Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

20. Всеобщо религиозно пробуждане – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

20. Всеобщо религиозно пробуждане – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

В пророчеството за първата ангелска вест в Откровение, 14 глава с
прогласяването на скорошното Христово идване е предсказано голямо
религиозно пробуждане. “Посред небето” се вижда да лети един ангел,
“който имаше вечното благовестие, за да прогласява на обитаващите по
земята и на всеки народ и племе, език и люде”. “Със силен глас”
проповядваше той вестта: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава,
защото настана часът, когато Той ще съди; и поклонете се на Този, Който
е направил небето и земята, морето и водните извори” (Откр. 14:6-7).
Забележително е, че като вестител на това предупреждение е определен
ангел. Угодно е било на Божествената мъдрост да представи възвишения
характер на делото и силата и славата, които го придружават чрез
чистотата, славата и мощта на небесен пратеник. А летенето на ангела
“посред небето”, “силният глас”, с който се проповядва вестта, и
нейното разнасяне между всички “обитаващи по земята” – “всеки народ и
племе, език и люде” – изразяват скоростта и всеобхватното
разпространяване на движението.
Самата вест дава светлина за времето, когато трябва да се осъществи то.
Заявява се, че е част от “вечното благовестие” и се възвестява
откриването на съда. Вестта за спасението е била проповядвана във
всички епохи, но тя е част от евангелието, което щеше да бъде
проповядвано само в последните дни, понеже само тогава можеше да бъде
вярно, че часът на съда е настъпил. Пророчествата посочват поредица от
събития, достигащи до откриването на съда. Това е вярно особено за
книгата “Даниил”. Онази част от пророчеството тук обаче, която се
отнасяше до последните дни, бе заръчано на Даниил да скрие и запечата
“до последното време” (ЦП). Едва когато настъпеше то, можеше да бъде
проповядвана вестта за съда, основана на изпълнението на тези
пророчества. Но в последното време, казва пророкът, “мнозина ще я
изследват и знанието ще се умножава” (Даниил 12:4).
Апостол Павел предупреждаваше църквата да не очаква Христовото
пришествие в неговите дни. “Защото това няма да бъде – казва той, -
докато първо не дойде отстъплението и не се яви човекът на греха, синът
на погибелта” (2 Сол. 2:3). Едва след голямото отстъпление и след
дългия период, когато владее “човекът на греха”, ние можем да очакваме
пришествието на нашия Господ. “Човекът на греха”, “тайната на
беззаконието”, “синът на погибелта”, “лукавият” представляват
папството, което според пророчеството трябваше да поддържа върховенство
в продължение на 1260 години. Този период свърши в 1798 година.
Христовото идване не можеше да стане преди нея. Павловото
предупреждение обхваща цялата християнска епоха до 1798 година. И едва
след това трябваше да бъде проповядвана вестта за Христовото пришествие.
Такава вест в миналите векове никога не е била прогласявана. Павел,
както знаем, не я е проповядвал; той обясняваше на братята си, че
пришествието на Господа ще стане в едно далечно за техните дни бъдеще.
Реформаторите също не я проповядваха. Мартин Лутер очакваше съда около
300 години след своето време. Но от 1798 г. нататък книгата на пророк
Даниил бе разпечатана, разбирането на пророчествата се увеличи и
мнозина започнаха да проповядват тържествената вест за близкия съд.
Както Великата реформация в ХVI в., така и адвентното движение се появи
едновременно в различни страни на християнския свят. Както в Европа,
така и в Америка мъже на вярата и молитвата бяха подбудени да изучават
пророчествата и, проследявайки боговдъхновения доклад, намериха
убедителни доказателства, че краят на всичко е наближил. В различни
страни се появиха изолирани групи християни, повярвали само чрез
изучаването на Свещеното писание, че идването на Спасителя е близо.
През 1821 г., три години след като Милър стигна до своето разбиране за
пророчествата, посочващи времето на съда, д-р Йозеф Волф, “мисионерът
на света”, започна да проповядва скорошното идване на Господа. Волф бе
от еврейски произход, роден в Германия, с баща равин. Още в ранна
възраст се бе убедил в истинността на християнската религия. Активният
му, изследващ ум е поглъщал жадно разговорите в бащиния дом. Там всеки
ден се събирали благочестиви евреи на разговор за надеждите си и за
очакванията на своя народ, за славата на идващия Месия и за
възстановяването на Израил. Един ден момчето чуло името на Исус от
Назарет и запитало, кой е той. “Един извънредно даровит юдеин – бил
отговорът, – но понеже претендирал, че бил Месия, еврейският съд го
осъдил на смърт”. “А защо – продължило момчето – Ерусалим е разрушен и
защо ние сме в плен?” “Уви, уви! – отговорил бащата.- Защото юдеите
избиваха пророците.” У детето веднага се появила мисълта: “Може би и
Исус от Назарет е бил пророк и юдеите са го убили, макар и невинен”
(Йозеф Волф. Пътуванията и приключенията на преподобния, т. 1, с. 6).
