Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

16. Бреговете на свободата – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

16. Бреговете на свободата – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Английските реформатори, макар че отхвърляха учението на романизма,
бяха задържали много от формите на неговото богослужение. Авторитетът и
вярата на Рим бяха отречени, но не малко от обичаите и церемониите му
бяха вмъкнати в богослужението на англиканската църква. Твърдеше се, че
те не били въпрос на съвестта, че макар и да не са заповядани в
Писанието и следователно не са съществени, все пак, понеже не са
забранени, по естество не са и опасни. Да се следват, спомагало за
намаляване на пропастта, отделяща реформираните църкви от Рим. И
твърдеше се още, че били улеснили приемането на протестантската вяра от
романистите.
За консерваторите и склонните на компромис тези аргументи изглеждаха
логични. Но имаше и друга група хора, които не разсъждаваха така.
Фактът, че обичаите “искаха да сложат мост над пропастта между Рим и
Реформацията”, (Мартин. Т. V, с. 22) бе за тях решителен аргумент да не
ги приемат. Схващаха ги като знаци на робството, от което бяха избавени
и към което нямаха никакво намерение да се връщат. Разсъждаваха, че в
Словото Си Бог е установил правилата за богослужение и че хората не
могат произволно да прибавят или да премахват нещо от тях. Самото
начало на големия упадък се състоеше в стремежа да се допълни Божият
авторитет с този на църквата. Рим започна с налагането на онова, което
Бог не бе забранил, и завърши със забраняване на онова, което Бог
изрично бе изисквал.
Много хора сериозно желаеха да се върнат към чистотата и простотата на
първата църква. В голяма част от установените в англиканската църква
обичаи те виждаха паметници на идолопоклонничество и не можеха с чиста
съвест да участват в богослужението. А църквата от своя страна,
поддържана от гражданската власт, не позволяваше никакво отклонение от
формите си. Посещението на службите й се изискваше чрез закон и
всякакви неофициални събирания за богослужение бяха забранявани под
страх от наказание със затвор, изгнание и смърт.
В началото на седемнадесетото столетие монархът, току-що възкачен на
английския престол, заяви решението си да принуди пуританите “да се
съобразяват с другите, или… да ги изгони от страната, или нещо още
по-лошо” (Джордж Банкрофт. История на САЩ. Ч. 1, гл. 12, параграф 6).
Преследвани, малтретирани и затваряни, те не виждаха в бъдещето
обещание за по-добри дни и мнозина от тях отстъпиха пред убеждението,
че за желаещите да служат на Бога съобразно съвестта си “Англия
престава завинаги да е обитаемо място” (Дж.Г.Палфри. История на Нова
Англия. Гл. 3, параграф 43). Накрая някои се решиха да потърсят убежище
в Холандия. Бяха изправени пред трудности, загуби, затвор. Намеренията
им бяха изкривявани и тълкувани погрешно, а самите те – предавани в
ръцете на неприятели. Но постоянството им в края на краищата се увенча
с успех. Гостолюбивите брегове на Холандската република им станаха
прибежище.
В бягството си бяха изоставили къщи, имоти и средства за съществуване.
Бяха чужденци в друга страна, сред хора с друг език и обичаи. Бяха
принудени да търсят нови и непознати професии, за да си изкарват хляба.
Мъже на средна възраст, прекарали целия си живот в обработване на
земята, сега трябваше да учат занаяти. Но приеха това положение
безропотно. Макар често притискани от бедност, благодаряха на Бога за
благословенията, които все още им се даваха, и намираха радост в
спокойното духовно общуване. “Те знаеха, че са странници и не държаха
много на другите неща; издигайки очите си към небето, най-скъпото им
отечество, се успокояваха” (Банкрофт. История на САЩ. Ч. 1, гл. 12,
параграф 15).
Сред изгнаничество и трудности, любов и вяра ставаха по-силни.
Уповаваха се на Божиите обещания и Бог не ги остави в нуждата. Ангелите
Му бяха на тяхна страна, за да ги окуражават и подкрепят. И когато
Божията ръка им посочи през морето друга страна, където биха могли да
си основат държава и да оставят на децата си скъпото наследство на
религиозна свобода, без да трепнат се впуснаха напред по пътя, показан
от Провидението.
