Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

11. Протестът на принцовете – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

11. Протестът на принцовете – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Едно от най-благородните свидетелства, дадени някога в полза на
реформацията, бе в 1529 г. протестът на християнските принцове в
Германия пред Народното събрание в Шпайер, Куражът, вярата и твърдостта
на тези Божии мъже осигуриха свободата на съвестта за следващите
векове. Техният прочут протест даде на раформираните църкви името
“протестантски”; неговите принципи съдържат “самата есенция на
протестантството” (Д’Обине, кн.13, гл.6).
За Реформацията бе настъпило мрачно и застрашително време. Въпреки
едикта от Вормс, обявил Лутер извън закона и забранил проповядването на
неговите учения, религиозната търпимост в империята постепенно надделя.
Божието провидение бе обуздавало силите, които се противопоставяха на
истина-та. Карл V беше склонен да съкруши Реформацията, но колкото пъти
да бе вдигал ръка за удар, толкова пъти обстоятелствата го принуждаваха
да я прибере. Много пъти вече опасността от унищожаване на всички,
осмелили се, да се противопоставят на Рим, изглеждаше неизбежна; но в
критичния момент или турските армии се появяваха на източната граница,
или френският крал, а дори и самият папа, ядосани от нарастващото
величие на императора, му обявяваха война; и така борбите и
международните усложнения дадоха време на Реформацията да се утвърди и
разрастне.
Най-после обаче пропапски настроените крале успяха да насъскат своите
феодали за обща съпротива срещу Реформацията. Събранието в Шпайер през
1526 г. беше дало на всяка държава пълна свобода по религиозните
въпроси до свикването на общ съвет; но щом опасностите осигурили тази
отстъпка, преминаха през 1529 г. императорът свика второ събрание в
Шпайер с цел да изкорени ереста. На принцовете трябваше да се повлияе,
ако е възможно, по приятелски да се противопоставят на Реформацията; но
ако не се получеше, Карл бе готов да прибегне до меча.
Папистите ликуваха. Голяма група от тях се яви в Шпайер и изрази
открито своята омраза към реформите и към всички, които им
симпатизираха. Меланхтон каза: “Ние сме презрение и унижени за света;
но Христос вижда на Своя беден народ и ще го запази” (пак там, кн.13,
гл.5). На евангелските князе, които присъствуваха на събранието, бе
забранено да говорят за евангелието даже в домовете им. Но народът от
Шпайер жадуваше за Словото Божие и, въпреки забраната, хиляди се
стичаха на службите държани в църквата на саксонския курфюрст.
Това ускори кризата. Едно императорско съобщение извести на Народното
събрание, че решението, което осигурявше свободата на съвестта, е било
причина за големи безредици и затова императорът изисква то да се
отмени. Този своеволен акт възбуди възмущение и безопокойство сред
християните-евангелисти. Чу се глас: “Христос отново падна в ръцете на
Каяфа и Пилат”. Романистите станаха по-нападателни. Някой от тях беше
казал: “ Според Фабер турците са по-добри от лутераните, защото те
спазват дните за пост, а лутераните ги престъпват. Ако трябва да
избираме между Свещените Писания на Бога и старите заблуди на църквата,
ние трябва да предпочетем първите”. А Меланхтон писа: “Всеки ден, пред
пълно събрание, Фабер* пуска по една нова стрела срещу евангелистите”
(пак там, кн.13, гл.5).
Религиозната търпимост беше законно установена и евангелистките държави
бяха решени да се противопоставят на посегателството върху техните
права. Лутер, все още под проклятието, наложено му от вормския едикт,
не можеше да се яви в Шпайер; но неговото място бе заето от
съработниците му и от князете, които Бог беше въздигнал да защищават
делото Му в този случай на опасност. Благородният Фридрих Саксонски,
предишният покровител на Лутер, бе починал; но херцог Йоан, негов брат
и наследник, бе приел с ентусиазъм Реформацията и макар да бе
миролюбив, прояви голяма енергия и кураж във всички неща, които се
отнасяха до интересите на вярата.
Свещениците изискваха от държавите, приели Реформацията, да се подчинят
на римските закони. Реформаторите, от друга страна, претендираха за
свободата, която им беше дадена. Те не можеха да се съгласят държавите,
приели с такава радост Словото Божие, да бъдат отново заробени.