Тъй силно било породеното у детето чувство, че макар да му било
забранено да влиза в християнска църква, то често стояло пред вратата,
за да слуша проповедта.
Едва седемгодишен, той се похвалил на един възрастен съсед християнин
за бъдещия триумф на Израил при идването на Месия. На думите му старият
човек отговорил любезно: “Мило момче, аз ще ти кажа кой е истинският
Месия: Той е Исус от Назарет…, Когото твоите предшественици
разпънаха, както избиваха пророците в древността. Иди си у дома и
прочети 53-тата глава от Исая и ще се убедиш, че Исус Христос е Божият
Син” (пак там, т. 1, с. 7). Момчето веднага се почувствало убедено, че
това сигурно е така. Отишло си вкъщи, прочело посочения текст и
останало учудено, как толкова съвършено се е сбъднало всичко в лицето
на Исус от Назарет. Докрай ли са били верни думите на християнина?
Помолило баща си да му обясни пророчеството, но той му отвърнал с
такова мрачно мълчание, че никога повече не посмяло да отвори дума по
този въпрос. Така у него постепенно започнало да се засилва желанието
да узнае още нещо за християнската религия.
В еврейския му домашен кръг познанието, което търсело, се криело
старателно от него; но момчето, щом навършило единадесет години,
напуснало дома на баща си и тръгнало по света да получи образование и
да си избере религия и призвание. Известно време намерило подслон при
роднини, но скоро било изпъдено като отцепник и трябвало само и без
средства да си проправя път между чуждите. Ходело от място на място,
учело прилежно и се издържало, като преподавало уроци по еврейски. Под
влиянието на един католически учител юношата приел римската вяра и
решил да стане мисионер сред собствения си народ. С това намерение
няколко години по-късно постъпил в Института за пропаганда в Рим, за да
продължи образованието си. Тук неговият навик да мисли независимо и да
говори открито станал причина да го упрекнат в еретичество. Обявил се
открито срещу злоупотребите в църквата и наблегнал на необходимостта от
реформа. Отначало папските сановници се отнасяли към него с особено
благоволение, но след известно време трябвало да напусне Рим. Под
надзора на църквата спирал тук и там, докато се убедил, че никой не би
могъл да го накара да се подчини на римското иго. Бил обявен за
непоправим и го оставили да върви, където иска. Тогава заминал за
Англия и след като приел протестантската вяра, преминал към
Англиканската църква. След двегодишно изучаване, през 1821 г. встъпил в
своята мисия.
Приел великата истина за първото идване на Христос като “човек на
скърби и навикнал на печал”, Волф разбира, че пророчествата представят
със също такава яснота и Неговото второ идване със сила и слава. И в
стремежа да покаже на народа си Исус от Назарет като Обещания и
явяването Му в унижение като жертва за хората, същевременно посочва и
Неговото второ идване като Цар и Освободител.
“Исус от Назарет, истинският Месия – казваше той, – Чиито ръце и нозе
бяха прободени, Оня, Който бе поведен като агне на заколение, Който бе
известен като човек на болки и навикнал на страдания, Който дойде
първия път, след като скиптърът и жезълът на владичеството бяха отнети
от Юда, ще дойде втори път в облаците небесни с тръба на архангел”
(Йозеф Волф. Изследвания и мисионски трудове. С. 62) и ще застане на
Елеонската планина; и онова владичество над творението, поверено някога
на Адам и изгубено от него (Бит. 1:26, 3:17), ще бъде дадено на Исус.
Той ще бъде цар на цялата земя. Стенанията и оплакванията на творението
ще престанат, а ще се чуват хвалебни и благодарствени песни… Когато
Исус дойде в славата на Отца Си със Своите свети ангели…, мъртвите
вярващи ще възкръснат най-напред (1 Сол. 4:16; 1 Кор. 15:23). Това
възкресение ние, християните, наричаме първо. Тогава животинският свят
ще промени естеството си (Исая 11:6-9) и всички ще се подчинят на Исус
(Пс. 8). “Ще владее всеобщ мир” (Йозеф Волф. Журнал на преподобния. С.
378-379). “Господ отново ще погледне към земята и ще каже: Ето, всичко
е много добро!” (пак там, с. 294).
Волф вярваше, че идването на Господа е близо. Неговото тълкувание на
пророческите периоди се отклоняваше само с няколко години от времето,
посочвано от Милър. На всички, които въз основа на текста: “А за оня
ден и час никой не знае…”, се опитваха да докажат, че хората не
трябвало да знаят нищо за близостта на Христовото пришествие, Волф
отговаряше: “Казал ли е нашият Господ, че оня ден и час няма да станат
известни НИКОГА? Не ни ли е дал знамения на времето, за да разберем
поне ПРИБЛИЖАВАНЕТО на Неговото идване, както познаваме по смокиновото
дърво, когато даде листа, че лятото е близо? (Матей 24:32). Трябва ли
никога да не узнаем нищо за времето, когато Сам ни напомня не само да
четем пророк Даниил, но и да го разбираме? И не се ли казва в книгата
Даниил, че тези думи трябва да останат скрити до последно време
(какъвто бе случаят за неговото време) и че “мнозина ще я изследват”
(на еврейски изразът означава “разгледат и обмислят върху времето”) и
ЗНАНИЕТО (по отношение на времето) ще се умножи” (Даниил 12:4). Освен
това с тези думи нашият Господ съвсем не иска да каже, че
ПРИБЛИЖАВАНЕТО на времето не трябва да бъде познато, а само, че ТОЧНИЯТ
“ДЕН И ЧАС никой не знае”. Той казва, че ни е достатъчно да знаем
знаменията на времето, да се подготвим за Неговото идване, както Ной
приготви ковчега (Йозеф Волф. Изследвания и мисионски трудове. С. 404-
405).
