Реформацията в шестнадесети век, представяйки отворената Библия на
хората, се стремеше да стигне до всички страни в Европа. Някои народи я
посрещнаха с радост като небесен пратеник. За навлизането й в други
страни попречи до голяма степен папството и светлината от Библейското
познание, с неговото възвишено влияние бе почти изключена. Но в една
държава, макар че светлината намери достъп, “тъмнината не я схвана”.
Накрая злото победи и небесната истина бе пропъдена. “И ето що е
осъждението: светлината дойде на света и човеците обикнаха тъмнината
повече от светлината…” (Йоан 3:19). Нацията бе оставена да пожъне
резултатите от поведението, което бе избрала. Обуздаващият Божи Дух бе
оттеглен от народа, презрял дара на Неговата благодат. На злото бе
позволено да узрее. И целият свят видя плодовете от съзнателното
отхвърляне на светлината.
Войната срещу Библията във Франция, водена в продължение на толкова
много столетия, достигна връхната си точка в сцените на Революцията.
Ужасяващото насилие и бунтът бяха само законна последица от потискането
на писанията от страна на Рим. Те са най-поразителният, наблюдаван
някога от света пример на действието на папската политика, илюстрация
на резултатите, до които водят ученията на римската църква през повече
от хиляда години.
Потъпкването на Библията през периода на папското владичество бе
предсказано от пророците; а писателят на Откровението посочва също и
ужасните последици от владичеството на “човека на греха”, особено за
Франция.
Господният ангел каза: “…ще тъпчат светия град четиридесет и два
месеца. А на двамата Си свидетели ще дам да пророкуват хиляда и двеста
и шестдесет дни, облечени във вретища… И когато свършат
свидетелстването си, звярът, който възлиза от бездната, ще воюва против
тях, ще ги победи и ще ги убие. И труповете им ще лежат по улиците на
големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, гдето и техният
Господ биде разпнат…И земните жители ще се зарадват за тях, ще се
развеселят и един на друг ще си пратят подаръци, защото тия два пророка
са мъчили жителите на земята. А след трите и половина дни влезе в тях
жизнено дишане от Бога и те се изправиха на нозете си; и голям страх
обзе ония, които ги гледаха” (Откр. 11:2-11).
Споменатите тук периоди – “четиридесет и два месеца” и “хиляда двеста и
шестдесет дни” – са един и същи период и представляват времето, през
което църквата на Христос трябваше да търпи потисничеството на Рим.
Хиляда двеста и шестдесетте години на папско господство започнаха с
неговото установяване през 538 г. сл.Хр. и следователно трябваше да
завършат в 1798 г. (Виж Приложението.) По това време френската армия
влезе в Рим, плени папата и той умря в заточение. Макар че скоро след
това бе избран нов папа, папската йерархия никога повече не бе в
състояние да упражни притежаваната дотогава сила.
Църквата не бе преследвана през целия този период от 1260 години. В
милостта Си към Своя народ Бог скъси времето на неговото огнено
изпитание. Предсказвайки тази “голяма скръб”, която щеше да сполети
църквата, Спасителят каза: “И ако да не се съкратяха онези дни, не би
се избавила ни една твар; но заради избраните ония дни ще се съкратят”
(Матей 24:22). Благодарение на Реформацията, преследването бе
прекратено преди 1798 г.
По-нататък пророкът заявява за двамата свидетели: “Те са двете маслини
и двата светилника, които стоят пред Господаря на земята”. “Твоето
Слово, казва псалмопевецът, е светилник на нозете ми и виделина на
пътеката ми.” (Откр. 11:4; Пс. 119:105). Двамата свидетели
представляват писанията на Стария и Новия завет. И двата завета са
важно свидетелство за произхода и вечността на Божия закон. И двата
завета свидетелстват за изкупителния план. Символите, жертвите и
пророчествата на Стария завет посочват един идещ от бъдещето Спасител.
Евангелията и посланията на Новия завет говорят за Спасител, Който вече
е дошъл точно както е предсказан от символите и пророчеството.
“…ще… пророкуват хиляда и двеста и шестдесет дни, облечени във
вретища*.” През по-голямата част от този период Божиите свидетели ще
останат неизвестни. Папската власт се стремеше да скрие Словото на
истината от очите на народа и да му представи фалшиви свидетели, които
да противоречат на доказателствата на това Слово (виж Приложението).
Когато Библията бе забранена от религиозната и светската власт, когато
свидетелството й бе изопачено и бяха положени всички усилия, каквито
хора и демони биха могли да измислят, за да отклонят човешките умове от
нея, когато тези, които се осмеляваха да проповядват светите й истини
бяха преследвани, предавани, погребвани в тъмничните килии, мъченически
умъртвявани заради вярата им или пък принуждавани да бягат към
недостъпни планински места, из пещери и подземия, тогава верните
свидетели пророкуваха във вретище. Но въпреки това през целия този
период от 1260 години не преустановиха свидетелството си. В най-тъмните
времена имаше Божии мъже, които обичаха Словото и старателно пазеха
честта му. През цялото това време на верните служители бе дадена
мъдрост, сила и авторитет да прогласяват Неговата истина.
“И ако някой поиска да ги повреди, огън излиза от устата им, та изяжда
неприятелите им; и ако поиска някой да ги повреди, така трябва той да
бъде убит” (Откр. 11:5).Хората не могат да тъпчат безнаказано Божието
слово. Значението на тази ужасна заплаха е изложено в последната глава
на книгата “Откровение”: “Аз свидетелствам на всекиго, който слуша
думите на пророчеството в тая книга: Ако някой притури на тях, Бог ще
притури върху него язвите, написани в тая книга, и ако някой отнеме от
думите на тая пророческа книга, Бог ще му отнеме дела от дървото на
живота и от светия град, които са описани в тая книга” (Откр. 22:18,
19).
Такива са предупрежденията, дадени от Бога, за да предпази хората да не
променят по някакъв начин откритото или заповяданото от Него.
