Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

17. Обещания за Христовото идване – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

17. Обещания за Христовото идване – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Една от най-тържествените и в същото време от най-славните истини,
разкрити в Библията, е истината за второто идване на Христос. С него
Той ще завърши великото дело на изкуплението. На Божия народ, странник
и пришълец на тази земя, оставен тъй дълго в “дола на смъртната сянка”,
е дадена скъпа, вдъхваща радост надежда, че Онзи, Който е
“възкресението и животът”, ще се завърне, за да заведе у дома Своите
изгнаници. Учението за второто пришествие е основният тон в Свещеното
писание. Още от времето, когато първата човешка двойка напусна с тъжни
стъпки Едем, децата на вярата чакат идването на Обещания, за да съкруши
силата на погубителя и да ги върне отново в изгубения Рай. Свeти мъже
още от древността са очаквали идването на Месия в слава като
осъществяване на надеждата им. Още на Енох, седмият потомък от живелите
в Едем, който в продължение на три столетия “ходеше по Бога”, му бе
позволено, докато беше тук на земята, да види отдалеч идването на
Избавителя: “Ето – заяви той, – Господ иде с десетки хиляди Свои
светии, да извърши съдба над всички…” (Юда 14, 15). Патриархът Яков в
нощта на своето страдание възкликна с непоколебимо доверие: “Защото
зная, че е жив Изкупителят ми и в последно време ще въстане на
земята… с плътта си ще видя Бога, Когото сам аз ще видя и ще гледат
очите ми, а не друг…” (Йов 19:25-27 – ЦП).
Идването на Христос, за да установи царството на правдата, е
вдъхновявало свещените писатели за написването на най-възвишени и
прочувствени мисли. Поетите и пророците на Библията са му посвещавали
думи, пламтящи от небесен огън. Псалмистът възпя силата и величието на
Израилевия цар: “От Сион, съвършенството на красотата, Бог е възсиял.
Нашият Бог ще дойде и няма да мълчи… Ще призове небесата отгоре и
земята, за да съди людете Си…” (Пс. 50:2-4). “Нека се веселят
небесата и нека се радва земята… Пред Господа, защото Той иде. Защото
иде да съди земята; ще съди света с правда и племената във верността
Си” (Пс. 96:11-13).
Пророк Исая казва: “…Събудете се и запейте радостно вие, които
обитавате в пръстта, защото росата ти е като росата на тревите и земята
ще предаде мъртвите”. “Твоите умрели ще оживеят; моите мъртви тела ще
възкръснат.” “Ще погълне смъртта завинаги; и Господ Бог ще обърше
сълзите от всичките лица и ще отнеме укора на людете Си от цялата земя;
защото Господ е изговорил това. И в оня ден ще рекат: Ето, Тоя е наш
Бог; чакахме Го и Той ще ни спаси; Тоя е Господ; чакахме Го. Ще се
възрадваме и развеселим в спасението Му” (Исая 26:19, 25:8, 9).
И Авакум, обхванат от свято видение, видя Неговото явяване: “Бог дойде
от Теман и Светият от хълма Фаран. Славата Му покри небето и земята бе
пълна с хваление към Него”. “Той застана и разклати земята; погледна и
направи народите да треперят; и вечните планини се разпаднаха,
безконечните гори се наведоха”. “…та Си възседнал на конете Си и на
колесниците Си да избавяш?” “Видяха те планините и се убояха…
бездната издаде гласа си, дигна ръцете си на високо. Слънцето и луната
застанаха в жилището си при виделината на Твоите летящи стрели, при
сиянието на блестящото Ти копие.” “Излязъл Си за избавление на людете
Си, за избавление чрез Помазаника Си” (Авакум 3:3,4,6,8,10,11,13).
Когато щеше да се раздели с учениците Си, Спасителят ги утеши в скръбта
им с уверението, че пак ще дойде: “Да се не смущава сърцето ви… В
дома на Отца Ми има много обиталища… отивам да ви приготвя място. И
като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе
Си…” (Йоан 14:1-3). “А когато дойде Човешкият Син в славата Си и
всичките свети ангели с Него, тогава ще седне на славния си престол. И
ще се съберат пред Него всички народи” (Матей 25:31, 32).
Ангелите, останали на Елеонския хълм след възнесението на Христос,
повториха на учениците обещанието за Неговото завръщане: “Тоя Исус,
Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да
отива на небето” (Деяния 1:11). А апостол Павел, говорейки по Божие
вдъхновение, свидетелства: “…Сам Господ ще слезе от небето с
повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба” (1 Сол. 4:16).
