Век след век всяка голяма реформация или религиозно движение удивително
повтарят Божието дело на земята. Принципите на Божието отношение към
хората винаги са едни и същи. Важните движения днес намират своите
паралели в миналото. Духовната практика на църквата в предишните векове
е урок с изключителна стойност за нашето време.
Няма по-ясно учение в Библията от това, че Бог чрез Светия Дух
специално ръководи Своите служители на земята в големите движения за
продължаване на Неговото спасително дело. Хората са инструменти в
ръката на Бога; Той си служи с тях, за да изпълни Своите намерения за
благодат и милост. Всеки има задача за изпълнение, на всеки е дадена
известна мярка от светлина, която отговоря на изискванията на неговото
време и достатъчна да го направи способен за възложеното дело. Но няма
човек, колкото и да е бил почетен от Небето, да е разбрал напълно
великия изкупителен план, или пък изцяло да е схванал Божественото дело
за своето време. Хората не разбират напълно Божиите намерения във
възложената им работа; не разбират пълното значение на вестта, която
проповядват в Негово име.
“Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщия
напълно?” “Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите
пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-
високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и
Моите помисли – от вашите помисли.” “Аз Съм Бог и няма друг; Аз Съм Бог
и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края и от древните
времена нестаналите още неща” (Йов 11:7; Исая 55:8-9; 46:9-10).
Дори и пророците, облагодетелствани с особено просветление на Духа, не
схващаха напълно значението на поверените им откровения. Смисълът им
трябваше да се открива постепенно, век след век според нуждите на Божия
народ от съдържащите се в тях наставления.
Петър пише за откритото чрез евангелието изкупление: “За това спасение
претърсиха и изследваха пророците, които пророкуваха за благодатта,
която бе назначена за вас, като издирваха, КОЕ или КАКВО време
посочваше Христовият Дух, Който беше в тях, когато предизвестяваше
Христовите страдания и след тях славите. И откри им се, че не за себе
си, а за Вас служеха…” (1 Петрово 1:10-12).
Но макар че пророците нямаха привилегията да разбират напълно откритото
им, все пак сериозно се стараеха да получат всяка светлина, която Бог
намираше за добре да им посочи. “Претърсиха и изследваха” “кое или
какво посочваше Христовият Дух, Който беше в тях”. Какъв урок бяха тези
предсказания за Божия народ в християнската епоха! За негова полза ги
даде Бог на Своите служители и то “не за себе си, а за вас служеха те”.
Погледнете тези свети Божии мъже, които бяха “търсили и изследвали”
дадените им откровения за поколения, още неродени! Съпоставете святата
им прилежност с безгрижното равнодушие на привилегированите от по-
късните столетия! Какъв упрек за търсещото удобства, обичащото
светското безгрижие човечество, което се задоволява с обяснението, че
пророчествата не били разбираеми!
Ограниченият човешки ум не е способен да схване съветите на Всемогъщия
или напълно да разбере крайната цел на намеренията Му, защото е склонен
да се заблуждава или се отнася с пренебрежение, които му пречат да
проумее небесните вести. Често умовете на хората, дори и на Божиите
служители, са толкова помрачени от човешки възгледи, традиции и фалшиви
учения, че само отчасти могат да разбират великите мисли на Бога в
Словото Му. Така беше и с Христовите ученици, дори докато Спасителят бе
с тях лично. Те бяха повлияни от общоприетите схващания за Месия като
земен княз, който трябваше да издигне Израил в световна империя, и не
можеха да проумеят значението на думите Му, предсказващи Неговите
страдания и смърт.
Сам Христос ги бе изпратил с вестта: “Времето се изпълни и Божието
царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието!” (Марко
1:15). Думите Му се основаваха на пророчеството от Даниил 9 глава. Там
ангелът заявява, че периодът от 69 седмици ще продължи до явяването на
Месия, Княза. С големи надежди и с радост очакваха учениците
установяването на месиянското царство в Ерусалим, което да владее над
цялата земя.
Те проповядваха поверената им от Христос вест, без да съзнават
значението й. Докато проповядването им се основаваше на Даниил 9:25, не
разбираха, че според следващия стих от същата глава Месия ще бъде
предаден на смърт. Още от рождение сърцата им очакваха славата на една
земна империя. Това ги заслепяваше както за подробностите на
пророчеството, така и за думите на Христос.