Относно общоприетото тълкуване или изкривяване на Святото писание Волф
писа: “По-голямата част от християнската църква се е отклонила от ясния
смисъл на Светото писание и се е обърнала към будистката илюзорна
система, която вярва, че бъдещото щастие на човечеството ще се състои в
блуждаене из въздуха; те приемат, че под юдеи трябва да се разбира
езичници; че под Ерусалим трябва да се разбира църквата; а като се каже
земя, това означава небе и идването на Господа – напредъкът на
мисионските общества; че отиването на планината на дома Господен
означава едно голямо събрание на методистите” (Йозеф Волф. Журнал на
преподобния. С. 96).
В продължение на 24 години, до 1845, Волф пътува навсякъде: в Африка,
Египет и Абисиния; в Азия пропътува Сирия, Персия, Бухара и Индия.
Посети и Съединените щати, като на отиване проповядва и в остров Света
Елена. През август 1837 г. пристигна в Ню Йорк; проповядва там, а след
това във Филаделфия и Балтимор и най-после – във Вашингтон. “Тук, казва
той, по предложението на бившия президент Джон Куинси Адамс в едно от
зданията на конгреса единодушно ми бе предоставена на разположение
Конгресната зала, за да изнеса лекция. Това стана една събота, бях
почетен от присъствието на всички членове на Конгреса, както и от
епископа на Виржиния, а също така от духовенството и граждани на
Вашингтон. Същото уважение ми бе оказано и от членовете на
правителството на Ню Джърси и Пенсилвания, в чието присъствие изнесох
лекции върху моите изследвания в Азия, както и върху личното царуване
на Исус Христос” (пак там, с. 398-399).
Д-р Йозеф Волф пропътува в много трудности и при безброй опасности
повечето от нецивилизованите страни без закрилата на което и да е
европейско правителство. Бе бит с пръчка по ходилата, гладувал бе,
продаван бе като роб и три пъти осъждан на смърт. Нападан бе от
разбойници и не веднъж е бил на границата между живота и смъртта. При
един такъв случай му било обрано всичко, което е притежавал, и се
наложило пеш да извърви стотици мили през планината, а снегът го шибал
в лицето и босите му нозе се вдървявали.
Когато го предупреждават да не отива невъоръжен между диви и враждебни
племена, той обяснява, че е въоръжен “с щит”, а именно – с “молитвата,
ревността за Христос и доверието в Неговата помощ”. “Аз имам също,
казваше, любовта към Бога и към моя ближен в сърцето си и Библията в
ръката си” (У. Д. Адамс. В непрекъсната опасност. С. 192). Където и да
отидеше винаги носеше със себе си Библията на еврейски и английски. За
едно от по-късните си пътувания казва: “Аз… държах Библията отворена
в ръката си. Чувствах, че силата ми беше в тази книга и че само нейната
мощ ме поддържаше” (пак там, с. 192).
По такъв начин Йозеф Волф издържаше в работата си, докато вестта за
съда бе разнесена до по-голямата част от обитаемия глобус.
Разпространяваше Божието слово на различни езици между евреи, турци,
перси, индуси и много други народности и племена и навсякъде
възвестяваше идващото царство на Месия.
При пътуванията си в Бухара срещна учението за скорошното пришествие на
Господа у едно отдалечено и изолирано племе. Пише: “Арабите на Йемен
притежават една книга, наречена “Сеера”. Тя дава светлина за второто
идване на Христос и Неговото царуване в слава; и очакват в 1840 г. да
станат големи събития” (Йозеф Волф. Журнал на преподобния. С. 377). “В
Йемен… аз прекарах шест дни с чедата на Рихав. Те не пият вино, не
садят лозя, не сеят, живеят в шатри и размишляват върху думите на
Йонадав, сина на Рихав. При тях се намираха и израилтяни от племето на
Дан…, които заедно с чедата на Рихав очакваха скорошното идване на
Месия в небесните облаци” (пак там, с. 389).
Подобна вяра друг мисионер намерил и в Татария. Татарски свещеник му
задал въпроса кога ще дойде Христос втори път. Когато мисионерът
отговорил, че не знае нищо за това, свещеникът останал много учуден от
невежеството на човек с претенцията, че е учител по Библия и му обяснил
собственото си вярване, основано върху пророчеството, че Христос
трябвало да дойде около 1844 година.