Бог бе допуснал изпитания на Своите чеда, за да ги приготви за
изпълнението на милостивия Си за тях план. Църквата беше смирена и
унизена, за да бъде след това възвишена. Бог възнамеряваше да открие
силата Си в нейна полза и да даде пред света още едно доказателство, че
няма да остави доверяващите се Нему. Бе направлявал събитията така, че
гневът на Сатана и съзаклятията на зли човеци да се обърнат за Негова
прослава и да изведат народа Му на сигурно място. Преследването и
изгнаничеството подготвяха пътя към свободата.
Когато за първи път се видяха принудени да напуснат англиканската
църква, пуританите сключиха помежду си тържественото обещание като Божи
свободен народ “да вървят заедно във всички Негови пътища, които им
бяха познати или биха им се открили в бъдеще” (Дж. Браун. Отците
поклонници. С. 74). Такъв беше истинският дух на реформа, живият
принцип на протестантството. С такива намерения странниците напуснаха
Холандия, за да намерят убежище в Новия Свят. Джон Робинсън, техният
пастор, задържан по Божие провидение да не ги придружи, в прощалната си
реч към изгнаниците каза:
“Братя, ние скоро ще се разделим и Господ знае дали ще бъда жив да видя
някога лицата ви. Но независимо дали Той е определил това, или не, аз
ви заклевам пред Него и пред Неговите блажени ангели да не ме следвате
по-далеч, отколкото аз съм следвал Христос. Ако Бог ви открие нещо чрез
някой друг Свой инструмент, бъдете готови да го приемете тъй, както
бяхте готови да приемете всяка истина от моето проповядване; защото аз
съм твърдо уверен, че Господ има да изяви повече истина и светлина от
Своето свято слово” (Мартин. Т. V, с. 70).
“От моя страна, аз не мога достатъчно да оплача състоянието на реформи-
раните църкви, които са стигнали до известно стъпало в религията и не
искат да отидат по-нататък от инструментите, довели ги до Реформацията.
Лутераните не могат да бъдат извлечени по-далеч от това, което видя
Лутер; …а калвинистите, както виждате, са заседнали там, където ги бе
оставил този велик Божи мъж, който, обаче, не виждаше тогава всички
неща. Това е нещастие, което трябва много да бъде оплаквано. Защото,
макар в своето време да бяха горящи и светещи лампи, тези мъже все пак
не познаваха пълния Божи съвет, но ако живееха днес, биха приели
възторжено новата светлина, както получената най-напред” (Нийл. История
на пуританите. Т. 1, с. 269).
“Помнете вашия църковен завет, с който обещахте да ходите във всичките
посочени ви Господни пътища или които ще ви бъдат посочени. Помнете
вашето обещание и завет с Бога и един с друг, че ще приемете всяка
светлина и истина, която ви бъде открита от Неговото писано слово. Но в
същото време внимавайте, моля ви, в онова, което приемате като истина.
Преди това я сравнявайте и преценявайте с други текстове, защото не е
възможно християнският свят да излезе изведнъж от такава гъста
нехристиянска тъмнина или пък да се яви изведнъж пълното съвършенство
на знанието” (Мартин. Т. V, с. 70, 71).