Изпълняваха своя дълг, като предлагаха на еврейския народ поканата на
милостта. И тъкмо когато очакваха да видят своя Господ заел Давидовия
трон, видяха Го хванат като престъпник, бичуван, подиграван, осъден и
издигнат на Голготския кръст. Какво отчаяние и скръб измъчваха сърцата
им през дните, докато техният Господ спеше в гроба!
Христос бе дошъл точно на определеното време и по начина, предсказан в
пророчеството. Неговата служба бе изпълнила Писанието до най-малката
подробност. Бе проповядвал вестта за спасение и словото Му “беше с
власт”. Слушателите бяха опитали в сърцата си, че то е от Небето.
Словото и Божият Дух потвърдиха Божествената мисия на Сина.
Учениците още продължаваха да са предани на своя любим Учител. И все
пак несигурност и съмнение владееха умовете им. В душевната си болка не
си спомняха Христовите думи, посочващи Неговите страдания и смърт. Ако
Исус от Назарет бе истинският Месия, щяха ли така да бъдат изложени на
скръб и разочарование? Този въпрос ги измъчваше, докато през
безнадеждните часове на онази събота – между смъртта и възкресението
Му, Спасителят почиваше в гроба Си.
Макар че тъмната нощ на грижите падна над Исусовите последователи, те
все пак не бяха изоставени. Пророкът беше казал: “Ако и да седна в
тъмнина, Господ ще ми е светлина… ще… ме изведе на светлината, ще
видя правдата Му”. “И самата тъмнина не укрива нищо от тебе: и нощта
свети като ден. Тебе е тъмнината като виделината” (ЦП). Бог беше казал:
“Виделина изгрява в тъмнината за праведните”. “Ще доведа слепите през
път, който не са знаели, ще ги водя в пътеки, които им са били
непознати; ще обърна тъмнината в светлина пред тях и неравните места ще
направя равни. Това ще сторя и няма да ги оставя” (Михей 7:8-9; Пс.
139:12, 112:4; Исая 42:16).
Вестта, проповядвана от учениците в името на Господа, бе вярна във
всяко отношение и посочваните от тях събития се разиграха тъкмо по това
време. “Времето се изпълни и Божието царство наближи!” – това бе вестта
им. “Времето”, или 69-те седмици (Даниил 9 глава), трябваше да се
изпълни до идването на Месия. “Помазаникът” Христос бе помазан със
Светия Дух при кръщението Му от Йоан в реката Йордан. И “Божието
царство”, за което заявяваха, че е наближило, настъпи при смъртта на
Христос. Но това не бе царството, свързано със земната история, в която
бяха поучавани да вярват. То не бе и бъдещото непреходно царство, което
ще настане, когато “царството и владичеството, и величието на царствата
под цялото небе, ще се дадат на людете – светиите на Всевишния, Чието
царство е вечно и на Когото всичките владичества ще служат и ще се
покоряват” (Даниил 7:27). В библейския език изразът “Божието царство”
се употребява, за да се означат и двете: царството на благодатта и
царството на славата. Павел не говори за царството на благодатта в
посланието си към евреите. След като посочва Христос, състрадателния
Ходатай, Който съчувства на “нашите немощи”, апостолът продължава:
“Затова нека пристъпваме с дръзновение към ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА, за
да придобием милост и да намерим благодат…” (Евр. 4:15-16). Престолът
на благодатта представлява царството на благодатта; понеже
съществуването на един трон предполага и съществуването на едно
царство. В много от своите притчи Христос употребява израза “небесното
царство” за действието на Божествената благодат в сърцата на хората.
Ако и престолът на славата представлява царството на славата, за него
се отнасят думите на Спасителя: “А когато дойде Човешкият Син в славата
Си и всичките свети ангели с Него, тогава ще седне на славния Си
престол. И ще се съберат пред Него всичките народи” (Матей 25:31-32).
Това царство е още бъдеще. То няма да се установи до второто пришествие
на Христос.