Пророкът от Патмос казва: “Ето, иде с облаците и ще Го види всяко око”
(Откр. 1:7).
Около Неговото триумфално идване се съсредоточават всички славни неща,
“когато ще се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез
устата на святите Си пророци” (Деяния 3:21). Тогава тъй дълго
продължилото господство над злото ще бъде съкрушено; “световното
царство” стана “царство на нашия Господ и на Неговия Христос; и Той ще
царува до вечни векове” (Откр. 11:15). “И славата Господня ще се яви и
всяка твар купно ще я види.” “…Господ Йехова ще направи правдата и
хвалата да поникнат пред всичките народи.” Той ще бъде “славен венец и
красива корона за останалите от людете Си” (Исая 40:5, 61:11, 28:5).
Тогава именно ще се възстанови онова мирно и дългожелано царство на
Месия под цялото небе. “…Господ ще утеши Сиона, той ще утеши всичките
му запустели места и ще направи пустотата му като Едем и запустялостта
му като Господнята градина.” “Ще се даде на нея славата на Ливан,
превъзходството на Кармил и Сарон.” “Няма вече да се наричаш оставен,
нито ще се нарича вече земята ти пуста; но ще се наричаш благоволение
Мое е в Него и земята ти – венчана… И както младоженецът се радва на
невестата, така и твоят Бог ще се зарадва на тебе” (Исая 51:3, 35:2,
62:4, 5).
През всички времена идването на Господа е било надеждата на Неговите
истински последователи. Даденото на Елеонския хълм прощално обещание на
Спасителя, че ще дойде отново, осветли бъдещето за Неговите ученици.
Сърцата им се изпълниха с радост и надежда, които скърбите не можеха да
задушат, нито изпитанията да помрачат. Сред страдания и гонения
“явлението на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос” си е оставало
“блажената надежда” на църквата. Когато солунските християни скърбяха
при погребението на свои мили същества, за които се бяха надявали, че
ще видят идването на Господа, Павел, техният учител, ги утеши,
посочвайки им възкресението при завръщането на Спасителя. Тогава
умрелите с вяра в Христос ще възкръснат и заедно с живите ще бъдат
грабнати, за да посрещнат Господа във въздуха. “И така, каза той, ще
бъдем всякога с Господа” (1 Сол. 4:16-18).
На скалистия остров Патмос любимият ученик (на Исус) чу обещанието:
“Наистина, ида скоро”, а неговият копнеещ отговор изразява молитвата на
църквата през времето на цялото й странстване: “Амин! Дойди, Господи
Исусе!” (Откр. 22:20).
От тъмници, клади, ешафоди, където светиите и мъчениците бяха
свидетелствали за истината, идва до нас през вековете викът на тяхната
вяра и надежда. “Уверени в Неговото лично възкресение, а следователно и
в своето собствено при Неговото идване – казва един от тези християни -
те презираха смъртта и се издигаха над нея” (Тейлър. Царуването на
Христос на земята или гласът на църквата през всички векове, с. 132-
134). Бяха готови да слязат в гроба, за да могат да “възкръснат
свободни”. Очакваха “идването на Господа в облаците, в славата на
Неговия Отец, когато ще настъпи времето на царството за праведните”.
Валденсите съхраняваха същата вяра (пак там, с. 129-132). Виклиф
очакваше явяването на Изкупителя като надежда на църквата (пак там, с.
132-134).
Лутер заявяваше: “Аз съм убеден, че няма да изтекат и три века, и ще
дойде денят на съда. Бог не ще търпи, Той не може да търпи повече този
нечестив свят.” “Наближава великият ден, в който царството на омразата
ще се свърши” (пак там, с. 158, 134).
“Този остарял свят не е далеч от края си”, казваше Меланхтон. Калвин
заръчва на християните “да не се колебаят, а горещо да желаят деня на
Христовото идване, който е най-щастливото от всички събития.” И
прибавя, че “цялото семейство на верните ще насочва постоянно очите си
към този ден”. “Ние трябва да гладуваме за Христос, трябва да Го
търсим, да мислим за Него – казва той, – докато настъпи зората на онзи
велик ден, когато нашият Господ ще открие напълно славата на Своето
царство” (пак там, с. 158, 134).
“Не занесе ли Господ Исус нашата плът горе в небето? – казва Нокс,
шотландският реформатор, – И не ще ли се върне пак? Знаем, че ще дойде
втори път и то много скоро”. Ридли и Лейтимър, които отдадоха живота си
за истината, с вяра гледаха на идването на Господа. Ридли пише: “Светът
без съмнение – това аз наистина вярвам и затова го казвам – отива към
края си. Нека заедно с Йоан, Божия служител, извикаме в сърцата си към
Спасителя Христос: Ела скоро, Господи Исусе!” (пак там, с. 151, 145).
