Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

18. Нова светлина в Новия свят – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

18. Нова светлина в Новия свят – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Един почтен, добросъвестен и честен фермер, подведен дотам, че да се
усъмни в авторитета на Свещеното писание, но все пак искрено копнеещ да
познае истината, бе човекът, специално избран от Бога да ръководи
прогласяването на второто идване на Христос. И Уилям Милър както много
други реформатори, се бе борил в младостта си с бедността и бе научил
великите уроци по енергичност и самоотверженост. Членовете на
семейството, от което произхождаше, се отличаваха с независим,
свободолюбив дух, с издръжливост и с горещ патриотизъм, черти, присъщи
и на неговия характер. Баща му бе капитан от американската революционна
армия и загубите, понесъл в битките и страданията на онова бурно време,
сигурно са били причината за неестествените условия в първите години от
живота на Милър.
Той имаше добро телосложение и още от детинство показваше необикновени
умствени способности. А когато порасна, това пролича още по-ясно. Умът
му бе активен, силен и жаден за знания. Макар да не се радваше на
предимствата на
картина
“Ето ида скоро; и у Мене е наградата, която давам да отплатя на
всекиго според каквито са делата му.”
Откр.22:12
академичното образование, все пак любовта му към учението, навикът му
да мисли задълбочено и способността да преценява го направиха мъж със
здрав разсъдък и широк мироглед. Беше безукорно морален, със завидна
репутация, уважаван от всички поради своята честност, пестеливост и
благотворителност. От ранна възраст си изкарваше прехраната с труд и
постоянство, като не преставаше да се учи. Изпълняваше успешно различни
граждански и военни служби и на пръв поглед пътят към богатства и
почести бе широко отворен пред него.
Майка му бе истински благочестива жена. Като дете получи добро
религиозно възпитание. В юношеството си обаче попадна в общество от
деисти, които му въздействаха силно, още повече, че по-голямата част от
тях бяха добри граждани, човеколюбиви и благодетелни. Характерът им бе
повлиян до известна степен от институциите и християнската среда, в
която живееха. За предимствата, спечелили им уважението и доверието на
хората, трябваше да благодарят на Библията; но тези добри качества бяха
така извратени, че упражняваното влияние противоречеше на истините от
Божието слово. В общуването си с тях Милър се подведе и прие възгледите
им. Общоприетото тогава тълкуване на Писанието представяше трудности,
които му изглеждаха непреодолими; и все пак новата му вяра, макар че
отхвърляше Библията, не му предлагаше в замяна нищо по-добро и той в
никакъв случай не можеше да бъде доволен. Не се отказа обаче от тези
възгледи почти дванадесет години. На 34-годишна възраст Светият Дух му
внуши убеждението, че е грешник. В своята по-раншна вяра той не
намираше уверението за щастие отвъд гроба. Бъдещето му се виждаше тъмно
и неприятно. Ето какво казва по-късно, говорейки за чувствата си по
това време:
“Мисълта за унищожение беше смразяваща, а да се дава сметка за живота -
това би означавало сигурна гибел за всички. Небето над главата ми се
виждаше като мед, а земята под нозете ми – като желязо. Вечността -
какво бе тя? И смъртта – защо е? Колкото повече се опитвах да разбера
тези неща, толкова по не ми се удаваше. Исках да не мисля за тях, но не
можех да огранича мислите си. Чувствах се наистина жалък, но не
разбирах причината. Роптаех и се оплаквах, но не знаех от кого. Уверен
бях, че има някаква грешка, но не знаех къде е и как би могла да се
поправи. И изпаднах в скръб, без всякаква надежда.”
В това състояние Милър преживява няколко месеца. “Внезапно – казва той
- в съзнанието ми се обрисува живо характерът на Спасителя. Стори ми
се, че трябва да има едно същество, толкова добро и състрадателно, че
да предложи Себе Си като изкупителна жертва за нашите престъпления и да
ни избави от наказанието за греха. Веднага почувствах колко любвеобилно
и прекрасно трябва де е това същество и си представих, че бих могъл да
се хвърля в обятията му и да се доверя на милостта му. Но възникна
въпросът: как може да се докаже, че то съществува? Разбрах, че извън
Библията не би могло да се намери никакво доказателство за
съществуването на такъв Спасител или дори на някакъв бъдещ живот…
Видях, че точно Библията беше Спасителят, от който се нуждаех, и бях
съвсем объркан и учуден като открих, че една представена за
небоговдъхновена книга би могла да изложи принципи, така съвършено
отговарящи на нуждите на нашия паднал свят. Принуден бях да призная, че
Свещеното писание трябва да е откровение от Бога. То ме очарова, а в
Исус открих приятеля. Спасителят стана за мене най-скъпият “между много
хиляди”, а Свещеното писание, изглеждало ми по-рано мъгляво и пълно с
противоречия, сега стана светилник на нозете ми и светлина в пътя ми.
Духът ми се успокои и удовлетвори. Намерих Господа Бога като една скала
сред океана на живота. Започнах да изучавам сериозно Библията и мога
наистина да кажа, че го правех с голяма наслада. Намерих, че не съм
познавал и половината от нея. Учудвах се, как по-рано не съм виждал
красотата и славата й и недоумявах, как някога съм могъл да я отричам.
Там открих всичко, за което би могло да копнее сърцето ми, и намерих
лекарство за болестта на душата си. Загубих вкус към всякакво друго
четиво и се заех от сърце да търся мъдрост от Бога” (Блис, Спомени на
У. Милър, с. 65-67).
Милър публично изповяда вярата си в презираната някога религия. Но
невярващите му другари не се забавиха да му представят аргументите
против Божествения авторитет на Библията, които по-рано сам той често
привеждаше. Тогава не беше още в състояние да им отговори, но
разсъждаваше, че ако Библията е Божие откровение, няма да си
противоречи. Реши сам да изследва Свещеното писание и да се увери дали
привидните противоречия не биха могли да се приведат в съгласие помежду
си.
Като се стремеше да се освободи от всички свои по-раншни възгледи,
сравняваше, без да си послужи с каквито и да е коментарии, библейски
стих с библейски стих с помощта на дадените паралелни места и с
библейския речник. Продължи изследванията си праволинейно и методично.
Започваше с Битие, четеше стих по стих и не отиваше по-нататък, докато
значението на различните пасажи не му се разкриеше така, че да не
остави и сянка от съмнение. Когато стигаше до някое неясно място,
сравняваше го с всички други текстове, които можеха да имат някакво
отношение към разглеждания предмет. Осмисляше всяка дума, за да разбере
мястото й в съдържанието на библейския стих и, когато виждаше, че
всички паралелни стихове са в съгласие с дадения текст, пречката биваше
преодоляна. По такъв начин винаги в някоя друга част на Писанието
откриваше обяснение на затрудняващото го място. Тъй като Милър търсеше
Божественото просветление със сериозна молитва, онова, което по-рано му
се струваше мъгляво, му се изясняваше. Схващаше истинността на думите
на псалмиста: “Изясняването на Твоето слово просвещава, вразумява
простите” (Пс. 119:130).