Царството на благодатта бе установено непосредствено след
грехопадението на човека, когато бе съставен план за изкуплението на
виновния човешки род. Съществуваше тогава в намерението и чрез
обещанието на Бога, а хората можеха да станат негови поданици чрез
вяра. Фактически обаче то не се установи до смъртта на Христос. Веднага
след като започна земната Си мисия, Спасителят, изтощен от човешкото
коравосърдечие и неблагодарност, би могъл да се освободи от Голготската
жертва. В Гетсимания чашата на страданието трепереше в ръката Му. Още
там можеше да избърше кървавата пот от челото Си и да остави виновния
човешки род да загине в нечестието си. Ако бе направил това, не би
имало никакво изкупление за падналия човек. Но когато Спасителят отдаде
живота Си и с последното Си дихание извика: “Свърши се!”, тогава бе
осигурено изпълнението на спасителния план. Обещанието за спасение,
дадено на съгрешилата двойка в Едем, бе потвърдено. Царството на
благодатта, съществувало дотогава чрез Божието обещание, сега бе
установено.
Така тъкмо смъртта на Христос – събитието, смятано от учениците за
пълно проваляне на техните надежди, ги утвърди във вековете. Исусовата
смърт, причинила им жестоко разочарование, бе всъщност най-голямото
доказателство за истинността на вярата им. В събитието, донесло им
скръб и отчаяние, се коренеше бъдещият живот и вечното щастие на
Божиите верни от всички времена.
Въпреки несбъднатите очаквания на учениците, плановете на безкрайната
Милост се изпълняваха. Сърцата им бяха спечелени чрез Божествената
благодат и мощ на учението на Този, Който говореше така, както “никога
човек не е говорил” (Йоан 7:46), но чистото злато на любовта им към
Исус бе смесено със сгурията на светска гордост и себелюбиви амбиции.
Още в пасхалната стаичка в оня тържествен час, когато Учителят им
навлизаше в сянката на Гетсимания, “стана още и препирня помежду им кой
от тях се счита за по-голям” (Лука 22:24). Виждаха във въображението си
картината на трона, короната и славата, когато пред тях бяха позорът и
душевните мъки в Гетсиманската градина, съдебната зала и кръстът на
Голгота. Гордостта на сърцата им и жаждата за светски почести ги караха
да се държат упорито за фалшивите учения на тяхното време и да не
обръщат внимание на думите на Спасителя за истинското естество на
Неговото царство, на страданията и смъртта. Последица от тези им
заблуждения беше тежкото изпитание, допуснато за тяхното поправяне.
Макар че учениците бяха разбрали погрешно значението на вестта и не
видяха осъществени очакванията си, разгласяваха повереното им от Бога
предупреждение, и Господ искаше да възнагради вярата и да уважи
послушанието им. Трябваше да поемат делото и да прогласяват между
всички народи славното евангелие за техния възкръснал Господ. Горчивото
преживяване бе допуснато точно, за да бъдат подготвени за тази задача.
След възкресението Исус се яви на учениците Си по пътя за Емаус “и като
почна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него
във всичките писания” (Лука 24:27). Сърцата им се развълнуваха. Вярата
им се разпали. Възродиха се “за жива надежда” още преди Исус да им се
беше открил. Неговата цел бе да просветли разсъдъка им и да закрепи
вярата им в твърдото пророческо слово. Той желаеше истината да хване
здраво корен в умовете им, не просто защото бе потвърдена от Неговото
лично свидетелство, но поради неоспоримите доказателства, представени в
символите и сенките на церемониалния закон, както и в пророчествата на
Стария завет. Необходимо бе Христовите последователи да имат
интелигентна вяра не само заради самите тях, но и за да могат да
проповядват на света познанието за Христос. И като първа стъпка в
разпространяването на това познание Исус насочи учениците към “Мойсей и
пророците”. Такова беше свидетелството на възкръсналия Спасител за
стойността и важността на старозаветните писания.
Каква промяна се извърши в сърцата на учениците, когато още един път
срещнаха обичаните черти на своя Учител! (Лука 24:32). В по-пълен и
съвършен смисъл откогато и да било преди това бяха намерили те Оня, “за
Когото писа Мойсей в закона и за Когото писаха пророците…” (Йоан
1:45). Несигурността, страхът, съмнението изчезнаха пред пълната
увереност, пред разкритата вяра. Затова не е чудно, че след
възкресението Му “бяха постоянно в храма, хвалещи и благославящи Бога”
(Лука 24:53). Народът, който знаеше само за позорната смърт на
Спасителя, очакваше да види на лицата им изразена скръб, объркване и
поражение; а вместо това виждаше радост и триумф. Каква подготовка бяха
получили учениците за предстоящото им дело! Те бяха преминали, може би,
през най-тежкото изпитание, което би могло да ги стигне, и бяха видели,
че, когато по човешки всичко изглеждаше изгубено, Словото Божие се
изпълняваше победоносно точно. И какво можеше отсега нататък да
разклати вярата им или да охлади горещата им любов? В най-горчивите си
страхове имаха една “твърда утеха” (ЦП) една “здрава и непоколебима
котва” за душата (Евр. 6:18-19). Бяха свидетели на Божията мъдрост и
мощ и бяха уверени, че “нито смърт, нито живот, нито ангели, нито
власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито
дълбочина, нито кое да било друго създание” би могло да ги отлъчи “от
Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ”. “Във всичко
това”, казваха те, “ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е
възлюбил” (Римл. 8:37-39). “Но Словото Божие трае до века” (1 Петрово
1:25). “Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а
при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на
Бога и Който ходатайства за нас?” (Римл. 8:34).
