. Лекуваше болните, утешаваше наскърбените, обнадеждаваше и окуражаваше сломените. Превръщаше смъртта в живот. След като свършваше всекидневната си работа, всяка вечер се оттегляше далече от градския шум и коленичеше в някое усамотено място, за да получи сила от Своя Отец. Често бледите лунни лъчи осветяваха тялото Му, приведено за молитва, а малко след това облаците и мракът отново преграждаха пътя на светлината. Росата и нощният мраз навлажняваха косите и лицето Му, докато се молеше за подкрепа. Често продължаваше молитвата Си през цялата нощ.
Той е нашият пример. Ако разберем това, ще Му подражаваме и ще бъдем много по-силни в Бога.
Щом Спасителят със Своята божествена сила чувстваше нужда да се моли, колко повече ние, слабите и грешни смъртни същества, трябва да изпитваме нуждата от гореща, непрестанна молитва. Когато беше най-безмилостно нападан от изкушения, Той не ядеше нищо. Поверяваше Се на Бога и чрез сериозна молитва и пълно подчинение на волята на Своя Отец излизаше победител. Онези, които изповядват истината за последните дни, повече от всички други християни трябва да подражават на великия Образец, в молитвата.
„Доста е на ученика да бъде като учителя си, и слугата като господаря си“ (Матей 10:25). Трапезите ни често са отрупани с луксозни, но не здравословни и поради това излишни неща. Това е така, защото те ни харесват повече, отколкото въздържанието, свободата от болести и здравия разум. Исус търсеше усилено сила от Своя Отец, която Той считаше за много по-ценна, отколкото и най-луксозната трапеза. Показа ни, че молитвата е жизнено важна за получаване на сила, нужна ни в борбата със силите на тъмнината и за извършване на определеното ни дело. Собствената ни сила е слабост, но силата, която Бог ни дарява, е мощна и ще направи повече от победител всеки, който се сдобие с нея.

В Гетсимания
Когато в Гетсиманската градина коленичи на земята, за да се помоли, Божият Син бе обзет от такава агония, че от челото Му закапаха огромни капки кръв. В този миг ужасът на дълбокия мрак го изпълни. Греховете на света бяха върху Него. Страдаше вместо човека като престъпник на закона на Своя Отец. Това беше мигът на изкушението. Божествената светлина се изгуби от погледа Му. Предаваше се в обятията на силите на мрака. В душевна мъка лежеше прострян на студената земя. Сега разбираше какво значи да бъдеш отделен от Отца. Бе отнел чашата на страданието от ръцете на съгрешилия човек и възнамеряваше сам да я изпие. Щеше да я размени с чашата на благословението. Гневът, предназначен за човека, сега се стоварваше върху Него. Тайнствената чаша потрепери в ръката Му.
Исус често се бе оттеглял в Гетсимания заедно с учениците Си за размишление и молитва. Всички те познаваха това свято убежище. Дори Юда знаеше къде точно да заведе тълпата от убийци, за да предаде Исус в ръцете им. Никога до този миг Спасителят не бе посещавал това място с толкова скръбно сърце. Не телесните страдания караха Божия Син да потръпва и не те изтръгнаха от устните Му в присъствието на учениците горчивите думи: „Душата ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бдете заедно с Мене!“ (Матей 26:38).
Отдалечавайки се от тях, но не толкова, че да не могат да чуват гласа Му, Той падна на лицето Си и започна да се моли. Душата му агонизираше. Той се молеше: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче както Аз искам, но както Ти искаш!“ (ст. 39). Греховете на един изгубен свят се бяха стоварили върху Него и Го смазваха. Чувството, че е отделен от Отца като последица на греха, и тази ужасна агония разкъсваше сърцето Му. Огромни капки кръв се стичаха от челото по бледото Му лице и оросяваха земята.