В Англия адвентната вест започнаха да проповядват още в 1826 година.
Тук движението не прие такава определена форма, както в Америка;
точното време на Христовото пришествие не бе така всеобщо проповядвано,
както великата истина за скорошното Му идване в сила и слава. И това бе
не само между другомислещите, сектантите, неконформистите и нечислящите
се към Англиканската официална църква. Морънт Брок, английски писател,
заяви, че около 700 проповедници от Англиканската църква се заели с
проповядването на това “евангелие на царството”. Вестта, която
посочваше 1844 г. като време за Христовото идване, бе проповядвана и
във Великобритания. Публикациите върху адвентното движение, издавани от
Съединените щати, получиха широко разпространение. В Англия се
преиздаваха книги и списания. През 1842 г. Робърт Уинтър, англичанин по
рождение, приел адвентната вяра в Америка, се завърна в родината си, за
да проповядва идването на Господа. Мнозина се присъединиха към него и
вестта за съда бе разпространена в различни части на Англия.
В Южна Америка Лакунца, испанец и йезуит, сред невежеството и измамите
на свещеничеството се сдобил със Свещеното писание и така познал и
възприел истината за скорошното Христово пришествие. Подбуден вътрешно
да съобщи предупреждението, но все пак избягвайки църковното наказание
на Рим, той публикува своите възгледи под синоним “Рабби бен изра”,
представяйки се като приел християнството евреин. Лакунца живее през
ХVIII столетие, но книгата му, открита в Лондон, бе преведена на
английски език около 1825 г. Изданието й допринесе за нарастване на
породения вече в страната интерес към Христовото пришествие.
В Германия учението бе проповядвано през ХVIII столетие от Бенгел,
проповедник на Лутеранската църква и прочут библейски учен и критик.
След завършването на образованието си Бенгел се посвещава на изучаване
на теологията, към която е устремен по природа, като се имат предвид
сериозността и религиозната насоченост на ума му, задълбочен от ранното
обучение и дисциплина. Както и други мислещи млади мъже преди и след
него, и той трябвало да се бори с религиозни съмнения и трудности. С
дълбоко чувство говори за “многото стрели, които са пронизвали бедното
му сърце и са правили младостта му тежко поносима” (Енциклопедия
Британика. 9 изд., ст. Бенгел). Като член на Вюртенбергската
консистирия се обявил в защита на религиозната свобода. “Макар да
поддържаше всички права и привилегии на църквата, той ходатайстваше за
свободата на всички, които по съвест се чувстваха принудени да се
оттеглят от тяхното общество” (пак там). И досега в родината му се
чувства доброто влияние от неговите действия.
Една неделя, преди Рождество, когато Бенгел се приготвял за проповедта
си върху Откр. 21 гл., внезапно го огряла светлината относно Христовото
пришествие. Предсказанията от Откровението се открили пред ума му,
както никога дотогава. Поразяващата важност и ненадминатата слава на
представеното от пророка събитие му въздействали така дълбоко, че бил
принуден за известно време да отклони мислите си от този въпрос. Но на
амвона той отново се явил пред него живо и с цялата си сила. От този
момент Бенгел се посвещава на изучаване на пророчествата, особено на
пророчествата от Откровението, и скоро се уверява, че те посочват
Христовото идване като близко и предстоящо събитие. Датата, която
Бенгел определяше за време на Христовото пришествие, се отклоняваше
само с няколко години от приетата по-късно от Милър.
Писанията му се разпространяваха из целия християнски свят. Възгледите
му относно пророчеството бяха почти всеобщо възприети в неговата родна
държавица Вюртенберг, а до известна степен и в други части на Германия.
Това движение продължи и след смъртта му. Адвентната вест в Германия бе
разпространена по същото време, по което привлече вниманието и в
другите страни. Преди това още някои вярващи отидоха в Русия и
образуваха колонии. Вярата в скорошното идване на Христос и днес се
поддържа сред германските църкви на тази страна.
Във Франция и Швейцария също изгря светлината. В Женева, където Фарел и
Калвин бяха разпространили истината на Реформацията, Гаусен
проповядваше вестта за Второто пришествие. Като студент той възприе
духа на рационализъм, проникнал през последната част на ХVIII столетие
в цяла Европа, и встъпвайки в проповедничеството, не само не познаваше
истинската вяра, но дори бе склонен към съмнение. В младостта му
особено го привличало изучаването на пророчествата. Прочитайки
Ролиновата “Древна история”, вниманието му се спряло върху втора глава
от Даниил. Бил поразен от изненадващата точност, с която пророчеството
се бе изпълнило, както се виждаше от доклада на историка. За него това
станало свидетелство за боговдъхновеността на Свещеното писание,
служещо му като котва сред опасностите на по-късните години. Не го
задоволяват вече ученията на рационализма. Чрез изследване на Библията
и чрез търсене на по-ясна светлина стига след известно време до една
здрава вяра.
