ТВОЯТ ЦАР ИДЕ- 63 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – ТВОЯТ ЦАР ИДЕ- 63

Тази глава е основана на Матей 21:1-11; Марко 11:1-10; Лука 19:29-
44; Йоан 12:12-19.

“ТВОЯТ ЦАР ИДЕ”

“Радвай се много, сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо!
Ето, твоят Цар иде при тебе, Той е праведен и спасява, кротък и
възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9:9).
Така предсказа идването на израилевия Цар пророк Захария петстотин
години преди рождението на Христос. Това пророчество предстоеше да се
изпълни сега. Този, Който тъй дълго отказваше царските почести, сега
щеше да влезе в Ерусалим като обещания наследник на Давидовия престол.
Тържественото влизане на Христос в Ерусалим стана в първия ден на
седмицата. Тълпите, които се бяха стекли във Витания, за да Го видят, Го
придружиха, за да бъдат свидетели на Неговото посрещане. Мнозина, които
пътуваха към града, за да отпразнуват Пасхата, се присъединиха към
придружаващото Исус множество. Цялата природа сякаш се радваше.
Дърветата бяха облечени в зеленина и цветовете им пълнеха въздуха с
приятния си аромат. Хората се въодушевяваха от нов живот и нова радост.
Пак бе възникнала надеждата за новото царство.
Исус възнамеряваше да влезе в Ерусалим яздещ, затова изпрати двама
от учениците Си да Му доведат ослица с ослето -. Още от рождението Си
Спасителят беше зависим от гостоприемството на чужди хора. Яслата, в
която бе положен, бе наета за почивка. И сега, макар добитъкът по
хилядите хълмове да бе Негов, Той зависеше от любезността на чуждия
човек, който трябваше да Му услужи с животно, за да влезе в Ерусалим
като Цар. Но Неговата Божественост пак се открива, дори и в тези дребни
нареждания, дадени на учениците. Както бе предсказал, молбата “на
Господа трябват” бе изпълнена незабавно. Исус се качи на ослето, което
никой още не бе яздил. Учениците с голям ентусиазъм метнаха дрехите си
върху добичето и настаниха на него своя Господ. Досега Исус бе пътувал
винаги пеша, затова учениците се почудиха, че този път пожела да язди.
Но в сърцата им се събуди надеждата при радостната мисъл, че след малко
Той ще влезе в столицата, ще се обяви за Цар и ще установи царската Си
власт. Докато изпълняваха поръчката, съобщиха своите очаквания на
Исусовите приятели. Радостната възбуда обхвана всички, надеждата на
народа стигна най-висока степен.
Христос следваше еврейския обичай за влизане на царете. На такова
животно бяха яздили и израилевите царе. Пророчеството предсказваше, че
така ще дойде Месия в царството Си. Едва бе седнал на ослето, когато
силен, тържествен вик разцепи въздуха. Множествата Го поздравяваха като
Месия, като свой Цар. Този път Исус прие честта, която по-рано не
позволяваше да Му се отдава. За учениците това бе доказателство, че
сладките им надежди ще се осъществят сега, като Го видят да се качва на
престола. Народът бе уверен, че часът на освобождението е наближил. Във
въображението си евреите виждаха римските войски изгонени от Ерусалим и
Израил установен пак като независим. Всички бяха щастливи и възбудени.
Надпреварваха се да Му отдават почести. Не можеха да Го приветстват с
външно великолепие, но Му отдаваха поклонението на своите щастливи
сърца. Не можеха да Му поднесат скъпи дарове, но постилаха дрехите си по
пътя като килим и разхвърляха пред Него маслинени и палмови клончета. Не
водеха тържествената процесия с царски знамена, но сечаха и постилаха
палмови клонки, естествен символ на победата, и ги развяваха със силни
възклицания и викове “осанна!”.
Множеството се увеличаваше постоянно с чулите за идването на Исус,
които бързаха да се присъединят към процесията. В тълпата непрекъснато
се промъкваха хора и питаха: “Кой е Този? Какво означава това
възбуждение?” Всички бяха чули за Исус и Го очакваха да отиде в
Ерусалим, но знаеха, че досега бе отблъсквал всички опити да бъде
издигнат на престола, затова се учудваха твърде много, като узнаваха, че
това бе Той. Чудеха се на какво се дължи промяната у Този, Който бе
заявил, че Неговото царство не е от този свят.