“Мисълта за идването на Господа ми е извънредно скъпа и радостна” -
казваше Бакстър (Рихард Бакстър. Трудове, т. 17, с. 555). “Да се обича
Неговото явление и да се очаква блажената надежда – това е делото на
вярата и отличителният белег на Неговите светии”. “Щом смъртта е
последният враг, който трябва да бъде унищожен при възкресението,
тогава можем да разберем колко сериозно вярващите трябва да копнеят и
да се молят за Христовото пришествие, когато Той ще спечели пълната и
окончателна победа” (там, с. 500). “Това е денят, за който всички
вярващи трябва да копнеят, да се надяват и да очакват като
осъществяване на цялото дело на тяхното изкупление и като изпълнение на
всички желания и стремежи на техните души.” “Ускори, о, Господи, този
благословен ден!” (пак там, с. 182, 183). Такава беше надеждата на
апостолската църква, на “църквата в пустинята” и на реформаторите.
Пророчеството предсказва не само начина и целта на Христовото идване,
но и знаците, по които хората могат да разберат неговото наближаване.
Исус каза: “И ще станат знамения в слънцето, в луната и в звездите…”
(Лука 21:25). “…слънцето ще потъмнее, луната няма да даде светлината
си, звездите ще падат от небето и силите, които са на небето ще се
разклатят. Тогава ще видят Човешкия Син идещ на облаци с голяма сила и
слава” (Марко 13:24-26). Йоан описва в Откровението първия от знаците
на второто идване и казва: “…стана голям трус; слънцето почерня като
козиняво вретище и цялата луна стана като кръв” (Откр. 6:12).
Тези знамения бяха видени преди началото на деветнадесетото столетие. В
изпълнение на това пророчество през 1755 г. сл. Хр. стана най-ужасното
земетресение, съобщено някога. Макар да е известно като Лисабонско,
всъщност обхвана по-голямата част от Европа, Африка и Америка. Бе
почувствано в Гренландия, в Западна Индия, на островите Майдера, в
Норвегия и в Швеция, във Великобритания и в Ирландия. Разпростря се на
не по-малко от четири милиона квадратни английски мили (10,360,000 кв.
км). В Африка ударът бе почти толкова силен, колкото и в Европа. Град
Алжир бе в по-голямата си част разрушен, а едно село близо до Мароко с
осем или десет хиляди жители бе изчезнало. Огромна морска вълна помете
бреговете на Испания и Африка, поглъщайки градове и причинявайки големи
разрушения.
В Испания и Португалия ударът се разви в най-висока степен. Твърди се,
че в Кадикс нахлуващата вълна е била висока 60 стъпки (18 метра).
Планини, “сред които най-високите в Португалия, бяха така силно
разтърсени, като че ли от самите им основи, а върховете на някои се
отвориха, разпукаха се и се разкъсаха по чуден начин, като огромни маси
от тях бяха хвърлени в съседните долини. Разказва се, че от тези
планини изскочили огромни пламъци”. (Лиел, Принципи на геологията, с.
495).
В Лисабон “под земята се чу гръм и веднага след това силен удар съсипа
по-голямата част от града. За около шест минути загинаха шестдесет
хиляди души. Морето най-напред се оттегли, като остави сух пясъчния
нанос при устието на реката; след това се втурна навътре в сушата,
издигайки се до петдесет стъпки, а даже и повече, над обикновеното си
ниво”. “Между другите необикновени събития, за които се съобщава, че са
се случили в Лисабон през време на катастрофата, беше и потъването на
един нов кей, построен изцяло от мрамор, за чийто строеж били направени
огромни разходи. Много народ се бе събрал на кея като сигурно място
извън обсега на падащите развалини; но внезапно той пропадна с всички
хора на него и нито един мъртъв труп не изплува на повърхността” (пак
там, с. 495).
“Ударът” на земетресението “веднага бе последван от разрушаването на
всички църкви и манастири, на почти всички големи обществени здания и
на повече от една четвърт от къщите. Около два часа след него в
различните квартали избухнаха пожари и почти три дни бушуваха с голяма
сила, така че градът бе опустошен напълно. Земетресението стана в
празничен ден, когато църквите и манастирите бяха пълни с народ и много
малко хора се спасиха.” (енциклопедия Американа, ст. Лисабон, изд. 1831
г.). “Ужасът на народа бе неописуем. Никой не плачеше; нещастието
парализираше сълзите. Смаяни от ужас и почуда, всички сновяха насам-
натам, като удряха лицата и гърдите си, викайки: “Мизерикордия! Дойде
краят на света!” Майки, забравили децата си, тичаха, натоварени с
изображения на разпятието. За нещастие мнозина потърсиха закрила в
църквите; напразно обаче се издигаше причастието; напразно бедните
същества прегръщаха олтарите; икони, свещеници и народ бяха погребани в
общите развалини”. Изчислено било, че в онзи фатален ден са загинали
над деветдесет хиляди души.