Продължи по-нататък изследванията си върху пророчествата и стигна до
убеждението, че идването на Господа е близо. Под впечатлението на
изключителната тържественост и важност на великата истина, пожела да я
сподели с народа; но общоприетата вяра, че Данииловите пророчества били
непонятни тайни се оказа сериозна пречка в решението му. Най-после,
както бе направил и Фарел преди него, когато занесе евангелието в
Женева, реши да започне с децата, като чрез тях се надяваше да привлече
и родителите.
По-късно, говорейки за целта на това си начинание, каза: “Бих желал да
се разбере, че не поради маловажното му значение, напротив, поради
високата му стойност поисках да го представя в тази интимна форма и се
обърнах към децата. Аз исках да бъда чут, но се страхувах, че това няма
да стане, ако се обърна най-напред към възрастните”. “Затова реших да
отида при най-малките. Събрах аудитория от деца; ако броят им се
увеличеше, ако видех, че слушат, харесва им, интересно им е и могат да
разбират и обясняват предмета, тогава сигурно бих имал и втори кръг
слушатели, а възрастните ще видят, че си заслужава човек да се заеме и
да изучава. Стигне ли дотук, тогава делото е спечелено” (Л. Гаусен.
Пророк Даниил. Т. II, увод).
Старанията му бяха успешни. Докато Гаусен говореше на децата,
възрастните идваха и слушаха. Галериите на църквата се пълнеха с
внимателни слушатели. Между тях имаше учени и хора с положение и ранг,
както и чужденци, дошли в Женева; чрез тях вестта се разнасяше и в
други области.
Окуражен от успеха, той публикува своите уроци с надеждата да подтикне
към изучаването на пророческите книги в църквите, посещавани от
говорещите френски език. “Чрез публикуването на даваните на децата
поучения, казва Гаусен, на възрастните, пренебрегващи често такива
книги под фалшивия предлог, че били неразбираеми, ние отговаряме: “Как
може да са неразбираеми, когато вашите деца ги разбират?” “Имах голямо
желание, добавя той, да направя, ако е възможно, познаването на
пророчествата популярно в нашите църкви.” “Наистина няма изучаване,
което, както ми се струва, да отговаря по-добре на нуждите на времето.”
“Чрез това ние трябва да се приготвим за предстоящата скръб и да
очакваме Исус Христос.”
Въпреки че Гаусен бе един от най-прочутите и любими проповедници на
френски език, след известно време бе уволнен от длъжност главно, защото
вместо църковния катехизис – блудкав и рационалистичен учебник, в който
всъщност не се говори нищо за положителна вяра, при поучаване на
младежта си служеше с Библията. По-късно стана учител в едно
богословско училище и в неделен ден продължаваше работата си на
преподавател по катехизис, запознавайки децата със Свещеното писание.
Книгите му върху пророчествата също предизвикваха голям интерес. От
професорската катедра, чрез пресата и в любимото си занятие на детски
учител той упражняваше широко влияние в продължение на много години.
Стана причина мнозина да насочат вниманието си към изучаването на
пророчествата, съобщаващи, че идването на Господа е близо.
Адвентната вест бе проповядвана и запали всеобщия интерес и в
Скандинавия. Мнозина бяха разтърсени от безгрижната си сигурност с
вестта да изповядат и да оставят греховете си и да търсят прощение в
името на Христос. Духовенството на официалната църква обаче се
противопостави на това движение и под негов натиск някои, проповядващи
го, бяха хвърлени в тъмница. На много места, където вестителите на
скорошното Христово идване бяха принудени да мълчат, Бог се радваше да
разгласи вестта по един чуден начин – чрез малки деца. Понеже бяха още
малолетни, държавният закон не можеше да ги спре и те си говореха
свободно.
Движението проникваше особено сред по-низшите слоеве и точно в
скромните жилища на работниците народът се събираше, за да слуша
предупреждението. Повечето от самите проповедници – деца живееха в
бедни колиби. Някои от тях бяха на не повече от шест – до осемгодишни;
и докато животът им свидетелстваше, че обичат Спасителя и се стараеха
да живеят в послушание на светите Божии изисквания, всъщност проявяваха
само обикновената за детската възраст интелигентност и минимални
способности. Застанеха ли обаче пред хора, тогава ставаше ясно, че са
движени от влияние, далеч над техните естествени възможности. Тонът и
маниерите им се променяха и предупреждението за съда възвестяваха с
тържествена мощ, служейки си точно с думите на Святото писание: “Бойте
се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще
съди!” Изобличаваха греховете на народа, осъждаха не само
безнравствеността и пороците, но укоряваха и светския дух и
отклонението от вярата, съветваха слушателите си да побързат, за да
избягнат идещия гняв.
Хората слушаха с трепет. Убеждаващият Божи Дух говореше на сърцата им.
Мнозина се почувстваха принудени да изследват Святото писание с нов и
по-дълбок интерес, невъздържаните и безнравствените започваха нов
живот; други се отказваха от нечестните си привички. Бе извършвано
такова забележително дело, че дори и духовниците на държавната църква
признаха, че в движението се усеща Божията ръка.
