Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

21. Отхвърлено предупреждение – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

21. Отхвърлено предупреждение – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Уилям Милър и неговите съработници проповядваха учението за Второто
пришествие с единствената цел да събудят ближните си, да им помогнат да
се приготвят за съда. Бяха се опитали да отворят очите на изповядващите
някаква религия за истинската надежда на църквата и за необходимостта
от по-дълбок християнски опит. Работеха също и за разбуждането на
непокаялите се – да се покаят незабавно и да се обърнат към Бога. “Те
не правеха никакви опити да обръщат когото и да било към някаква
религиозна секта или партия. Затова работеха сред всички партии и
секти, без да се намесват в тяхната организация и дисциплина.”
“С дейността си – твърдеше Милър, – не възнамерявах да предизвиквам
създаването на каквото и да е течение извън съществуващите общества или
пък да облагодетелствам някое от тях за сметка на друго, исках да бъда
полезен за всички. Предполагах, че всички християни биха се радвали на
надеждата за идването на Христос и че неможещите да видят нещата така,
както аз ги виждах, не биха започнали заради това да обичат по-малко
онези, които приемат учението. Изобщо не допусках, че някога би имало
нужда от отделни събрания. Едничката ми цел бе да насочвам душите към
Бога, да известявам света за идващия съд и да накарам хората да
приготвят сърцата си така, че да могат да посрещнат своя Господ с мир.
В резултат на моя труд повечето от духовно променените се
присъединяваха към различните съществуващи църкви” (Блис. С. 328).
За известно време на Милър се гледаше с благоволение, тъй като делото
му подпомагаше издигането на църквите. Но когато проповедници и
религиозни водачи се обявиха против адвентното учение и поискаха да
потушат гласността по този въпрос, не само го сториха от амвона, но и
отказаха на членовете си привилегията да слушат проповеди върху Второто
пришествие или дори да изразят надеждата си в свободните срещи в
църквата. Така вярващите се изправиха пред изпитания. Те бяха объркани.
Обичаха си църквите и не им се искаше да се отделят от тях. Но когато
видяха, че свидетелството на Божието слово бе потискано и че им се
отказваше да изследват пророчествата, верността към Бога им забрани да
се подчиняват. Не можеха повече да приемат отхвърлилите свидетелството
на Божието слово за “стълб и подпорка на истината” (1 Тимотей 3:15).
Затова се чувстваха оправдани да се отделят от дотогавашните общества.
През лятото на 1844 г. около 50 000 члена се оттеглиха от църквите.
По това време в повечето църкви в Съединените щати се забеляза очевидна
промяна. От много години съществуваше бавно, но постоянно нарастващо се
съоб-разяване със светските привички и обичаи и съответно отслабване на
истинския духовен живот. През тази година в почти всички църкви на
страната се появиха доказателства за внезапен и явен упадък. Макар да
изглеждаше, че никой не е в състояние да отгатне причината, фактът бе
забелязан от всички и се коментираше широко както в печата, така и от
амвона.
По повод един събор на презвитерството във Филаделфия г-н Барнес, автор
на широко разпространен коментар и пастор на една от водещите църкви в
града, “заяви, че вече 20 години е на проповедническа служба и до
последното причастие не му се е случвало да раздаде Господнята вечеря,
без към църквата да се присъединят нови членове. А сега вече НЯМА
ПРОБУЖДАНИЯ, НЯМА ПРОМЕНИ, нито много явно нарастване на благодатта
между изповядващите се и никой не идва вече при него на разговор за
спасението на душата си. Наред с увеличаването на бизнеса и с цветущите
перспективи за търговия и фабрично производство се засилва и светският
дух. ТЪЙ Е С ВСИЧКИ РЕЛИГИОЗНИ ОБЩЕСТВА” (“Конгрешански журнал” от 23
май 1844 г.).
През месец февруари същата година проф. Фини от колежа Обърлин каза:
“Факт е, че общо взето протестантските църкви на нашата страна са или
апатични или несъгласни с почти всички нравствени реформи на епохата.