Двадесет и пет години по-късно се яви следващото споменато в
пророчеството знамение – затъмнението на слънцето и на луната. Но най-
удивителен бе фактът, че времето на неговото изпълнение бе посочено
точно. В разговора Си с учениците на Елеонския хълм, след описанието на
дългия период на изпитание за църквата – хиляда двеста и шестдесет
години на папско преследване, за скръбта на които бе обещал, че ще се
съкрати – Исус спомена и известни събития, предшестващи Неговото
идване, и определи времето на първите от тях: “Но през ония дни, подир
оная скръб, слънцето ще потъмнее, луната няма да даде светлината си…”
(Марко 13:24). Хиляда двеста и шестдесетте дни или години се навършиха
в 1798 г. сл. Хр. Четвърт столетие по-рано преследването бе почти
престанало. Непосредствено след него, според думите на Христос,
слънцето трябваше да потъмнее. Това пророчество се изпълни на 19 май
1780 година.
“Почти, ако не и съвсем единствен между явленията от този род стои
тайнственият феномен, необяснен и до днес,… известен под името
Тъмният ден на 19 май 1780 г., който представлява затъмнение на цялото
видимо небе и атмосфера в Нова Англия” (Р. М. Дийвънс. Нашето първо
столетие, с. 89).
Очевидец, живеещ в Масачузетс, описва този ден по следния начин:
“Сутринта слънцето изгря ясно, скоро обаче бе затъмнено. Гъсти облаци
се събираха и от тях започнаха да проблясват светкавици, чуваха се
гръмотевици и заваля слаб дъжд. Към девет часа облаците просветнаха и
добиха бронзов или меден оттенък и земята, скалите, дърветата, къщите,
водата и хората бяха причудливо осветени и променени от странната,
неземна светлина. Няколко минути по-късно тежък черен облак се
разпростря по цялото небе – с изключение на един тесен обръч на
хоризонта, и стана толкова тъмно, както е обикновено лете в девет часа
вечерта…
Страх, безпокойство и ужас изпълваха постепенно душите на хората.
Жените стояха на вратите, взирайки се в мрачния пейзаж; мъжете се
връщаха от полето, дърводелците оставяха инструментите си, ковачите -
желязото си, търговците – канторите си. Училищата бяха разпуснати и
децата, треперейки, тичаха към вкъщи. Пътниците търсеха убежище в
първата къща на пътя им. “Какво става?” Този въпрос бе на устните и в
сърцата на всички. Сякаш някакъв ураган се готвеше да връхлети,
обхващайки цялата страна, или пък това като че беше денят на края на
всички неща.
Запалени бяха свещи; а пламъците от камината светеха с такава жива
светлина като през есенна нощ, когато няма луна… Птиците се прибраха
в кокошарниците и заспаха; добитъкът, мучейки, се скупчи в кошарите по
пасищата, жабите крякаха, птиците пееха вечерните си песни, а прилепите
хвърчаха наоколо. Но хората знаеха, че нощта още не е дошла…
Д-р Натениъл Уитекър, пастор на храмовата църква в Салем, държа
религиозна служба в салона на църквата и изнесе проповед, в която
твърдеше, че този мрак е свръхестествено явление. Събрания на паството
се проведоха и на много други места. В импровизираните проповеди
неизменно се разглеждаха онези библейски текстове, които видимо
потвърждаваха, че тъмнината е в пълно съответствие с библейските
пророчества… Тъмнината бе най-гъста малко след единадесет часа”
(Есекски антиквар от април 1899 г., т. 3, N 4, с. 53, 54). “В почти
цялата страна тя бе толкова наситена през целия ден, че без лампа
хората не можеха да видят колко е часът, нито да обядват, нито да
вършат домашните си работи…
Тъмнината се разпростря твърде надалеч. На изток се наблюдаваше до
Фолмаут. На запад стигна до най-далечната част на Кънектикът и Олбани.
На юг се наблюдаваше по целия морски бряг; а на север – до
американските колонии” (Уилям Гордън, История на възникването,
развитието и установяването на независимостта на САЩ. Т. 3, с. 57).