„Бдете и молете се“
„Дохожда при учениците, намира ги заспали и казва на Петра: „Как! Не можахте ли ни един час да бдите с Мене?“ Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото – немощна. „В най-върховния миг, мигът, когато Исус ги беше помолил да бдят заедно с Него, учениците бяха заспали. Знаеше, че ожесточени битки и нечувани изкушения ги очакваха. Беше ги взел със Себе Си, за да Му бъдат в помощ. Искаше събитията, които щяха да наблюдават през нощта, и уроците, които щяха да научат, да се запечатат незаличимо в съзнанието им. Това бе необходимо, за да не отслабне вярата им, а да бъдат укрепени за предстоящото им изпитание.
Те не бяха обаче с Него. Скръбта ги беше надвила и заспаха. Дори ревностният Петър беше заспал. Само преди няколко часа бе заявил, че е готов да страда, ако е нужно, и да умре за своя Господ. В най-критичния момент, когато Божият Син се нуждаеше от тяхното съчувствие и от искрените им молитви, те заспаха. Спасителят възнамеряваше да ги подкрепи за тежкото изпитание на вярата, на което скоро щяха да бъдат подложени. Ако бяха прекарали този скръбен миг в бдение с милия Спасител и в молитва към Бога, Петър нямаше да бъде оставен на собствените му нищожни сили и нямаше да се отрече от своя Господ във времето на изпитанието.
Божият Син се отдалечи втори път и се молеше: „Отче Мой, ако не е възможно да ме отмине това, без да го пия, нека бъде Твоята воля!“ (Матей 26:42). И пак дойде при учениците си и ги намери заспали. Очите им бяха натежали. Чрез заспалите ученици е представена църквата – задрямала във времето малко преди деня, когато Бог ще посети земята. Това ще бъде време на облаци и непрогледен мрак, когато ще бъде крайно опасно да бъдеш намерен заспал.
Исус ни е оставил предупреждението: „Бдете, прочее, (защото не знаете кога ще дойде господарят на къщата – вечерта ли, или в среднощ, или когато пеят петлите, или заранта), да не би, като дойде неочаквано, да ви намери заспали“ (Марк 13:35, 36). От Божията църква се изисква да изпълни това нощно бдение колкото и да е опасно и независимо дали дълго или кратко ще продължи. Скръбта не е извинение, за да бъдем по-малко бдителни. Изпитанието не трябва да ни води към безгрижие, а напротив, да ни стимулира да удвоим бдителността си. Христос води църквата чрез собствения си пример към Източника на нейната сила във време на нужда, беди и опасности. Не друго, а състоянието на бдение трябва да определя църквата като истинския Божи народ. Това е белегът, който разграничава очакващите от света и показва, че са чужденци и пришълци на земята.
Спасителят отново се отдалечи наскърбен поради заспалите ученици и се помоли за трети път със същите думи. „Тогава дохожда при учениците и казва им: „Още ли спите и почивате? Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешниците“ (Матей 26:45). Колко жестоко бе от тяхна страна да позволят на съня да затвори очите им и дрямката да притъпи сетивата им в миг, когато техният Господ преживяваше такава неизразима душевна агония. Ако бяха останали будни, нямаше да загубят вярата си, когато гледаха как Божият Син умира на кръста.
Нощното бдение трябваше да премине в благородни душевни борби и молитви, които щяха да ги дарят със силата да усетят неизказаната агония на Божия Син. То щеше да ги подготви за страданията на кръста и щяха да разберат нещо от огромната мъка, която Той понесе в Гетсиманската градина. Това щеше да им даде възможност да си спомнят по-добре думите, които им бе казал за Своите страдания, за смъртта и за възкресението Си. Всред мрака на онзи ужасен час на изпитание лъчи на надежда щяха да осветят тъмнината и да поддържат вярата им.
Христос ги беше предупредил, че всичко това ще се случи, но те не Го разбраха. Сцените на Неговите страдания трябваше да бъдат огнено изпитание за тях. Ето защо бяха толкова необходими бдението и молитвата!