Има някои малки изключения, но не са достатъчни, за да опровергаят
извода, че явлението е всеобщо. Имаме и един друг неоспорим факт:
липсата на съживително влияние в църквите. Духовната апатия прониква
почти във всичко и навлиза извънредно дълбоко; и така, за това
свидетелства религиозната преса от цялата страна. Обикновено нещо е
църковни членове да се отдават на модата, да посещават заедно с
безбожните места за удоволствия, танци и други забавления… Но не е
нужно да говорим повече върху тази болна тема. Достатъчно е, че
доказателствата се множат и ни връхлитат, за да ни покажат, че църквите
общо взето дегенерират по един печален начин. Те са се отдалечили
твърде много от Господа и Той се е отдръпнал от тях”.
А в “Религиозен телескоп” един писател свидетелства: “Никога не сме
виждали такова всеобщо отпадане, каквото се забелязва днес. Наистина
църквата трябва да се пробуди и да се опита да открие причината за това
бедствие. Защото всеки, обичащ Сион, трябва така да се отнесе към това
състояние. Като се съобразим с “малкото и единични” случаи на покаяние
и почти безпрецедентното непокаяние и закоравяване на грешниците,
неволно възкликваме: “Забравил ли е Бог да бъде милостив, или – вратата
на милостта е заключена?”
Не може да съществува подобен факт, без причината да е в самата църква.
Духовната тъмнина обгръща народи, църкви и отделни личности, не защото
подкрепата на Божествена благодат се е оттеглила произволно, а защото
хората са пренебрегнали или отхвърлили Божествената светлина.
Поразителен пример за тази истина е историята на евреите по времето на
Христос. Те се отдадоха на света, забравиха Бога и Неговото Слово,
умовете им се замъглиха и сърцата им станаха земни и плътски. Бяха
невежи относно идването на Месия и в гордостта и неверието си
отблъснаха Изкупителя. Но и тогава Бог не оттегли от еврейския народ
познанието или участието в благословенията на спасението. Всички
отхвърлили истината обаче изгубиха всяко желание за този небесен дар.
Бяха поставили “тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина”, докато
светлината в тях стана тъмнина; “то колко голяма ще е тъмнината!” (Исая
5:20; Матей 6:23).
Според сатанинските планове формата на религията трябва да се запазва,
важно е да липсва духът на живото благочестие. След като отхвърлиха
евангели-ето, евреите продължиха много ревностно да спазват обичайните
церемонии. Съблюдаваха строго своите национални особености, но трябваше
да признаят – без Божието присъствие в тях. Пророчеството на Даниил
посочваше толкова безгрешно идването на Месия и така директно
предсказваше смъртта на Исус, че те избягваха да го изучават. Най-после
равините изрекоха проклятие над всички, опитали се да изчислят времето.
Осемнадесет века израилтяните остават слепи и непокаяни като
тържествено и страшно предупреждение за опасността от отхвърлянето на
небесната светлина, равнодушни към милостивите предложения за
спасението, незабелязващи благословенията на евангелието.
Еднаквите причини винаги предизвикват еднакви действия. Онзи, който
умишлено заглушава чувството за дълг, защото то противоречи на
характера му, накрая няма да може да различава истината от заблудата.
Разумът се замъглява, сърцето закоравява, съвестта се притъпява и
душата се отдалечава от Бога. Там, където вестта на Божествената
мъдрост не се цени достатъчно или се пренебрегва, църквата потъва в
тъмнина; вярата и любовта охладняват и се появяват отчуждение и
разединение. Църковните членове насочват стремежите и силите си към
светски начинания, а грешниците стават безчувствени към покаяние.