Въпросите им биваха прекъсвани от тържествени викове. Развълнуваната
тълпа ги повтаряше и преповтаряше, по-отдалечените ги подемаха и те
проехтяваха из околните хълмове и долини. Към шествието се присъединиха
и тълпи от Ерусалим. Много от дошлите за отпразнуваното на Пасхата
излязоха да посрещнат Исус. Приветстваха Го с размахване на палмови
клончета и с изблик на свещени песни. Свещениците в храма тръбяха за
вечерната служба, но малко се отзоваха. Началниците си шепнеха един
другиму тревожно: “Ето, светът отиде след Него!”
Никога по-рано в земния Си живот Исус не бе допуснал такава
демонстрация. Виждаше ясно последствията. Това щеше да Го отведе на
кръста. Но сега Той реши да Се представи публично за обещания Изкупител.
Пожела да обърне вниманието на народа към жертвата, която щеше да
увенчае мисията Му за падналия в грях свят. Докато хората се събираха в
Ерусалим, за да отпразнуват Пасхата, Той, символичният Агнец, доброволно
отдели Себе Си, за да бъде принесен в жертва. Неговата смърт за
греховете на света щеше да стане за църквата Му предмет на дълбок
размисъл и изследване през всички следващи векове. Всеки факт, свързан
със смъртта, трябваше да се потвърди без никакво съмнение. За тази цел
сега бе необходимо очите на всички да бъдат отправени към Него.
Събитията, които щяха да предшестват великата Му жертва, трябваше да
обърнат вниманието на всички към самата жертва. След една такава
демонстрация на влизането Му в Ерусалим всички погледи щяха да следват
Неговото бързо приближаване към последната сцена.
Свързаните с това тържествено яздене събития щяха да се повтарят от
всеки език и щяха да изправят Исус пред вниманието на всеки човек. След
разпятието Му мнозина щяха да си спомнят тези събития във връзка с
Неговия съдебен разпит и със смъртта Му. Това щеше да ги подтикне да
разгледат пророчествата и да се убедят, че Исус е бил Месия. Така във
всички страни по света обърнатите към вярата хора щяха да се увеличават
все повече.
При тази единствена тържествена сцена в живота Му Спасителят можеше
да се яви, съпроводен от небесни ангели под звуците на Божия тръба. Но
подобна демонстрация би била в противоречие с целта на Неговата мисия и
против закона, който бе управлявал живота Му. Той остана верен докрай на
приетото скромно положение. Трябваше да понесе товара на човечеството,
докато отдаде живота Си за живота на света.
Този ден, който се стори на учениците най-великият в живота им, щеше
да бъде засенчен от мрачни облаци, ако знаеха, че сцената на веселие бе
само прелюдия към страданията и смъртта на техния Господ. Макар често да
им бе повтарял за Своята сигурна жертва, тържеството на настоящия час
прогони от ума им Неговите тъжни думи. Те устремиха мислите си към
Христовото благополучно царуване на Давидовия престол.
Шествието се увеличаваше постоянно и с малки изключения всички,
които се присъединяваха към него, биваха завладени от въодушевлението на
момента и с гласовете си увеличаваха силата на радостните викове, ехтящи
и предаващи се от хълм на хълм и от долина на долина. Не стихваше викът:
“Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име!
Осанна във висините!”
Никога по-рано светът не бе виждал такава тържествена процесия. Тя
не бе като устройваните за прочутите земни победители. Всред нея нямаше
и следа от натъжени пленници като трофеи на царска сила. Напротив, около
Спасителя се виждаха славните трофеи на Неговия доброволен труд за
спасението на грешника. Той бе следван от пленници, освободени от силата
на Сатана и хвалещи Бога за своето избавление. Шествието бе предвождано
от слепите, на които Исус бе възвърнал зрението. Немите, чиито езици Той
бе развързал, викаха най-силно “осанна”. Хромите, които бе излекувал,
подскачаха от радост и вземаха най-живо участие в чупенето на палмови
клони и в размахването им пред Спасителя. Вдовици и сираци хвалеха името
на Исус за милостивите Му дела към тях. Прокажените, които бе излекувал,
постилаха чистите си дрехи на земята пред Него и Го приветстваха като
Цар на славата. Сред тълпата бяха и събудените от гласа Му от смъртен
сън. Лазар, чието тяло бе започнало да се разлага в гроба, а сега се
радваше на жизнената си сила, водеше добичето, на което яздеше
Спасителят.