Тържествените
* Вретище – траурна дреха
предупреждения се отнасят за всички, които чрез влиянието си подвеждат
хората да гледат леко на Божия закон. Те би трябвало да накарат
заявяващите лекомислено, че нямало да има големи последици от това,
дали се слуша Божият закон или не да се боят и да треперят. Всички,
издигнали собствените си мнения над Божественото откровение, всички,
поискали да променят ясното значение на Писанието за свое удобство или
заради съобразяване със света, поемат ужасна отговорност. Писаното
слово, Божият закон, ще измери характера на всеки човек и след
непогрешимия изпит ще осъди всички недостойни.
“И когато свършат свидетелстването си…” Периодът, през който двамата
свидетели трябваше да пророкуват, облечени във вретище, приключи през
1798 г. Когато наближи краят на делото им в неизвестност, силата,
представена като “звярът, който възлиза от бездната”, трябваше да им
обяви война. В много от европейските народи силите, управлявали в
продължение на столетия и църква, и държава, бяха контролирани от
Сатана чрез папството. Но тук се открива ново изявяване на сатанинска
сила.
Римската политика винаги се е стремяла под външното изповядване на
почитание към Библията да я държи заключена на непознат език и скрита
от народа. Под управлението на Рим свидетелите пророкуваха “облечени
във вретища”. Но друга сила – звярът, който излиза от бездната –
трябваше да се издигне, за да обяви открита война на Божието слово.
“Големият град”, на чиито улици лежаха мъртвите тела на убитите
свидетели, “духовно се нарича… Египет”. От всички нации, представени
в библейската история, най-дръзко Египет отричаше съществуването на
живия Бог и се съпротивляваше на Неговите заповеди. Няма монарх, който
да е дръзвал както царят на Египет открито и арогантно да се разбунтува
срещу авторитета на Небето. Когато му бе занесена чрез Мойсей вестта в
името на Господа, фараонът гордо отговори: “Кой е Йехова, та да
послушам гласа Му и да пусна Израиля? Не познавам Йехова и затова няма
да пусна Израиля!” (Изход 5:2). Това е атеизмът; и нацията, представена
чрез Египет, щеше да издигне глас на подобно отричане на живия Бог и
щеше да прояви същия дух на неверие и предизвикателство. “Големият
град” е сравнен “духовно” със Содом. Покварата на Содом в нарушаването
на Божия закон се изявяваше най-вече в неморалност. Тя щеше да бъде
преобладаващата черта на нацията, довеждаща до изпълнението на
подробностите от пророчеството.
Според думите на пророка малко преди 1798 г. една сила със сатанински
произход и характер щеше да се издигне, за да поведе война срещу
Библията. И така в страната, където свидетелството на двамата Божии
свидетели щеше да бъде смълчано, щеше да се прояви атеизмът на фараона
и безнравствеността на Содом.
Това пророчество получи точно и поразително изпълнение в историята на
Франция. По време на революцията от 1793 г. “светът за първи път чу как
едно законодателно събрание от мъже, родени и възпитани в цивилизация и
претендиращи да управляват една от най-изтънчените европейски нации,
издигнаха гласа си, за да отрекат най-тържествената истина, приемана от
душата на човек, и да отхвърлят единодушно вярата и поклонението на
Божеството.” (Сър Уолтър Скот. “Животът на Наполеон”). “Франция е
единствената нация в света, за която достоверният източник
свидетелства, че е вдигнала ръка в открит бунт срещу Създателя на
Вселената. Винаги е имало и продължава да има много богохулници, много
неверници в Англия, Германия, Испания и другаде. Но в световната
история Франция е единствената държава, обявила на свое законодателно
събрание с декрет, че няма Бог. Населението на столицата й, както и
твърде много хора от другаде – и мъже, и жени, са приели вестта
възторжено, танцувайки и пеейки от радост.” (Сп.”Блекууд”, ноември 1870
г.). (Виж Приложението.)
Франция изяви също така и характерните черти, с които се отличаваше
Содом. По време на Революцията се стигна до моралното падение и
покварата, довели до разрушаването на градовете от долината. И
историкът представя безбожието и безнравствеността във Франция
свързани, както е дадено в пророчеството: “В ограничена връзка със
законите срещу религията бе и законът, свеждащ брачната връзка – най-
свещеното съединение на човешките същества и чиято трайност допринася
най-много за заздравяване на обществото – до обикновен граждански
договор с временен характер, който всеки две личности биха могли да
сключат или да развалят, когато си пожелаят… Ако демоните се заемеха
да изобретят начин за най-ефикасно унищожаване на всичко почтено,
благодатно и трайно в домашния живот и в същото време да постигнат
сигурността, че вредата, която са си поставили за цел да нанесат, ще се
предава от поколение на поколение, едва ли биха измислили нещо по-
действено от упадъка на брака … Софи Арну, артистка, прочута с
духовитите си изрази, описа християнския брак като “тайнство на
блудството” (Скот, т. 1, гл. 17).
“Гдето и… Господ биде разпнат”. И тази подробност в пророчеството
във Франция се изпълни. В никоя друга страна духът на вражда срещу
Христос не е бил проявяван по такъв поразителен начин. В никоя друга
страна истината не е срещала по-непримирима и жестока опозиция. В
лицето на преследваните ученици, изповядващи евангелието, Франция
разпъна Христос.
Столетие след столетие се бе проливала кръвта на светиите. Докато за
“Божиите заповеди и… свидетелството за Исуса” валденсите жертваха
живота си по планините на Пиемонт, подобно свидетелство за истината се
даваше и от техните братя албигойци във Франция. В дните на
Реформацията нейните ученици биваха умъртвявани при най-жестоки
мъчения. Цар и благородници, жени от благородно потекло и нежни
момичета се забавляваха, наблюдавайки агонията на мъчениците за Исус.
Храбрите хугеноти, борещи се за най-светите за човешкото сърце права,
проливаха кръвта си по много скъпо извоювани полета. Протестантите
биваха смятани за хора извън закона, бяха преследвани като диви
зверове, за главите им се даваха награди.