Първата ангелска вест в Откровение 14 глава, която известява времето на
Божия съд и кани всеки да Му се поклони, беше определена да отдели
изповядващия се за Божи народ от гибелните влияния на света и да го
пробуди да види истинското си състояние на изравняване със света и
отклонение от Бога. С нея Бог бе изпратил на църквата предупреждение,
което, в случай че бъдеше прието, щеше да поправи злините, отдалечаващи
я от Бога. Ако Божиите чеда бяха приели вестта от Небето, бяха смирили
сърцата си пред Господа и искрено се стараеха да се приготвят, за да
устоят в присъствието Му, Духът и мощта на Бога биха се проявили между
тях. Църквата отново би постигнала щастливото състояние на единство,
вяра и любов, както в апостолско време, когато вярващите бяха “едно
сърце и душа” и “с дързост говореха Божието слово”, когато “Господ
всеки ден прибавяше на църквата ония, които се спасяваха” (Деяния 4:32,
31, 2:47).
Ако изповядващите се за Божи народ приемеха светлината на Неговото
Слово така, както тя ги огрява, биха постигнали онова единство, за
което Спасителят се молеше и което апостолът описва като “единството в
духа… в свръзката на мира”. “Има – казва той – ЕДНО тяло и ЕДИН Дух,
както и бяхте призовани към ЕДНА надежда на званието ви; един Господ,
една вяра, едно кръщение…” (Еф.4:3-5).
Такива бяха благословените последици за онези, които приемаха
адвентната вест. Те идваха от различни религиозни общества и
разделящите ги деноминационни граници биваха събаряни; противоречащи си
едно на друго мнения във вярата биваха разгромявани. Противоречащата на
Писанието надежда за хилядогодишно царство на мир върху земята бе
изоставена, фалшиви схващания за Христовото пришествие бяха поправени,
гордост и съобразяване със света – отстранени; неправдите бяха
изоставяни, сърцата се свързваха в сладко общуване, царуваха съвършена
любов и радост. Щом учението постигна това за малцината приемащи го,
същото щеше да извърши и за всички, стига всички да бяха приели.
Но църквите като цяло не признаха предупреждението. Техните проповедни-
ци, които като “стражи в Израилевия дом” би трябвало да бъдат първите,
познали признаците на Христовото идване, не схванаха истината нито от
свидетелствата на пророците, нито от знаменията на времето. Тъй като
светски надежди и честолюбие изпълваха сърцата им, любовта към Бога и
вярата в Неговото Слово бяха охладнели. И когато адвентното учение бе
представено, събуди у тях само предразсъдъци и неверие. Фактът, че
вестта беше проповядвана повече от миряни, бе посочван като
доказателство срещу самата нея. Както някога, ясното Божие свидетелство
бе посрещано с въпроса: “Повярвал ли е в Него някой от първенците или
от фарисеите?” И тъй като намираха, че бе трудна задача да оборят
извлечените от пророческите данни периоди, мнозина разколебаваха хората
да не се изучават пророчествата, защото пророческите книги били
запечатани и не можело да бъдат разбрани. Много хора, наивно доверяващи
се на своите духовни пастири, отказваха да слушат предупреждението, а
други, макар че бяха убедени в истината, не смееха да я признаят, “за
да не бъдат отлъчени” (Йоан 12:42). Изпратената от Бога вест за
изпитване и пречистване на църквата откриваше много ясно колко голям
беше броят на обърналите сърцата си към света вместо към Христос.
Връзките, обвързващи ги със земята, бяха по-силни от тези, които ги
теглеха към небето. Те слушаха гласа на светската мъдрост и обръщаха
гръб на изпитващата сърцето вест на истината.
Като отказаха да чуят предупреждението на първия ангел, отхвърлиха
средството, предвидено от Небето за тяхното възстановяване. Презряха
носещия благодат пратеник, който би могъл да им помогне да се поправят
злините, отделящи ги от Бога, и се върнаха с по-голямо влечение към
приятелството със света. Тук беше причината за онова страшно състояние
на светски дух, вероотстъпничество и духовна смърт, владеещо в църквите
през 1844 година.
В Откровение 14 глава първият ангел е последван от втори, който
обявява: “Падна, падна великият Вавилон, който напои всичките народи от
виното на своето разпалено блудстване!” (Откр.14:8). Наименованието
“Вавилон” е получено от думата “вавел”, която означава смешение. С него
в Свещеното писание се означават различните форми на фалшива или
отстъпила религия. В Откровение 17 глава Вавилон е представен като
жена. Библията си служи с този образ, за да символизира църквата, като
добродетелната жена символизира чиста църква, а падналата жена -
отстъпила църква.