Господ казва: “И людете Ми няма никога да се посрамят” (Йоил 2:26).
“Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост”
(Пс.30:5). Когато учениците срещнаха Спасителя в деня на възкресението
и сърцата им запламтяха, докато слушаха думите Му; когато гледаха
главата, ръцете и нозете, наранени заради тях; когато преди
възнесението Си Исус ги заведе до Витания, вдигна благославящ ръцете Си
и им заповяда: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на
всяка твар (Марко 16:15), и после добави: “И ето, Аз съм с вас през
всичките дни…” (Матей 28:20); когато в деня на Петдесетницата
обещаният Утешител слезе, небесната сила бе дадена и душите на
вярващите бяха изпълнени с осезателното присъствие на възнеслия се
Господ, дали тогава, макар че пътят им трябваше да води през жертви и
мъченическа смърт, биха разменили службата на евангелието на Неговата
благодат и “венеца (правдата)” (2 Тимотей 4:8), който щяха да получат
при Неговото явление, със славата на земен трон – надеждата на тяхното
по-ранно ученичество? Но “Този, Който според действащата в нас сила
може да направи несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Еф.
3:20), им бе дал заедно със съучастието в страданията Си и съучастие в
радостта Си – в радостта да привеждат “много синове в слава” (Евр.
2:10). Това е една неизказана радост, една “вечна тежина на слава” (2
Кор. 4:17) и “сегашните временни страдания”, както казва Павел, не са
нищо в сравнение “със славата, която има да се открие към нас” (Римл.
8:18).
Преживяването на учениците, проповядвали “евангелието на царството” при
първото Христово идване, има съответствие в преживяването на учениците,
разпространяващи вестта за Неговото второ пришествие. Както те излязоха
и проповядваха: “Времето се изпълни и Божието царство наближи”, така и
Милър и неговите съработници възвестяваха, че най-дългият и последният
пророчески период, представен в Библията, е почти изтекъл, че съдът е
непосредствено предстоящ и че вечното царство скоро ще настъпи.
Проповедта на учениците за времето бе основана на 70-те седмици от
книгата на пророк Даниил, деветата глава. Разпространяваната от Милър и
неговите съмишленици вест обявяваше изтичането на 2300-та денонощия, от
които 70-те седмици са част. По такъв начин и двете проповеди имаха за
основа изпълнението на различни части от един и същ пророчески период.
Както първите ученици, Уилям Милър и приятелите му не разбираха напълно
съдържанието на проповядваната вест. Отдавна поддържани в църквата
заблуди им пречеха да изтълкуват правилно една важна точка от
пророчеството. Затова, макар да проповядваха вестта, която Бог им беше
поверил да разнесат на света, все пак претърпяха разочарование, защото
погрешно разбираха значението й.
При обяснението на Даниил 8:14 – “До две хиляди и триста денонощия,
тогава светилището ще се очисти”, Милър споделяше всеобщо възприетото
гледище, че земята е светилището, вярваше, че очистването му
представлява очистването на земята чрез огън в деня на Господнето
идване. Затова, когато откри, че продължителността на периода от 2300
денонощия беше точно определена, заключи, че това разкрива времето на
Пришествието. Неговото заблуждение идваше от споделянето на общоприетия
възглед за светилището.
В образната система на богослужение – сянка на жертвата и
свещеничество-то на Христос, очистването на светилището представляваше
последната служба, извършвана от първосвещеника в годишния цикъл на
неговата служба. Това беше заключителното дело на изкуплението –
премахването на греха от Израил. То символизираше края на службата на
нашия Първосвещеник в Небето, когато премахва или заличава греховете на
Своя народ, отбелязани в небесните книги. Тази служба включва едно
изследване, една присъда и е непосредствено преди Христовото пришествие
в небесните облаци с голяма слава и сила; защото, когато Той дойде,
всеки случай ще бъде решен. Исус казва: “…У Мене е наградата, която
давам да отплатя на всекиго според каквито са делата му” (Откр.22:12).
