Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

10. По-нататъшното развитие на реформацията в Германия- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

10. По-нататъшното развитие на реформацията в Германия- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Тайнственото изчезване на Лутер предизвика учудването и ужаса на цяла
Германия. Навсякъде питаха за него. Разпространяваха се най-странни
слухове и много хора вярваха, че е убит. Скърбяха не само явните му
приятели, но и хилядите, които не бяха застанали открито на страната на
Реформацията. Мнозина се обвързваха с тържествена клетва да отмъстят за
неговата смърт.
Папските водачи с ужас установиха до каква степен бе нараснала омразата
към тях. Отначало ликуваха заради предполагаемата смърт на Лутер, но
скоро пожелаха да се скрият от народния гняв. Докато той бе сред тях,
враговете му не се бяха смущавали и от най-смелите му дела, както се
смущаваха, когато бе изчезнал. Тези, които яростно се стремяха да
унищожат дръзкия реформатор, сега, когато той бе станал безпомощен
пленник, бяха обхванати от страх. “Единственото средство, което ни
остава да се спасим – казваше един, – е да запалим факли и да търсим
Лутер по целия свят, за да го върнем на народа, който го иска”
(Д’Обине, кн. 9, гл. 1). Едиктът на императора изглеждаше съвсем
безсилен. Папските представители негодуваха, като виждаха, че той
привлича вниманието много по-малко, отколкото участта на Лутер.
Новината, че е в безопасност, макар и затворник, успокои народа и в
същото време възбуди още повече ентусиазма в негова полза. Книгите му
се четяха още по-жадно, отколкото преди. Все по-голям брой хора се
присъединяваха към делото на героичния мъж, който при такива страшни
обстоятелства и с такъв риск бе защитил Божието слово. Реформацията се
засилваше непрекъснато. Семето, пръснато от Лутер, никнеше навсякъде.
Отсъствието му извърши работа, която неговото присъствие не би могло
никога да свърши. Сега, когато великият водач бе отнет, други работници
почувстваха по-голяма отговорност. С нова вяра и сериозност те положиха
всички усилия да вървят напред и да работят до предела на силите си, за
да не бъде спъвано така благородно започнатото дело.
Но и Сатана не бездействаше. Той се опита да направи онова, което
предприема при всяко реформаторско движение – да измами и унищожи
хората, като вместо истинското дело ги подмами с нещо фалшиво. Както в
християнската църква през I в. имаше фалшиви христосовци, така и в XVI
в. Сатана издигна фалшиви пророци.
Няколко души, повлияни силно от вълненията в религиозния свят, си
въобразиха, че са получили специални откровения от Небето и започнаха
да твърдят, че по Божествен начин им е поверено да продължат делото до
приключване на Реформацията, която, както заявиха те, била току-що
започната от Лутер. Всъщност те рушаха самото дело, което реформаторът
бе съградил. Отхвърлиха великия принцип – основата на Реформацията, че
Божието слово е единствено и достатъчно правило за вяра и живот; и
непогрешимия си водач заменяха с непостоянното несигурно мерило на
собствените си чувства и впечатления. Чрез този акт на отстраняване на
великия откривател на заблудата и лъжата се отваряше път на Сатана да
управлява умовете, както си иска.
Един от тези фалшиви пророци претендираше, че е получил наставления от
ангел Гавриил. Студент, присъединил се към него, заряза занятията си,
заявявайки, че е надарен от самия Бог с мъдрост да тълкува Неговото
Слово. Други, по природа склонни към фанатизъм, се причислиха към тях.
Действията на тези ентусиазирани хора причиниха не малко вълнение.
Проповядването на Лутер навсякъде бе пробудило у народа чувство за
необходимостта от реформа и сега някои наистина честни хора бяха
подведени от твърденията на новите пророци.
Водачите на движението се отправиха за Витенберг и представиха своите
претенции пред Меланхтон и неговите съработници. Те казаха: “Ние сме
изпратени от Бога, за да учим народа. Имаме съкровени разговори с
Господа; знаем какво ще се случи; с една дума, ние сме апостоли и
пророци и затова се обръщаме към д-р Лутер” (пак там, кн. 9, гл. 7).