В Библията светият и траен характер на отношението между Христос и
Неговата църква е представено чрез брачната връзка. Господ е съединил
църквата със Себе Си чрез тържествен завет – обещанието да бъде техен
Бог, а те се задължаваха да принадлежат на Него, само на Него. Той
заявява: “И ще те сгодя за Себе Си завинаги. Да! Ще те сгодя за Себе Си
в правда и в съдба, в милосърдие и милости” (Осия 2:19). И още: “…Аз
съм ви съпруг” (Ер. 3:14). Павел си служи със същото сравнение в Новия
завет, като казва: “…Сгодих ви с един мъж да ви представя като чиста
девица на Христа” (2 Кор. 11:2).
Неверността на църквата спрямо Христос, изразяваща се в недостатъчно
доверие и любов към Него и в допускане светът да завладее душата й, е
сравнена с нарушаване на брачната клетва. Израилевият грях -
отдалечаването му от Бога, е представен с този образ, а пренебрегнатата
чудна Божия любов е описана по следния трогателен начин: “Клех ти се и
стъпих в завет с тебе, казва Господ Йехова; и ти стана Моя”. “И стана
превъзходно красива и напреднала си дори до царско положение. Ти още се
прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез
Моето величие, с което те облякох, казва Господ Йехова. Но поради
известността си ти си се уповавала на хубостта си и си блудствала.”
“Наистина, както жена изневерява на мъжа си, така и вие изневерихте на
Мене, доме Израилев, казва Господ.” “…като жена прелюбодейца, която
приема чужди мъже вместо своя си” (Езекиил 16:8, 13-15; Еремия 3:20;
Езекиил 16:32).
В Новия завет много близки до тези мисли са думите, отправени към
изповядващи се за християни, търсещи повече приятелството на света,
отколкото Божието благоволение. Апостол Яков казва: “Прелюбодейци! Не
знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй,
който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога” (Яков 4:4).
Вавилон, жената от Откровение 17 глава, ни се описва като “облечена в
багреница и червено, украсена със злато, със скъпоценни камъни и с
бисери и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с
нечистотиите от нейното блудстване. И на челото й имаше написано това
име: “ТАЙНА, ВЕЛИКИЙ ВАВИЛОН, МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ…” Пророкът казва
по-нататък: “И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и
от кръвта на Исусовите мъченици” (Откр. 17:4-6). По-нататък Вавилон се
обявява за големия град, който царува над земните царе (Откр. 17:18).
Силата, владяла толкова столетия неограничено над християнските
монарси, е Рим. Цветовете – пурпурно и виолетово, златото, скъпоценните
камъни и бисерите описват живо великолепието и голяма част от царския
блясък на гордия римски престол. За никоя друга сила, освен за
църквата, преследвала по такъв жесток начин Христовите последователи,
не би могло да се заяви с по-голямо основание: тя се беше “опила от
кръвта на светиите”. Вавилон е обвинен също така и в греха на
противозаконен съюз със “земните царе”. Именно като се отклони от
Господа и се свърза с езичниците, еврейската църква стана блудница. И
Рим, който се поквари по същия начин, като търсеше подкрепата на
земните власти, получи същата присъда.