Божия воля бе вестта за идването на Спасителя да бъде разпространена в
скандинавските страни; и когато гласовете на Неговите служители бяха
принуждавани да замлъкнат, Той даваше Духа Си на децата, за да бъде
завършено делото. Когато Исус, придружен от радостната тълпа,
приветстваща Го като Божи Син с възгласи на триумф и размахваща палмови
клончета, се приближаваше към Ерусалим, ревнивите фарисеи поискаха от
Него да заповяда на народа да млъкне. Но Той им отговори, че всичко
това е изпълнение на пророчеството и, че ако хората млъкнеха, камъните
биха проговорили. Наплашеният от свещеници и управници народ спря
радостните овации, когато Исус влезе през портите на Ерусалим; но
децата в двора на храма подеха мелодията и започнаха да викат,
размахвайки палмовите си клонки: “Осанна на Давидовия Син!” Когато
свещениците с гневно недоволство Му казаха: “Чуваш ли, какво казват
тия?” Исус им отговори: “Чувам. Не сте ли никога чели тая дума: “Из
устата на младенците и сучещите приготвил Си хвала?” (Матей 21:8-16).
Както по времето на Христос Бог действаше чрез деца, така действаше
чрез тях и при разнасянето на вестта за Неговото второ пришествие.
Трябваше да бъде изпълнено Божието слово, че вестта за идването на
Спасителя ще се разнесе между всички народи, племена и езици.
На Уилям Милър и на съмишлениците му бе възложена задачата да пропо-
вядват вестта в Америка. Страната стана център на великото адвентно
движение. Тук именно пророчеството за първата ангелска вест получи
непосредствено изпълнение. Книгите на Милър и на неговите сътрудници
бяха разнесени в най-отдалечените страни. Навсякъде по света, където
бяха проникнали мисионерите, се разпространяваше и радостната вест за
скорошното завръщане на Христос. Надлъж и шир се носеше вечното
евангелие: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настъпи
часът, когато Той ще съди!”
Свидетелството на пророчествата, което изглежда посочваше пролетта на
1844 г. като време за идването на Христос, пускаше дълбоки корени в
умовете на хората. Разнасяна от град на град, вестта навсякъде
възбуждаше голям интерес. Мнозина бяха убедени, че доказателствата,
основаващи се на пророческите изчисления на периодите, са верни,
приемаха истината с радост и изоставиха високомерните си мнения. Някои
проповедници се отказаха от сектантските си възгледи и чувства,
отказаха се от заплатата и от църквата си и се присъединиха към
дейността по възвестяване на Исусовото идване. Но така или иначе
приелите тази вест проповедници бяха относително малко. Затова в
повечето случаи тя бе поверена на скромни миряни. Земеделци напускаха
нивята си, занаятчии – работилниците си, търговци – стоките си, мъже на
длъжност – положението и службите си; и все пак работниците бяха много
малко в сравнение с делото, което трябваше да се извърши. Състоянието
на една безбожна църква и на един тънещ в лукавство свят гнетеше душите
на верните стражи и те доброволно търпяха непосилен труд, лишения и
страдания, за да могат да призоват хора към покаяние и спасение. Макар
че Сатана им се противопоставяше, делото напредваше непрестанно и
адвентната истина бе приета от хиляди.
Навсякъде се чуваше изпитващото сърцата свидетелство, предупреждаващо
грешниците – както светски хора, така и църковни членове, да избягнат
бъдещия гняв. Подобно на Йоан Кръстител, предвестника на Христос,
проповедниците поставяха брадвата при корена на дървото и увещаваха
всички да принасят плодове, достойни за покаяние. Трогателните им
призиви бяха в явно противоречие с уверенията за мир и сигурност,
чуващи се от популярните амвони; и навсякъде, където вестта проникнеше,
раздвижваше народа. Простото, непосредствено свидетелство на Святото
писание, влагано в сърцата чрез силата на Светия Дух, убеждаваше
толкова силно, че малцина можеха да му противостоят напълно. Хора,
изповядващи се за религиозни само външно, бяха събуждани от измамната
им сигурност. Те съзнаваха отклонението си, светския дух и неверието
си, гордостта и себелюбието си. Мнозина търсеха Господа с разкаяние и
смирение. Чувствата, тъй дълго придържали се към земни неща, сега се
съсредоточаваха към Небето. Божият Дух ги владееше и със смекчени и
покорени сърца се присъединяваха към зова: “Бойте се от Бога и въздайте
Нему слава, защото настъпи часът, когато Той ще съди!”
Грешници, плачейки, питаха: “…що да сторя, за да се спася?” (Деяния
16:30). Който беше водил нечестен живот, желаеше да поправи неправдите
си. Всички, намерили мир в Христос, копнееха да видят, че и други
споделят това блаженство. Сърцата на родителите се обръщаха към децата
им и сърцата на децата – към родителите. Бариерите на гордост и
резервираност бяха вдигнати. Правеха се трогателни изповеди и членовете
на семействата заработваха за спасението на най-близките и най-скъпите
им. Често се чуваха сериозни застъпнически молби. Навсякъде души се
молеха на Бога с предсмъртна болка. Мнозина по цяла нощ се бореха в
молитва, за да получат уверението, че греховете им са простени, или пък
с надеждата роднините или съседите им да преживеят духовна промяна.