Най-после бе предложен компромис – там, където Реформацията не беше
установена, едиктът от Вормс трябваше да се прилага строго; а “в онези
страни, където народът се е отклонил от него и където не би могло да
има подчинение без опасност от въстание, поне да не се извършва никаква
нова реформа, да не се
* Епископ на Виена по това време (б.пр.)
докосват спорни въпроси, да не се противопоставят на литургията, да не
се позволява римокатолици да приемат лутеранството” (пак там, кн.13,
гл.5). Тази мярка бе приета от Народното събрание за голямо удоволствие
на папските свещеници и прелати.
Ако този едикт се поставеше в действие, “Реформацията нито можеше да се
разшири там… където беше още непозната, нито да стъпи на здрави
основи… там, където вече съществуваше” (пак там, кн.13, гл.5).
Свободата на словото щеше да бъде забранена. Никакви разговори за него
нямаше да бъдат позволени. От поддръжниците на Реформоцията се
изискваше да се подчинят веднага. Изглеждаше, че надеждата на света
вече изгасва. “Възстановяването на римската иерархия… неминуемо би
възвърнало старите злоупотреби; и много лесно биха могли да се намерят
претексти за пълното унищожение на делото, вече тъй силно разклатено
чрез фанатизъм и раздори” (пак там, кн.13, гл.5).
Когато евангелската партия се събра на съвет, членовете й отправяха
един друг крайно тревожни погледи. Те се питаха взаимно: “Какво да се
направи?” Бяха поставени на карта изключително важни за света неща.
“Трябваше ли водителите на Реформацията да се подчинят и да приемат
едикта? Колко лесно биха могли да си повлияят и да направят невярната
стъпка в този критичен момент! Колко много приемливи претексти и добри
основания можеха да се намерят, за да се подчинят! На лутеранските
князе се осигуряваше свободата да упражняват своята религия. Същото
право беше признато и на всички техни поданици, които бяха приели
реформата преди прилагането на тази мярка. Нямаше ли да бъде достатъчно
това? Колко много опасности можеше да предотврати подчинението! А колко
много случайности, какви ли рискове и конфликти можеха да произлязат,
ако те се противопоставеха? Кой знае какво можеше да донесе бъдещето!
Нека приемем мира; нека поемем маслиненото клонче, което Рим ни подава
и така да затворим раните на Германия!” С подобни аргументи
реформаторите можеха да оправдаят приемането на едно поведение, което
скоро щеше да доведе до сигурен провал на делото.
“ Те за щастие разбраха принципа, на който се основаваше предложеното
съглашение. Какъв беше той? Осигуряваше се правото на Рим да проявява
насилие над съвестта и да забранява свободното изследване на истината.
Но нима свободата на съвестта и религията не беше осигурена за тях и за
техните протестантски поданици? – да, но като специално благоволение,
споменато в съглашението, а не като естествено право право. Що се
отнася до всички други, които не бяха включени в това споразумение – за
тях важеше принципът на авторитета; съвестта оставаше вън от обсега на
съда. Рим бе непогрешимият съдия и всеки трябваше да му се покорява. Да
се приеме предложеното примирие означаваше буквално да се признае, че
религиозната свобода трябва да се ограничи само в реформирана Саксония;
за цялото останало християнство свободното изучаване и изповядване на
реформираната вяра беше престъпление, което трябваше да се наказва със
затвор и клади. Можеха ли те да се съгласят да бъде локализирана
религиозната свобода, да бъде обявено, че Реформацията е спечелила
последния си покаян, че е завладяла последната стъпка земя и че там,
където Рим владее, в тази именно част, владичес-твото му ще остане
вечно? Можеха ли реформаторите да се смятат за невинни за кръвта на
онези хиляди и хиляди хора, които при прилагането на това споразумение
трябваше да жертвуват живота си в папските земи? В този върховен час
това щеше да бъде равносилно на предателсво спрямо делото на
евангелието и свободата на християнството” (Уайли, кн.9, гл.15). По-
скоро “те биха пожертвували всичко, дори собствените си държави,
короните си, и живота си” (Д’Обине, кн.13, гл.5).