Гъстата през деня тъмнина един или два часа преди настъпването на
вечерта се смени от ясно на места небе, а слънцето се появи все още
помрачено от черна, тежка мъгла. “След залез слънце облаците отново се
издигнаха по-високо и много бързо се стъмни.” “Тъмнината през нощта бе
също тъй необикновена и ужасяваща, както през деня. Макар че имаше
пълнолуние, никакъв предмет не можеше да се различи без помощта на
изкуствена светлина; и когато се гледаше от съседните къщи или от други
отдалечени места, се виждаше като през египетска тъмнина, почти
непроницаема за лъчите” (Исая Томас. Масачузетски наблюдател или
американски оракул на свободата. Т. 10, N 472, 25 май 1780 г.).
Очевидец на сцената пише: “Не можех да се освободя в това време от
мисълта, че ако всяко светлинно тяло на вселената бъдеше обгърнато в
непроницаема сянка, или пък престанеше да съществува, едва ли и тогава
тъмнината би била по-гъста” (Писмо от д-р Самюъл Тени, Ню Хемпшир, от
декември 1785 г. в Събрани съчинения на Масачузетското историческо
общество, 1792 г., I серия, т. 1, с. 97). През онази нощ луната в девет
часа вечерта бе изгряла напълно, но “това не оказа ни най-малко влияние
за разпръскването на мъртвешкия мрак”. След полунощ тъмнината се разсея
и луната стана видима, като отначало изглеждаше кървава.
19 май 1780 година е записан в историята под името “Тъмният ден”. От
времето на Мойсей никога не е бил зарегистриран друг такъв случай на
мрак, толкова гъст, така широко разпространен и с такава
продължителност. Описанието на това събитие, както ни се дава от
очевидеца, е само ехо от думите на Господа, записани от пророк Йоил две
хиляди и петстотин години преди тяхното изпълнение: “Слънцето ще се
обърне в тъмнина и луната в кръв, преди да дойде великият и страшен ден
Господен” (Йоил 2:31).
Христос бе поръчал на народа Си да бди и да следи за знаменията на
Неговото пришествие, и да се радва, когато ги види. “А когато почне да
става това, изправете се и повдигнете главите си, защото изкуплението
ви наближава.” Той посочи на последователите Си напъпващите дървета
през пролетта, и каза: “Когато вече покарат, вие, като видите това,
сами знаете, че лятото е вече близо. Също така и вие, когато видите, че
става това, да знаете, че е близо Божието царство” (Лука 21:28, 30, 31).
Но духът на смирение и посвещение в църквата бе отстъпил място на
гордост и формализъм, любовта към Христос и вярата в Неговото идване
бяха охладнели. Погълнати от светския начин на живот и от търсенето на
удоволствия, изповядващите се за Божи народ бяха слепи за свързаните
със знаменията за Неговото явяване наставления. Учението за Второто
пришествие бе изоставено; споменаващите го библейски стихове бяха
замъглени от погрешни тълкувания, докато най-сетне стана така, че в
доста голяма степен е в забвение. Такъв бе случаят най-вече с църквите
в Америка. Свободата и удобствата, на които се радваха всички
обществени класи, амбициозният устрем към богатство и разкош, породил
пагубната, всепоглъщаща страст за печелене на пари, жаждата за
популярност и мощ, сякаш постижими за всички, увлякоха хората да
съсредоточат интересите и надеждите си в тази насока и да изтласкат
далеч в бъдещето онзи тържествен ден, когато сегашният ред на нещата ще
отмине.
Спасителят, посочвайки на Своите последователи знаменията за връщането
Си, предсказа и упадъка, който ще владее непосредствено преди Второто
пришествие. Светът ще бъде както в дните на Ной – ще се забелязва
активност в светския бизнес и търсенето на удоволствия: купуване,
продаване, садене, градене, женене и омъжване, а Бог и бъдещият живот
ще бъдат забравяни. За живеещите по това време Христовото
предупреждение гласи: “Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат
сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи и да ви постигне оня
ден внезапно като примка”. “Но бдете всякога и молете се, за да
сполучите да избегнете всичко, което предстои да стане, и да стоите
пред Човешкия Син” (Лука 21:34, 36).
Състоянието на църквата по онова време е изразено с думите на Спасителя
в Откровението: “…на име си жив, но си мъртъв”. Към тези, които
отказват да излязат от своето безразличие, е отправено сериозното
предупреждение: “И тъй, ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма
да знаеш в кой час ще дойда върху тебе” (Откр. 3:1, 3).