Реформаторите бяха учудени и объркани. Това бяха нови неща, с които
никога преди това не се бяха срещали и не знаеха какво да предприемат.
Меланхтон отбеляза: “Наистина в тези хора има необикновен дух, но
какъв?… От една страна, нека внимаваме да не угасваме Божия Дух, но
от друга, да не бъдем отклонени от духа на Сатана” (пак там, кн. 9, гл.
7).
Плодовете на новото учение станаха явни много скоро. Народът бе
прилъган да занемари Библията и да я отхвърли изцяло. В училищата
настана пълен безпорядък. Студентите, пренебрегвайки всякакви
ограничения, изоставяха занятията си и напускаха университета. Хората,
които се смятаха компетентни да съживят и ръководят делото на
Реформацията, успяха само да го доведат до ръба на гибелта. Сега
романистите си възвърнаха увереността и възкликнаха тържествуващи: “Още
една последна битка и всичко ще бъде спечелено” (пак там, кн. 9, гл. 7).
Когато Лутер във Вартбург чу за случилото се, каза с дълбока
загриженост: “Винаги съм очаквал, че Сатана ще ни изпрати тази язва”
(пак там, кн. 9, гл. 7). Той разбра истинския характер на самозваните
пророци и видя опасността, заплашваща делото на истината. Опозицията на
папата не му бе причинила такова голямо смущение и страдание, каквито
сега преживяваше. От средата на изповядващите се за приятели на
Реформацията се бяха издигнали най-лошите й врагове. Самите истини,
донесли такава голяма радост и утеха, сега се използваха за възбуждане
на борби и смут в църквата.
За делото на Реформацията Лутер бе подтикнат от Божия Дух и бе заведен
по-далеч, отколкото сам бе искал. Нямаше намерение да заема позицията,
на която бе застанал, нито пък да прави някакви радикални промени. Бе
само инструмент в ръцете на Безкрайната Сила. Все пак често трепереше
за резултатите от делото си. Веднъж каза: “Ако знаех, че моето учение
вреди на един човек, на един-единствен човек, колкото нищожен и
незначителен да е той, което не може да бъде, защото това е самото
евангелие, аз по-скоро бих пожелал да умра десет пъти, отколкото да се
отрека от него” (пак там, кн. 9, гл. 7).
А сега Витенберг, самият център на Реформацията, попадаше бързо под
властта на фанатизма и беззаконието. Това ужасно състояние не бе
резултат от ученията на Лутер, но враговете му по цяла Германия
хвърляха вината върху него. С горчивина в душата си реформаторът си
задаваше въпроса: “Може ли в такъв случай това да бъде краят на
великото дело на Реформацията?” (пак там, кн. 9, гл. 7). И отново,
когато дискутираше с Бога в молитва, мирът нахлуваше в сърцето му.
“Делото не е мое, но Твое собствено – казваше той. – Ти не ще позволиш
то да бъде покварено от предразсъдък или фанатизъм.” Но мисълта да
остане по-дълго настрана от конфликта в такава криза ставаше
непоносима. Реши да се завърне във Витенберг.
Предприе без отлагане опасното пътуване. Намираше се под проклятието на
империята. Враговете му имаха право да го убият; на приятелите му бе
забранено да му помагат или да го подслоняват. Императорското
управление вземаше най-строги мерки срещу неговите привърженици. Но
Лутер виждаше, че делото на евангелието е в опасност и в името на
Господа тръгна безстрашно да се бори за истината.
В писмо до курфюрста, след като обяви намерението си да напусне
Вартбург, Лутер каза: “Нека бъде известно на Ваше височество, че аз
отивам във Витенберг под покровителство, много по-висше от това на
принцове и курфюрсти. Не мисля да моля за подкрепа от страна на Ваше
височество и е далеч от желанието ми да искам Вашата закрила, по-скоро
бих искал аз да ви закрилям. Ако знаех, че Ваше височество може или
желае да ме закриля, не бих отишъл изобщо във Витенберг. Няма меч,
който може да помогне на това дело. Единствен Бог трябва да извърши
всичко без помощта или съдействието на човек. Онзи, който има най-
голяма вяра, той е най-способен да закриля” (пак там, кн. 9, гл. 8).
