Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

13. Надеждата – пренесена в Холандия и Скандинавия- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

13. Надеждата – пренесена в Холандия и Скандинавия- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Още от най-ранни времена папската тирания бе предизвикала в Холандия
решителен протест. Седемстотин години преди времето на Лутер двама
епископи, които преди това бяха изпратени като посланици в Рим и бяха
разбрали истинския характер “на светия престол”, обвиниха безстрашно
римския понтифекс по следния начин: Бог “е дал на Своята царица
църквата една благородна и вечна зестра за нейното семейство заедно с
всичко необходимо – дарение, което нито може да изчезне, нито да се
поквари, и й дал още вечна корона и скиптър… всички тези блага ти,
крадецо, откъсна от нея и присвои. Ти постави себе си в Божия храм;
вместо пастир стана вълк за овцете… Искаш да ни накараш да повярваме,
че си върховен епископ, но се държиш по-скоро като тиранин…, докато
трябва да бъдеш слуга на слугите, както сам се наричаш. Ти се стремиш
да станеш господар на господарите…, презираш Божиите заповеди…
Светият Дух е, който изгражда църквите, където и да се намират по
земята… Градът на нашия Бог, чиито граждани сме ние, обхваща всички
области на Небето и е по-голям от наречения от светите пророци Вавилон,
който претендира, че има Божествен произход, възвишава се до небето и
се хвали, че мъдростта му е безсмъртна; и накрая, макар и напълно без
основание твърди, че никога не е сгрешавал нито пък някога може да
сгреши” (Джерард Бранд. История на Реформацията във и около
Скандинавските страни. Кн.1, с.6).
От век на век възникваха и други протести, като ехо повтарящи този.
Ранните учители, които, познати под различни имена, кръстосваха малки и
големи държави и като валденските мисионери разпространяваха навсякъде
познанието за евангелието. Проникнаха и в Холандия. Техните учения
бързо намираха почва. Библията им бе преведена в стихове на холандски
език. Заявяваха, че “тя има голямо предимство; никакви шеги, никакви
басни, никакви издребнявания, никакви измами – само словата на
истината; действително тук и там има по някоя твърда кора, но под нея
лесно може да се открие мекотата и сладостта на онова, което е добро и
свято” (пак там, кн.1, с.14). Така пишеха приятелите на древната вяра в
XII в.
Тогава започнаха римските преследвания. Но сред кладите и мъките
вярващите продължаваха да се множат, заявявайки твърдо, че единственият
непогрешим авторитет в религията е Библията и че “никой човек не трябва
да бъде принуждаван да вярва, но трябва да бъде спечелван чрез
проповядване” (Мартин. Т.2, с.87).
В Холандия ученията на Лутер намериха благоприятна почва. Израснаха
сериозни и верни мъже, проповедници на евангелието. Мено Симонс бе
роден в една от холандските провинции. Възпитан в римокатолическата
религия и посветен в свещенически сан, той бе съвсем невеж по отношение
на Библията и не искаше да я чете от страх да не би да бъде омаян от
някоя ерес. Когато започнаха да го измъчват съмнения относно учението,
че хлябът и виното се превръщат в действителна плът, сметна това като
изкушение от Сатана и с молитва и изповед се стремеше да се освободи,
но напразно. С развлечения и разпуснат живот се опита да смълчи
обвиняващия глас на съвестта, но не успя. След известно време започна
да изучава Новия завет и така заедно с Лутеровите писания стигна до
приемане на реформираната вяра. Скоро след това присъства в едно
съседно село при обезглавяването на човек, осъден на смърт, задето се
кръстил повторно. За това не можа да намери никакво доказателство в
Писанията, но видя, че покаяние и вяра се изискват навсякъде като
условие за приемане на кръщение.