“Църквата в пустинята” – това бяха малкото останали живи потомци на
древните християни. Те все още живееха във Франция през осемнадесети
век, криеха се из планините на юг и продължаваха да съхраняват вярата
на бащите си. Когато се осмеляваха нощем да се събират по планинските
склонове или в запустели места, биваха преследвани от жестоки хора и
отвличани за доживотно робство в галериите. Най-чистите, най-
благородните и фини и най-образованите французи бяха оковавани сред
разбойници и убийци в страшни мъчения. (Виж Уайли, кн. 22, гл. 6.)
Други имаха по-милостива участ, биваха застрелвани хладнокръвно и така,
невъоръжени и безпомощни, падаха на колене в молитва. Стотици възрастни
мъже, беззащитни жени и невинни дечица намираха смъртта си на местата
за събиране. При преминаване на планините и горите, където бяха
свикнали да се срещат, съвсем не беше изненадващо да се намерят “на
всеки четири крачки мъртви тела, пронизани от меч, и трупове, висящи по
дърветата”. Тяхната страна, опустошена от меча, брадвата и кладата “бе
превърната в обширна, печална пустиня”. Тези жестокости се вършеха…
не в някой тъмен ъгъл, а в блестящия век на Луи ХIV. Тогава се
развиваше науката, процъфтяваше литературата, а дворцовите и столичните
богослови бяха учени и красноречиви мъже, повлияни до голяма степен от
даровете на смирението и благодатта” (пак там, кн. 22, гл. 7).
Но най-черното от черния списък на престъпленията, най-ужасяващото от
всички демонски деяния на всички ужасни векове бе Вартоломеевата нощ.
Светът все още потреперва от ужас пред сцените на тази подла и жестока
сеч. Кралят на Франция, подтикван от римските свещеници и прелати, даде
съгласието си за това ужасно деяние. Голямата камбана на палата заби
през нощта на умряло и това бе сигналът за клането. Хиляди протестанти,
спокойно спящи в домовете си, разчитайки на кралската честна дума, бяха
измъкнати без предупреждение и хладнокръвно избити.
Както Христос бе невидимият Водител на Своя народ от египетско робство,
така и Сатана бе невидимият водител на своите поданици в това
потресающо дело за умножаване на мъчениците. Клането продължи в Париж
седем дни, като първите три бе с невъобразима ярост. И не се ограничи
само в града, а по изричната заповед на краля се разпространи из всички
провинции и градове, където можеше да се намерят протестанти. Не се
гледаше нито на възраст, нито на пол. Не бяха пощадени както невинните
бебета, така и побелелите глави. Благородник и селянин, стар и млад,
майка и дете – всички биваха съсичани наред. Два месеца продължи
касапницата по цяла Франция. Седемдесет хиляди – цветът на нацията –
загинаха.
“Когато вестта за клането достигна до Рим, ликуването сред
духовенството бе безгранично. Кардиналът на Лотарингия награди
вестителя с хиляда крони; оръдието на Свети Анджело даде радостен залп;
а камбаните биеха от всеки църковен купол; огньове превърнаха нощта в
ден;а Григорий ХIII, придружен от кардинали и други църковни сановници,
направи дълга процесия до църквата Свети Луи, където кардиналът на
Лотарингия изпя едно Те Deum… Изработен бе медал за възпоменание на
клането, а във Ватикана все още могат да се видят три фрески от
Вазарий, описващи атаката срещу адмирала, краля, който планира в съвета
заговора за клането, и самото клане. Григорий изпрати на Карл Златната
роза, а четири месеца след клането… слушаше със задоволство
проповедта на един френски свещеник…, който говореше за “оня ден,
изпълнен с такова щастие и радост, когато пресветият отец получил
новината и тържествено отишъл да благодари на Бога и на Св. Луи” (Хенри
Уайт. Клането на св. Вартоломей. Гл. 14, параграф 34).
Същият дух, който вдъхнови клането на Вартоломеевата нощ, ръководеше и
сцените на революцията. Исус Христос бе обявен за натрапник, а общият
вик на френските безбожници бе: “Унищожете мизерника!” (имаха предвид
Христос). Дръзкото богохулство срещу Небето и отвратителното нечестие
вървяха ръка за ръка. Най-подлите хора, най-безпътните чудовища на
жестокостта и порока бяха най-много възвишавани и възхвалявани. Чрез
всичко това на Сатана се отдаваше върховна почит; а Христос, с Неговите
качества на истина, чистота и самоотвержена любов, биваше разпъван.
“Звярът, който възлиза от бездната, ще воюва против тях, ще ги победи и
ще ги убие.” Атеистичната сила, управляваща във Франция по време на
Революцията, и царящият терор подхванаха война срещу Библията, каквато
светът никога не бе виждал. Божието слово бе забранено от Националното
събрание. Библиите бяха събирани и публично изгаряни с всички възможни
прояви на презрение. Божият закон бе потъпкан. Библейските нареждания
бяха отменени. Седмичният почивен ден бе отхвърлен и на негово място
всеки десети ден биваше посвещаван на гуляи и богохулство. Кръщението и
причастието бяха забранени. На местата за погребение се слагаха ярки
надписи, обявяващи смъртта за вечен сън.
Казваше се, че страхът от Бога не само не е начало на мъдростта, но е
толкова далеч от нея, че всъщност е начало на глупостта. Бе забранена
всякаква религиозна служба и поклонение, освен поклонението пред
свободата и отечеството. “Законният епископ на Париж бе повикан за
главната роля в най-безсрамния и скандален фарс, игран някога пред
лицето на народното представителство… Той бе доведен в пълно служебно
облекло, за да заяви пред конвента, че религията, на която е учен
толкова много години, е била във всяко отношение само попски хитрости
без основа нито в историята, нито в свещената истина. Той отхвърли с
тържествени и ясни думи съществуването на Божеството, на Чието
поклонение се бе обрекъл да служи, и се посвети на поклонение на
свободата, равенството, добродетелта и нравствеността. След това сложи
на масата епископската си украса и отличия и получи братска прегръдка
от председателя на конвента. И други отстъпили от вярата свещеници
последваха примера на този прелат” (Скот. Т. I, гл. 17).