С необикновен интерес изучаваше книгата на Даниил и Откровението, като
си служеше със същия принцип, както при изучаването на другите части на
Писанието. И за голяма своя радост откри, че пророческите символи могат
да бъдат разбрани. Видя, че изпълнените вече предсказания са се
сбъднали буквално; че различните образи, сравнения, притчи и други или
са направо обяснени в непосредствената им връзка, или думите, с които
са изразени, са по-точно обяснени на други места, и то по такъв начин,
че да се разбират буквално. “Така се убедих, казва той, че Библията е
система от разкрити истини, дадени толкова ясно и просто, че и най-
обикновеният човек не би се заблудил” (Блис. С.70). Свързването на
брънка след брънка от веригата на истината възнагради старанията му,
когато стъпка по стъпка проследи големите пророчески периоди. Ангели от
небето направляваха мислите му и разкриваха пред ума му Писанията, за
да ги разбере.
Взимаше за критерий начина на изпълнение на пророчествата в миналото и
съдеше за пророчествата, чието изпълнение предстоеше. Но за духовното
царуване на Христос – земното хилядогодишно царство преди края на света
- не намери потвърждение. Учението, посочващо едно хилядолетие на
правда и мир преди личното пришествие на Господа, отхвърляше страха от
Деня на Бога. Колкото обаче и да се харесваше това на мнозинството, то
все пак е в пълно противоречие с ученията на Христос и на Неговите
апостоли, заявяващи, че пшеницата и плевелите ще растат заедно до
времето на жетвата, до края на света; че “нечестиви човеци и измамници
ще се влошават повече и повече”, тъй че “в последните дни ще настанат
усилни времена”, че царството на тъмнината ще продължава да съществува
до идването на Господа, когато Той ще го унищожи “с дъха на устата Си”
и ще убие “с явлението на пришествието Си” (Матей 13:30, 38-41; 2
Тимотей 3:13, 1; 2 Сол. 2:8).
Апостолската църква не е вярвала, че целият свят ще преживее духовна
промяна и че Христос ще царува духовно. Това учение е станало
общоприето едва в началото на XVIII-тото столетие. Както всяка друга
заблуда, и тази е имала своите лоши последици. Тя учи хората да очакват
пришествието на Господа някъде в далечното бъдеще и ги отвлича от
знаменията, предвестяващи неговото приближаване. Така е породила съвсем
неоснователно чувство на безгрижие и сигурност и е подвела мнозина да
пренебрегнат нужното приготовление за срещата със своя Господ.
Милър откри, че Писанието учи ясно за буквалното, лично идване на
Христос. Павел казва: “… сам Господ ще слезе от небето с повелителен
вик, при глас на архангел и при Божия тръба” (1 Сол. 4:16). И
Спасителят заявява: “… ще… видят Човешкия Син идещ на небесните
облаци със сила и голяма слава”. “Защото както светкавицата излиза от
изток и се вижда дори до запад, така ще бъде пришествието на Човешкия
Син” (Матей 24:30, 27). Той ще бъде придружен от всички небесни
множества. Ще дойде “в славата Си и всичките святи ангели с Него” и “ще
изпрати Своите ангели със силен тръбен глас; и те ще съберат избраните
Му…” (Матей 25:31-32; 24:31).
При идване на Човешкия Син праведните мъртви ще бъдат възкресени, а
живите праведни ще бъдат преобразени. Павел казва: “Ето, една тайна ви
казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в
миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще
възкръснат нетленни и ние ще се изменим. Защото това тленното трябва да
се облече в нетление и това смъртното да се облече в безсмъртие” (1
Кор. 15:51-53). А в посланието си до солунците, след като описва
идването на Господа, казва: “И мъртвите в Христа ще възкръснат по-
напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с
тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем
всякога с Господа” (1 Сол. 4:16-17).
Христовият народ не може да приеме царството Му преди Неговото лично
пришествие. Спасителят каза: “А когато дойде Човешкият Син в славата Си
и всичките свети ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол.
И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги отлъчи едни от
други, както овчарят отлъчва овцете от козите; и ще постави овцете от
дясната Си страна, а козите от лявата. Тогава Царят ще рече на тия,
които са от дясната Му страна: Дойдете, вие благословени от Отца Ми,
наследете царството, приготвено за вас от създанието на света” (Матей
25:31-34). От приведените по-горе библейски текстове ние виждаме, че
при пришествието на Сина Човешки мъртвите ще бъдат възкресени нетленни,
а живите ще бъдат преобразени. Чрез това голямо преобразяване те ще
бъдат приготвени да наследят царството; понеже Павел казва: “… плът и
кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява
нетлението” (1 Кор. 15:50). Човекът в своето сегашно състояние е
смъртен, тленен; но Божието царство ще бъде непреходно, вечно. Затова в
сегашното си състояние човек не може да влезе в това царство. Но когато
дойде, Исус ще даде на народа Си безсмъртие; и тогава ще повика чедата
Си да приемат царството, на което дотогава са били само наследници.
Тези и други подобни библейски текстове доказваха ясно на Милър, че
събитията, които се очаква да настъпят преди идването на Христос, като
всеобщото царство на мир и установяването на Божието царство на земята,
трябва да станат след Второто пришествие. По-нататък откри, че всички
знамения за времето и за състоянието на света отговарят на пророческото
описание на последните дни. Чрез изучаването на Свещеното писание
стигна до заключението, че времето, определено за съществуването на
земята в сегашното й състояние, трябва да е към края си.
“Друго едно доказателство, което ми повлия съществено, казва той, бе
летоброенето в Свещеното писание… Аз намерих, че предсказани
предварително събития, изпълнили се в миналото, често ставаха в едно
определено време. Сто и двадесетте години на потопа (Бит. 6:3); седемте
дни, които трябваше да го предшестват с предсказания 40-дневен дъжд
(Бит. 7:4); четиристотинте години на престояването на Авраамовото
потомство в чужда страна (Бит. 15:13); трите дни в сънищата на
виночерпеца и на хлебопекаря (Бит. 40:12-20); седемте години за фараона
(Бит. 41:28-54); четиридесетте години в пустинята (Числа 14:34); трите
години и половина глад (3 Царе 17:1; Яков 5:17; виж и Лука 4:25);
седемдесетте години робство (Еремия 25:11); седемте времена на
Навуходоносор (Даниил 4:13-16) и седемте седмици, шестдесет и двете
седмици и едната седмица, които заедно правят седемдесетте седмици
благодатно време, определено за евреите (Даниил 9:24-27) – събитията,
ограничени от тези периоди, са били някога само предсказания, но са се
изпълнили точно така, както са били предсказани” (Блис. С.74-75).