Мено се оттегли от римокатолическата църква и посвети живота си на
проповядване на истините, които бе открил. Както в Германия, така и в
Холандия бяха възникнали група фанатици, защитаващи абсурдни,
страшновати учения, като нарушаваха реда и приличието и прибягваха до
насилие и жестокост. Мено видя ужасните резултати, до които бяха довели
тези движения и сериозно се противопостави на ученията и дивашките
намерения на фанатиците. Имаше обаче много хора, подведени от тях, но
отричащи опасните им теории; а имаше и все още много потомци на
древните християни – плод на учението на валденсите. Сред тези групи
Мено работеше много упорито и успешно.
В продължение на двадесет и пет години той пътуваше със съпругата и
децата си, понякога с големи трудности и лишения, а често пъти и с
опасност за живота. Преброди Холандия и Северна Германия, като работеше
главно сред по-бедните класи, но влиянието му бе голямо навсякъде. По
природа красноречив, макар и с ограничено образование, той бе човек с
непоклатима честност, скромен по дух и с благородни обноски,
притежаваше искрена и сериозна набожност. Ученията, които проповядваше,
прилагаше на практика в живота си и по този начин печелеше доверието на
хората. Последователите му бяха разгонвани и потискани. Те страдаха
най-много от това, че бяха смесвани с фанатиците на Мюнстер, но все пак
много хора повярваха в резултат на усилията им.
Никъде другаде реформираните учения не бяха така всеобщо приемани,
както в Холандия. Но и в малко страни привържениците им са претърпявали
по-жестоки преследвания. В Германия Карл V бе забранил Реформацията и с
удоволствие би хвърлил всички нейни поддръжници на клада, но князете
стояха като бариера срещу неговата тирания. В Холандия властта му бе
много по-голяма и едикти за преследване никнеха един след друг. Да се
чете Библията, да се слуша или проповядва, или да се говори за нея -
това влечеше подире си наказанието смърт чрез изгаряне на клада. Да се
моли човек на Бога тайно, да се въздържа от покланяне на образ или да
изпее псалом – това също се наказваше със смърт. Даже тези, които се
отричаха от своите “заблуди”, бяха осъждани – мъжете да умрат от меч, а
жените да бъдат изгорени. Хиляди хора загинаха при управлението на
Каролингите и Филип II.
Веднъж пред инквизиторите бе доведено цяло семейство, обвинено, че не
останало на литургията, а имало богослужение вкъщи. При разпита за
тайните му обичаи най-малкият син отговори: “Ние коленичим и се молим
Бог да просветли умовете ни и да прости греховете ни; молим се
царуването на нашия монарх да бъде благополучно и животът му да бъде
щастлив; молим се Бог да закриля нашите управници” (Уайли. Кн.18,
гл.6). Някои от съдиите бяха дълбоко трогнати, но все пак бащата и един
от синовете бяха изгорени на кладата.
Яростта на преследвачите можеше да се мери единствено с вярата на
мъчениците. Не само мъже, но и изтънчени жени и млади девойки
проявяваха безстрашие. “Съпруги заставаха близо до кладата на своите
съпрузи и, докато пламъците ги обхващаха, им шепнеха думи на утеха или
им пееха окуражителни псалми.” “Млади момичета лягаха живи в гроба си,
като че отиваха в стаята си за нощен сън, или се отправяха към ешафода
и към огъня, облечени с най-хубавите си дрехи, все едно че отиват на
сватбата си” (пак там, кн.18, гл.6).
Както в дните, когато езичеството се опитваше да унищожи евангелието,
така и сега кръвта на християните ставаше семе (виж Тертулиан.
Апология. Параграф 50). Преследването само увеличаваше броя на
свидетелите за истината. Година след година монархът, засегнат и
възбуден до лудост от непобедимата решителност на народа, продължаваше
жестокото си дело, но напразно. Най-сетне революцията, ръководена от
Вилхелм Орански, осигури на Холандия свобода в богослужението.