Вавилон е наречен “МАЙКА на блудниците”. ДЪЩЕРИ са символите на църкви,
които поддържат нейните учения и предания и следват нейния пример,
отказвайки се от истината и Божието одобрение, за да сключат незаконен
съюз със света. Вестта от Откровение 14 глава за ПАДАНЕТО на Вавилон се
отнася за религиозни общества, които някога са били чисти, но после са
се покварили. Тъй като тя следва предупреждението за съда, трябва да
бъде проповядвана в последните дни. Следователно не може да се отнася
единствено за римската църква, тъй като тя от много столетия е
отпаднала. По-нататък в 18 глава на Откровение Божият народ е призован
да излезе от Вавилон. Съгласно този текст би трябвало още много хора от
Божия народ да са във Вавилон. И в кои религиозни общества може да се
намери сега по-голямата част от Христовите последователи? Без съмнение
в различните църкви, изповядващи протестантската вяра. Когато се
появиха, те застанаха достойно пред Бога и Неговата истина и Божиите
благословения бяха с тях. Дори невярващият свят бе принуден да признае
благотворните резултати, последвали възприемането на евангелските
принципи. Според думите на пророка, отправени към Израил: “Ти още се
прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез
Моето величие, с което те облякох, казва господ Йехова” (Езекиил
16:14). Тези общества обаче паднаха поради същите слабости, оказали се
проклятие и гибел за Израил – желанието да подражават на обичаите на
безбожните и да търсят приятелството им. “Но поради известността си ти
си уповавала на хубостта си и си блудствала…” (Езекиил 16:15).
Много от протестантските църкви следват примера на Рим в противозакон-
ното свързване със “земните царе”; държавните църкви – чрез отношението
си към светските правителства, а другите деноминации – чрез търсене на
благоволението на света. Името “Вавилон” – объркване, смешение, може с
право да се отнесе към тези общества, тъй като всички те изповядват, че
извличат ученията си от Библията, а пък са се разделили на почти
безброй секти с твърде отличаващи се една от друга доктрини и теории.
Освен греховното свързване със света, за църквите, отделили се от Рим,
са характерни и други от неговите характерни черти.
Едно римокатолическо съчинение твърди, че “ако римската църква се е
провинила някак в идолопоклоничество чрез почитането на светиите, то и
нейната дъщеря, англиканската църква, е виновна в същото, защото има
десет черкви, посветени на дева Мария, срещу една, посветена на
Христос” (Д-р Ричард Челонър, Наставен католически християнин.
Предговор, с. 21-22).
А д-р Хопкинс в “Трактат върху хилядогодишното царство (милениума)”
прави следното изявление: “Ние нямаме никакво основание да ограничаваме
антихристиянския дух и неговите обичаи само в тъй наречената римска
църква. Протестантските църкви притежават много от антихриста и са
далеч от това да бъдат чисти от… поквара и безбожие” (Хопкинс.
Трудове. Т.II, с. 328).
Относно отделянето на презвитерианската църква от Рим д-р Гътри пише:
“Преди 300 години нашата църква с отворена Библия като свое знаме и с
девиза на свидетелството си: “Изпитвайте Писанието!”, напусна портите
на Рим. След това той задава забележителния въпрос: “Излезе ли тя ЧИСТА
от Вавилон?” (Томас Гътри. Евангелието в Езекиил. С. 237).
Спърджън се изразява по следния начин: “Англиканската църква изглежда
всецяло е заквасена и разядена от учението, че спасението лежи в
тайнствата. Конформистите (отделените от тази църква) са също тъй
изпълнени с философско неверие. Онези, от които очаквахме по-добри
дела, се отклоняват един по един от основните стълбове на вярата.
Самото сърце на Англия, вярвам, е напълно пропито от гибелно неверие,
все още осмеляващо се да се качва на амвона и да се нарича
християнство”.
Кой беше първопричината за голямото отстъпничество? Как в началото
църквата се е отклонила от простотата на евангелието? Като се е
съобразявала с обичаите на езичеството с цел езичниците по-лесно да
приемат християнството. Още апостол Павел заявява: “Защото оная тайна,
сиреч беззаконието, вече действа…” (2 Сол. 2:7). Докато апостолите
бяха живи, църквата оставаше относително чиста. Но “към края на второто
столетие повечето църкви приеха нов образ. Първоначалната простота
изчезна и незабелязано, когато старите ученици отидоха в гроба, децата
им, заедно с новоповярвалите… излязоха напред и придадоха нов вид на
делото” (Робърт Робинсън. Църковни изследвания. Гл. 6, ч. 17, с. 51).