Затова, когато при изучаването на Библията намираше различни периоди от
време, стигащи, според неговото разбиране, до Христовото пришествие,
можеше да ги смята само като “преднаречени времена” – ЦП), които Бог
беше разкрил на Своите служители. “Скритото – казва Мойсей – принадлежи
на Господа, нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на чадата ни до
века…” (Второзак. 29:29). И Господ обясни чрез пророк Амос: “…
Господ Йехова няма да направи нищо, без да открие Своето намерение на
слугите Си пророците” (Амос 3:7). Затова изследователите на словото
Божие могат със сигурност да очакват, че в Писанието на истината ще
намерят ясно предсказани най-великите събития в човешката история,
които е трябвало да се изпълнят.
“Тъй като аз бях напълно убеден, казва Милър, че “всичкото Писание е
боговдъхновено и полезно”, че “никога не е идвало пророчество от
човешка воля, но святите човеци са говорили от Бога, движими от Светия
Дух” и че то “е било от по-напред писано… за наша поука, та чрез
твърдостта и утехата от Писанията да имаме надежда” (2 Тимотей 3:16; 2
Петрово 1:21; Римл. 15:4), аз можех да вярвам, че последователните
части на Библията са също тъй достойни за сериозно изучаване от нас,
както и която и да е друга част от Святото писание. Затова смятах, че в
старанието си да разбера онова, което Бог бе намерил за добре да ни
открие, не трябваше в никакъв случай да пренебрегвам пророческите
данни” (Блис. С. 75).
Пророчеството, което, изглежда, най-ясно представяше времето на
Христовото пришествие, се намираше в Даниил 8:14 – “До две хиляди и
триста денонощия; тогава светилището ще се очисти”. Следвайки правилото
да тълкува Словото Божие чрез самото него, Милър откри, че в
символичното пророчество един ден означава една година (Числа 14:34;
Езекия 4:6). Той разбра, че периодът от 2300 пророчески дни или
буквални години се продължаваше далеч след благодатното време на
евреите и затова не можеше да се отнася за светилището на онова време.
Споделяше общоразпространеното тогава схващане, че през християнската
епоха земята била светилището и затова направи извода, че очистването
на светилището, предсказано в Даниил 8:14, представлява очистването на
земята чрез огън при Христовото пришествие. И ако можеше да бъде
намерена вярната начална точка на тези 2300 дни, тогава, мислеше си
той, лесно би могъл да се определи и моментът на Второто пришествие. По
такъв начин би се изяснило времето на онзи велик завършек, времето,
когато сегашното положение “с всичката му гордост и мощ, с всичката му
помпозност и суета, с безбожието и потисничествата, ще свърши”; когато
проклятието “ще бъде отнето от земята, смъртта ще бъде унищожена,
Божиите служители, пророците, светиите и всички, бояли се от Неговото
име, ще бъдат възнаградени, а ония, които са погубвали земята, ще бъдат
погубени” (Блис. С.6).
С нов и още по-голям интерес и старание Милър продължи да изследва
пророчествата и посвети дни и нощи на изучаването на онова, което му се
виждаше толкова важно и с такова огромно значение и всепоглъщащ
интерес. В Даниил 8 глава не можа да намери някакво указание за
изходната точка на 2300-та денонощия. Макар че ангел Гавриил бе
натоварен да обясни на Даниил видението, той му даваше само частично
обяснение. Когато пророкът гледаше ужасните преследвания, които щяха да
сполетят църквата, физическите му сили го напуснаха. Не можа да издържи
повече и ангелът го остави за известно време. “Тогава аз, Даниил,
примрях и боледувах няколко дни… А чудех се за видението, защото
никой не го разбираше.”
Но Бог бе заповядал на Своя пратеник: “Гаврииле, направи тоя човек да
разбере видението.” Тази поръчка трябваше да бъде изпълнена. Ето защо,
ангелът след известно време пак се върна при Даниил и му каза: “…сега
излязох да те направя способен да разбереш… затова размисли за
работата и разбери видението” (Даниил 8:27, 16, 9:22-23, 25-27).
Периодът от 2300 денонощия бе важна точка във видението от осмата
глава, останала неразяснена. Затова когато ангелът възобновява
обяснението, се занимава главно с въпроса за времето.
“Седемдесет седмици са определени за людете ти и за светия ти град…
Знай, прочее, и разбери, че от излизането на заповедта да се съгради
изново Ерусалим до княза Месия ще бъдат седем седмици; и за шестдесет и
две седмици ще се съгради изново, с улици и окоп, макар в размирни
времена. И подир шестдесет и две седмици Месия ще бъде посечен… И Той
ще потвърди завет с мнозина за една седмица, а в половината на
седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът” (Даниил 9:24-27).
Ангелът бе изпратен при Даниил със специалната задача да му обясни
онази точка от видението в осмата глава, която не бе разбрал, а именно,
сведенията за времето: “две хиляди и триста денонощия; тогава
светилището ще се очисти”. След като ангелът бе поканил Даниил: “Затова
размисли за работата и разбери видението”, първите му думи по-нататък
бяха: “Седемдесет седмици са определени за людете ти и за светия ти
град”. Преведената тук дума “определени” означава буквално “отрязани”.
Ангелът обяснява, че седемдесетте седмици, представляващи 490 години,
били отрязани специално за евреите. Но от какво са били отрязани те?
Тъй като 2300-та денонощия са единственият период от време, споменат в
8 глава, то седемдесетте седмици трябва да бъдат отрязани от него,
следователно трябва да са част от 2300-та денонощия и значи двата
периода трябва да започват едновременно. Според обяснението на ангела
седемдесетте седмици трябва да започнат от времето, когато се издава
заповедта за повторното съграждане на Ерусалим. Ако можеше да се открие
началната дата на тази заповед, тогава би могло да се установи началото
на големия период от 2300 денонощия.
Заповедта се намира в седмата глава от книгата Ездра, стихове 12 – 16.
Тя е издадена в завършен вид от Артаксеркс, цар на Персия, в 457 г. пр.
Хр. В Ездра 6:14 се казва, че домът Господен в Ерусалим е бил съграден
“според указа на персийския цар Кир, Дарий и Артаксеркс”. Тримата царе,
след като съчиняват, потвърждават и допълват указа, му придават пълна
валидност, както изисква пророчеството, за да се отбележи началото на
2300-та денонощия. Като се вземе за начална дата на заповедта 457 г.
пр. Хр., когато указът е напълно завършен, се установява, че всяка
подробност от пророчеството за седемдесетте седмици се е изпълнила.
