Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

2. Първите християни в пламъците на преследването – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

2. Първите християни в пламъците на преследването – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Когато разкри на учениците Си участта на Ерусалим и сцените на второто
Си идване, Исус предсказа също така и преживяванията, които ще има
Неговият народ от момента, когато бъде взет от тях, до завръщането Му в
сила и слава, за да ги избави. От склоновете на Елеонския хълм
Спасителят проникна далеч в бъдещето и съзря настъпващите за
апостолската църква стихии. Погледът Му различи свирепите,
опустошителни бури, които скоро щяха да се разразят над Неговите
последователи през бъдните векове на мрак и преследвания. Само с
няколко кратки, но много съдържателни израза, Той предсказа ужасната
участ на Божията църква, отредена й от управляващите този свят (Матей
24:9,21,22). Последователите на Христос трябва да извървят пътя на своя
Учител – път на унижение, позор и страдание. Враждата и антагонизмът,
избухнали срещу Изкупителя на света, ще се проявят и срещу всички,
повярвали в Неговото име.
Историята на първата църква свидетелства за изпълнението на думите на
Спасителя. Земните и пъклени сили се опълчиха срещу Христос в лицето на
последователите Му. Езичеството предвидя, че ако евангелието
възтържествува, храмовете и олтарите му ще бъдат пометени. Затова събра
всичките си сили, за да унищожи християнството. Запален бе огънят на
преследването. Християните бяха лишавани от своите имоти и прогонвани
от домовете си. Претърпяваха “голяма борба от страдания” (Евр. 10:32),
“изпитваха присмехи и бичувания, а още и окови, и тъмници” (Евр.
11:36). Много от тях запечатаха своето свидетелство с кръвта си.
Благородни и роби, богати и бедни, учени и прости бяха избивани
безмилостно.
Преследванията, започнали при Нерон приблизително по времето на
мъченическата смърт на Павел, продължиха с по-голяма или с по-малка
ярост през вековете. Християните бяха лъжливо обвинявани в най-ужасни
престъпления и обявявани за причинители на големи бедствия – глад, чума
и земетресения. Тъй като станаха обект на всеобща омраза и подозрения,
лесно се намираха доносници, които заради печалба предаваха невинните и
те биваха осъждани като бунтовници против империята, като врагове на
религията и напаст за обществото. Голям брой от тях бяха хвърляни на
диви зверове или изгаряни живи по амфитеатрите. Някои бяха разпъвани,
други – покривани с кожи на диви животни и хвърляни на арената, за да
бъдат разкъсани от кучета. Тяхното наказание представляваше често пъти
главното забавление на публичните празненства. Големи множества се
събираха, за да се наслаждават на гледката и посрещаха агонията на
християните със смях и аплодисменти.
Където и да потърсеха убежище, последователите на Христос биваха
преследвани като хищни зверове и биваха принудени да се крият в
безлюдни места. Като “търпяха лишение, бедствия и страдания, те, за
които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по
пещерите и рововете на земята” (Евр. 11:37, 38). Катакомбите даваха
убежище на хиляди от тях. По хълмовете около Рим през земя и скали бяха
прокопани дълги галерии; тази сложна мрежа от тъмни тунели се
простираше на много километри извън градските стени. В подземните
скривалища последователите на Христос погребваха своите мъртви. Там
намираха и дом, когато биваха заподозрени и обявени извън законите.
Когато Животодателят събуди тези, които са се “подвизавали в доброто
войнстване”, от мрачните подземия ще излязат много мъченици за Христос.
И при най-страшното преследване свидетелите за Исус запазиха вярата си
неопетнена. Лишени от всякакво удобство, скрити от светлината на
слънцето, правейки тъмните, но приятелски пазви на земята свое убежище,
те не се оплакаха. С думи на вяра, търпение и надежда се окуражаваха
едни други, за да понасят лишенията и бедствията. Загубата на земни
блага не можеше да ги принуди да се откажат от вярата си в Христос.
Изпитанията и преследването бяха само стъпки, които ги приближаваха до
тяхната почивка и награда.
И като Божиите служители в древността бяха “мъчени, защото, за да
получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени” (ст.
35). Спомняха си думите на своя Учител да се радват, когато бъдат
преследвани заради Него, защото голяма ще бъде наградата им на небето;
така бяха преследвани и пророците преди тях. Радваха се, че са
удостоени да страдат заради истината и песни на тържество се издигаха
всред пращящите пламъци. Гледайки нагоре с вяра, те виждаха Христос и
ангелите да се навеждат над тях през небесните бойници, да се взират в
тях с най-дълбок интерес и да одобряват твърдостта им. Един глас се
чуваше от Божия трон: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на
живота” (Откр. 2:10).