“Нека отхвърлим този декрет, казаха принцовете. По въпросите на
съвестта болшинството няма власт”. Депутатите заявиха: “Благодарение на
декрета от 1526 г. ние се радваме на мира, който сега цари в империята;
неговото отменяне ще изпълни Германия със смутове и раздори. Народното
събрание не е компетентно да стори друго, освен да запази религиозната
свобода до свикването на събор” (пак там, кн.13, гл.5). Закрилата на
свободата на съвестта е дълг на държавата и е границата на нейния
авторитет по религиозните въпроси. Всяко светско управление, което се
опитва да регулира или да налага спазването на религиозни норми чрез
гражданската власт, жертва принципа, за който така благородно се бореха
християните-евангелисти.
Папистите решиха да заглушат онова, което наричаха “дръзко упорство”.
Те се опитаха да предизвикат резцепление сред поддръжниците на
Реформацията и да сплашат всички, които не се бяха обявили открито в
нейна полза. Най-после представителите на свободните градове бяха
призовани пред Народното събрание и от тях бе поискано да заявят, че ще
отстъпят пред условията на предложението. Те помолиха да им бъде дадено
време да помислят, но напразно. Подложени на това изпитание, почти
половината от тях преминаха на страната на реформаторите. Тези, които
по такъв начин отказаха да жертвуват свободата на съвестта си и правото
на лично мнение, добре знаеха, че позицията им ги излага на бъдеща
критика, осъждане и преследване. Един от делегатите каза: “Ние трябва
или да се отречем от словото Божие, или да бъдем изгорени” (пак там,
кн.13, гл.5).
Карл Фердинанд, който бе представител на императора в Народното
събрание, прецени, че ако принцовете не бъдат накарани да приемат и
подкрепят декрета, неминуемо ще настъпят сериозно разцепление и
раздори, затова той се опита да го постигне чрез увещания, знаейки
добре, че употереби ли върху тях насилие, само би ги направил по-
решителни. Той “помоли князете да приемат декрета, уверявайки ги, че
императорът ще бъде извънредно доволен от тях”. Но тези храбри мъже
познаваха една по-висша власт, която стои над земните управници и
затова отговориха спокойно: “Ние ще се подчиним на императора във
всичко, което би допринесло за поддържането на мира и за прослова на
Бога” (пак там, кн.13, гл.5).
Накрая, в Народното събрание, кралят обяви на курфюрста и на неговите
приятели, че указът “е вече оформен като императарски декрет” и че “не
им остава нищо друго, освен да се подчинят на мнозинството”. Щом изрече
това, той се оттегли от събранието, без да даде на реформаторите
възможност за защита или отговор. “Напразно те изпратиха една депутация
да го помоли да се върне”. На техния протест той отговорил кратко:
“Въпросът вече е решен; за всички остава само подчинението” (пак там,
кн.13, гл.5).
Императорската партия бе убедена, че християнските князе са решени да
се придържат към Свещените писания, като по-висши от човешките учения и
закони; а знаеше също така, че където този принцип се приеме, папството
неминуемо ще бъде унищожено. Но, забелязвайки само “нещата, които се
виждат”, както и хиляди преди тях го бяха правили, те се ласкаеха, че
делото на императора и на папата бе силно, докато онова на
реформаторите – слабо. Ако реформаторите бяха разчитали на човешка
подкрепа, те наистина щяха да бъдат толкова слаби, колкото ги смятаха
папистите. Но макар и малобройни и несъгласни с Рим, те все пак бяха
силни. Не приеха “декрета на Народното събрание към Божието слово и
отношението на императора Карл към Исус Христос, Царя на царете и
Господа на господарите” (пак там, кн.13, гл.6).
След като Фердинанд отказа да уважи убежденията им, принцовете решиха,
без да обръщат внимание на отсъствието му, да представят незабавно своя
Протест пред Народното събрание. Затова за целта изготвиха тържествена
декларация и я представиха пред Народното събрание:
“Чрез настоящата ние протестираме пред Бога, нашия едничък Създател,
Пазител, Изупител и Спасител, Който един ден ще бъде и наш Съдия, и
заявяваме пред всички хора и всички създания, че нито одобряваме, нито
поддържаме в нещо, било за себе си, било за нашия народ, предложения
декрет по отношение на каквото и да е, което е противно на Бога и на
святото Му Слово, на живата ни съвест и спасението на душите ни”.