За да спечелят новоповярвали, те смалиха възвишените образци на
християнската вяра и вследствие на това “един езически потоп нахлу в
църквата и внесе в нея своите обичаи, привички и идоли” (Гаваци. Писма.
С. 278). Тъй като християнската религия си осигури благоволението и
подкрепата на светските владетели, се оказа само външно приета от
множествата. Макар и по вид християни, мнозина “в действителност си
останаха езичници и се покланяха, обикновено тайно, на своите идоли”
(пак там, с. 278).
Не се ли повтаря същият процес почти във всяка църква, наричаща се
протестантска? Когато си отидат нейните основатели, които са били
вдъхновявани от истинския дух на реформа, на тяхно място застават
последователите им и дават “нов вид на делото”. Децата на
реформаторите, придържайки се сляпо към вярванията на бащите си и
отказвайки да приемат истина, надминаваща кръгозора на реформаторите,
се отклоняват значително от техния пример на смирение, себеотрицание и
отказване от света. Така “изчезва първоначалната простота” и буйна
вълна на светски дух “с неговите привички, обичаи и идоли” изпълва
църквата.
Уви, колко разпространено е между християните по име това приятелство
на света, което е “вражда против Бога” (Яков 4:4). Колко далеч са се
отклонили от библейската мярка за смирение, себеотрицание, простота и
благочестие популярните църкви в цялото християнство! Говорейки за
правилната употреба на парите, Джон Уесли казва: “Не прахосвайте нищо
от една тъй скъпоценна дарба просто, за да задоволите желанието на
окото чрез излишни и скъпи дрехи или безполезни накити. Не прахосвайте
нищо от нея за изкуствена украса на вашите къщи, за излишни или скъпи
мебели, за скъпи картини, рисунки или златни украшения… Не харчете
нищо, за да се предавате на тщеславен живот, за да печелите удивлението
или похвалата на човеци… “Докато ти върви добре, ще говорят добро за
теб.” Докато си “облечен в пурпур и фини дрехи” и “всеки ден живееш
разкошно и весело” без съмнение мнозина ще хвалят финеса, способностите
и гостоприемството ти. Не купувай обаче техните похвали толкова скъпо.
По-добре се задоволявай с похвали от Бога” (Трудове на Уесли. Проповед
50. Употребата на парите). Но в много църкви днес тези наставления се
пренебрегват.
В света е станал обичай да принадлежиш към някоя религия. Управници,
политици, юристи, доктори, търговци се присъединяват към църквата, за
да си спечелят уважението и доверието на обществото и да го използват
за напредъка на лични светски интереси. По такъв начин те се опитват да
прикрият всичките си несправедливи постъпки под булото на едно
християнско вероизповедание. Различните религиозни общества, подкупени
чрез богатството и влиянието на тези кръстени светски хора, полагат още
по-големи усилия да спечелят всеобщото одобрение и благоволение.
Великолепни църкви, украсени екстравагантно, се издигат по главните
улици. Отиващите на църква се обличат скъпо и според модата. На
талантливия проповедник се плаща голяма заплата, за да забавлява и
привлича народа. Неговите проповеди не бива да изобличават греховете на
хората, а да звучат меко и приятно на префиненото светско ухо. По такъв
начин в църковните регистри се записват “благородни” грешници и
“благородни” грехове се прикриват под вида на благочестието.
Един виден и водещ светски вестник коментира сегашното отношение към
света на изповядващите се за християнски църкви, като казва:
“Несъзнателно църквата се е поддала на духа на епохата и е нагодила
своите богослужебни форми според модерните изисквания”. “В
действителност църквата употребява като свои инструменти всичко, което
помага на религията да стане по-привлекателна.” И един дописник в
нюйоркския “Независим вестник” пише следното за методизма: “Разделната
линия между благочестивите и безбожните избледнява в една полусянка – и
от двете страни ревностни мъже полагат старания да заличат всяка
разлика между начина им на действие и удоволствията им”. “Популярността
на религията допринася извънредно много за увеличаване броя на онези,
които биха желали да си осигурят облаги, без да изпълняват честно
задълженията си”.