“И земните жители ще се зарадват за тях, ще се развеселят и един
другиму ще си пращат подаръци, защото тия два пророка са мъчили
жителите на земята.” Безверна Франция бе смълчала укоряващия глас на
Божиите двама свидетели. Словото на истината лежеше мъртво из улиците й
и тези, които бяха против изискванията и ограниченията на Божия закон,
сега ликуваха. Хората открито въстанаха срещу Царя на Небето. Също
както грешниците в древността викаха: “От где знае Бог? И: Има ли
знание у Всевишния?” (Пс. 73:11).
С богохулна дързост, почти не за вярване, един от свещениците при новия
режим каза: “Боже, ако Ти съществуваш, отмъсти за Твоето осквернено
име. Аз Те предизвиквам! Ти оставаш мълчалив; не смееш да пуснеш Твоите
мълнии. Кой след всичко това ще вярва в Твоето съществуване?”
(Раклетел. История. Т. II, с. 309; в: Сър Арчибалд Алисън. История на
Европа. Т. I, гл. 10). Какво точно ехо на фараоновия въпрос е това:
“Кой е Йехова, та да послушам гласа Му?” “Не познавам Йехова!”
“Безумният рече в сърцето си: Няма Бог!” (Пс. 14:1). А за изопачаващите
истината Господ заяви: “…Безумието им ще стане известно на
всичките…” (2 Тимотей 3:9). Скоро след като отрече поклонението на
живия Бог, “Всевишния и превъзнесения, Който обитава вечността”,
Франция изпадна в най-низко езичество – въведе поклонение на Богинята
на разума в лицето на една безпътна жена. Историкът казва: “Една от
церемониите на това безумно време е ненадмината по своята абсурдност,
съчетана с безбожие. Вратите на Конвента се отвориха за група
музиканти, които предшестваха общинското тяло. То влезе с тържествена
процесия, пеейки химн в чест на свободата. Придружаваше го забулена
жена – обект на бъдещото поклонение, която те нарекоха Богиня на
разума. Вътре жената бе разбулена най-тържествено и поставена отдясно
на президента. Всички познаха една балерина от операта… На нея, като
на най-подходящ представител на онзи разум, на който се покланяха,
националният Конвент на Франция отдаде публично поклонение.
Безбожното и смешно фокусничество стана мода. Издигането на Богинята на
разума бе подновявано и му се подражаваше от всички и навсякъде, където
жителите желаеха да се покажат достойни за висотата на Революцията”
(Скот. Т. I, гл. 17).
Ораторът, представил поклонението на разума, каза: “Законодатели!
Фанатизмът е отстъпил на разума. Мътните му очи не можаха да понесат
блясъка на светлината. Днес толкова много хора се събраха под тези
готически сводове, в които за първи път отекна ехото на истината. Там
французите отпразнуваха единственото истинско богослужение – на
Свободата, на Разума. Там създадохме нови желания за успеха на
републиканските оръжия. Там изоставихме бездушните идоли заради разума,
за този одушевен образ, шедьовърът на природата” (М. А. Тиер. История
на Френската революция. Т. 2, с. 370, 371).
Когато богинята бе въведена в Конвента, президентът пое ръката й и,
обръщайки се към събранието, каза: “Смъртни, спрете да треперите пред
безпомощните мълнии на един Бог, Когото страховете ви са създали.
Отсега нататък не признавайте друго божество освен Разума. Предлагам ви
неговия най-чист и най-благороден образ; ако трябва да имате идоли,
жертвайте само на такива като този… Падни пред августейшия сенат, о,
покривало на Разума!
Богинята, след като бе прегърната от президента, бе качена на
великолепна кола и сред огромна тълпа бе отведена в катедралата Нотр
Дам, за да заеме мястото на Божеството. След това бе издигната на
главния олтар и прие поклонението на присъстващите.” (Алисън. Т. 1, гл.
10.)
Наскоро след това последва публично изгаряне на Библията. Веднъж
“Народното дружество на музея” влезе в залата на общинския съвет,
викайки: “Vive la Raison!*” и носейки на върха на един прът
полуизгорелите останки на няколко книги – между тях молитвеници,
литургични книги, както и Стария и Новия завет, които, по думите на
президента, “изкупиха в големия огън всички глупости, извършени от
човешката раса”. (Парижко списание. 1793 г., N 318; цитирано в: Буше-Ру
– Сборник по парламентарна история. Т. 30, с. 200, 201.)
Именно папството започна делото, което атеизмът довършваше. Римската
политика бе подготвила социалните, политическите и религиозните
условия, тласкащи Франция към гибел. В описанията на ужасите на
революцията един писател казва: “За тези ексцесии са отговорни тронът и
църквата”. (Виж приложението.) Ако трябва да се отсъди съвсем точно, те
трябва да бъдат приписани на църквата. Папството бе отровило умовете на
кралете срещу Реформацията, за да я смятат за противник на короната и
елемент за раздори, фатален за мира и целостта на нацията. Чрез това
средство злият гений на Рим вдъхваше най-отвратителната жестокост и
най-тежкото потисничество, които можеха да произлязат от царската
власт.
Духът на свободата съпровождаше Библията. Навсякъде, където се приема-
ше евангелието, умовете на хората се пробуждаха. Те започваха да
отхвърлят оковите, държали ги в робството на невежеството, порока и
суеверието. Започваха
* Да живее разумът!
да мислят и да действат като разумни хора. Монарсите виждаха това и
трепереха за тиранията си.
Рим не се забави да разпали страховете им. През 1525 г. папата каза на
френския регент: “Тази мания (протестантството) не само че ще обърка и
унищожи религията, но и всички князе, благородници, закони, ред и
класи” (Г. дьо Фелис. История на протестантите във Франция. Кн. 1, гл.