Много фарисеи бяха свидетели на тази картина. Горейки от завист и
злоба, те се опитаха да отклонят потока на народното чувство. С целия си
авторитет се опитаха да смълчат народа, но призивите и заплахите им само
увеличиха ентусиазма. Уплашиха се, че това множество, чрез силата на
своя брой, ще направи Исус цар. Последното, което можаха да сторят, бе
да си пробият път до мястото, където стоеше Спасителят, и да се обърнат
към Него с упреци и заплахи: “Учителю, смъмри учениците Си!” Казаха, че
такива шумни демонстрации са противозаконни и не се позволяват от
властите. Но Исусовият отговор ги накара да млъкнат: “Казвам ви, че ако
тия млъкнат, то камъните ще извикат!” Тази сцена на триумф ставаше по
Божи промисъл. Тя бе предсказана от пророка, така че човек бе безсилен
да осуети Божието намерение. Ако хората откажеха да изпълнят Неговия
план, Той щеше да даде глас на бездушните камъни и те биха приветствали
Неговия Син с хвалебствени възклицания. Щом фарисеите се оттеглиха,
стотици гласове подеха думите на Захария: “Радвай се много, сионова
дъщерьо, възклицавай, ерусалимска дъщерьо! Ето твоят Цар иде при тебе;
Той е праведен и спасяващ, кротък и възседнал на осле. Да! На осле,
рожба на ослица.”
Когато процесията стигна на върха на хълма и щеше да тръгне надолу
към града, Исус спря. Спряха се и всички придружаващи Го. Пред тях се
простираше Ерусалим в своята слава, потънал в светлината на залязващото
слънце. Храмът привлече очите на всички. Издигаше се величествено над
всичко друго, сякаш сочеше към небето и обръщаше вниманието на народа
към единствения истински и жив Бог. Храмът отдавна бе гордостта и
славата на еврейския народ. Римляните също се гордееха с неговото
великолепие. Един назначен от тях цар подпомогна евреите да го
възстановят и украсят, а римският император го бе обогатил със своите
дарове. Здравината, разкошът и великолепието му го отличаваха като едно
от чудесата на света.
Докато залязващото слънце багреше и позлатяваше небесата, неговата
блестяща слава лъщеше в чистия бял мрамор на храмовите стени и в
позлатените краища на колоните. От върха на хълма, където Исус и
Неговите последователи стояха, той изглеждаше като масивна снежна
постройка с островърхи кубета. При входа му имаше лоза от злато и сребро
със зелени листа и грамадни гроздове, изработена от най-изкусни
майстори. Това оформление представяше Израил като плодоносна лоза.
Златото, среброто и живата зеленина бяха съчетани с рядък вкус и
изключително майсторство. Увита грациозно около белите блестящи колони,
увиснала с лъскавите мустачки на златните орнаменти, тя също отразяваше
великолепието на залязващото слънце и сияеше като с получена от небето
слава.
Исус се загледа в картината. Множеството замлъкна и онемя при вида на
внезапно появилата се красива гледка. Всички очи се обърнаха към
Спасителя в очакване да видят изписано и на Неговото лице възхищението,
което те изпитваха. Но вместо това, видяха сянка на скръб. Те се учудиха
и разочароваха, като забелязаха сълзи в очите Му. Тялото Му се поклати
насам-натам като дърво пред буря и от треперещите Му устни като от
дъното на едно сломено сърце избухна болезнено ридание. Каква картина бе
това за очите на ангелите! Техният любим Началник плачеше от мъка! Каква
картина бе това за ликуващата тълпа, която с тържествени викове и с
размахване на палмови клончета Го съпровождаше до славния град, където
се надяваха, че Той ще се възцари. Исус бе плакал при гроба на Лазар, но
онази бе Божествена скръб, съчувстваща на човешкото страдание. Сега тази
внезапна скръб бе като плачевен тон в грамаден тържествен хор. Сред
сцената на радост и веселие, когато всички Му отдаваха слава,
израилевият цар заплака не с тих плач на радост, а със сълзи и стонове
на неугасима мъка. Радостното настроение на народа се помрачи внезапно.