“Какво! Да потвърдим този едикт! Да признаем, че когато Всемогъщият Бог
призовава един човек към познание за Него, този човек въпреки всичко да
не може да приеме това познание!”… “Няма друго сигурно учение, освен
съобразеното с Божието слово… Господ забранява проповядването на
друго учение… Свещените писания трябва да бъдат изяснявани с други
по-ясни текстове от самите тях;… Тази свята Книга е нужна за
християнина във всичко, тя е лесна за разбиране и определена да
разпръсква тъмнината. Ние сме решени, с Божията благодат да защищаваме
само чистото проповядване на Неговото слово, както то се съдържа в
библейските книги от Стария и Новия завет, без да прибавяме нещо, което
е против него. Това Слово е единствената истина; то е сигурното правило
на всяко учение и живот и никога не може да изневери или подведе. Онзи,
който гради на неговата основа, ще устои срещу всичките сили на пъкъла,
докато всичките човешки суети, които му се противопоставят, ще рухнат
пред Божието лице”.
“Затова ние отхвърляме наложения ни ярем. В същото време ние очакваме,
че Негово Императорско Величество ще се отнесе към нас както подобава
на един християнски княз, който обича Бога повече от всичко; и
заявяваме за себе си, че, сме готови да отдадем както на Него, така и
на Вас, благородни лордове, цялата си обич и покорност, които са наш
справедлив и законен дълг” (пак там, кн.12, гл.6).
Това изложение направи дълбоко впечатление на Народното събрание.
Смелостта на протестиращите учуди и разтревожи повечето присъстващи.
Бъдещето им се видя и бурно, и несигурно. Раздорите, борбите и
кръвопролитията изглеждаха неминуеми. Но реформаторите, сигурни в
справедливостта на своето дело, уповаващи се на десницата на всемогъщия
Бог, бяха “изпълнени с кураж и твърдост”.
Принципите, съдържащи се в този прочут Протест,… представляваха
ядрото на протестантството. Чрез него принцовете се противопоставят на
две човешки злоупотреби по въпросите на вярата: първата е намесата на
гражданската власт, а втората – своеволията на църквота. Вместо тях
протестантството издига силата на съвестта над светската власт и
авторитета на Божието слово над този на видимата църква. Преди всичко
се отхвърля намесата на гражданската власт в духовните неща и се
заявява както от пророците и апостолите: “Трябва да се подчиняваме на
Бога, а не на човека. В присъствието на короната на Карл V се издигна
короната на Исус Христос. И не само това; отиде се още по-далеч:
установи се принципът, че всяко човешко учение трябва да бъде подчинено
на Божиите слова” (Д’Обине, кн.13, гл.6). Протестиращите потвърдиха и
своето право да изповядват свободно убежденията си относно истината. Те
искаха не само да вярват и да бъдат послушни, но и да проповядват
Божието слово, и отричаха правото на свещеници или съдии да им пречат в
това. Протестът в Шпайер бе тържествено свидетелство срещу религиозната
нетолерантност и категорично заявяване на правото на всички хора да
служат на Бога според собствената си съвест.
Декларацията беше направена. Тя беше врязана в паметта на хиляди хора,
и записана в Небесните книги, откъдето никакво човешко усилие не би
могло да я заличи. Цяла евангелска Германия прие Протеста като израз на
своята вяра. Хората виждаха в декларацията залог за нова и по-добра
епоха. Един от князете каза на протестантите в Шпайер: “Дано
Всемогъщият, Който ви е дал благодат да Го изповядате енергично,
открито и безсрашно, да ви запази в тази християнска твърдост до деня
на вечността!” (Д’Обине, кн.13, гл.6).
Ако след като беше постигнала известен успех Реформацията се съгласеше
на отстъпки, с цел да си осигури благоволението на света, тя щеше да се
окаже невярна на Бога и на самата себе си и по такъв начин щеше да си
осигури собственото унищожение. Историята на тези благородни
реформатори съдържа един урок за всички следващи векове. Тактиката на
действие на Сатана срещу Бога и Неговото слово не се е променила; и
днес, както и в ХVI век, той все още не може да се помири Божието Слово
да бъде водачът в живота. В наше време съществува силно отдалечаване от
ученията и предписанията на Неговите принципи и е необходимо да се
върнем към протестантския принцип – Библията и само Библията да бъде
мерило за вяра и дълг! Сатана продължава да действа с всички средства,
с които разполага, за да унищожи религиозната свобода. Тази
Антихристиянската сила, отхвърлена от протестиращите в Шпайер, сега с
подновена енергия се, стреми да възстанови отново загубеното си
господство. И днес само придържането към Божието Слово – същото, както
проявеното в оня критичен за Реформацията час – е единствената надежда
за реформа.