Във второ писмо, писано по пътя за Витенберг, Лутер добави: “Готов съм
да понеса неодобрението на Ваше височество и гнева на целия свят. Не са
ли жителите на Витенберг мои овце? Не ми ли ги е поверил Бог? И не
трябва ли аз, ако е необходимо, да се изложа и на смърт за тях? Освен
това, страхувам се да не избухне в Германия някоя ужасна междуособица,
чрез която Бог да накаже нашата нация” (пак там, кн. 9, гл. 7).
Много внимателно и смирено, но в същото време решително и твърдо,
започна своето дело. “Със словото Божие – казваше – трябва да съборим и
унищожим изграденото с насилие. Аз няма да употребявам сила срещу
суеверните и невярващите… Никой не трябва да бъде принуждаван.
Свободата е самата есенция на вярата” (пак там, кн. 9, гл. 8).
Съвсем скоро из Витенберг се разчу, че реформаторът се е завърнал и ще
проповядва. Народът се стече на тълпи от всички посоки и църквата се
препълни. Лутер застана на амвона и с голяма мъдрост и благост
поучаваше, увещаваше и укоряваше. Засягайки поведението на някои,
прибягнали до насилствени мерки, за да отменят литургията, той каза:
“Литургията е лошо нещо; Бог е против нея; тя трябва да бъде
премахната; и аз бих желал навсякъде по света да бъде заместена от
светопричастната служба. Но нека никой не бъде изтръгнат от литургията
насилствено. Трябва да оставим този въпрос в Божиите ръце. Трябва да
действа Неговото Слово, а не ние. И защо така? – ще попитате вие.
Защото аз не държа сърцата на хората в ръката си, както грънчарят държи
глината. Ние имаме право да говорим, но нямаме право да действаме. Нека
проповядваме; останалото принадлежи на Бога. Ако трябва да употребя
сила, какво ще спечеля? Лицемерие, формалност, подражание, човешки
наредби и превземки…, но тогава няма да има нито сърдечна искреност,
нито вяра, нито любов. А там, където липсват те трите, липсва всичко. И
аз не бих дал пет пари за такъв резултат… Единствено чрез Своето
Слово Господ върши много повече, отколкото вие и аз, и целият свят
можем да преобразим с обединени усилия. Бог завладява сърцето; а когато
сърцето е превзето, всичко е спечелено…
Аз искам да проповядвам, да разисквам и да пиша, но не искам да
принуждавам никого, защото вярата е доброволен акт. Вижте какво
направих аз. Застанах срещу папата, индулгенциите и папистите, но без
насилие или смут. Издигнах Божието слово, проповядвах и писах – това
беше всичкото, което направих. И ето, докато спях…, Словото, което
бях проповядвал, разклати папството, и то така, както никой принц или
император не би му навредил. И все пак аз не направих нищо; самото
Слово извърши всичко. Ако бях пожелал да се приложи сила, може би цяла
Германия сега щеше да бъде потопена в кръв. Но какъв щеше да бъде
резултатът? Гибел и разорение както за тялото, така и за душата. Затова
стоях тих и спокоен и оставих Словото само да обикаля света” (пак там,
кн. 9, гл. 8).
Ден след ден в продължение на цяла седмица Лутер проповядваше на
жадните тълпи. Божието слово уби обаянието на фанатизма и възбудата от
него. Силата на евангелието отново възвърна заблудилия се народ в пътя
на истината.
Реформаторът нямаше желание да влиза в борба с фанатиците, чието
поведение бе причинило толкова много зло. Познаваше ги като хора с
нездрав разсъдък и недисциплинирани страсти, хора, които, макар да
претендираха, че са специално просветлени от небето, не биха понесли и
най-малкото противоречие или даже най-любезния упрек или съвет.
Приписвайки си върховен авторитет, те изискваха всеки, без какъвто и да
било въпрос, да признае претенциите им. Но тъй като пожелаха среща с
него, той се съгласи и така успешно изложи домогванията им, че
самозванците веднага напуснаха Витенберг.