“…От излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим до княза
Месия ще бъдат седем седмици; и за шестдесет и две седмици ще се
съгради изново…” – значи всичко 69 седмици или 483 години. Указът на
Артаксеркс е влязъл в сила през есента на 457 г. пр. Хр. Пресметнати от
тази дата, 483-те години стигат до 27 г. сл. Хр. (Виж Приложението.) По
това време се е изпълнило и пророчеството. Думата “Месия” означава
“Помазаният”. През есента на 27-та година сл. Хр. Христос е бил кръстен
от Йоан и помазан от Светия Дух. Апостол Петър свидетелства, че “Бог Го
помаза със Светия Дух и със сила” (Деяния 10:38). И сам Спасителят
заяви: “Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да
благовестявам на сиромасите” (Лука 4:18). След кръщението Му в р.
Йордан от Йоан Кръстител “…Исус дойде в Галилея и проповядваше
Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни…” (Марко 1:14-15).
“И Той ще потвърди завет с мнозина за една седмица…” Споменатата тук
“седмица” е последната от седемдесетте; това са последните седем години
от специално определения за евреите период от време. През него – от 27
до 34 г. сл. Хр., Исус отначало лично, а след това и чрез Своите
ученици, отправяше поканата на евангелието специално към евреите.
Когато апостолите тръгваха с благата вест за царството, напътствията на
Спасителя бяха: “…Не пътувайте към езичниците и в самарянски град не
влизайте; но по-добре отивайте при изгубените овце от Израилевия дом”
(Матей 10:5-6).
“…а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и
приносът.” В 31 г. сл. Хр., три години и половина след Неговото
кръщение, Господ бе разпънат. С тази велика, принесена на Голгота
жертва приключи системата на жертвоприношения, посочвала в течение на
четири хиляди години Божия Агнец в бъдещето. Символът бе срещнал своя
образ и сега трябваше да престанат всички жертви и приноси, изисквани
от системата на церемониалния закон.
Специално определените за евреите седемдесет седмици или 490 години
изтичат, както видяхме, в 34-та година сл. Хр. По това време, чрез
решението на Синедриона, еврейската нация запечата отхвърлянето на
евангелието чрез мъченическата смърт на Стефан и преследването на
Христовите последователи. Спасителната вест нямаше повече да се
ограничава само между избрания народ и започваше да се проповядва по
света. Учениците поради гоненията бягаха от Ерусалим, обикаляха и
разгласяваха благовестието. “Така Филип слезе в град Самария и им
проповядваше Христа” (Деяния 8:4-5). Ръководен от Бога, Петър разкри
евангелието на началника в Кесария – богобоязливия Корнилий, а
спечеленият за вярата в Христос ревностен Павел бе натоварен да занесе
благата вест “далеч между езичниците” (Деяния 22:21).
Така всяка подробност на пророчествата е била най-точно изпълнена -
началото на седемдесетте седмици е установено извън от всякакво
съмнение в 458 г. пр. Хр., а краят – в 34 г. сл. Хр. От тази дата вече
не е трудно да се намери и краят на 2300-та денонощия. Тъй като
седемдесетте седмици – 490-те денонощия, са отрязани, от 2300-та
остават още 1810 денонощия. Значи след края на 490-те дни остават още
1810 денонощия. Пресметнати от 34 г.сл.Хр., останалите 1810 години
стигат до 1844 г.сл.Хр. Следователно 2300-та денонощия от Даниил 8:14
свършват през 1844 г. След приключването на този голям пророчески
период светилището, според свидетелството на Божия ангел, трябваше да
“се очисти”. Така времето на очистването на светилището – което, както
почти всички вярваха, че трябваше да стане във времето на пришествието
- бе определено най-точно.
Милър и неговите сътрудници вярваха в началото, че 2300-та денонощия
трябваше да свършат през пролетта на 1844 г., докато пророчеството
посочва есента на същата година. (Виж Приложението.) Погрешното
разбиране на тази точка предизвика разочарование и объркване у приелите
по-ранната дата за идването на Господа. Но това ни най-малко не повлия
на силата на аргументите, доказващи, че 2300-та денонощия свършват в
1844 г. и че великото събитие, представено като очистване на
светилището, би трябвало да стане тогава.
Отдал се на изучаване на Писанието, за да докаже, че то е откровение от
Бога, Милър ни най-малко не е предполагал, че ще стигне до това
заключение. Самият едва можеше да повярва в резултатите на своето
изследване, но доказателството от Писанието бе твърде ясно и твърде
силно, за да бъде отхвърлено.
Беше посветил две години на изучаване на Библията, когато през 1818 г.
стигна до тържественото убеждение, че след около 25 години Христос ще
се яви за избавлението на Своя народ. “Не е нужно, казва Милър, да
говоря за изпълнилата сърцето ми радост пред възхитителната
перспектива, която се откриваше, или пък за горещия копнеж на душата ми
и аз да участвам във веселието на изкупените. Сега Библията се превърна
за мене в нова книга. Тя стана наистина наслада за ума ми; всичко
неясно, тайнствено и тъмно в нейните учения сега бе разпръснато от
силната светлина, огряла ме от свещените й страници. И, о, как светла и
славна се появи истината! Всички противоречия и несвързани мисли,
откривани преди в Писанията, изчезнаха и, макар че имаше още доста
текстове, за които ми липсваше пълно разбиране, все пак толкова много
светлина бе изгряла, за да осветли затъмнения ми дотогава ум, че сега,
при изучаването на Писанията аз изживявах такъв възторг, какъвто никога
не съм допускал, че бих могъл да изпитам” (Блис. С. 76-77).
“С тържественото убеждение, че такива величествени събития, каквито
бяха предсказани в Свещеното писание, трябваше да се изпълнят в
разстояние на едно толкова кратко време, пред мен се представи с голяма
сила въпросът за моя дълг към света, като се имаха предвид
доказателствата, повлияли душата ми” (пак там, с. 81). Реформаторът не
можеше да не приеме за свой дълг да предаде и на другите получената
светлина. Очакваше да срещне опозиция от страна на безбожните, но бе
напълно уверен, че всички християни ще се зарадват на надеждата да
посрещнат Спасителя, Когото изповядваха, че обичат. Единственото му
опасение бе, че в голямата си радост за скорошното славно освобождение
биха приели учението, без да изследват достатъчно текстовете от
Писанието, доказващи тази истина. Затова се бавеше да ги обяви, да не
би, ако се заблуждаваше, да заблуди и други. Ето защо провери още
веднъж доказателствата и изследва внимателно всяко затруднение. Откри,
че всички възражения изчезваха пред светлината на Божието слово, както
се стопява мъглата от слънчевите лъчи. След пет години изследване бе
убеден напълно в правилността на твърдението си.