Точно желанието за свобода на съвестта въодушевяваше странниците да
посрещнат смело опасностите на дългото пътуване през морето, да понесат
трудностите и рисковете на пустинята и с Божието благословение да
положат на американските брегове началото на една могъща нация. Но
макар че бяха честни и богобоязливи, все още не схващаха великия
принцип на религиозната свобода. Не бяха склонни да я преотстъпят на
други – за извоюването й бяха пожертвали толкова много. “Твърде малко
хора, даже от първите мислители и моралисти на седемнадесетото
столетие, имаха правилно разбиране за този велик принцип, продукт на
Новия завет, според който Бог се признава за единствения съдия на
човешката вяра” (Мартин. Т. V, с. 207). Учението, че Бог е поверил на
църквата право да контролира съвестта и да определя и наказва всяка
ерес, е едно от най-дълбоко вкоренените папски заблуди. Когато
отхвърлиха вярата на Рим, реформаторите не бяха съвсем освободени от
неговия дух на нетолерантност. Дълбоката тъмнина, с която папството
беше обвило света през време на многовековното си господство, не беше
още напълно разпръсната. Бей, един от водещите проповедници в колонията
Масачузетс, казваше: “Точно толерантността направи света
противохристиянски и църквата никога не си е причинявала вреда, когато
е наказвала еретиците” (пак там, с. 335). От колонистите бе приет
закон, че само църковни членове могат да имат глас в гражданското
управление. Образувана бе един вид държавна църква, като от всички се
изискваше да помагат за издръжката на духовенството, а съдиите бяха
овластени да потискат ересите. Така гражданската власт беше в ръцете на
църквата. И не след дълго тези мерки доведоха до неизбежния резултат -
преследване.
Единадесет години след основаването на първата колония Роджър Уилямс
пристигна в Новия свят. И той, както първите отци поклонници, бе дошъл,
заради религиозна свобода. За разлика от тях обаче видя онова, което те
май не бяха забелязали – че свободата е неотменимо право на всички,
каквато и да е вярата им. Той беше сериозен търсач на истината. И както
Робинсън смяташе, че е невъзможно всичката светлина от Божието слово да
е вече получена. Уилямс “беше първата личност в съвременното
християнство, която настояваше да се учреди гражданско управление,
основано на принципа за религиозна свобода и равенство на мненията пред
закона” (Банкрофт. Ч. I, гл. 15, параграф 16). Обяви, че задължението
на съдията е да наказва престъпленията, но не и да господства над
съвестта. “Обществото или съдиите могат да решат, казваше той, какви са
задълженията на човек към човека; но когато се опитат да предписват
задължения на човека към Бога, излизат извън рамките на своята власт и
тогава не можем да им се доверяваме напълно. Защото е ясно, че ако
съдията има властта, може да издаде закон, с който да налага едни
мнения и вярвания днес, други – утре, както са правили различни крале и
кралици на Англия и различни папи и събори на Римската църква; така че
вярванията се превръщат в истинска бъркотия” (Мартин. Т. V, с. 340).
Посещенията на религиозните служби, установени от църквата, ставаха
задължителни поради страха от глоба или затвор. “Уилямс порица този
закон. Най-лошият член от английския кодекс бе налагащият посещението
на енорийската църква. Според него да се принуждава някой да се
присъедини към хора от различно изповедание бе открито нарушение на
естествените права. Струваше му се лицемерие да се влачат на публично
богослужение нерелигиозните и нежелаещите…” “Никой не трябва да се
чувства задължен да се покланя или – добавяше той – да подкрепя
богослужението със средства против желанието си.” “Какво? – викаха
неговите противници, изумени от мнението му – Исус не казва ли, че
работникът е достоен за заплатата си?” “Да, отговаряше им, но по
отношение на онзи, който го наема” (Банкрофт. Ч. 1, гл. 15, с. 2).
Роджър Уилямс бе почитан и обичан като верен проповедник, като мъж с
редки дарби, с непреклонна честност и истинска благост. Той категорично
отричаше правото на гражданската власт да владее над църквата и
настояваше за религиозна свобода, а това противоречеше на интересите на
управниците. Твърдеше се, че ако се приложи новото учение “биха се
прекатурили основата на състоянието и управлението на страната” (пак
там, ч. I, гл. 15, параграф 10). Проповедникът бе осъден на заточение -
да напусне колониите на областта. За да избегне ареста, се принуди да
избяга посред зима, в студ и бури, и да търси убежище в девствената
гора.
“В продължение на четиринадесет седмици, казваше той, в най-лютото
годишно време, аз болезнено се лутах насам-натам, без да знам какво е
хляб или легло”. “Но враните в пустинята ме хранеха и някое дърво с
хралупа често ми служеше за подслон” (Мартин. Т. V, с. 349, 350). Така
осъществи трудното си бягство през снегове и непроходими гори. Най-
сетне намери подслон при едно индийско племе, спечелил доверието и
любовта му, докато се стараеше да ги посвети в евангелските истини.