Нужно е хората да бъдат събудени, за да се приготвят за опасността; да
бъдат събудени да се приготвят за важните събития, свързани с края на
благодатното време. Божият пророк заявява: “…денят Господен е велик и
твърде страшен, и кой може да го изтърпи?” Кой ще устои, когато се яви?
Този, за Когото се казва: “…очите Ти са твърде чисти, за да гледаш
злото и не можеш да погледнеш извращението…” (Йоил 2:11; Авакум
1:13). За тези, които викат: “Боже мой, ние… Те познаваме”, а в
същото време нарушават Неговия завет и тичат след чужди богове, криещи
нечестие в сърцата си и обичащи пътищата на неправдата – за тях
Господният ден ще бъде ли “тъмнина, а не виделина? Дори мрак, без
никаква светлина?” (Осия 8:2, 1; Пс. 16:4; Амос 5:20). “И в онова
време, казва Господ, ще претърся Ерусалим с лампи и ще накажа мъжете,
които почиват на дрождието си, които думат в сърцето си: Господ няма да
стори ни добро, ни зло” (Софония 1:12). “Ще накажа света за злината им
и нечестивите за беззаконието им; ще направя да престане големеенето на
гордите и ще смиря високоумието на страшните” (Исая 13:11). “Нито
среброто им, нито златото им ще може да ги избави”. “Затова имотът им
ще бъде разграбен и къщите им запустени” (Софония 1:18, 13).
Съзерцавайки отдалеч това ужасно време, пророк Еремия възкликна: “Боли
ме в дълбочините на сърцето ми… не мога да мълча, защото си чула,
душе моя, тръбен глас, тревога за бой. Погибел върху погибел се
прогласява…” (Еремия 4:19, 20).
“Ден на гняв е оня ден, ден на смущение и на утеснение, ден на
опустошение и на разорение, ден на тъмнина и на мрак, ден на облак и на
гъста мъгла, ден на тръба и на тревога…” (Софония 1:15, 16). “Ето,
денят Господен иде…, за да запусти земята и да изтреби от нея
грешните й” (Исая 13:9).
Предвид този велик ден Словото призовава чедата Божии с най-тържествени
и силни изрази да се събудят от своята духовна летаргия и да потърсят
лицето на Господа с покаяние и смирение: “Затръбете в Сион и дайте
тревога в светия Ми хълм; нека се разтреперят всичките жители на
страната, защото иде денят Господен, защото е близо”. “…осветете
пост, свикайте тържествено събрание; съберете людете, осветете
събранието, свикайте старейшините, съберете младенците… Нека излезе
младоженецът из спалнята си и невестата – из стаята си. Нека плачат
свещениците, служителите Господни между предхрамието и олтара”.
“…обърнете се към Мене с цялото си сърце, с пост, с плач и с ридание;
и раздерете сърцето си, а не дрехите си, та се обърнете към Господа,
вашия Бог; защото е милостив и щедър, дълготърпелив и многомилостив…”
(Йоил 2:1, 15-17, 12, 13).
За да се приготви един народ, който да устои в деня на Бога, трябва да
се извърши голяма реформация. Бог видя, че много от изповядващите се за
Негов народ не градят за вечността, и в Своята милост се готвеше да
изпрати предупредителна вест, за да ги събуди от безчувствието им и да
ги накара да се приготвят за идването Му.
Предупреждението е дадено ясно и образно в четиринадесетата глава от
Откровението. Там е представена тройна вест, разнасяна от небесни
същества и непосредствено последвана от идването на Човешкия Син, “за
да пожъне земната жетва”. Първата от тях предупреждава за наближаването
на съда. Пророкът вижда ангел да лети “посред небето, който имаше
вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по земята и на
всеки народ и племе, език и люде. И каза със силен глас: Бойте се от
Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди, и
поклонете се на Този, Който е направил небето и земята, морето и
водните извори” (Откр. 14:6, 7).
Тази вест е обявена за част от “вечното благовестие”. Делото за
проповядване на евангелието не е било поверено на ангели, а на хора.
Светите ангели са включени да го направляват, възложено им е
ръководството на големите движения за спасение на хората; но
действителното проповядване на евангелието се извършва от Христовите
служители на земята.
Верни мъже, послушни на внушенията на Божия Дух и на ученията на
Неговото Слово, трябваше да проповядват това предупреждение на света.
Те бяха хора, които се грижеха за сигурното “пророческо Слово” – това
“светило, което свети в тъмно място, догде се зазори и зорницата изгрее
в сърцата ви” (2 Петрово 1:19). Те търсеха познанието за Бога повече,
отколкото всички скрити съкровища, смятайки го за по-добро, “от
търговията със сребро и печалбата от нея по-скъпа от чисто злато” (Пр.