И сега с нова сила почувства дълга да запознае и другите с онова, което
вярваше, че Писанието така ясно учи. “Когато отивах да си върша
работата, казва той, в ушите ми постоянно звучеше: “Иди и разкажи на
света за опасността, в която се намира.” Следният библейски текст
постоянно се набиваше в ума ми: “Когато казвам на беззаконника:
Беззаконнико, непременно ще умреш, а ти не проговориш, за да
предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, оня беззаконник ще
умре за беззаконието си, обаче от твоята ръка ще изискам кръвта му. Но
ако предупредиш беззаконника да се върне от пътя си, а не се върне от
пътя си, той ще умре за беззаконието си, а ти си избавил душата си”
(Езекиил 33:8-9). Чувствах, че ако грешните можеха да бъдат
предупредени, огромни групи от тях биха се покаяли; а ако не бъдеха
предупредени, кръвта им щеше да бъде изискана от моята ръка” (Блис. С.
92).
Милър започна да разпространява възгледите си частно, когато му се
удадеше случай, и се молеше някой проповедник да съзнае необходимостта
и да се посвети на тяхното разпространение. Но не можеше да заглуши в
сърцето си убеждението, че при проповядването на предупреждението лично
трябва да изпълни дълга си. В мисълта му постоянно изпъкваха думите:
“Иди и кажи това на света; Аз ща изискам неговата кръв от ръката ти”.
Девет години чака, а на душата му постоянно тежеше това бреме, докато
през 1831 г. за първи път изложи гласно основанията за своята вяра.
Както Елисей бе призован да остави воловете си на нивата, за да получи
кожуха, посвещаващ го в пророческа служба, така и Уилям Милър бе
призован да напусне ралото и да разкрие пред народа тайните на
царството Божие. С трепет започна делото си, като водеше слушателите
стъпка по стъпка през пророческите периоди към второто идване на
Христос. С всеки опит добиваше сила и кураж, като виждаше широко
разпространения интерес, събуден от думите му.
Само поради молбите на братята си по вяра, в чиито слова чуваше Божия
зов, Милър се реши да изложи официално възгледите си. Бе вече
петдесетгодишен, несвикнал да говори публично и потиснат от чувството,
че не е способен да извърши предстоящото дело. Но още отначалото
старанията му за спасението на души бяха благословени по забележителен
начин. Първата му сказка бе последвана от религиозно пробуждане, при
което се покаяха тринадесет цели семейства, с
457 г. пр. Хр. На тази дата бе издадена заповедта на Артаксеркс за
възстановяването и построяването на Ерусалим (Даниил 9:25; Ездра 7:7).
Тогава започваха седемдесетте седмици (490 години), посочени в Даниил
9:24-27, и 2300-та денонощия – Даниил 8:14.
408 г. пр. Хр. Стените на Ерусалим бяха построени след седем пророчески
седмици или 49 буквални години (Даниил 9:25).
27 г. сл. Хр. 62 пророчески седмици (434 фактически години) след 408 г.
сл. Хр. ни довеждат до помазването на Месия за Неговата мисия, когато
Йоан Го кръсти в реката Йордан. (Даниил 9:25; Матей 3:13-17). От
седемдесетте седмици остана неизпълнена само една пророческа седмица (7
буквални години).
31 г. сл. Хр. “Посред” или “в средата” на 70-те седмици, Месия трябваше
да бъде “посечен”, но “не заради Себе Си” (Даниил 9:26, 27 ЦП). В 31 г.
сл. Хр. Исус бе разпнат заради нас (Лука 23:33, 46; 1 Петрово 2:24).
34 г. сл. Хр. Краят на пророчеството за седемдестте седмици. Първите
490 години от пророчеството за 2300-та денонощия са приключени. Както е
предсказано в Даниил 9:24-27, първите 490 години са били определени
(“отрязани”) за еврейската нация като последна възможност да оправдае
мисията си на особен Божи народ (Даниил 9:26, 27). След като не успя в
това, евангелската поръчка трябваше да бъде възложена на езичниците. В
34 г. сл. Хр. Стефан, първият мъченик, бе убит от евреите с камъни.
Това събитие отбеляза края на 70-те пророчески седмици, определени за
еврейската нация (Деян. 7:54-60). Оставаха още 1810 години, за да
приключи пророчеството за 2300-та денонощия.
1844 г. Краят на 2300 денонощия, предсказани в Даниил 8:14: започва
делото на Изследвателния съд и окончателното изкупление.
Трябва да има 457 пълни години пр. Хр. и 1843 пълни години сл. Хр., за
да се получат 2300 години. Ако указът на Артаксеркс бе датиран в
НАЧАЛОТО на 457 г. пр. Хр., 2300-та денонощия трябваше да завършат до
последния ден на 1844 г. сл. Хр. Но той влезе в сила едва през есента
на 457 г. пр. Хр. Следователно 2300-та денонощия завършват през есента
на 1844 г.
изключение на две личности от тях. Веднага го помолиха да говори и на
други места и почти навсякъде следваше съживяване на Божието дело.
Грешници се променяха духовно. Християни бяха подбуждани към по-голямо
посвещение и деисти и невярващи признаваха истините на Библията и
християнската религия. Онези, всред които работеше, свидетелстваха:
“Той спечелва една класа хора, които не се поддават на влиянието на
други мъже” (пак там, с. 138). Проповядването му бе организирано така,
че да събуди общественото мнение за разбиране на великите неща в
религията и да обуздае постоянно развиващия се по онова време светски
начин на живот.
В резултат на проповядването почти във всеки град десетки хора приемаха
вярата, а на някои места дори и стотици. Протестантските църкви от
почти всички вероизповедания бяха отворени за него. “Обикновено
поканите за работа идваха от проповедниците на различните църкви. Той
имаше за неизменно правило да не говори никога, когато не е поканен, и
все пак скоро бе невъзможно да задоволи дори и половината от молбите, с
които го отрупваха.
Много хора, неприемащи възгледите за точното време на второто Христово
идване, все пак бяха убеждавани в сигурността и близостта и в нуждата
от приготовление. В някои големи градове дейността му правеше много
силно впечатление. Продавачи на спиртни напитки изоставяха търговията и
превръщаха кръчмите си в салони за събрания; игрални заведения се
закриваха; невярващи, деисти, универсалисти и дори най-пропаднали
злодеи, някои от които с години не бяха стъпвали на богослужение, се
преобразяваха. Различните църковни общества в различни градски квартали
имаха почти всеки час от деня молитвени събрания, делови хора се
събираха по обед за молитва и хваление. Не екстравагантна или
сантиментална възбуда, а почти всеобща тържественост бе обхванала
умовете на хората. Неговата дейност, подобно на тази на първите
реформатори, убеждаваше повече разума и пробуждаше съвестта, отколкото
чувствата.