За известно време фанатизмът бе спрян. Но няколко години по-късно той
избухна с още по-голяма сила и с още по-ужасни резултати. За водачите
на това движение Лутер каза: “За тях Свещените писания са само мъртви
букви и те всички започват да викат: “Духът! Духът!” Но бъдете сигурни,
че аз нямам намерение да ги последвам там, където техният дух ги води;
дано Бог в Своето милосърдие ме запази от църква, в която всички са
само светии. Аз искам да живея със скромните, слабите, болните, които
знаят и чувстват своите грехове и които въздишат и се обръщат постоянно
към Бога от дълбините на сърцата си, за да получат Неговата утеха и
подкрепа” (пак там, кн. 10, гл. 10).
Томас Мюнцер, най-активният от фанатиците, бе човек със забележителни
дарования, които, правилно насочени, биха го направили способен да
върши добро. Но той не бе научил основните принципи на истинската
религия. “Бе обхванат от желание да реформира света, а забравяше, както
правят всички ентусиасти, че реформацията трябва да започне от самия
него” (пак там, кн. 10, гл. 10). Имаше амбицията да постигне положение
и влияние и не желаеше да бъде втори даже и след Лутер. Заявяваше, че
реформаторите, замествайки авторитета на папата с този на Писанието,
само установявали една по-различна форма на папство. Претендираше, че
бил натоварен да въведе истинската реформа по Божествен начин. “Всеки,
който притежава този дух – казваше Мюнцер, – притежава истинската вяра,
макар никога през живота си да не е виждал Писанията” (пак там, кн. 10,
гл. 10).
Тези учители-фанатици се оставяха да бъдат водени от впечатления,
смятайки всяка мисъл и подтик за Божи глас. Впоследствие стигнаха до
големи крайности. Някои от тях даже изгаряха Библиите си, възкликвайки:
“Буквата убива, а духът оживотворява.” Учението на Мюнцер задоволяваше
човешкото желание за чудеса, като в същото време ласкаеше гордостта на
хората, поставяйки всъщност човешките идеи и мнения над Божието слово.
Това учение се приемаше от хиляди. Скоро Мюнцер отхвърли всякакъв ред в
публичното богослужение и заяви, че човек да се покорява на принцове,
означава да се опитва да служи както на Бога, така и на Ваала.
Умовете на хората, започнали вече да се отърсват от игото на папството,
ставаха неспособни да търпят и ограниченията на гражданската власт.
Революционните учения на Мюнцер, представени като Божии, доведоха
народа до състоянието да отхвърля всякакъв контрол и да отпуска юздите
на предразсъдъците и страстите си. В резултат последваха най-ужасни
сцени на размирици и борби и германските полета бяха потопени в кръв.
Като гледаше резултатите от фанатизма, приписван на реформацията, Лутер
преживяваше душевна мъка, двойно по-голяма от някогашната в Ерфурт.
Папските принцове заявиха – и много хора бяха склонни да им повярват -
че бунтът е законна последица от ученията на Лутер. Макар че
обвинението бе съвсем безпочвено, то причини огромни страдания на
реформатора. Да се позори делото на истината, като се поставя на едно
равнище с най-долния фанатизъм – това бе повече, отколкото можеше да
понесе. От друга страна, водачите на революцията мразеха Лутер, защото
той не само се противопоставяше на ученията им и отричаше претенциите
им за боговдъхновеност, но ги бе обвинил в бунтовничество срещу
гражданската власт. За отплата го обявиха за най-долен самозванец.
Изглеждаше, че си бе навлякъл омразата както на князете, така и на
народа.
Римокатолиците ликуваха, очаквайки да станат свидетели на бързото
проваляне на Реформацията, и обвиняваха Лутер в заблуди, които той най-
сериозно се бе старал да разбули. Групата на фанатиците, твърдейки
лъжливо, че била третирана твърде несправедливо, успя да спечели
симпатиите на една голяма маса хора и както често става с тези, които
заемат погрешна страна, започнаха да ги смятат за мъченици. Така
противопоставилите се най-енергично на Реформацията бяха съжалявани и
възхвалявани като жертви на жестокост и потисничество. Това дело бе
сатанинско, подбуждано от същия бунтовен дух, проявен най-напред в
Небето.