Вярата им се нуждаеше от подкрепата на една невидима сила в момент, когато преживяваха тържеството на силите на мрака над тях.

Неизразима мъка
Само бегла представа можем да имаме за мъката на възлюбения Божи Син в Гетсимания, когато разбра, че е отделен от Своя Отец, защото бе понесъл греховете на човека върху Себе Си. Стана грешник заради падналия човешки род. Чувството, че любовта на Отца се е оттеглила от Него, изтръгна от смазаната Му от болка душа горчивите думи: „Душата ми е прескръбна до смърт“ Миг след това, подчинил се без остатък на волята на Своя Отец, добави: „Не обаче както Аз искам, но както Ти искаш“ (Матей 26:38, 39).
Божият Син загуби съзнание. Небесният Отец изпрати вестител от Своето присъствие, за да подкрепи божествения Страдалец и да го насърчи да продължи по окървавения път, по който беше тръгнал. Ако хората можеха да си представят недоумението и скръбта на ангелските множества, наблюдаващи онемели как Отец оттегля Своите лъчи на светлина, любов и слава от Сина на утробата Си, те биха схванали по-добре колко отвратителен е грехът в Неговите очи. Мечът на правдата сега бе изваден от ножницата, за да се насочи срещу Неговия любим Син. Той бе предаден чрез целувка в ръцете на Своите неприятели и отведен в съдебната зала на един земен съд, за да бъде осмиван и осъден на смърт от грешни смъртни същества. Там Божият Син бе „наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония“. Той понесе ругатни, подигравки и срамни хули, докато „толкова бе погрозняло лицето Му повече от лицето на кой да е бил човек, и образът Му – от образа на кой да е от човешките синове“ (Исая 53:5; 52:14).

Необятната любов
Може ли някой да схване любовта, която Бог прояви? Ангелските множества наблюдаваха с недоумение и скръб Онзи, Който бе величието на небето, Който бе носил короната на славата, а сега носеше трънен венец, Който бе кръвна жертва в ръцете на една разярена тълпа, доведена до лудост от яростта на Сатана. Кръвта на живота изтече от разкъсаните вени. И всичко това като последица от греха! Какво друго би могло да принуди Христос да напусне величието и почитта, които Му бяха отдавани в Небето, и да дойде в един грешен свят, за да бъде пренебрегван, презиран и отхвърлен от онези, които дойде да спаси. Нищо друго не можеше да Го разпне на кръста освен вечната изкупителна любов, която завинаги ще остане велика тайна.
Чудете се, о небеса, удивлявай се, земя! Погледнете потисника и потиснатия! Огромна тълпа настъпва от всички посоки към Спасителя на земята. Подигравки и насмешки се смесват с проклятия и богохулни ругатни. Скромното Му рождение и смиреният Му живот се коментират от безчувствени клеветници. Претенциите Му, че е Божи Син, са отхвърлени от първосвещениците и старейшините. Вулгарни шеги и обидни подигравки се носят от уста на уста. Сатана е завладял напълно умовете на служителите си. За да постигне съвършен успех, той изпълва с религиозен фанатизъм първо първосвещениците и старейшините. Подбужда ги същият сатанински дух, който властва над най-отвратителните и закоравели престъпници. Истинска хармония на поквара(в покварата) обладава чувствата на всички без изключение – от лицемерните свещеници и старейшини до най-долния от присъстващите. Христос, възлюбеният Божи Син, е изведен и кръстът е сложен върху раменете Му. Кървави следи от раните Му бележат всяка Негова стъпка. Заобиколен от огромна тълпа разярени врагове и безчувствени наблюдатели, Той е поведен към кръста. „Той беше угнетяван, но смири Себе Си и не отвори устата Си. Както агне водено на клане и както овца, която пред стригачите си не издава глас, така Той не отвори устата Си“ (Исая 53:7).