В планините на Пиемонт, в долините на Франция и по бреговете на
Холандия напредъкът на евангелието бе отбелязан с кръвта на неговите
ученици. В страните на Севера обаче то намери мирен достъп. Студенти от
Витенберг, завърнали се по домовете си, занесоха реформираната вяра в
Скандинавия. Публикуването на Лутеровите книги също допринесе за
разпространяване на светлината. Тези обикновени, силни народи на Севера
се отдръпнаха от покварата, помпозността и предразсъдъците на Рим, за
да приветстват чистотата, простотата и даващите живот истини на
Библията.
Таузен, “реформаторът на Дания”, бе син на селянин. Още от рано момчето
проявяваше забележителен интелект. То жадуваше за образование, но му бе
отказано, защото родителите му не можеха да го издържат, и влезе в
манастир. Тук чистотата на неговия живот и прилежността му спечелиха
благоволението на по-висшите монаси. Изпитът показа, че има талант,
обещаващ в бъдеще да бъде много полезен за църквата. Решено бе да му се
даде образование в някой от университетите на Германия или Холандия. На
младия студент бе позволено сам да си избере училище при единственото
условие да не бъде във Витенберг. Стипендиантът на църквата не трябваше
да се излага на опасността от еретическата отрова. Така казваха отците.
Таузен отиде в Кьолн, който и тогава, както и сега, бе една от
крепостите на романизма. Там скоро се отврати от мистицизма на
схоластиците. Горе-долу тогава му попаднаха Лутерови книги. Прочете ги
с почуда и наслада и силно пожела да се възползва от личното
наставление на реформатора. Но за да стори това трябваше да рискува да
оскърби своя игумен и да се лиши от подкрепата му. Бързо взе решение и
се записа за студент във Витенбергския университет.
Като се завърна в Дания, Таузен се върна в своя манастир. Все още никой
не го подозираше в лутеранство. Не разкри тайната си, но се постара,
без да възбужда предразсъдъците на другарите си, да ги доведе до една
по-чиста вяра и до един по-свят живот. Отваряше Библията, разясняваше
нейното истинско значение и накрая проповядваше Христос като правда за
грешника и негова единствена надежда за спасение. Голям бе гневът на
игумена, възлагал на него като на доблестен защитник на Рим толкова
големи надежди. Веднага го премести от своя манастир в друг в килия под
строг надзор.
Не мина много време и за ужас на новите пазачи няколко от монасите
обявиха, че са се обърнали към протестантството. През решетките на
килията Таузен бе предал на другарите си познанието за истината. Ако
тези датски отци умееха да си служат добре с начините, с които църквата
се отнасяше към ереста, Таузен никога повече не би се чул. Но вместо да
го закопаят жив в някоя подземна килия, те го изпъдиха от манастира.
Сега бяха безсилни. Един кралски указ, издаден току-що, поставяше под
закрила учителите на новото учение. Таузен започна да проповядва.
Църквите се отвориха за него и хората се тълпяха да го слушат. И други
проповядваха Божието слово. Новият завет, преведен на датски, беше
широко разпространен. Усилията на папските привърженици да унищожат
делото само благоприятстваха за неговото разширяване и не след дълго
Дания обяви, че приема реформираната вяра.
И в Швеция младежи, които бяха пили от извора на Витенберг, занесоха
водата на живота на сънародниците си. Двама от водителите на шведската
Реформация – Олаф и Лаврентий Петри – синове на един ковач от Оребро,
бяха учили при Лутер и Меланхтон и горещо проповядваха узнатите истини.
Както великият реформатор, Олаф събуждаше народа с пламенност и
красноречие, докато Лаврентий бе учен, разсъдлив и спокоен. И двамата
бяха искрено набожни, с високи богословски познания и непоколебими в
разпространяването на истината. Съпротива от страна на папистите не
липсваше. Католическите свещеници подбуждаха невежия и суеверен народ.
Олаф Петри често пъти бе нападан от тълпата и на няколко пъти едва успя
да спаси живота си. Реформаторите обаче имаха благоволението и
покровителството на краля.