Всякакви прослойки се стичаха в събранията на адвентистите. Богат и
беден, високопоставен и нищожен жадно искаха, макар и по различни
причини, да чуят учението за Христовото пришествие. Господ задържаше
духа на съпротива, докато служителите Му обясняваха основанията за
вярата си. Понякога инструментът беше слаб; но Божият Дух даваше мощ на
Своята истина. В събранията се чувстваше присъствието на свети ангели и
всеки ден броят на вярващите растеше. Когато доказателствата за
скорошното Христово идване се повтаряха, големи групи хора слушаха
тържествените думи със затаен дъх. Като че небето и земята се
приближават едно към друго. Божията мощ се чувстваше от млади и от
стари. Мъже влизаха в домовете си със славословия на уста и радостни
гласове се чуваха в среднощната тишина. Никой, присъствал на онези
събрания, не ще може да забрави сцените на проявен дълбок интерес.
Прогласяването на едно определено време за идването на Христос
предизвика голяма съпротива у много хора от всички класи, като се почне
от проповедниците на амвона и се стигне до най-дръзкия, борещ се срещу
Небето грешник. Сбъдваха се думите на пророчеството: “Преди всичко
знайте това, че в последните дни ще дойдат подиграватели, които с
подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: Где е обещаното
Му пришествие? Защото, откак са се поминали бащите ни, всичко си стои
така, както от началото на създанието” (2 Петрово 3:3-4). Много,
претендиращи, че обичат Спасителя, заявяваха, че нямали нищо против
учението за Неговото пришествие; възразявали само за точното определяне
на времето. Но Божието всевиждащо око четеше в сърцата им. Те не искаха
да слушат, че Христос ще дойде да съди света с правда. Бяха неверни
служители, делата им не можеха да издържат изпита на Бога в сърцата и
се страхуваха да посрещнат своя Господ. Подобно на евреите по време на
първото идване на Христос и те не бяха подготвени да посрещнат Исус. Не
само отказваха да слушат ясните доказателства от Библията, но и
осмиваха очакващите Господа. Сатана и ангелите му ликуваха и хвърляха в
лицето на Христос и на светите ангели обвиненията, че така нареченият
Божи народ има толкова малко любов към Него, че не желае явяването Му.
“Никой не знае деня или часа” възразяваха най-често отхвърлящите адвен-
тната вяра. Библейският текст гласи: “А за оня ден и час никой не знае,
нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец” (Матей 24:36).
Очакващите своя Господ даваха ясно и сполучливо обяснение на библейския
текст и погрешното му използване от противниците проличаваше ясно. Тези
думи Христос изрече в забележителния разговор със Своите ученици на
Елеонския хълм, когато излезе за последен път от храма. Учениците бяха
задали въпроса: “…какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие и за
свършека на века?” Исус им посочи известни белези, казвайки: “…Когато
видите всичко това, да знаете, че Той е близо при вратата” (Матей 24:3,
33). Един израз на Спасителя не може да бъде представен така, че да
противоречи на друг. Макар никой човек да не знае деня и часа на
Неговото идване, все пак ние сме съветвани и от нас се изисква да знаем
кога ще е наближило. По-нататък сме поучавани, че ако пренебрегваме
Неговото предупреждение да внимаваме за времето на идването Му, за нас
ще бъде също тъй гибелно, както бе гибелно за живелите в дните на Ной,
неузнали кога щеше да дойде потопът. А притчата в същата глава, която
сравнява верния служител с неверния и осъжда онзи, казващ в сърцето си:
“Господарят ми ще се забави”, показва как при пришествието Си Христос
ще възнагради онези, които не са отрекли, а са бдяли и възвестявали
Неговото идване. “Затова бдете…, казва Той. Блажен е оня слуга, чийто
господар, като си дойде, го намери, че прави така” (Матей 24:42-46).
“…ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма да знаеш в кой час
ще дойда върху тебе” (Откр. 3:3).
Павел говори за една група хора, за която явлението на Господа ще бъде
неочаквано. “…Господният ден ще дойде както крадец нощем. Когато
казват: Мир и безопасност!, тогава ще ги постигне внезапно
погубление… и никак няма да избегнат.” Но за внимателно следящите
предупреждението на Спасителя той добавя: “Но вие, братя, не сте в
тъмнина, та да ви постигне оня ден като крадец. Защото вие всички сте
синове на светлината, синове на деня; не сме от нощта, нито от
тъмнината” (1 Сол. 5:2-5).
Така ясно е показано, че Библията не дава никаква причина да останем в
незнание относно близостта на Христовото идване. А който търси
извинение, за да отхвърли истината, той си затваря ушите и думите: “А
за оня ден и час никой не знае…” продължават да се повтарят като ехо
от дръзки подигравачи или дори от изповядващи се за Христови служители.