След като бе скитал месеци наред от място на място, стигна до бреговете
на залива Нарагансет-Бей, където положи основите на първата в днешно
време държава, признаваща безусловно правото на религиозна свобода.
Основният принцип на неговата колония бе формулиран така: “Всеки ще има
свобода да служи на Бога според светлината на собствената си съвест”
(пак там, т. V, с. 357). Малката държава – остров Роуе, стана прибежище
на потиснатите и растеше и процъфтяваше, докато основните й принципи -
гражданска и религиозна свобода, станаха крайъгълните камъни на
Американската република.
В онзи важен, стар документ, който нашите праотци бяха изложили като
свой Законопроект за правата – Декларацията за независимостта, се
заявяваше: “Ние поддържаме следните истини като съвсем естествени:
всички хора са сътворени равни; те са надарени от своя Създател с
определени неотменими права; сред тях са: правото на живот, правото на
свобода и правото на стремеж за щастие”. И конституцията гарантира с
най-ясни изрази ненасилието над съвестта: “Никакъв религиозен белег не
трябва да се изисква като предварително условие за заемане на
обществена служба в Съединените щати”. “Конгресът не трябва да издава
никакъв закон относно почитането или установяването на държавна религия
или пък да забранява свободното изповядване на някоя религия”.
“Съставителите на конституцията признаха великия принцип, че
отношенията на човека спрямо Бога стоят над човешкото законодателство и
неговите права на съвестта са неотменими. Не беше нужно много
мъдруване, за да се докаже тази истина; ние я съзнаваме със сърцата си.
Това е съзнанието, което въпреки човешките закони бе подкрепяло толкова
много мъченици в пламъците. Те чувстваха, че задълженията им към Бога
стоят по-горе от човешките постановления и че човек не може да
упражнява никаква власт над тяхната съвест. Това е вроден принцип,
който нищо не може да изкорени” (Конгресни документи. САЩ, серия N 200,
документ N 271).
Когато из европейските държави се разпространиха новините, че
съществува страна, където всеки може да се наслаждава на плодовете на
собствения си труд и да живее според съвестта си, хиляди хора се
насочиха към бреговете на Новия свят. Колониите се умножаваха бързо.
“Чрез специален закон Масачузетс предложи радушен прием и обществени
разходи в помощ на християни от всякаква националност, които биха могли
да избягат отвъд Атлантическия океан, за “да се спасят от война, глад
или от потисничество от страна на техните преследвачи”. Така, чрез
закон бежанците и угнетените станаха гости на тази общност (Мартин. Т.
V, с. 417). За двадесет години от първото пристигане на преселниците в
Плимут двадесет хиляди колонисти-странници се установиха в Нова Англия.
За да постигнат идеала, към който се стремяха, “те се задоволяваха да
припечелват колкото за едно оскъдно съществуване. Бяха пестеливи и
искаха само минимално възнаграждение от земята за своя труд. Не се
оставяха да ги впримчи измамното сияние на златни видения… Бяха
доволни от бавния, но постоянен напредък на обществената им политика.
Понасяха търпеливо лишенията на пустото необятно пространство и
поливаха със сълзи и с пот от челото дървото на свободата, което пущаше
дълбоки корени в страната”.
Библията се поддържаше като основа на вярата, източник на мъдростта и
велика карта на свободата. Принципите й се изучаваха старателно в
семейството, в училището и в църквата, а плодовете й се проявяваха в
пестеливост, здрав разум, чистота и трезвеност. Човек би могъл да
прекара с години в колониите на пуританите, “без да срещне нито един
пияница, да чуе някоя клетва или да срещне някой просяк” (Банкрофт. Т.
I, гл. 19, параграф 25). Това показваше, че Библейските принципи
осигуряват национално величие. Слабите и изолирани колонии прераснаха в
конфедерация от мощни държави и светът отбеляза с учудване мира и
благополучието на “църква без папа и държава без крал”.
Но вече съвсем различни бяха подбудите на постоянно прииждащите големи
преселнически групи към бреговете на Америка. Макар че вярата и
чистотата продължаваха да се отразяват благотворно, все пак влиянието
на “отците-поклонници” започваше да отслабва пропорционално на
нарастването на броя на търсещите само материални блага.