Под властта на римската църква народът бе потънал в бедност и смазан от
потисничество. Хората бяха лишени от Писанието и тъй като изповядваха
религия, състояща се само от външни форми и церемонии, без никаква
светлина на ума, връщаха се към суеверните вярвания и езическите обичаи
на своите предшественици-идолопоклонници. Нацията бе разделена на
воюващи една срещу друга фракции, чиято постоянна борба увеличаваше
непрекъснато общата мизерия. Тогава кралят реши да допусне Реформацията
в държавата и в църквата и радушно посрещна двамата способни помощници
в битката срещу Рим.
В присъствието на монарха и ръководителите на шведската държава Олаф
Петри се изправи срещу римските борци и с голямо умение и способност
защити ученията на реформираната вяра. Той заяви, че ученията на отците
трябва да се приемат, само когато са в съгласие с Писанието; че най-
важните учения на вярата са представени в Библията по ясен и прост
начин, така че всички хора да могат да ги разберат. Христос казва:
“Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил” (Йоан 7:16). А и
Павел заяви, че ако той проповядва друго благовестие, а не онова, което
бе получил, да бъде проклет (по Гал. 1:8). “Как тогава – питаше
реформаторът – други дръзват да въвеждат догми по свое желание и да ги
налагат като неща, необходими за спасение?” (Уайли. Кн.10, гл.4).
Показа, че декретите на църквата нямат никакъв авторитет, когато
противоречат на Божиите заповеди. И поддържаше великия протестантски
принцип: “Библията и единствено Библията” е правилото за вяра и живот.
Този спор, макар че се водеше на сравнително неизвестна и невидима
сцена, ни показва “от какви хора се състояха редиците на армията от
реформатори. Не бяха нито невежи, неграмотни сектанти, нито шумни
полемисти. Бяха хора, изучавали Божието слово и добре знаеха как да си
служат с оръжията, с които ги снабдяваше съкровищницата на Библията. По
еродиция бяха изпреварили доста своето време. Когато насочим вниманието
си към такива блестящи центрове, като Витенберг и Цюрих, и към такива
прочути имена, като тези на Лутер и Меланхтон, на Цвингли и
Йоколампадиус, с право можем да кажем: това бяха водителите на
движението и е естествено да очакваме да притежават голяма сила и
обширни познания и умения; и техните подчинени са били като тях. Какво
откриваме, когато се обърнем към тъмния театър на Швеция и към по-
скромните имена на Олаф и Лаврентий Петри, от учителите към
учениците?… Учени и теолози, хора, които са овладели напълно
цялостната система на евангелската истина и печелят лесно победа над
софизмите на учените и висшите сановници на Рим” (пак там, кн.10, гл.4).
В резултат от този диспут кралят на Швеция прие протестантската вяра и
малко след това Народното събрание се обяви в полза на Реформацията.
Новият завет бе вече преведен от Олаф Петри на шведски, а по желание на
краля двамата братя предприеха превода на цялата Библия. Така за първи
път народът на Швеция прие Божието слово на своя роден език. Народното
събрание заповяда по цялото кралство проповедници да обясняват
писанията и децата в училище да бъдат обучавани в четене на Библията.
Постоянно и сигурно мракът на невежеството и предразсъдъка се
разпръскваше под благословената светлина на евангелието. Освободена от
римското потисничество, нацията постигна такава мощ, както никога
дотогава. Шведите станаха една от крепостите на протестантството. Век
по-късно, по време на най-голямата опасност, тази малка и дотогава
слаба нация – единствената в Европа, осмелила се да протегне ръка за
помощ – се включи в ужасните борби на тридесетгодишната война за
освобождаването на Германия. Цяла Северна Европа сякаш бе отново
попаднала под тиранията на Рим и именно шведските армии помогнаха на
Германия да отблъсне вълната на папския успех, да извоюва толерантност
за протестантите – както лутерани, така и калвинисти, и да възвърне
свободата на съвестта в страните, приели Реформацията.