Напразни бяха усилията на Сатана да унищожи църквата на Христос чрез
насилие. Великата борба, в която учениците на Исус отдадоха живота си,
не престана, когато верните знаменосци паднаха на поста си. Чрез
поражението те побеждаваха. Божиите работници биваха избивани, но
Неговото дело напредваше постоянно. Евангелието продължи да се
разпространява и броят на последователите му нарастваше. То проникна в
области, недостъпни дори за римските орди. Един християнин в спора си с
езическите управници, стараещи се да разширят преследванията, казваше:
Вие можете да ни “убивате, измъчвате, осъждате… Вашата
несправедливост е доказателство за нашата невинност… Нито пък вашата
жестокост… ви помага”. Тя бе само още една по-силна покана и други да
се присъединят към тяхната религия. “Колкото повече биваме покосявани
от вас, толкова повече нараства числото ни; кръвта на християните е
семе” (Тертулиян. Апология. Параграф 50).
Хиляди бяха затваряните в тъмница и убиваните, но други се явяваха и
заемаха местата им. Умрелите мъченически за вярата си бяха спасени за
Христос и признати от Него за победители. Те се бяха подвизавали в
доброто войнстване и трябваше да получат короната на славата, когато
Христос дойде. Изтърпяваните от християните страдания ги сближаваха още
повече един с друг и с техния Изкупител. Примерът на живота и смъртта
им бяха постоянно свидетелство и защита на истината; и там, където най-
малко се очакваше, привържениците на Сатана изоставяха службата си за
него и се нареждаха под знамето на Христос.
Затова Сатана състави нови планове. За да воюва по-успешно срещу
Божието управление, той реши да забие флага си в християнската църква.
О, само да можеше христовите последователи да бъдат измамени и
подведени да направят нещо, което не е приятно на Бога. Тогава силата и
непоколебимостта им биха изчезнали и биха станали лесна плячка за
Сатана.
Сега големият противник се стремеше да постигне с хитрост онова, което
не бе успял да постигне със сила. Преследването спря, но бе заменено с
опасните съблазни за земно благополучие и светски почести. Езичниците
бяха принудени да приемат някои истини от християнската вяра, а други
важни отхвърляха. Те изповядваха, че приемат Исус като Божи Син и
вярват в Неговата смърт и възкресение, но нямаха убеждение за грях и не
чувстваха никаква нужда от покаяние и промяна на сърцето. Надяваха се с
някои отстъпки от тяхна страна да прилъжат и християните да направят
отстъпки, та всички да се обединят на основата на вярата в Христос.
Сега над църквата надвисна страшна опасност. В сравнение с нея
затворът, мъченията, огънят, мечът бяха благословение. Някои християни
останаха твърди, като заявиха, че няма да направят никакъв компромис.
Други се обявиха в полза на известни отстъпки и промени във вярата си и
за обединяване с тези, които бяха приели само част от християнството -
надяваха се това да се окаже средство за пълното им обръщане. Бе време
на дълбоко душевно страдание за верните последователи на Христос. Под
покривалото на изповядващ християнството самият Сатана се вмъкваше в
църквата, за да поквари вярата и да отклони умовете от Словото на
истината.
Най-после повечето от християните се съгласиха да снижат своите високи
морални образци и се създаде връзка между християнството и езичеството.
Макар идолопоклонниците да изповядваха, че са се покаяли и са се
присъединили към църквата, те все още се държаха здраво за
идолослуженето, като само заместиха обектите на своето поклонение с
икони на Исус и дори на Мария и светиите. По този начин нечистият квас
на езичеството се вмъкна в църквата и продължи своето гибелно дело.
Нездрави учения, суеверни обреди и идолопоклоннически церемонии се
вплетоха здраво във вярата и в богослужението на църквата. Когато
последователите на Христос се обединиха с езичниците, християнската
религия се поквари и църквата изгуби своята чистота и сила. Но имаше
християни, които не бяха подведени от тези измами. Те продължаваха да
бъдат верни на Автора на истината и се покланяха единствено на Него.