Когато хората се пробуждаха и започваха да питат за пътя на спасението,
религиозни учители заставаха между тях и истината, като се опитваха да
разпръснат опасенията им чрез лъжливо тълкувание на Словото Божие.
Неверни духовни стражи се присъединяваха към делото на големия измамник
и викаха: “Мир и безопасност!”, когато Бог не беше говорил за мир.
Подобно на фарисеите във времето на Христос много хора не само че
отказваха да влизат в царството небесно, но и пречеха на искащите да
влязат. Кръвта на тези души ще бъде изискана от тях.
Най-скромните и най-преданите в църквите бяха приелите вестта първи.
Изучаващите Библията сами, не можеха да не видят противобиблейския
характер на всеобщо възприетите възгледи за пророчествата; и навсякъде,
където народът не беше контролиран чрез влиянието на духовенството,
където сам изследваше Словото Божие, адвентното учение трябваше само да
бъде сравнено със Свещеното писание, за да се потвърди неговият
Божествен авторитет.
Много хора бяха преследвани от невярващите си братя. За да запазят
положението си в църквата, някои се съгласиха да мълчат за своята
надежда; други обаче чувстваха, че верността към Бога им забранява да
крият поверените им истини. Не малко бяха изключени от църквата, и то
не по друга причина, а защото бяха изявили вярата си в идването на
Христос. За устоялите на този изпит бяха ценни думите на пророка:
“Братята ви, които ви мразят, които ви отхвърлят поради Моето име, са
рекли: Господ нека прослави Себе Си, та да видим вашата радост! Но те
ще се посрамят” (Исая 66:5).
Божии ангели наблюдаваха с най-голям интерес резултата от
предупреждението. Когато църквите отхвърлиха вестта, те се наскърбиха.
Но имаше твърде много хора, все още не преживели изпита на адвентната
истина; много хора, подведени от свои съпрузи, съпруги, родители или
деца, вярваха, че е грях дори само да слушат ересите, проповядвани от
адвентистите. На ангелите бе заръчано да бдят вярно над тези души,
защото трябваше да ги огрее светлина от Божия трон.
Всички, приели вестта, чакаха с неизразим копнеж идването на своя
Спаси-тел. Времето на срещата беше близо, пред вратата. Приближаваха се
към този час със спокойна тържественост. Почиваха си в сладкото
общуване с Бога – залог за мира, който щеше да им бъде даден при
настъпването на светлото бъдеще. Никой, изпитал надеждата и упованието,
не може да забрави скъпоценните часове на очакване. Вече няколко
седмици преди времето повечето от тях оставиха светските работи
настрана. Искрените вярващи разсъждаваха внимателно върху всяка мисъл,
всеки подтик на сърцето си, като че лежаха на смъртно легло и след
няколко часа щяха да затворят очите си за земните сцени. Тогава не се
приготвяха “дрехи за възнесение” (виж Приложението); но всички
чувстваха необходимостта от вътрешно свидетелство, от доказателство, че
са готови да посрещнат Спасителя; техните бели дрехи бяха чистотата на
душата – характер, очистен от греха чрез изкупителната кръв на Христос.
О, да би имал и сега изповядващият се за Божи народ същия сърцеизпитващ
дух, същата сериозна, положителна вяра! Ако бе продължавал по същия
начин да се смирява пред Господа и да отправя молбите си към трона на
благодатта, би имал много по-богат духовен опит. Той се моли много
малко, много малко е действително убеден в греха, а липсата на жива
вяра лишава мнозина от дара на благодатта, предвиден да се даде така
богато от нашия Изкупител.
Бог имаше намерение да изпита народа Си. Неговата ръка прикри
направената в пресмятането на пророческите периоди грешка. Адвентистите
не откриха заблуждението; както не го откриха и най-учените от техните
противници. Те казваха: “Вашето изчисление на пророческите периоди е
правилно. Ще се случи някакво велико събитие, но то няма да бъде
Второто пришествие на Христос” (виж Приложението).
Времето на очакването отмина и Христос не се яви, за да освободи народа
Си. Всички, надявали се на Спасителя си с искрена вяра и любов,
преживяха горчиво разочарование. Но Божието намерение бе постигнато;
Той изпита сърцата на изповядващите, че Го чакат. Между тях имаше
много, действали само от страх. Вярата им не бе повлияла нито на
сърцата, нито на живота им. Когато очакваното събитие не се сбъдна,
тези хора заявиха, че не са разочаровани; те никога не били вярвали, че
Христос щял да дойде и се присъединиха към подиграващите се със скръбта
на истинските вярващи.
Но Исус и небесните множества гледаха с любов и съчувствие на верните,
така дълбоко разочаровани вярващи. Ако завесата, отделяща видимия от
невидимия свят, би могла да се отдръпне, щяха да се видят ангелите,
застанали до тези устойчиви души и закрилящи ги от стрелите на Сатана.