2, параграф 8). Няколко години по-късно един папски нунций предупреди
краля: “Сир, не се мамете. Протестантите ще прекатурят както
религиозния, така и всякакъв граждански ред… Тронът е също толкова в
опасност, както и олтарът… Въвеждането на нова религия трябва
неминуемо да доведе и до ново управление” (Д`Обине. История на
Реформацията по времето на Калвин. Кн. 2, гл. 36). И теолозите
предизвикваха предразсъдъците на хората, като заявяваха, че
протестантското учение “подмамва хората към новости и глупости; ограбва
краля от верноподаническите чувства на неговите поданици и опустошава
както църквата, така и държавата”. Ето как Рим успя да настрои Франция
срещу Реформацията. “Именно за да се подкрепи тронът, да се запазят
благородниците и да се защитят законите, мечът на преследването бе
издигнат най-напред във Франция” (Уайли. Кн. 13, гл. 4).
Едва ли управниците на страната предвиждаха последиците от тази гибелна
политика. Ученията на Библията биха посели в умовете и в сърцата на
хората тъкмо тези принципи на справедливост, въздържание, истина,
равенство и доброжелателство, които представляват самия крайъгълен
камък на благополучието на всяка нация. “Правдата възвишава народ…”
“…защото престолът се утвърждава с правда.” (Пр. 14:34; 16:12).
“Правдата ще издейства мир и сетнината на правдата ще бъде покой и
увереност до века” (Исая 32:17). Покорният на Божия закон ще зачита
най-вярно законите на своята страна и ще им се покорява. Който се бои
от Бога, ще почита и царя в неговото упражняване на справедливост и
законна власт. Но нещастна Франция забрани Библията и анатемоса
учениците й. Столетие след столетие хора на принципа и честността, хора
с голяма интелектуална проницателност и морална сила, имали куража да
изповядат публично убежденията и вярата си и да страдат за истината – в
продължение на векове те работеха като роби в галериите, умираха на
кладите или гниеха в килиите на занданите. Хиляди и хиляди намираха
спасение в бягството; и това продължи двеста и петдесет години след
началото на Реформацията.
През този дълъг период, едва ли е имало поколение французи да не е било
свидетел на това, как учениците на евангелието бягат пред безумната
ярост на преследвача и отнасят със себе си способностите, изкуствата,
трудолюбието, реда, с които обикновено превъзхождаха другите, и
обогатиха далите им убежище страни. И колкото повече даваха на другите
държави тези ценности, толкова повече лишаваха от тях собствената си
страна. Ако по това време всички изгонени от Франция се бяха задържали
в нея; ако през тези триста години трудолюбието на прокудените бе
прилагано на местна почва; ако през тези триста години тяхното умение
се използваше за развитието на индустрията; ако творческият им гений и
аналитичната им мощ биха обогатявали литературата и развивали науката;
ако мъдростта им бе ръководила нейните съвети; ако храбростта им бе
извоювала нейните победи; ако справедливостта им бе създавала законите
й и религията на Библията бе укрепвала интелекта и управлявала съвестта
на нейния народ – каква би била славата на Франция днес! Каква велика,
цветуща и щастлива страна, образец на народите, би била тя!
Но един сляп и неумолим фанатизъм прогони от нейната земя всеки учител
на добродетел, всеки борец за ред, всеки честен защитник на трона. На
хората, които щяха да направят своята страна “прочута и славна” на
земята, бе казано: “Изберете едно от двете – клада или заточение”.
Накрая гибелта на страната бе пълна: не остана никаква съвест, за да
бъде забранявана; никаква религия, за да бъде завлечена на кладата;
никакъв патриотизъм, за да бъде прокуден на заточение” (Уайли. Кн. 13,
гл. 20). И Революцията с всичките й страхотии бе ужасният резултат от
това.
“С бягството на хугенотите във Франция настана всеобщ упадък.
Процъфтяващи индустриални градове западнаха; плодородни райони се
превърнаха в местни пустини; интелектуална тъпота и морално падение
следваха един период на нежелан прогрес. Париж стана огромен бедняшки
приют. Смята се, че в началото на революцията броят на бедняците,
очакващ помощта на кралската щедрост, е бил двеста хиляди. Сред тази
деградираща нация процъфтяваха единствено йезуитите и чрез ужасна
тирания управляваха църкви и училища, затвори и галерии.”
Евангелието щеше да разреши на Франция онези политически и социални
проблеми, които объркаха умението на нейните законодатели,
духовенството, и кралят й и накрая тласнаха страната към анархия и
гибел. Но под господството на Рим хората бяха загубили благословените
уроци на Спасителя за себепожертвувателната и самоотвержена любов. Бяха
отклонявани от практикуването на себеотрицание за доброто на другите.
Богатите не чувстваха никаква вина, че потискат бедните, а бедните –
никаква помощ в своето робство и упадък. Себелюбието на богатите и
силните растеше все по-явно и потискаше все повече. В продължение на
векове алчността и разпуснатостта на благородниците водеше до жестоко
ограбване на селяните. Богатите онеправдаваха бедните, бедните мразеха
богатите.
В много провинции благородниците владееха именията, а трудещите се
класи бяха само наематели. Те зависеха от милостта на земевладелците и
бяха принуждавани да се подчиняват на безбожните им изисквания. Бремето
по издръжката на църквата и държавата падаше върху средната и низшата
класа, облагана от гражданските власти и духовенството с тежки данъци.
“Удоволствието на благородниците се смяташе за върховен закон;
фермерите и селяните можеха да умират от глад – угнетителите им не
искаха и да знаят за това… Народът бе принуждаван да се съобразява
изключително с интересите на земевладелеца. Животът на земеделските
работници бе живот на непрестанен труд и необлекчавана от нищо мизерия;
към оплакванията им, ако те изобщо смееха да се оплакват, се отнасяха с
дръзко презрение. В тази система на всеобща поквара съдилищата винаги
даваха право на благородника; съдиите биваха публично подкупвани; а и
най-малките капризи на аристократите имаха силата на закон. От
данъците, които светските големци, от една страна, и духовенството, от
друга, изтръгваха от простия народ, едва половината стигаха до
кралската или епископската съкровищница; останалото се разпиляваше за
разюздано самоугодничество. А ограбващите по този начин съподаниците
си, биваха освобождавани от данъци и съгласно закона или обичая имаха
достъп до всички държавни служби. Членовете на привилегированите класи
наброяваха сто и петдесет хиляди души и, за да бъдат задоволявани,
милиони биваха осъждани на безнадежден и унизителен живот.”