Винаги е имало две групи хора сред изповядващите се за последователи на
Христос. Едната група изучава живота на Спасителя и сериозно се стреми
да поправя недостатъците си и да се уеднаквява с Образеца. Другата
избягва ясните, практически истини, които откриват заблудите й. Дори
когато е била в най-доброто си състояние, църквата пак не е включвала
напълно верни, чисти и искрени християни. Нашият Спасител учеше, че
съзнателно вършещите грях не трябва да бъдат приемани в църквата; но
все пак Той се свърза с хора с несъвършен характер и им даде
предимствата на Своите учения и пример, за да видят грешките и
заблудите си и да ги поправят. Сред дванадесетте апостоли имаше и един
предател. Юда бе приет въпреки недостатъците на нрава си. Той бе
свързан с учениците, за да може да научи чрез наставленията и примера
на Христос в какво се състои християнският характер и така да види
грешките си, да се покае и с помощта на Божествената благодат да очисти
душата си “в послушание на истината”. Но Юда не тръгна в светлината,
така милостиво огряла пътя му. Чрез отстъпване пред греха той
предизвика изкушенията на Сатана. Надделяха лошите черти на характера
му. Предаде ума си под контрола на силите на мрака, гневеше се, когато
се изобличаваха недостатъците му и стигна дотам, че извърши най-
ужасното престъпление – предаде своя Учител. Така и всички, които
поддържат злото под маската на благочестие, ненавиждат хората,
смущаващи техния мир, като осъждат греховния им път. И при благоприятен
случай и те като Юда ще предадат стремилите се да ги изобличават за
тяхно добро.
Апостолите се сблъскваха в църквата с хора, изповядващи благочестие, а
всъщност тайно поддържащи нечестие. Ананий и Сапфира действаха като
измамници. Претендираха, че жертват всичко за Бога, а в действителност
алчно задържаха една част за себе си. Духът на истината разкри на
апостолите истинския характер на тези фалшиви християни и Божиите
наказания освободиха църквата от грозното петно върху нейната чистота.
Това бележито доказателство за проницателния Дух на Христос бе ужас за
лицемери и вършители на зло. Те не можеха да останат за дълго в
обществото на духом верните на Христос. И когато изпитанията и
преследването връхлетяха последователите Му, Негови ученици пожелаха да
станат само готовите да изоставят всичко заради истината. Така, докато
преследването продължаваше, църквата остана сравнително чиста, след
което се присъединиха новопокаяли се с по-малка искреност и
посветеност. По този начин пътят на Сатана да стъпи в църквата бе
отворен.
Но между Княза на светлината и Княза на мрака няма никакво съгласие. То
не съществува и между техните последователи. Когато решиха да се
сближат с полупокаялите се езичници, християните стъпиха на път,
отвеждащ ги все по-да-леч и по-далеч от истината. Сатана ликуваше, че е
успял да измами такъв голям брой Христови последователи. Тогава
напрегна всичките си сили, за да им въздей-ства още по-пълно и да ги
вдъхнови да преследват останалите верни на Бога. Ни-кой не бе в
състояние така добре да се противопоставя на истинската християнска
вяра, както онези, които някога са били нейни защитници. Отстъпилите
християни, обединени със своите полуезически братя, насочиха борбата си
срещу най-важните точки на Христовото учение.
От желаещите да останат верни се изискваше отчаяна борба, за да опълчат
твърдо срещу измамите и пороците, прикрили се под свещеническите одежди
и вмъкнали се в църквата. Библията не се приемаше като мерило за
вярата. Учението за религиозната свобода бе наричано ерес, а неговите
защитници бяха мразени и обявявани вън от законите.
След дълга и тежка борба малкото верни решиха да скъсат всяка връзка с
отстъпилата църква, в случай че тя продължава да допуска фалша и
идолопоклонството. Те видяха, че отделянето е абсолютно необходимо, ако
искат да бъдат послушни на Божието слово. Не смееха повече да толерират
заблудите, така фатални за собствените им души, нито да дават пример,
който би могъл да застраши вярата на техните деца и внуци. За да
осигурят мир и единство, бяха готови да направят някои непротиворечащи
на верността им към Бога отстъпки. Но чувстваха, че даже и мирът ще
бъде твърде скъпо изкупен, ако се плаща с цената на принципа. Щом
целостта можеше да се осигури единствено чрез компромис с истината и
правдата, нека има различие и даже война.
Добре би било за църквата и за света, ако принципите, вдъхновявали
онези верни души, се съживят в сърцата на признаващите се за Божи
народ. Съществува обезпокоително равнодушие по отношение на ученията,
стълбове на християнската вяра. Пробива си път мнението, че те в края
на краищата нямат чак толкова голямо значение. Това деградиране укрепва
ръцете на сатанинските служители и измамните и съдбоносните учения,
отблъсквани и изобличавани през вековете от верните християни с риск на
живота им, сега се приемат благосклонно от хиляди, изповядващи се за
Христови последователи.
Първите християни бяха наистина особен народ. Изрядното им поведение и
непоклатимата им вяра бяха постоянен упрек, смущаващ мира на
грешниците. Макар и малко на брой, без богатство, без обществено
положение или почетни титли, те бяха ужас за престъпниците навсякъде,
където бяха познати вярата и характерът им. Затова неправедните ги
мразеха така, както безбожният Каин мразеше Авел. Стремящите се да
отхвърлят обуздаващото влияние на Светия Дух, убиваха Божиите чада
поради същата причина, поради която Каин закла Авел. Поради същата
причина и евреите отхвърлиха и разпнаха Спасителя – защото чистотата и
светостта на Неговия характер бяха израз на неодобрението Му срещу
себелюбието и покварата. От дните на Христос досега верните ученици
винаги са възбуждали омразата и съпротивата на онези, които обичат и
следват пътищата на греха.