Сатана постоянно се стреми да измамва хората и да ги довежда дотам, че
да наричат греха правда, а правдата грях. И колко успешно е било това
негово дело! Колко често са били хвърляни упреци и злословия върху
верните Божии служители само, защото са пожелали да застанат безстрашно
в защита на истината! Хора, които са агентите на Сатана, са хвалени и
ласкани и даже са смятани за мъченици, докато онези, които всъщност би
трябвало да бъдат почитани и подкрепяни за своята вярност към Бога, са
отминавани с подозрение и недоверие.
Фалшивата святост и мнимото освещение все още продължават измамното си
дело. Под различни форми те откриват същия дух, както в дните на Лутер,
като отклоняват умовете от Писанието и карат хората да следват по-скоро
собствените си чувства и впечатления, отколкото да се покоряват на
Божия закон. Това е едно от най-успешните изобретения на Сатана, с
което той хули чистотата и истината.
Лутер безстрашно защитаваше евангелието от идващите от всички страни
удари. Божието слово се оказа мощно оръжие във всяка борба. С него той
воюваше срещу присвоения от папата авторитет и рационалистичната
философия на учените и пак чрез него остана твърд като скала срещу
фанатизма, опитващ се да се обедини с Реформацията.
Всеки от тези противопоставящи се елементи отхвърляше по особен начин
Свещените писания и издигаше човешката мъдрост като източник на
религиозна истина и познание. Рационализмът прави разума свой идол и го
издига като критерий за религия. Римската църква, претендираща, че
върховният й понтиф е получил властта и авторитета си по Божие
вдъхновение, предавани през всичките дни от времето на апостолите до
днес без прекъсване и без промени, дава широка възможност за всякакъв
вид разточителство и поквара, скрити под светостта на апостолското
поръчение. Източникът на боговдъхновението, за което претендираха
Мюнцер и неговите сътрудници, нямаше по-висш произход от капризите на
въображението и неговото влияние бе гибелно за всеки авторитет, бил той
човешки или Божествен. Истинското християнство приема Божието слово
като голяма съкровищница на боговдъхновената истина и като пробен камък
за всяко боговдъхновение.
След завръщането си от Вартбург Лутер завърши превода на Новия завет и
скоро евангелието бе дадено на германския народ на родния му език.
Преводът бе приет с голяма радост от всички, обичащи истината, и
отхвърлен презрително от предпочитащите човешките традиции и заповеди.
Свещениците бяха силно разтревожени от мисълта, че отсега нататък
простият народ ще може да разисква с тях за предписанията на Божието
слово и по този начин ще се открие невежеството им. Оръжията на
плътските им разсъждения бяха безсилни срещу меча на Духа. Рим употреби
целия си авторитет, за да попречи на разпространението на Писанията, но
укази, анатеми, мъчения се оказаха еднакво безрезултатни. Колкото
повече Рим осъждаше и забраняваше Библията, толкова по-голям бе
копнежът на народа да узнае какво учи тя. Всички, които можеха да
четат, изучаваха жадно Божието слово. Носеха го със себе си, четяха го
и го препрочитаха и не се задоволяваха, докато не научат големи части
от него наизуст. Като видя с каква любов бе приет Новият завет, Лутер
започна незабавно превода и на Стария завет и публикуваше веднага, щом
привършеше някоя част.
Писанията му се посрещаха добре както в градовете, така и в селцата.
“Това, което Лутер и неговите приятели съчиняваха, други го
разпространяваха. Монаси, убедени в незаконността на монашеските
задължения и желаещи да заменят дългия живот на леност с деятелност, но
твърде невежи, за да проповядват Божието слово, пътуваха из
провинциите, като посещаваха селцата и колибите, където продаваха
книгите на Лутер и на неговите приятели. Скоро Германия гъмжеше от тези
храбри търговци” (пак там, кн. 9, гл. 11).
Писанията се изучаваха с дълбок интерес от богати и бедни, от учени и
обикновени хора. Нощем селските учители ги четяха на малки групички,
събрани край огнището. В резултат на всяко тяхно усилие много души се
убеждаваха в истината, приемаха с радост Божието слово и на свой ред
разказваха добрите новини и на други.