Кралският двор се бе отдал на лукс и разюздан живот. Доверието на
народа към управниците беше нищожно. Съществуваше подозрението, че
мерките на правителството са коварни и егоистични. Повече от половин
столетие преди Революцията тронът се заемаше от Луи ХV, който даже и в
онези зли времена се славеше като ленив, лекомислен и чувствен монарх.
При тази покварена и жестока аристокрация, обедняла и невежа нисша
класа, финансово затруднена държава и изчерпал търпението си народ, не
бе нужно човек да има пророческо око, за да предвиди надвисналия ужасен
взрив. На предупрежденията на съветниците си кралят обикновено
отговаряше: “Опитайте да направите така, че всичко това да продължи,
докато съм жив; след смъртта ни да става каквото ще.” Напразно се
настояваше за необходимостта от реформа. Той виждаше злините, но нямаше
нито куража, нито силата да ги преодолее. Участта, очакваща Франция, бе
твърде точно изказана в неговия безчувствен и егоистичен отговор –
“След мен – потоп!”
Рим използва егоизма на кралете и управляващите класи и им помогна да
държат народа в робство. Той знаеше добре, че по този начин държавата
ще бъде отслабена и предполагаше, че ще може да задържи в робство както
управници, така и народ. С предвидливата си политика бе разбрал, че за
да може да пороби успешно хората, трябва да окове душите им; че най-
сигурният начин да им попречи да се освободят от робството си е да им
се отнеме свободата. Хиляди пъти по-ужасен от физическите страдания,
възникнали като резултат от тази политика, бе моралният упадък. Лишен
от Библията и оставен на фанатизма и егоизма, народът бе обгърнат от
мрака на невежество и предразсъдъци, бе потънал в пороци, неспособен да
се управлява сам.
Но от всичко това произлезе нещо коренно различно от намеренията на
Рим. Вместо да държи масите в сляпо подчинение на своите догми, той ги
направи неверници и революционери. Романизмът бе презиран като попски
хитрости. Духовенството бе смятано за отговорно за потисничеството.
Единственият бог, когото познаваха, бе богът на Рим; единствената им
религия – неговите учения. Алчността и жестокостта му смятаха за
законни плодове на Библията и не желаеха да имат нищо общо с нея.
Рим бе представил изкривено характера на Бога и бе изопачил Неговите
изисквания. Сега хората отхвърляха както Библията, така и Автора й. Рим
бе изисквал сляпа вяра в догмите, претендирайки, че те са одобрени от
Писанията. Като реакция Волтер и неговите сподвижници отхвърлиха изцяло
Божието слово и разпръскваха навсякъде отровата на неверието. Рим бе
притискал народа под желязната си пета и сега масите, унижени и
докарани до оскотяване, отхвърлиха всякакво ограничение. Разярени от
блестящата измама, на която толкова дълго време са отдавали почит,
заедно с нея не приеха и истината. И бъркайки слободията със свободата,
робите на порока ликуваха във въображаема свобода.
В началото на Революцията, със съгласието на краля, на народа се даваше
представителство, надвишаващо това на благородниците и духовенството,
взети заедно. Така властта премина в негови ръце; но той не бе
подготвен да я употреби мъдро и умерено. Жадни да поправят неправдите,
от които сами бяха страдали, народните маси решиха да предприемат
преобразяване на обществото. Поруганото простолюдие, чиито умове бяха
изпълнени с горчиви и дълго време събирани спомени за зло, реши да
промени коренно мизерията и да си отмъсти на онези, които смяташе за
автори на страданията си. Измъчените приложиха урока, научен от
тиранията и станаха потисници на потискалите ги.
Нещастна Франция устрои кървава жетва на семето, което сама бе посяла.
Ужасни бяха резултатите от подчиняването й на могъществото на Рим. Там,
където в началото на Реформацията тя под влиянието на романизма издигна
първата клада, на същото място Революцията издигна първата гилотина. На
мястото, където през шестнадесети век бяха изгорени първите вярващи
протестанти, в осемнадесети век бяха гилотинирани първите жертви. С
отхвърлянето на евангелието, което щеше да й донесе изцеление, Франция
бе отворила широко вратите за неверието и гибелта. Когато ограниченията
на Божия закон бяха пренебрегнати, се разбра, че държавните закони са
неспособни да спрат мощните вълни на човешките страсти. И нацията
тръгна неудържимо към бунт и анархия. Войната срещу Библията откри ера,
позната в историята като Терора. Мирът и щастието бяха прокудени от
домовете и от сърцата на хората. Никой не можеше да бъде сигурен.
Тържествуващият днес, биваше заподозрян и осъден утре. Свободно се
ширеха насилие и разврат.
Кралят, духовенството и благородниците бяха подложени на жестокостите
на един възбуден и полудял народ. Екзекуцията на краля само разпали
жаждата за отмъщение и издалите заповедта за неговата смърт, скоро го
последваха на ешафода. Определено бе всеобщо клане на всички
заподозрени във враждебност спрямо Революцията. Затворите бяха
претъпкани, като по едно време бяха побрали повече от двеста хиляди
пленници. Градовете на кралството бяха свидетели на ужасни сцени. Една
революционна партия се обявяваше против друга и Франция се бе
превърнала в обширно бойно поле, където борещите се маси биваха
помитани от яростта на страстите си. “В Париж метежите следваха един
след друг и гражданите бяха разделени на различни фракции, които,
изглежда, нямаха никаква друга цел освен взаимното си изтребление.” И
като добавка към общото бедствие нацията се включи в продължителна и
опустошителна война с великите сили на Европа. “Страната бе почти
банкрутирала, армията силно негодуваше за неизплатени заплати,
парижаните гладуваха до смърт, провинциите бяха опустошавани от
разбойници, цивилизацията почти изгасваше в анархия и разпуснатост.”