Как тогава евангелието може да се нарече вест за мир? Когато Исая
предсказа раждането на Месия, той Му даде титлата “Княз на мира”.
Когато ангелите известиха на овчарите, че се е родил Исус, те пееха над
равнините на Витлеем: “Слава на Бога във висините и на земята мир между
човеците, в които е Неговото благоволение” (Лука 2:14). Съществува
външно противоречие между тези пророчески изявления и думите на
Христос: “Не дойдох да поставя мир, а нож” (Матей 10:34). Но правилно
разбрани, те са в съвършена хармония. Евангелието е вест за мир.
Християнството е система, която, приета и прилагана, пръска мир,
хармония и щастие по цялата земя. Религията на Христос ще свърже в
тясно братство всички, които приемат нейните учения. Мисията на Исус се
състоеше точно в примиряването на хората с Бога и по този начин един с
друг. Но светът като цяло е под контрола на Сатана – най-непримиримия
враг на Христос. Евангелието представя на хората принципи,
противопоставящи се напълно на техните навици и желания. Затова хората
се опълчват срещу тях. Мразят чистотата, разкриваща и осъждаща
греховете им, и преследват и унищожават онези, които излагат пред тях
справедливите и свети изисквания на евангелието. Точно в този смисъл то
е наречено меч, защото съдържащите се в него възвишени принципи
предизвикват омраза и борба.
Тайнственото Провидение, допускащо праведните да бъдат преследвани от
ръката на безбожните, е смущавало много хора, слаби във вярата. Някои
даже са готови да отхвърлят доверието си в Бога, защото Той позволява
на най-подлите да преуспяват, а добрите и чистите да бъдат смазвани и
мъчени от жестоката сила на хитрите и злите. “Как – питат те – може
Този, Който е справедлив и милостив, и неограничен в сила, да търпи
такава несправедливост и потисничество?” Това е въпрос, с който ние
нямаме нищо общо. Бог ни е дал достатъчно доказателства за Своята любов
и нямаме никакво основание да се съмняваме в добротата Му, тъй като не
можем да разберем действието на Неговото провидение. Спасителят
предвидя съмненията, които щяха да притискат душите на учениците в дни
на изпитания и мрак и им каза: “Помнете думата, която ви казах, слугата
не е по-горен от Господаря си. Ако Мене гониха и вас ще гонят” (Йоан
15:20). Заради нас Исус пострада от жестокостта на неправедните хора
много повече, отколкото може да пострада който и да било от Неговите
последователи. Призованите да понасят страдания или мъченичество само
следват по стъпките на милия Божи Син.
“Господ не забавя това, което е обещал…” (2Петрово 3:9). Той не
забравя, нито пренебрегва чадата Си, но позволява на безбожните да
разкрият истинския си характер, та никой, който желае да върши волята
Му, да не бъде измамен. И още, праведните биват поставяни в пещта на
страданията, за да бъдат очистени, за да може примерът им да убеди
другите в действителността на вярата и благочестието. Освен това
вярното им на принципите поведение да осъди безбожните.
Бог допуска нечестивите да успяват и да изявяват враждата си спрямо
Него и когато чашата на тяхното нечестие прелее, всички да видят в
пълното им унищожение Божията справедливост и милост. Наближава денят
на мъст, в който престъпвалите Неговия закон и потискали народа Му ще
получат справедливата отплата за делата си; денят, в който всяко
жестоко и несправедливо действие срещу Божиите верни ще бъде наказано,
както, ако бе извършено срещу самия Христос.
Съществува и друг, още по-важен въпрос, и той трябва да привлече
вниманието на църквите днес. Апостол Павел заявява, че “всички, които
искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (2Тимотей
3:12). Защо тогава преследването изглежда до голяма степен задрямало?
Единствената причина е, че църквата се е приспособила към света и
затова не предизвиква съпротива. Преобладаващата религия в наше време
няма чистия и свят характер, отличаващ християнската вяра в дните на
Христос и апостолите. Само поради духа на компромис с греха, поради
това, че на великите истини от Божието слово се гледа така безразлично,
че в църквата съществува толкова малко истинско благочестие,
християнството е толкова популярно в света. Нека се появи едно
съживяване на вярата и силата на първата църква и духът на
преследването ще се възобнови, и пламъците му ще бъдат отново запалени.