За протестантите се явиха признаци на опасност; но имаше и други знаци,
от които се виждаше, че Божествената ръка е протегната, за да
покровителства верните. Точно тогава “Меланхтон преведе набързо своя
приятел Симон Гринеус по улиците на Шпайер към Рейн, настоявайки да
премине оттатък реката. Когато последният се учуди на припряността,
Меланхтон му обясни: УЕдин непознат старац с достолепна външност, се
яви пред мен и каза: “След една минута ще бъдат изпратени от Фердинанд
съдебни служители, за да арестуват Симон Гринеус”.
През деня Гринеус се беше възмутил от една проповед на Фабер – виден
католически доктор, и го бе упрекнал, задето защитава “някои
отвратителни заблуди”. “Фабер бе прикрил гнева си, но веднага след това
бе тръгнал към краля, от когото получи заповед за задържане на досадния
хайделбергски професор. Меланхтон не се съмняваше, че Бог бе спасил
приятеля му като беше изпратил един от Своите свети ангели да го
предупреди”.
“Застанал неподвижно на брега на Рейн, той изчака, докато водите на
реката избавиха Гринеус от неговите преследвачи. “Най-сетне! – извика
Меланхтон, когато го видя на другия бряг. – Най-сетне ти си изскубнат
от жестоките челюсти на онези, които жадуват за невинна кръв!” Когато
се върна у дома си, Меланхтон узна, че офицери са претърсвали къщата на
Гринеус метър по метър” (пак там, кн.13, гл.6).
Реформацията трябваше да се представи пред големците на тази земя по
един още по-внушителен начин. Крал Фердинанд бе отказал да изслуша
князете-евангелисти; но те трябваше да получат възможност, да
представят случая в присъствието на императора и пред събраните
сановници на църква и държава. За да усмири несъгласията, които
смущаваха империята, Карл V свика една година след протеста в Шпайер
Народно събрание в Аугсбург, като съобщи, че той възнамерява да го
председателства лично. Бяха поканени и протестантските водители.
Големи опасности заплашваха Реформацията беше сериозно застрашена; но
найните защитници продължаваха да оставят делото си в Божиите ръце и се
заклеха да защищават твърдо Евангелието. Съветниците на саксонския
курфюрст го съветваха да не отива там. “Императорът – казваха те -
събира князете, за да те хване в примка. Не се ли рискува всичко, ако
отидеш и се затвориш сред стените на един град с такъв мощен противник?
Други обаче благородно предполагаха: “Нека само князете бъдат изпълнени
с кураж – и Божието дело ще бъде спасено!” “Бог е верен, Той няма да ни
напусне” – повтаряше Лутер. Придружен от свитата си, курфюрстът потегли
за Аугсбург. Всички знаеха на каква опасност се излагеше този княз и
мнозина тръгнаха със смутени сърца и мрачни предчувствия. Но Лутер,
който ги придружи до Кобург, подкрепи вярата им с прочулата се песен:
“Могъща крепост е Бог наш”, написана по време на пътуването.
Безпокойството бе разпръснато и много омърлушени души – огряни от
надежда при звука на тази безсмъртна песен.
Князете-реформатори бяха решли да представят в Народнтото събрание едно
изложение на вярата си, подкрепено със систематизирани текстове от
Свещеното Писание. Съставянето му бе възложено на Лутер, Меланхтон и
техните сътрудници. Получилата се изповед бе приета от протестантите
като документ, който отговаря на тяхната вяра, и те се събраха да
сложат имената си. Това бе един тържествен и критичен момент.