3:14). И Господ им откри великите неща на царството си. “Тайната
Господня е с онези, които му се боят. И завета си ще им обяви” (Пс.
24:14 ЦП).
Не учените теолози разбраха тази истина и се заеха с нейното
разпространяване. Ако бяха верни стражи, изследвайки внимателно и с
молитва Писанието, биха познали кой час на нощта е. Пророчествата биха
им разкрили предстоящите събития. Но те бяха безучастни и не заеха
полагащото им се място. Ето защо вестта бе доверена на по-скромни хора.
Исус каза: “Ходете, докле имате светлината, за да ви не настигне
тъмнината” (Йоан 12:35). Тези, които се отдръпват от светлината, дадена
им от Бога, или са нехайни към нея, когато е близо до тях, та остават в
тъмнина. Но Спасителят заявява: “Който Ме следва, няма да ходи в
тъмнината, но ще има светлината на живота” (Йоан 8:12). Всеки, искрено
търсещ да узнае волята на Бога и да я изпълнява, и сериозно използващ
всичката светлина, която вече притежава, ще получи още по-голяма
светлина. На такъв човек ще се изпрати звезда със специален блясък, за
да го води към пълната истина.
По време на първото идване на Христос свещениците и книжниците на
светия град, на които бяха поверени Божиите предсказания, биха могли да
различат знаменията на времето и да известят за идването на обещания
Месия. Пророчеството на Михей посочваше мястото на Неговото раждане;
Даниил определи точното време на идването Му (Михей 5:2; Даниил 9:25).
Бог беше връчил тези пророчества на еврейските водители; за тях нямаше
извинение, ако не знаеха и не обявеха на народа, че идването на Месия е
наближило. Невежеството им бе резултат на греховна небрежност. Евреите
градяха паметници за убитите Божии пророци, а в същото време с
преклонението си към великите мъже на земята отдаваха почит на
служителите на Сатана. Погълнати от амбициозната си борба за служба и
власт, изгубиха от погледа си Божествените почести, предлагани им от
Царя на небето.
Старейшините на Израил би трябвало да изучават с дълбок интерес и
благоговение мястото, времето и обстоятелствата на най-великото събитие
в световната история: идването на Божия Син за изкуплението на
човеците. Целият народ трябваше да бди и да чака, за да бъде сред
първите, които щяха да приветстват Изкупителя на света с “Добре дошъл”.
Но за жалост във Витлеем двама уморени пътници, дошли от хълмовете на
Назарет, извървяват пътя на цялата дълга и тясна улица, стигат чак до
източния край на града, напразно търсейки място за отмора и подслон
през нощта. Никоя порта не се отваря, за да ги приеме. Най-сетне
намират подслон в мизерен обор за добитък. И тук именно се ражда
Спасителят на света.
Небесни ангели бяха свидетели на славата, споделяна от Божия Син с Отец
преди сътворяването на света. Те бяха чакали с напрегнат интерес
Неговото появяване на земята, което би трябвало да изпълни народа с
най-голяма радост. Бяха определени ангели да занесат радостната вест на
готовите да я приемат, и на тези, които биха я споделили с радост със
земните жители. Христос се бе смирил до такава степен, че прие човешко
естество и даде душата си в жертва за греха. Той трябваше да понесе
безкрайната тежест на страданието. Но ангелите желаеха даже и в
смирението Си Синът на Всевишния да се яви пред хората с благородството
и славата, присъщи на характера Му. Щяха ли великите мъже на земята да
се съберат в Израилевата столица, за да поздравят Неговото идване? Дали
легиони ангели щяха да го представят на очакващата група?
Един ангел обикаля земята, за да види кои са готови да приемат Исус. Но
той не може да различи белези на очакване. Не чува никакъв глас на
хвала и тържество, известяващ, че идването на Месия е наближило.
Ангелът се носи за известно време над избрания град и над храма, където
от векове се е откривало Божественото присъствие; но даже и тук царува
същото безразличие. Свещениците във великолепие и с гордост предлагаха
осквернените жертви в храма. Фарисеите все още се обръщаха на висок
глас към народа или повтаряха по ъглите на улиците суетни молитви. В
палатите на царете, в събранията на философите, в училищата на равините
- навсякъде всички бяха еднакво невнимателни към изпълващия цялото небе
с радост и хваление удивителен факт, че Изкупителят на човека се готви
да се яви на земята.