Правилото, прието от първите колонисти – само членове на църквата да
имат право да гласуват или да заемат длъжност в гражданското
управление, доведе до катастрофални резултати. Тази мярка, приета като
средство за запазване на чистотата на държавата, причини покварата на
църквата. Тъй като изповядването на религия бе първото условие за право
на гласуване и получаване на длъжност, мнозина, подбудени изключително
от светски цели, се присъединиха към църквата, без да са променили
сърцата си. По такъв начин църквите се напълниха в голяма степен с
непокаяни хора; и даже между проповедническото тяло имаше такива, които
не само поддържаха фалшиви учения, но бяха и невежи по отношение на
обновяващата сила на Светия Дух. Така за пореден път бяха изявени
лошите резултати, които тъй често се наблюдават в църковната история от
дните на Константин до наше време – а именно опитът църквата да се
издигне с помощта на държавата и да се прибегне до светската власт за
подкрепа на евангелието на Онзи, Който бе казал: “Моето царство не е от
този свят” (Йоан 18:36). Съединяването на църквата с държавата, колкото
и незначително да е, макар да изглежда, че приближава света до
църквата, в действителност приближава църквата до света.
Великият принцип, тъй благородно подкрепян от Робинсън и Роджър Уилямс,
че истината се развива и християните трябва да бъдат готови да приемат
всеки лъч светлина, който може да просветне от Божието слово, се изгуби
от погледа на потомците им. Протестантските църкви в Америка, както и
тези в Европа, твърде облагодетелствани от благословенията след
Реформацията, не успяха да напреднат в пътя на реформата. Макар да се
издигаха от време на време неколцина верни мъже, за да проповядват нови
истини и да разкриват дълго съхранявани заблуди, повечето, както
евреите в дните на Христос или папистите по времето на Лутер, се
задоволяваха да се уповават на бащите си и да живеят така, както те
бяха живели. Затова религията се изроди отново във формализъм. Заблуди
и суеверия, които биха могли да бъдат отхвърлени, ако църквата
продължаваше да върви в светлината на Божието слово, сега се
установяваха и укрепваха. Така духът, вдъхновен от Реформацията,
замираше постепенно, докато в протестантските църкви наново се появи
нуждата от промяна, както и в римската църква по времето на Лутер.
Съществуваше същият светски дух и същият духовен унес, същото
прекланяне пред човешки мнения и заместване на ученията на Божието
слово с човешки теории.
Широкото разпространяване на Библията в началото на деветнадесетото
столетие и силната светлина, разпръсната от нея по света, не бе
последвано от съответен напредък в познанието на откритата истина или в
религиозния живот. Сатана не можеше, както и в предишните векове, да
държи Божието слово далеч от народа. То беше достъпно за всички, но за
да постигне все пак целта си, подведе мнозинството да не го цени
достатъчно. Хората занемаряваха изследването на Писанията и по този
начин продължаваха да приемат фалшиви тълкувания и да подкрепят учения,
неосноваващи се на Библията.
Сатана виждаше неуспеха на усилията си да смаже истината чрез
преследване и прибягна отново до плана на компромисите, причинил
голямото вероотстъпничество и образуването на римската църква. Сега той
подбуди християните да се сдружат вече не с езичници, а с онези, които
поради силната си привързаност към нещата от този свят се бяха оказали
истински идолопоклонници, каквито бяха и почитателите на гравирани
образи. И резултатите от подобен съюз не бяха по-малко опасни,
отколкото в предишните векове. Гордост и екстравагантност се поддържаха
под маската на религия и църквите се поквариха. Сатана продължаваше да
изопачава ученията на Библията и традиции, които щяха да погубят
милиони души, пуснаха дълбоки корени в сърцата. Църквата вместо да
поддържа примитивната вяра, “вярата, която веднъж завинаги бе предадена
на светиите” (Юда 3), поддържаше и защитаваше традициите. По такъв
начин бяха принизени принципите, които на реформаторите струваха
толкова труд и страдания.