Реформаторите особено силно желаеха тяхното дело да няма политически
отенък; те чувствуваха, че Реформацията не трябва да упражнява друго
влияние, освен онова, което произлиза от Божието слово. Когато
християнските князе пристъпваха, за да подпишат вероизложението,
Меланхтон се намеси с думите: “Теолозите и проповедниците трябва да
предложат тези неща; а авторитета на земните владетели нека запазим за
други случаи”. “Да пази Бог – отвърна Йоан Саксонски – да не ме
изключите! Аз съм решил да върша онова, което е право, без да се
безпокоя за короната си. Желая да изповядам моя Бог. Княжеската корона
и хермелинът не са ми толкова скъпи, колкото кръстът на Исус Христос!
Аз ще оставя тук, на земята, тези отличия за моето величие, но кръстът
на моя Господ ще ме придружава до звездите.” И изписа своето име. Друг
от прицовете, като взе перото, каза: “Ако честта на Исус Христос, моя
Господ, го изисква, аз съм готов… да напусна благата и да отдам
живота си. По-скоро ще се отрека от поданиците си и от княжествата си,
по-скоро ще напусна земята на моите бащи и ще се скитам с тояга в ръка,
по-скоро ще изкарвам прехраната си, чистейки праха от обувките на
чужденец – продължи той, – отколкото да приема друго учение, освен
съдържащото се в това изповядване на вярата” (Д’Обине, кн.14, гл.6).
Дойде уреченото време да се явят пред императора. Карл V, седнал на
трона си и заобиколен от князе и курфюрсти, даде думата на
протестантските реформатори. Прочете се изповедта на вярата им. Във
Великото събрание прозвуча ясно изложената евангелска истина, бяха
посочени смело заблужденията на папската църква. С право този ден бе
наречен “най-великият ден на Реформацията и един от най-славните дни в
християнската и човешката история” (пак там, кн.14, гл.6).
Само няколко години бяха минали, откакто монахът от Витенберг бе
изправен сам пред Народното събрание във Вормс. Сега на негово място
стояха най-благородните и най-силните князе от империята. На Лутер бе
забранено да се появява в Аусбург, но присъстваше там чрез словата и
молитвите си. “Аз съм извънредно радостен, пишеше той, – че доживях
часа, когато Христос е възвеличен публично чрез такива изтъкнати
изповедници и на такова славно събрание” (пак там, кн.14, гл.6). Така
се изпълни казаното в Писанията: “Аз ще говоря за Твоите свидетелства и
пред царе и няма да се посрамя” (Пс.119:46).
По времето на апостол Павел Евангелието, заради което бе окован, беше
занесено пред князе и благородници от императорския град. По същия
начин и в този случай това, което императорът бе забанил да се
проповядва от амвона, бе провъзгласено в двореца; смятаното от мнозина
за негодно да бъде слушано дори от слугите, бе изслушано с удивление от
господарите и лордовете на империята. Аудиторията бяха крале и велики
мъже проповедниците – короновани князе, а проповедта беше царствената
Божия истина. “От апостолския век насам – казва по онова време
писателят Матезиус – не е имало по-велико дело или по-грандиозна
изповед” (Д’Обине, кн.14, гл.7).
“Всичко, което лутераните казаха, е вярно, ние не можем да го отречем -
заяви Аугсбургският епископ. – Можете ли с нездрави основания да
опровергаете изложеното от курфюрста и неговите съюзници изповедание?”
- питаше друг съвременник, д-р Ек. “С Писанията на апостолите и
пророците – не – бе отговорът, – но с тези на отците и съборите – да!”
“Разбирам – откликна запитващият, – лутераните според вес спазват
Писанието, а ние сме извън него” (пак там, кн.14, гл.8).
Някои от германските принцове бяха спечелени за реформираната вяра.
Даже сам изператорът заяви, че протестантските тези са верни.
Изложението бе преведено на много езици и разпространено из цяла
Европа. Бе прието и от милиони от следващите поколения като израз на
тяхната вяра.
Божиите верни служители не се трудеха сами. Дакото “началствата и
управителите на тъмнината в този век и лукавите духове на поднебесната”
се бяха съюзили срещу тях, Господ не изостави народа Си. Ако очите им
можеха да се отворят, те щяха да видят много ясно доказателството за
Божественото присъствие и помощта, каквито бяха дадени на един пророк
от древността. Когато слугата на Елисей посочи на своя господар
обграждащата ги неприятелска войска, отнемаща им всякаква възможност за
избавление, пророкът се помоли: “Господи, отвори му очите, за да види!”