Възклицанията замлъкнаха. Мнозина заплакаха от съчувствие към мъка,
която не разбираха.
Исус не заплака заради страданията, които Го очакваха. Точно пред
Него лежеше Гетсимания, където скоро щеше да Го обхване ужасът на
непрогледен мрак. Виждаше се също и Овчата порта, през която с векове
наред бяха прекарвани животните за жертвените приношения. Тази врата
скоро щеше да се разтвори и за Него, великата Жертва, на която бяха
сочили всички жертви, принасяни за греховете на света. Наблизо бе
Голгота, мястото на Неговата агония. Все пак тежките стонове и плачът на
Изкупителя не бяха причинени от нещата, които напомняха за предстоящата
Му жестока смърт. Неговата скръб не бе егоистична. Мисълта за агонията
не плашеше тази благородна, себепожертвувателна душа. Гледката на
Ерусалим – тя прониза сърцето на Исус, Ерусалим, който бе отхвърлил
Божия Син и бе презрял Неговата любов, който отказа да се убеди от
Неговите могъщи чудеса и се канеше да отнеме живота Му. Той го видя
какво представлява – отхвърлящ своя Изкупител, а също и какво щеше да
представлява, ако бе приел Този, Който единствен бе в състояние да
излекува раните Му. Той бе дошъл, за да го спаси. И сега, как да се
откаже от него?
Израилтяните бяха привилегирован народ. Бог бе направил неговия храм
Свое обиталище. Той бе прекрасен и за радост на цялата земя (48:2 Пс.
48:2). В продължение на повече от хиляда години Христос се бе грижил за
него с нежна любов, както баща се грижи за единственото си дете. В
неговия храм пророци бяха изказвали сериозни предупреждения. Там се бяха
размахвали горящите кадилници, а тамянът, смесен с молитвите на
поклонниците, се бе възнасял към Бога. Там бе текла кръвта на животни,
символизиращи Христовата кръв. Там Йехова бе откривал Своята слава над
умилостивилището. Там бяха служили свещениците. Там с векове се бяха
извършвали обредните служби с цялото си великолепие. Но на всичко това
трябваше да се сложи край.
Исус издигна ръката Си – тази, която тъй често бе благославяла
болните и страдащите, и размахвайки я към осъдения град, каза с
прекъсван от скръб глас: “Да беше знаял ти, да! ти поне в този твой ден
това, което служи за мира ти!” Спасителят спря дотук и не каза какво
щеше да е състоянието на Ерусалим, ако бе приел помощта, която Бог
желаеше да му даде – дара на Своя възлюбен Син. Ако Ерусалим знаеше
това, което бе негова привилегия да знае и бе приел изпратената от
небето светлина, той би се гордял със своето благоденствие като царица
на царствата, свободен чрез силата на дадената му от Бога власт. На
портите му нямаше да стоят въоръжени войници и над стените му нямаше да
се развяват римски знамена. Славната участ, на която Ерусалим можеше да
се радва, ако бе приел своя Изкупител, изпъкна ясно пред очите на Божия
Син. Той видя, че чрез Него Ерусалим щеше да се излекува от тежката си
болест, щеше да се освободи от робството и да се утвърди като столица на
земята. От неговите стени гълъбът на мира щеше да излита към всички
останали народи. Той щеше да е славната диадема на света.
Но светлата картина на това, което Ерусалим би могъл да бъде,
изчезна от погледа на Спасителя. Той си представи града такъв, какъвто е
под римското иго, изпаднал в немилост пред Бога и обречен на Божия
наказателен съд. Исус започна да плаче отново: “Но сега е скрито от
очите ти, защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще
издигнат окопи около теб, ще те обсадят и ще те стеснят отвред, и ще те
разорят, и ще избият жителите ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък
на камък, защото ти не позна времето, когато беше посетен.”