Така се потвърждаваха боговдъхновените думи: “Изясняването на Твоето
Слово просвещава, вразумява простите” (Пс. 119:130). Изучаването на
Писанието извършваше мощна промяна в умовете и сърцата на хората.
Папското господство бе наложило на поданиците си желязно иго, което ги
държеше в невежество и унижение. Поддържаше се педантично спазване на
различни суеверни форми, но въпреки цялата служба сърцето и умът
оставаха празни. Проповядването на Лутер, излагащо ясните истини на
Божието слово, а след това и самото Слово, дадено в ръцете на
обикновения народ, бе пробудило спящите им сили, като не само очистваше
и облагородяваше духовното естество, но и придаваше нова жизнена сила и
енергия на ума.
Можеше да се видят хора от всякакъв ранг с Библии в ръце да защитават
ученията на Реформацията. Папистите, оставили изучаването на Писанията
на свещениците и монасите, сега ги призоваваха да излязат напред и да
оборят новите учения. Но и свещениците, и калугерите, също тъй невежи
както по отношение на Писанията, така и по отношение на Божията сила,
биваха напълно побеждавани от онези, които те порицаваха като прости и
еретици. “За нещастие – казва един католически писател – Лутер е убедил
последователите си да не вярват на никакво друго слово освен на
Свещеното писание” (Д’Обине, кн. 9, гл. 11). Цели тълпи се събираха да
чуят истината, защитавана от слабо образовани хора, разискващи дори с
учени и красноречиви теолози. Срамното невежество на тези велики мъже
стана явно, когато аргументите им биваха оборвани чрез простите истини
на Божието слово. Работници, войници, жени, а даже и деца бяха по-добре
запознати с Библейските учения, отколкото свещениците и учените доктори.
Контрастът между учениците на евангелието и поддръжниците на папските
суеверия бе изявен с еднаква сила както сред учените, така и сред
простия народ. “… срещу старите борци на йерархията, които бяха
занемарили изучаването на езици и обучаването в литература…, стояха
младежи с благороден ум, посветени на изследването на Писанието и
запознати с шедьоврите на античността. Притежаващи активен ум,
възвишена душа и неустрашимо сърце, те скоро постигнаха такова
познание, че в продължение на дълъг период от време никой не можеше да
се сравнява с тях… Така, когато младите защитници на Реформацията
срещаха в някое събрание папските доктори, атакуваха ги с такава
леснина и увереност, че онези невежи мъже се колебаеха, запъваха,
смущаваха и получаваха заслужено презрение в очите на всички” (пак там,
кн. 9, гл. 11).
Когато римското духовенство видя, че неговото паство намалява, повика
на помощ магистратите и с всякакви възможни средства се опита да си
върне обратно слушателите. Но народът бе намерил в новите учения
удовлетворение на душевните си нужди и се отдръпна от онези, които тъй
дълго го бяха хранили с безполезни остатъци от суеверни обреди и
човешки традиции.
Когато преследването срещу учителите на истината бе запалено отново, те
обърнаха внимание на Христовите думи: “А когато ви гонят от тоя град,
бягайте в другия” (Матей 10:23). Светлината проникваше навсякъде.
Бегълците намираха някъде гостоприемна врата, отворена за тях, и докато
пребиваваха там, проповядваха Христос в църквата или, ако тази
привилегия им се отнемеше – в частни къщи или под открито небе. Всяко
място, където можеше да се събере група слушатели, ставаше осветен
храм. Истината, възвестявана с такава енергия и увереност, се
разпространяваше с непреодолима сила.
Напразно както църковните, така и гражданските власти бяха призовавани
да смажат ереста. Напразно прибягваха до затвор, мъчение, огън и меч.
Хиляди вярващи запечатваха вярата си с кръв и все пак делото вървеше
напред. Преследването спомагаше за разпространяването на истината, а
последицата от фанатизма, който Сатана се опитваше да обедини с нея,
правеше още по-ясен контраста между делото на Сатана и делото на Бога.