Този съд преди Пришествието е съобщен в първата ангелска вест в Откр.
14:7 – “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът,
когато Той ще съди”.
Разгласяващите предупреждението, проповядваха точната вест на точното
време. Но както първите ученици, които заявяваха въз основа на Даниил,
9 глава: “Времето се изпълни и Божието царство наближи”, а в същото
време не успяха да схванат предсказаното за смъртта на Месия, така и
Милър и неговите съработници проповядваха вестта, основана на Даниил
8:14 и Откр.14:7, а пропуснаха да забележат, че в Откр.14 бяха изложени
и други вести, които също трябваше да бъдат проповядвани преди
пришествието на Господа. Както учениците се заблудиха за царството,
което трябваше да бъде установено в края на 70-те седмици, така и
адвентистите се заблудиха за събитието, което трябваше да се случи в
края на 2300-та денонощия. И в двата случая приемането, или по-скоро
придържането към общоприети заблуди, заслепи умовете за истината. И
двете групи изпълняваха Божията воля вестта да бъде предадена на
хората, и двете групи бяха разочаровани в резултат на погрешното
разбиране на вестта.
Все пак, като допусна предупреждението за съда да бъде разгласено точно
по този начин, Бог постигна Своята добра цел. Великият ден бе наближил
и Той в Своето провидение доведе хората до пробата на едно определено
време, за да им открие онова, което се намира в техните сърца. Вестта
бе предназначена за изпитване и очистване на църквата. Вярващите
трябваше да осъзнаят дали чувствата им принадлежат на света, или на
Христос и Небето. Те изповядваха, че обичат Спасителя; сега трябваше да
докажат любовта си. Бяха ли готови да се откажат от светските си
надежди и егоистични планове и с радост да посрещнат пришествието на
своя Господ? Вестта бе предназначена да разберат истинското си духовно
състояние; тя бе изпратена от милост, за да ги събуди и да ги накара да
потърсят Господа с разкаяние и смирение.
И разочарованието – макар и последица от личното погрешно разбиране на
вестта, трябваше да послужи за добро. То постави на изпитание сърцата,
изповядвали, че приемат предупреждението. Щяха ли пред разочарованието
да се откажат бързо от своите духовни преживявания и да отхвърлят
доверието си в Божието слово? Или щяха с молитва и смирение да се
опитат да осмислят къде точно не бяха разбрали значението на
пророчеството? Колко от тях бяха действали от страх, от моментен импулс
и просто емоционално? Колко бяха колебаещите се и невярващи? Хиляди
изповядваха, че чакат с любов идването на Господа. Щяха ли да се
откажат от вярата си, когато бъдеха изложени на подигравките и хулите
на света и на понасянето на изпита от отлагането и разочарованието?
Щяха ли да отхвърлят истините, основани върху най-ясното свидетелство
на Неговото Слово, понеже не можеха веднага да разберат Божието
действие?
Този изпит щеше да разкрие устойчивостта на истински повярвалите и
послушни на онова, което бяха приели като учение от Словото Божие и от
Божия Дух. То щеше да ги научи, както само едно такова преживяване би
могло да стори това, че е опасно да се приемат човешки теории и
тълкувания, вместо да се остави Библията сама да тълкува себе си. За
чедата на вярата объркването и скръбта – резултат на заблудата, щяха да
издействат нужното поправяне. Те щяха да бъдат доведени до по-основно
изучаване на пророческото слово. Щяха да бъдат научени да изследват по-
внимателно основата на вярата им и да отхвърлят всичко, което не се
основава на истината в Писанието, колкото и широко да е прието то в
християнския свят.
При тези вярващи, както и при първите ученици, тъмното на глед в часа
на изпитанието, в последствие щеше да се проясни. Ако можеха да видят
“светлината от Господа”, биха разбрали, че въпреки произлезлите от
заблужденията им трудности, милостивите Му намерения към тях са се
изпълнявали постоянно. Те биха преживели благословената истина, че Той
е “много жалостив и милостив”, че Неговите пътища “са милосърдие и
вярност към ония, които пазят завета Му и изявлението Му”.