През 1833 г. Милър получи от баптистката църква, на която бе член,
позволение да проповядва. Голям брой проповедници от неговото общество
одобряваха делото му и той продължи да работи. Пътуваше и проповядваше
непрекъснато, макар че дейността му се ограничаваше главно в Нова
Англия и в Средните щати. Години наред покриваше всички разноски от
собствената си кесия и никога след това не получаваше достатъчно, за да
възстанови дори пътните си разходи до различните места, където биваше
поканен. Така публичната му работа не само че не носеше печалба, но и
беше за сметка на имуществото му, което през този период от неговия
живот намаляваше постоянно. Милър бе баща на голямо семейство, но тъй
като всички се задоволяваха с малко и бяха трудолюбиви, имотът му бе
достатъчен както за тяхната, така и за неговата издръжка.
През 1833 г., две години, след като бе започнал да проповядва официално
доказателствата за скорошното идване на Христос, се появи последното от
знаменията, обещани от Спасителя като предвестници за Неговото второ
пришествие. Исус бе казал: “…звездите ще паднат от небето…”, а
Йоан, като видя във видение събитията, които трябваше да известяват
Божия ден, заяви в Откровението: “Небесните звезди паднаха на земята,
като когато смоковница, разклащана от силен вятър, мята неузрелите си
смокини” (Матей 24:29; Откр. 6:13). Това предсказание се изпълни
поразително точно чрез големия метеоритен дъжд на 13 ноември 1833 г.
Той представляваше най-монументалната и удивителна картина на падащи
звезди, известна някога. “В продължение на няколко часа целият небосвод
над Съединените щати бе в огнено движение! Никога от заселването на
тази страна не е имало подобно природно явление, което да бъде
наблюдавано с такова голямо удивление от една част от населението и с
такъв ужас и тревога от друга.” “Неговото великолепие и ужасяваща
красота до ден днешен са ярки в паметта на много хора… Никога на
земята не е падал дъжд, по-гъст от тези метеори; и същото явление се
виждаше по всички небесни посоки. С една дума, целият небосвод сякаш бе
в движение… Това представление, както го описва списанието на
професор Силман, е било наблюдавано в цяла Северна Америка… При
съвършено чисто и синьо небе от 2 часа среднощ до настъпването на
дневната светлина се наблюдаваше непрекъснатата игра на ослепително
блестящи небесни тела по цялото небе” (Дийвънс. Американският прогрес
или Великите събития на най-великото столетие. Гл. 28, ч. 1-5).
“Никой език наистина не може да опише достатъчно точно великолепието на
онова величествено представление… Никой, който не го е видял с очите
си, не може да си състави подходяща представа за неговото славно
величие. Сякаш цялото звездно небе се бе сляло в една точка близо до
зенита и със светкавична бързина изстрелваше своите звезди във всички
посоки на хоризонта; и все пак те не се изчерпваха – хиляди от тях
бързо следваха пътя, който други хиляди вече бяха изминали, като че
бяха създадени само за това” (“Християнски адвокат и журнал”, 13
декември 1833 г.). “По-точна картина на смокиново дърво, което хвърля
своите смокини, когато бъде разклатено от силен вятър, не би могло да
се види” (“Портландски осведомител”, 26 ноември 1833 г.).
В Нюйоркския “Търговски журнал” от 14 ноември 1833 г. се появи подробна
статия за чудното природно явление, в която между другото се съдържа и
следното: “Никой философ или учен, доколкото зная, не е съобщавал нито
писмено, нито устно за такова явление като това от вчера сутрин. Преди
1800 години един пророк го бе предсказал точно, стига само да се
постараем да разбираме под звездопадане падане на звезди… в
единствено възможния смисъл, в който може да бъде буквално истинно”.
Тъй се появи и последното от онези знамения за Неговото идване, за
които Исус беше казал на учениците Си: “Също така и вие, когато видите
всичко това, да знаете, че Той е близо при вратата” (Матей 24:33). След
тези знамения Йоан видя следващото голямо, надвиснало събитие -
небесата да се отдръпват като свитък, докато земята се разтърсва и
всяка планина и остров се преместват от местата си, а нечестивите
търсят да избягат, ужасени от присъствието на Човешкия Син (Откр. 6:12-
17).
За много от очевидците звездопадането бе предсказание за идващия съд,
“един страшен образец, един сигурен предвестник, един милостив знак за
оня велик и ужасен ден” (“Старият селянин”, портландски “Вечерен
осведомител”, 26 ноември 1833 г.). По този начин вниманието на хората
бе насочено към изпълнението на пророчеството и много от тях бяха
подбудени да обърнат внимание на предупреждението за второто пришествие.
През 1840 г. друго забележително изпълнение на пророчеството възпламени
всеобщия интерес. Две години преди това Йосия Лич, един от водещите
проповедници на второто пришествие, бе публикувал тълкувание на
Откровение 9 глава, където бе предсказано падането на Османската
империя. Според неговите пресмятания тази мощ тя трябваше да бъде
съборена от престола “някъде през август 1840 г.”; а само няколко дни
преди това събитие писа: “Ако приемем, че първият период от 150 години
се е изпълнил точно преди Константин XI да стъпи на престола с
позволението на турците и че 391 години и 15 дни започваха със
свършването на първия период, то те трябва да свършват на 15 август,
когато може да се очаква, че османската мощ в Константинопол ще бъде
сломена. И аз вярвам, че точно такъв ще бъде случаят (“Знамения на
времето и изложения на пророчеството”, 1 август 1840 г.).
Точно на отбелязаното време Турция прие чрез своите посланици закрилата
на съюзените европейски велики сили и попадна под контрола на
християнски народи. Събитието изпълни точно предсказанието. (Виж
Приложението.) Когато бе оповестено, много хора се убедиха, че
принципите за тълкуване на пророчествата, както ги бяха приели Милър и
неговите съмишленици, са правилни. По такъв начин адвентното движение
получи мощен тласък напред. Учени и високопоставени мъже се
присъединиха към Милър в проповядване и публикуване на техните възгледи
и от 1840 до 1844 г. делото бързо избуя.
Уилям Милър притежаваше големи умствени способности, развити
допълнително чрез размисъл и изследователска дейност. Към тях се
прибави мъдростта на Небето, тъй като той бе свързан с нейния Източник.
Бе наистина стойностен човек, когото уважаваха и оценяваха навсякъде,
където се държеше на честността на характера и на нравствените
качества. Съчетаваше сърдечна любезност с християнско смирение и пълно
самообладание, бе внимателен към всички, готов да изслуша мненията на
другите и да обсъжда привежданите от тях доказателства. Безстрастно и
без емоции проверяваше чрез Словото Божие всички теории и учения.
Неговата здрава мисъл му помагаше да оборва заблудите и да изобличава
лъжите.