Христос дойде да спаси Ерусалим заедно с чадата му, но фарисейската
гордост, лицемерието, завистта и омразата им Му попречиха да изпълни
Своите намерения. Исус знаеше за тежката участ, която щеше да сполети
осъдения град. Той видя Ерусалим заобиколен от войски, обсадените
жители, обречени на глад и смърт, майки, хранещи се с труповете на
собствените си деца, родители и деца, един от друг изтръгващи из устите
си последния залък, и естествената любов потъпкана от мъчителните болки
на глада. Той видя, че упорството на евреите, проявено с отхвърлянето на
Неговото спасение, щеше да ги доведе до непокорство пред нахлуващите
войски. Той видя Голгота, на която щеше да бъде разпнат, гъсто засадена
с кръстове като горски дървета. Видя окаяните жители, мъчени чрез разни
уреди за изтезаване и чрез разпъване на кръст, красивите палати –
унищожени, храма – сринат в развалини, от масивите му не останал камък
върху камък, а градът разоран като нива. С право заплака Исус пред тази
страшна гледка.
Ерусалим беше дете на Неговите грижи. Както нежен баща жали
заблуденото си чадо, така и Исус плака над възлюбения град. Как да те
оставя? Как да те видя предаден на унищожение? Как да те оставя да
препълниш чашата на нечестието си? Една душа има такава висока стойност,
че в сравнение с нея цели светове са нищо. Но тук загиваше цяла нация.
Когато бързо залязващото слънце щеше да се закрие от погледа,
благодатният ден на Ерусалим щеше да свърши. Докато процесията още
стоеше на върха на Маслинения хълм, за Ерусалим все още имаше надежда за
покаяние. В това време ангелът на милостта прибираше крилата си, за да
слезе от златния престол и да даде място на правдата и на бързо
връхлитащото наказание. Но великото любещо сърце на Исус все още се
бореше за Ерусалим, който бе презрял Неговата милост, отхвърлил Неговите
предупреждения и се канеше да потопи ръцете си в Неговата кръв. Ако
Ерусалим решеше да се покае, още не беше късно. Докато последните лъчи
на залязващото слънце все още се бавеха над храма, кулата и островърхото
кубе на покрива, нямаше ли някой добър ангел да го заведе при Спасителя,
за да предотврати неговата съдба? Красив и несвят град, който бе избил с
камъни пророците, отхвърлил бе Божия Син и с непокаяността си се
оковаваше в робски вериги – неговият благодатен ден бе почти изтекъл!
Но въпреки всичко Божият Дух пак заговори на Ерусалим. Преди да
свърши денят се даде още едно свидетелство за Христос. Гласът на
свидетеля се издига нагоре в отговор на вика от пророческото минало. Ако
сега Ерусалим послуша този зов, ако приеме Спасителя, Който влиза в
портите му, все още ще може да се спаси.
В Ерусалим стигна известието, че Исус наближава към града с голямо
множество хора. Но народните началници не изявиха желание да приветстват
Божия Син. Изплашени, те излязоха срещу Него с надежда да разпръснат
народа. Тъкмо когато процесията щеше да тръгне надолу по Елеонския хълм,
беше спряна от началниците. Те попитаха за причината на шумното веселие.
На въпроса им: “Кой е този?” учениците, изпълнени с Божия Дух,
отговориха с красноречиви стихове от пророчествата за Христос:
Адам ще ви каже, че Той е семето на жената, което ще смаже главата на
змията.
Ако попитате Авраам, той ще ви каже, че е Мелхиседек, Цар Салимски,
Цар на мира (Бит.;14:18 Бит. 14:18).
Яков ще ви каже, че Той е Сило от Юдиното племе.
Исая ще ви каже, че Той е Емануил, Чуден, Съветник, Бог могъщ, вечен
Баща, Княз на мира (Исая 7:14, 9:6 7:14 9:6 ).
Еремия ще ви каже, че Той е Отрасълът Давидов, Господ наша Правда
(23:6 Еремия 23:6).
Даниил ще ви каже, че Той е Месия.
Осия ще ви каже, че Той е Господ на силите. Йехова е името Му
(Осия;12:5 Осия 12:5).
Йоан Кръстител ще ви каже, че Той е Божият Агнец, Който взема на Себе
Си греха на света (1:29 Йоан 1:29).
Великият Йехова е прогласил от престола Си: “Този е Моят възлюбен
Син!” ( 3:17 Матей 3:17).
Ние, Неговите ученици, заявяваме, че Този е Исус, Месия, Князът на
Живота, Изкупителят на света.
А и князът на тъмните сили Го признава, като казва: Познавам Те Кой
си Ти, Светият Божий! ( 1:24 Марко 1:24).