Народът бе научил твърде добре уроците по жестокост и мъчения,
предадени му така старателно от Рим. Дошъл бе най-сетне денят на
отплата. Сега вече не учениците на Исус бяха хвърляни в занданите и
влачени по кладите. Те отдавна бяха загинали или се намираха в
изгнание. Безпощадният Рим сега сам изпитваше смъртоносната сила на
тези, които бе обучил да се наслаждават на кръвопролитни дела.
“Примерът на преследването, който духовенството на Франция бе давало в
продължение на толкова векове, сега му се върна със забележителна сила.
Ешафодите почервеняха от кръвта на свещеници. Галерите и затворите,
претъпкани някога с хугеноти, сега бяха наблъскани с техните гонители.
Оковано на пейките и движещо мъчително веслата, римското католическо
свещеничество преживяваше на свой ред всички онези страдания, които
неговата църква така щедро бе налагала на благородните еретици. (Виж
Приложението.)
После дойдоха дните, когато най-варварският от всички кодекси се
прилага-ше от най-варварското от всички съдилища; когато човек не
можеше да поздрави съседа си или да се помоли…, без с това да
извърши углавно престъпление, изискващо живота му; когато шпионите
дебнеха на всеки ъгъл; когато гилотината работеше усилено всяка сутрин;
когато затворите бяха препълнени до краен предел, както кораб с роби;
когато каналите отнасяха пяната на кръвта в Сена… Докато по улиците
на Париж претъпканите с жертви коли ги отнасяха ежедневно до мястото на
екзекуцията, проконсулите, изпратени в департаментите от Конвента,
пируваха с нечувана жестокост, непозната дори в столицата. Ножът на
смъртоносната машина се вдигаше и падаше твърде бързо, за да смогне с
клането. Дълги редици пленници бяха поваляни с картеч. Дупки бяха
пробивани на дъното на лодките, пълни с жертви на якобинците. Лион бе
превърнат в пустиня. В Арас на затворниците бе отказвана даже милостта
за бърза смърт. По цялото протежение на Лоара, от Сомюр до морето,
големи ята врани и лешояди пируваха над голите трупове, преплетени в
най-отвратителни пози. Нямаше милост нито към пол, нито към възраст.
Броят на младите седемнадесетгодишни момчета и момичета, убити от това
жестоко управление, се изчисляваше на стотици. Бебета, изтръгнати от
майчината гръд, бяха подхвърляни от копие на копие из якобинските
редици.” (Виж Приложението.) За краткото време от десет години загинаха
милиони човешки същества.
Всичко бе както Сатана искаше. Той бе работил през вековете, за да
постигне точно това. Неговата политика е измама от началото до края, а
твърдото му намерение е да нанася зло и мъка на хората, да обезобразява
и осквернява Божието дело, да осуетява Божествената цел на благоволение
и любов и по този начин да причинява скръб на Небето. След това, чрез
своето измамно изкуство той заслепява умовете на хората и ги подвежда
да хвърлят вината за неговото дело върху Бога, като че всичкото
нещастие е резултат от плана на Твореца. Така, когато онези, които чрез
своята жестока мощ е довел до деградация и окаяност, придобият
свободата си, сам ги подтиква да стигнат до крайности и жестокости. А
после картината на необуздан произвол се посочва от тираните и
потисниците като резултат от свободата.
Открие ли се заблудата под една одежда, Сатана я маскира в друга и
множествата я приемат жадно, както първата. Когато хората откриха, че
романизмът е измама и Сатана не можеше вече чрез него да ги води до
престъпване на Божия закон, започна да им внушава, че всяка религия е
измама и Библията – басня. А отхвърляйки Божествените повели, хората се
отдаваха на необуздано нечестие.
Фаталната заблуда, донесла такова нещастие на Франция, бе незачитането
на великата истина, че свободата е залегнала в предписанията на Божия
закон. “Дано би послушал ти заповедите Ми! Тогава мирът ти щеше да бъде
като река и правдата ти като морските вълни.” “Мир няма за
нечестивите.” “Но всеки, който Ме слуша, ще живее в безопасност и ще
бъде спокоен, без да се бои от зло” (Исая 48:18, 22; Пр. 1:33)
Атеисти, неверници и вероотстъпници се противопоставят и отричат Божия
закон; но резултатите от тяхното влияние доказват, че благополучието на
човека е свързано с послушанието му на Божествените предписания.
Нежелаещите да прочетат този урок от Божията книга, трябва да го научат
от историята на народите.
Когато Сатана работеше чрез римската църква, за да отклонява хората от
покорност, действието му бе така маскирано, че последвалите деградация
и нещастия не изглеждаха като плод на престъпление. А и неговата мощ бе
до голяма степен обезсилена от действието на Божия Дух, затова
намеренията му не успяха да постигнат пълния си ефект. Хората не
проследиха последиците и не откриха източника на своите нещастия. Но в
Революцията Божият закон бе открито отхвърлен от Националното събрание.
И по времето на Терора действието – причина и следствие, можеше да се
види от всички.
Когато Франция публично отхвърли Бога и забрани Библията, безчестните
хора и духовете на мрака ликуваха, че са постигнали тъй дълго желаната
цел – царство, свободно от ограниченията на Божия закон. “Понеже
присъдата против нечестиво дело не се изпълнява скоро, затова сърцето
на човешките чада е всецяло предадено да струва зло” (Екл. 8:11). Но
престъпването на един справедлив и праведен закон неизбежно има за
резултат нещастие и гибел. Макар и да не се наказва веднага, нечестието
на хората неизбежно издейства съдбата им. Вековете на
вероотстъпничество и престъпление бяха “натрупали гняв”за деня на съда;
а когато границата на нечестието бе премината, презиращите Бога научиха
– но твърде късно, че е страшно да изчерпиш Божието търпение.