И все пак не можа избегне жестоката съпротива. Както и при по-ранните
реформатори, представяните истини не бяха благосклонно приети от
популярните сред народа учители. Тъй като не можеха да потвърдят
становището си чрез Писанията, те бяха принудени да търсят подкрепа в
изказванията и ученията на човеците, в преданията на отците. Но
проповедниците на адвентната истина приемаха Словото Божие като
единственото свидетелство. “Библията и само Библията!” – бе техният
лозунг. Липсата на библейски доказателства бе заместена с присмеха и
подигравките на противниците им. Време, средства и таланти се
пропиляваха, за да се злепоставят тези, чието единствено прегрешение
бе, че с радост очакват връщането на своя Господ и се стремят да живеят
свято и да увещават и другите да се приготвят за Неговото явяване.
Полагани бяха сериозни усилия да се отклони вниманието на народа от
въпроса за Второто пришествие. За грях, от който хората трябваше да се
срамуват, се смяташе изследването на пророчествата, отнасящи се за
Христовото идване и за края на света. По такъв начин популярните
проповедници подкопаваха вярата в Божието слово. Ученията им развиваха
неверието у хората и мнозина се чувстваха свободни да постъпват според
безбожните си страсти. А авторите на злото обвиняваха адвентистите за
него.
Докато привличаше множество разумни и внимателни слушатели, Милъровото
име рядко бе споменавано в религиозната преса, с изключение на
случаите, когато му се присмиваха или го обвиняваха. Равнодушните и
безбожните, добили смелост от позицията на някои религиозни учители,
използваха безсрамни изрази, неприлични и богохулни остроумия и шеги,
за да опетнят него и неговото дело. Побелелият мъж, напуснал удобствата
на домашното огнище, за да пътува на свои разноски от град в град, от
място на място, който непрекъснато се трудеше и проповядваше на света
тържественото предупреждение за предстоящия съд, бе позорно хулен като
фанатик, лъжец и дързък хитрец.
Струпаните върху него подигравки, клевети и хули предизвикаха
негодувание и съпротива дори в светската преса. “Да се отнасяме тъй
лекомислено и шеговито към един толкова важен въпрос и с толкова
страшни последствия, обясняваха светски мъже, значи не само да се
подиграваме с чувствата на неговите пропагандатори и защитници, но и да
осмиваме деня на съда, дори самото Божество, и да презираме ужасите на
оня съд” (Блис. С. 183).
Причинителят на всичкото зло се опитваше не само да противодейства на
адвентната вест, но дори да погуби вестителя. Милър прилагаше на
практика библейската истина, като въздействаше върху сърцата на
слушателите си, изобличаваше греховете и смущаваше самодоволството им.
Простите му, ясни, уместни думи разпалваха тяхната враждебност.
Опозицията срещу неговата вест, проявена от църковни членове,
насърчаваше по-долните класи от народа да отидат още по-далеч; а
враговете крояха планове да отнемат живота му на излизане от
събранието. Но в тълпата се намираха свети ангели. Един от тях в образа
на човек хвана ръката на Божия служител и го отведе на безопасно място,
извън разгневената тълпа, защото още не бе завършил делото си. А Сатана
и неговите пратеници останаха разочаровани.
Въпреки съпротивата обаче интересът към адвентната вест продължи да
расте. От дузини и стотици събранията се умножиха на хиляди. Значително
нарасна броят на различните църкви; но след известно време се появи дух
на съпротива дори и срещу новообърнатите и църквите започнаха да
предприемат дисциплинарни мерки срещу споделящите Милъровите възгледи.
Този ефект предизвика реформаторът да направи писмено обръщение към
християните от всички деноминации, в което настояваше да се докаже чрез
Библията, ако ученията му са фалшиви.
“Какво сме повярвали ние, казваше той, което да не ни е заръчано да
вярваме от Словото Божие, което, както сами признавате, е правилото, и
то единственото правило за вярата и за живота ни? Какво сме направили,
достойно да предизвика такива жестоки обвинения от амвона и в пресата
срещу нас и да дава справедлив повод да ни изключвате нас
(адвентистите) от вашите църкви и общества?” “Ако не сме прави, моля,
посочете ни в какво грешим. Посочете ни чрез Словото Божие, че сме в
заблуда; подигравки понесохме достатъчно; чрез тях няма да ни убедите,
че нямаме право; само Словото Божие може да промени възгледите ни. До
заключенията стигнахме с много обмисляне и молитва, като намерихме
доказателствата в Свещеното писание” (пак там, с. 250-252).
От столетие на столетие предупрежденията, които Бог е изпращал на света
чрез служителите Си, са били посрещани със същото съмнение и неверие.
Когато грехът на допотопните хора Го принуди да докара потоп на земята,
най-напред им съобщи намерението Си, за да имат възможност да се
отклонят от лошите си пътища. Предупредителният зов да се покаят звуча
в ушите им в продължение на сто и двадесет години, за да не се покаже
Божият гняв в гибелта им. Но тази вест им се виждаше празна приказка и
не я вярваха. Одързостени в безбожието си, се подиграваха на Божия
пратеник, гледаха лековато на умоляванията му и дори го обвиняваха в
предизвикателство. Как може един човек да се осмели да застане срещу
всички велики хора на земята? Ако Ноевата вест беше вярна, защо целият
свят да не я научи и повярва? Какво е твърдението на един човек спрямо
мъдростта на хиляди! Те нито повярваха на предупреждението, нито
потърсиха убежище в ковчега.
Подигравачите посочваха нещата в природата – неизменното редуване на
годишните времена, синьото небе, никога още не изпращало дъжд, зелените
ливади, освежавани нощем от нежната роса – и викаха: “Не говори ли той
басни?” С презрение обявиха проповедника на правдата за див фантазьор и
продължиха още по-смело да тичат след удоволствия, по-упорити в
лошотията си от всякога. Но неверието им не попречи да се изпълни
предсказаното събитие. Бог дълго търпя нечестието и даде достатъчно
възможности за покаяние; но в определеното време Неговата присъда се
изсипа над отхвърлилите милостта Му.
Христос заяви, че и при второто Му идване ще се шири подобно неверие.
Хората в Ноевите дни, според думите на Спасителя, “не усетиха, докато
дойде потопът и завлече всички, така ще бъде и пришествието на Сина
Човешки” (Матей 24:39). Когато изповядващите се за Божи народ се
съединят със света, живеейки, както той живее, и, участвайки в
забранените му удоволствия; когато луксът в света стане лукс в
църквата, когато сватбените камбани бият и всички очакват световното
благополучие да продължи дълги години, тогава внезапно, както
светкавицата пада от небето, ще настане краят на техните блестящи мечти
и на измамните им надежди.