Няма никакъв белег, че Христос е очакван, няма и никакво приготовление
за Княза на живота. С почуда небесният пратеник се кани да се върне с
позорната вест в небето, когато изведнъж открива група овчари. Те
прекарваха нощта при стадата си и, взирайки се в звездното небе,
размишляваха с копнеж върху пророчеството за идването на Месия,
световния Изкупител. Ето хора, готови да приемат небесната вест.
Внезапно Божият ангел им се яви, обявявайки им добрата вест за великата
радост. Цялата равнина е залята от небесна слава, явяват се безброй
ангели и като че радостта е твърде голяма, за да бъде известена само от
един пратеник, безброй гласове се извисяват в тържествен хвалебствен
химн, който един ден ще пеят спасените от всички народи: “Слава на Бога
във висините. И на земята мир между човеците, в който е Неговото
благоволение” (Лука 2:14).
О, какъв урок е този чуден разказ за Витлеем! Как порицава той нашето
неверие, нашата самовлюбеност и самодоволство! Какво предупреждение е
за нас, за да бдим, да не би с престъпното си безразличие да пропуснем
да познаем знаменията на времето и деня, когато и ние ще бъдем посетени.
Небесните пратеници намериха хора, които бдяха и очакваха идването на
Месия не само на Юдейските хълмове, не само сред скромните овчари. В
страната на езичниците също имаше някои очакващи Го; те бяха мъдреци,
богати и благородни философи на Изтока. Изследователи на природата,
мъдреците бяха открили Бога в Неговите творения. От еврейските писания
бяха научили за Звездата, която щеше да изгрее от Якова, и с копнеж
чакаха идването на Този, Който щеше да бъде не само “утехата на
Израиля”, но и “светлина на народите”, “спасение до края на земята”
(Лука 2:25, 32; Деяния 13:47). Те търсеха светлината и небесната
светлина от Божия трон освети пътя под нозете им. Докато свещениците и
равините на Ерусалим, определените пазачи и тълкуватели на истината,
бяха затънали в мрак, изпратената от небето звезда водеше езичниците
чужденци към родното място на новородения Цар.
Също така и точно “на ония, които Го очакват”, Христос “ще се яви втори
път за спасение, без грях” (Евр. 9:28). Както вестта за раждането на
Спасителя, така и вестта за второто Му идване не бе поверена на
религиозни водачи на народа. Те бяха скъсали връзката си с Бога и бяха
отхвърлили небесната светлина; затова не принадлежат към числото на
описваните от апостол Павел: “Но вие, братя, не сте в тъмнина, та да ви
постигне оня ден като крадец. Защото вие всички сте синове на
светлината, синове на деня; не сме от нощта, нито от тъмнината (1 Сол.
5:4, 5).
Стражите на Сионовите стени трябваше първи да приемат новината за
идването на Спасителя, първи да издигнат гласовете си, за да съобщят
близостта Му, първи да предупредят хората да се приготвят. Но те
живееха удобно и охолно, мечтаеха за мир и безопасност, а народът спеше
в греховете си. Исус виждаше църквата си като безплодно смокиново
дърво, покрито с впечатляващи листа, но лишено от плодове. Религиозните
форми се спазваха от честолюбие, а в същото време липсваше духът на
истинско смирение, покаяние и вяра, които единствено можеха да направят
службата приета от Бога. Добродетелите на Духа бяха заместени от
гордост, формализъм, тщестлавие, потисничество. Една охладняла църква
затваряше очите си за знаменията на времето. Бог не бе ги изоставил,
нито бе намалил верността Си, но те се отделиха, отдалечиха се от
Неговата любов. Те отказваха да се съобразяват с условията, затова
обещанията Му не можаха да се изпълнят за тях.
Такъв е сигурният резултат, когато небрежно се оценяват и използват
светлината и привилегиите, давани от Господа. Ако църквата не върви в
пътя, отварян от Неговото провидение, приемайки всеки лъч светлина и
изпълнявайки всяко задължение, което й се открива, религията неизбежно
ще се изроди във формализъм, а духът на живото благочестие ще изчезне.
Тази истина е потвърдена многократно в историята на църквата. Бог
изисква от народа Си дела на вяра и послушание, съответни на получените
благословения и привилегии. Послушанието изисква жертва и включва
кръст; затова и толкова много от изповядващите се за Христови
последователи отказват да приемат светлината от Небето и както някога
евреите, няма да познаят времето на посещението (Лука 19:44). Заради
високомерието и неверието им Господ ги отминава и открива истината Си
на тези, които като Витлеемските овчари и като мъдреците от Изтока биха
обърнали внимание на всичката светлина, която биха получили.