(4Царе 6:17) И ето, цялата планина беше изпълнена “с огнени коне и
колесници” – Небесна армия бе разположена там да покровителствува Божия
мъж. Така и сега – ангели пазеха работниците в делото на Реформацията.
Един от принципите, поддържан най-ревностно от Лутер беше, че не трябва
да се прибягва до светската власт за подкрепа на Реформацията, както и
до оръжие за нейната защита. Той се радаваше, че евангелието се
изповяда от принцовете на империята; но когато те възнамеряваха да
основат съюз за защита, той им заяви, че “евангелското учение трябва да
се защитава само от БОГА… Колкото по-малко човек се меси в делото,
толково по-поразителна ще бъде Божията намеса в негова полза. Всички
проектирани политически предпазителни мерки според него бяха само
недостоен страх и погрешно недоверие” (Д’Обине, Лондонско издание,
кн.10, гл.14).
Когато мощни врагове се съюзяваха, за да унищожат реформираната вяра и
когато хиляди саби можеха да се измъкват срещу нея, Лутер писа: “Сатана
проявява своята ярост; безбожни понтифекси се сговарят и ни заплашват с
война. Насърчете народа да се бори храбро пред трона на Господа чрез
вяра и молитва, така че нашите врагове, победени от Божия Дух, да бъдат
принудени да приемат мир. Първата ни нужда, първата ни работа – това е
молитвата; народът трябва да знае, че сега е изложен на острието на
меча и гнева на Сатана, и затова нека се моли” (Д’Обине, кн.10, гл.14).
По-късно, обръщайки се отново към князете-реформатори, които имаха
намерение да сключат нов съюз, Лутер каза, че едничкото оръжие, в тази
борба трябва да бъде “мечът на Духа”. Той писа на саксонския курфюрст:
“Ние не можем по съвест да одобрим подобен съюз. По-добре всички да
загинем, отколкото да допуснем нашето евангелие да стане причина за
проливането макар и на една капка кръв! Трябва да бъдем като агнета за
клане. Кръстът на Христос трябва да се носи. Нека Ваше Височество не се
страхува. Чрез молитвите си ще направим повече, отколкото враговете ни
чрез самохвалствата си. Само не допускайте ръцете ви да се опетнят с
кръвта на вашите братя! Ако императорът изисква от нас да бъдем
предадени на неговите съдилища, ние сме съгласни да се явим. Вие не
можете да защитите нашата вяра: всеки трябва да вярва на свой риск и
отговорност” (пак там, кн.14, гл.1).
Скоро от тайната молитва дойде силата, която разтърси света с Великата
Реформация. Там служителите на Господа със свято спокойствие стъпиха на
канарата от Божии обещания. Докато продължаваше борбата в Аугсбург,
Лутер “не прекара нито един ден, без да посвети за молитва най-малко
три от най-хубавите часове на деня”. Осамотен в стаята си, разкриваше
душата си пред Бога чрез думи, пълни с благоговение, страх и надежда,
така както човек говори на най-верния си приятел: “Аз зная, че Ти си
наш Баща и наш Бог – казваше реформаторът – и, че Ти ще разпръснеш
преследвачите на Твоите чеда. Цялото това дело е Твое и по Твоя повеля
ние се захванахме с него. Затова защити ни, о, Отче!” (пак там, кн.14,
гл.6)
Той писа на Меланхтон, който бе много обезпокоен: “Благодат и мир в
Христа. – В Христа, казвам аз, а не в света. Амин! Мразя, ненавиждам
тези прекалени грижи, които те изпълват. Ако делото е несправедливо да
се откажем от него; но ако е право, защо да не вярваме в обещанието на
Този, Който ни заръчва да спим без страх?… Христос не се отдръпва от
делото на правдата и истината. Той живее. Той царува; какъв страх можем
да имаме тогава?” (пак там, кн.14, гл.6)
Бог чу виковете за помощ на Своите служители. Даде на князете и на
проповедниците благодат и кураж за да подкрепят истината пред
управниците на тъмнината в този свят. “Ето, полагам в Сион крайъгълен
камък, избран, скъпоценен; и който вярва в Него, не ще се посрами”
(1Петр.2:6). Протестантските реформатори бяха градили върху Христос и
вратите на ада не можаха да ги спрат.