Както Бог изпрати служителя Си да предупреди света за предстоящия
потоп, така е изпратил и избрани пратеници да обявят приближаването на
последния съд. И както Ноевите съвременници осмиваха с презрение
предсказанията на проповедника на правдата, тъй и във времето на Милър
много хора, дори претендиращите да са от Божия народ, се подиграваха на
предупреждението.
А защо проповядването и учението за Христовото второ идване бяха
посрещнати така в църквите? Докато идването на Господа носи гибел и
ужас за безбожните, за праведните носи радост и надежда. Тази велика
истина е служила за утеха на верните на Бога през всичките времена.
Защо сега тя, както и Авторът й, бяха станали за Неговия народ
“камъкът, о който да се спъват и канара, в която да се съблазняват”?
Нали сам Спасителят бе дал на учениците си обещанието: “И като отида и
ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото,
гдето съм аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:3)? Предвиждайки самотността и
мъката на последователите Си, Самият състрадателен Изкупител, натовари
ангели да ги утешават с уверението, че лично ще дойде втори път, и то
точно тъй, както се бе възнесъл във висините. Докато учениците се
взираха в небето, за да видят за последен път Онзи, Когото обичаха,
вниманието ми бе привлечено от думите: Галилеяни, защо стоите, та
гледате към небето? Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, така
ще дойде, както Го видяхте да отива на небето” (Деяния 1:11). Вестта на
ангелите отново разпали в тях огъня на надеждата. Учениците “се върнаха
в Ерусалим с голяма радост. И бяха постоянно в храма, хвалещи и
благославящи Бога” (Лука 24:52-53). Радваха се не защото Исус се бе
отделил от тях и ги бе оставил сами в борбата с изпитанията и
изкушенията на света, а защото получиха уверението на ангела, че Исус
пак ще дойде.
Възвестяването на Христовото идване трябва и сега да бъде блага вест за
голяма радост както тогава, когато бе предадено от ангелите на
витлеемските овчари. Всички, обичащи истински Спасителя, не могат да не
приветстват с възторг основаната на Словото Божие вест, че Този, Който
е центърът на надеждата им за вечен живот, ще дойде пак – и не както
при първото Си идване, за да бъде подиграван, презиран и отхвърлен, а в
сила и слава, за да изкупи народа Си. Точно онези, които не обичат
Спасителя, желаят Той да не дойде. Няма по-основателно доказателство,
че църквите са се отделили от Бога поради раздразнението и
враждебността, възбудени от тази небесна вест.
Приемащите адвентното учение съзнаваха необходимостта от покаяние и
смирение пред Бога. Мнозина дълго се бяха клатушкали насам-натам между
Христос и света; сега чувстваха, че е време да заемат твърдо становище.
“Всичко, що се отнася до вечността, прие за тях необикновена важност и
реалност. Небето се приближи до тях и те се почувстваха виновни пред
Бога” (Блис. С.146). Християни се пробуждаха за нов духовен живот.
Схващаха, че времето е кратко, и че онова, което трябва да направят за
ближните си, трябва да го свършат бързо. Земното отстъпваше на заден
план, вечността като че се разкриваше пред тях и всички неща, отнасящи
се до вечното блаженство или душевните мъки, изключваха всеки временен
въпрос. Божият Дух ги владееше и даваше голяма сила на сериозните им
апели както към братя, така и към грешници, да се приготвят за Божия
ден. Мълчаливото свидетелство на техния всекидневен живот бе постоянен
упрек за формалните и непосветени черковни членове. Те не желаеха да им
се пречи на ламтежа за удоволствия, трупане на пари и светски почести.
Ето така започна враждебността и съпротивата срещу адвентната истина и
срещу онези, които я прогласяваха.
Тъй като доказателствата от пророческите периоди се оказаха
непоклатими, противниците се стараеха да отстранят изследването на този
въпрос, като учеха, че пророчествата били закодирани. Така
протестантите тръгнаха по стъпките на римокатолиците. Докато папската
църква задържаше Библията от миряните (виж Приложението),
протестантските църкви твърдяха, че една важна част от святото Слово -
и то най-вече тази, която представя истини, специално отнасящи се за
нашето време – не можело да бъде разбрана.
Проповедници и народ заявяваха, че Данииловите пророчества и
Откровението били неразгадаеми тайни. Но Христос бе насочил вниманието
на учениците Си към думите на пророк Даниил относно събитията, които
щяха да се сбъднат в тяхното време, казвайки: “…който чете, нека
разбира…” (Матей 24:15). А на твърдението, че Откровението било
неразгадаема тайна, противоречи самото заглавие на книгата:
“Откровението от Исуса Христа, което Му даде Бог, за да покаже на
слугите Си онова, което има да стане скоро… Блажен, който прочита, и
ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в
него; защото времето е близо” (Откр. 1:1-3).
Пророкът казва: “Блажен, който прочита…” Има хора, които не искат да
четат; блаженството не се отнася за тях. “… и ония, които слушат…”
Има някои, които избягват да слушат каквото и да е относно
пророчествата; благословението не се отнася и за тази категория хора.
“… и пазят написаното в него.” Мнозина не искат да обръщат внимание
на съдържащите се в Откровението предупреждения и наставления; нито
един от тях не може да очаква обещаното благословение. Всички, които
осмиват пророчествата и се подиграват с тържествено дадените в тях
важни символи, всички, които не искат да обновят живота си и да се
приготвят за идването на Човешкия Син, ще останат без благословение.
Как дръзват хора, противно на Божественото свидетелство, да учат, че
Откровението било тайна, непостижима за човешкото разбиране? То е
разкрита тайна, отворена книга. Изучаването му насочва мислите към
пророчествата на Даниил. И двете книги съдържат извънредно важни
указания, дадени от Бога на хората за събитията в края на световната
история.
На Йоан бяха разкрити дълбоки и вълнуващи картини от опита на църквата.
Той видя действителността, опасностите, борбите и окончателното
освобождаване на Божия народ. Записа последните вести, които трябваше
да предизвикат узряването на земната жетва като снопове за небесната
житница или като снопове за унищожаващия огън. Бяха му разкрити
извънредно важни неща, особено за последната църква, та онези, които
биха се обърнали от заблудата към истината, да бъдат осведомени за
предстоящите опасности и борби. Никой не бива да остане в тъмнина
относно идващите на земята събития.
А защо тогава е това всеобщо невежество за една тъй важна част от
Свещеното писание? Откъде идва всеобщото нежелание за изследване на
неговите учения? Това е резултат от един добре пресметнат план на княза
на тъмнината да скрие от хората всичко, сочещо неговите измами. Точно
поради тази причина Христос, авторът на Откровението, като предсказва
съпротивата срещу изучаването на Откровението, изрича едно
благословение за всички, които четат, слушат и спазват думите на
пророчеството.