Обуздаващият юздите на жестоката сатанинска сила Божи Дух бе в голяма
степен оттеглен и на този, единствената наслада на когото е нещастието
на хората, бе позволено да изпълнява волята си. Избралите бунта бяха
оставени да пожънат плодовете на своя избор, а страната се изпълни с
престъпления, твърде ужасни, за да се опишат с перо.
От опустели провинции и разорени градове се чуваше ужасен вик, вик на
най-горчива мъка. Франция бе разтърсена като от земетресение. Религия,
закон, обществен ред, семейство, държава и църква – всичко беше сразено
от безбожната ръка, вдигнала се срещу Божия закон. Вярно казваше
мъдрецът: “…нечестивият ще падне чрез своето нечестие” (Пр. 11:5).
“Ако и грешникът да струва зло сто пъти и да дългоденства, пак аз това
зная, че ще бъде добре на ония, които се боят от Бога, които се боят
пред Него. А на нечестивия не ще бъде добре…” (Екл. 8:12, 13).
“Понеже намразиха знанието и не разбраха страха от Господа.” “Затова
ще ядат от плодовете на своя си път и ще се наситят от своите си
измислици” (Пр. 1:29, 31).
Божиите верни свидетели, убити от богохулната сила, която “възлиза от
бездната”, нямаше да мълчат за дълго. “А след трите и половина дни
влезе в тях жизнено дишане от Бога и те се изправиха на нозете си; и
голям страх обзе ония, които ги гледаха” (Откр. 11:11). През 1793 г.
декретът, който забраняваше Библията, бе гласуван от френското Народно
събрание. Три години и половина по-късно същото това законодателно тяло
гласува една резолюция, отменяща този декрет и осигуряваща търпимост на
Писанията. Светът стоеше вцепенен пред огромната вина, последвала след
отхвърлянето на Свещените слова, и хората съзнаваха необходимостта от
вяра в Бога и в Неговото Слово като основа на добродетелта и морала.
Господ казва: “Кого си обидил и похулил ти? И против Кого си говорил с
висок глас и си надигнал нагоре очите си? Против светия Израилев” (Исая
37:23). “Затова ето, ще ги направя тоя път да познаят, ще ги направя да
познаят ръката Ми и силата Ми; и те ще познаят, че името Ми е Йехова”
(Еремия 16:21).
За двамата свидетели пророкът заявява по-нататък: “А те чуха силен глас
от Небето, който им казваше: Възлезте тука. И възлязоха на Небето в
облак; и неприятелите им ги видяха” (Откр. 11:12). От времето, когато
Франция обяви война на двамата Божии свидетели, те за пръв път бяха на
такава почит. През 1804 г. бяха организирани Британското и
Чуждестранното библейски дружества с безброй разклонения по цяла
Европа. През 1816 г. бе основано Американското
картина
Елегантна страница от Гутенберговата Библия, издадена около 1455 г.,
съчетаваща изкуството на печатаря с декорациите на художника. Имало и
по-прости екземпляри, които се продавали веднага, щом излезели от
пресата. Германската Лутерова Библия претърпяла 430 издания още докато
той бил жив. Неговите трактати се продавали по някалко стотинки
копието.
библейско дружество. Когато бе образувано Британското дружество,
Библията бе вече печатана и разпространявана на петдесет езика.
Оттогава насам тя се превежда на стотици езици и диалекти. (Виж
Приложението.)
През петдесетте години преди 1792 г. бе обръщано малко внимание на
работата на чуждестранните мисии. Не се основаха нови общества и имаше
много малко църкви, полагащи някакви усилия да разпространяват
християнството в езическите страни. Но към края на осемнадесети век
настъпи голяма промяна. Хората бяха недоволни от резултатите на
рационализма и осъзнаха необходимостта от Божествено откровение и
практическа религия. Посветеният на Бога Кари, станал в 1793 г. първия
английски мисионер в Индия, запали наново пламъка на мисионерските
опити в Англия. В Америка, двадесет години по-късно, в резултат на
ревностните усилия на едно студентско дружество, в което бе и Адонирам
Джадсън, бе образувано Американското тяло на чуждите мисии. Под негово
покровителство Джадсън отиде като мисионер от Съединените щати в Бирма.
Оттогава нататък чуждите мисии отбелязваха небивал растеж. (Виж
Приложението.)
Подобренията в книгопечатането дадоха силен тласък на работата по
разпространяването на Библията, увеличените възможности и улеснения за
общуване между отделните страни, срутването на древните бариери от
предразсъдъци и национална недостъпност, както и отнемането на
светската власт на римския понтифекс – всичко това отвори пътя за
свободното навлизане на Божието слово. Години наред Библията се
продаваше безпрепятствено по улиците на Рим и днес вече я има във всяка
част на земното кълбо.
Някога неверникът Волтер бе казал самохвално: “Омръзнало ми е да слушам
хората да повтарят, че дванадесет мъже са основали християнската
религия. Аз ще докажа, че един човек е достатъчен да я събори.” Един
век бе минал от неговата смърт. Милиони се бяха присъединявали към него
в борбата срещу Библията. Но тя не само че не бе унищожена, а напротив,
там, където по времето на Волтер имаше сто екземпляра от Божията книга,
сега има хиляда. Или, ако се изразим с думите на един от първите
реформатори – “Библията е наковалня, която е била използвана от много
чукове”. Господ казва: “Ни едно оръжие, скроено против тебе, не ще
успее. И ще победиш всеки език, който би се повдигнал против тебе в
съд” (Исая 54:17).
“…словото на нашия Бог ще остане до века.” “Всичките Му заповеди са
непоколебими; утвърдени са до вечни векове, като са направени във
вярност и правота” (Исая 40:8; Пс. 111:7, 8). Всичко, изградено на
човешки авторитет, ще се разруши; но основаното на скалата на Божието
непроменимо слово, ще остане до века.