Хауърд Кросби казва: “Твърде сериозно е, че намираме Христовата църква
тъй слабо следваща нарежданията на своя Господ. Също както евреите
някога отдалечиха сърцата си от Бога чрез приятелските си отношения с
идолопоклонническите народи…, тъй и църквата на Исус днес чрез
неправилно партньорство с невярващия свят отстъпва от Божествените
правила на своя истински живот и се отдава на гибелните, макар и често
пъти привидно добри привички на едно нехристиянско общество,
привеждайки доказателства и достигайки до заключения, чужди на Божиите
откровения и пряко противопоставящи се на всякакво израстване в
благодатта” (Здравият християнин: апел към църквата, с. 141-142).
Във вълната от светски дух и жажда за удоволствия себеотрицанието и
саможертвата заради Христос са изчезнали почти напълно. “Някои мъже и
жени, които сега водят много активен живот в нашите църкви, са били
възпитавани като деца да принасят жертви, за да бъдат в състояние да
дадат или да сторят нещо за Христа”. Но “в случай че сега липсват
средства …, никой не бива да бъде призоваван да дава. О не! Устройте
панаир, театър, етюд на разследване в съд, старовременна вечеря или
обед, каквото и да е, за да се забавлява народът”.
Губернаторът Уошбърн от Уискънсин в своите годишни известия от 9 януари
1873 г. заяви: “Изглежда, че ще са нужни закони, за да се разтурят
училищата, където се възпитават комарджии. Те са навсякъде. Дори и
църквата (несъмнено без да съзнава) често може да се хване в
положението, че върши делото на дявола. Устройват се концерти с
подаръци, различни мероприятия с награди, често в името на религиозни и
благотворителни цели, но често и на много по-нищожни цели – лотарии,
пакетчета с определена цена и други. Всички те са измислени, за да се
получават пари, без да се оценява стойността на онова, което се върши.
Нищо не е така деморализиращо или развращаващо особено за младежта,
както печеленето на пари или имущество, без да се влага труд. Когато
уважавани личности се занимават с подобни хазартни предприятия и
успокояват съвестта си с мисълта, че парите ще бъдат използвани за
добро, тогава няма защо да се учудваме, че младежта тъй често придобива
навици, които със сигурност се пораждат от възбудата при хазартни игри”.
Духът на съобразяване със света прониква във всички църкви на
християнството. Робърт Аткинс в изнесена в Лондон проповед нарисува
мрачна картина на духовния упадък, който преобладава в Англия:
“Истински праведните намаляват на земята и никой не взема това
присърце. Днес във всяка църква изповядващите религия обичат света,
приспособяват се към него, търсят лични удобства и се стремят към
светско признание. Те са призвани да страдат с Христос, а се плашат
дори само от един упрек … ОТСТЪПНИЧЕСТВО, ОТСТЪПНИЧЕСТВО,
ОТСТЪПНИЧЕСТВО! – е изписано отпред на всяка църква; и ако поне знаеха
това и ако поне го чувстваха, още би имало надежда; но уви! Те викат:
“Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо!” (Втора адвентна
библиотека. Трактат 39).
Големият грях, приписван на блудницата Вавилон, е, че тя е напоила
“всичките народи” от виното на своето разпалено блудстване…
Предлаганата на света упояваща чаша представлява фалшивите учения,
приела ги вследствие незаконната си връзка с големците на земята.
Приятелството със света покварява вярата й и тя от своя страна
покварява света, като разпространява учения, противоречащи на най-
ясното изявление на Свещеното писание.
Рим задържаше Библията от хората и изискваше вместо нея да приемат
неговите учения. Задачата на Реформацията бе отново да даде на
човечеството Словото Божие и все пак не е ли вярно, че и в църквите на
нашето време хората биват поучавани да основават вярата си повече върху
вероизповеданията и ученията на своята църква, отколкото върху
Писанието? Чарлз Бийчър е казал за протестантските църкви: “Те отбягват
всяка груба дума относно вероизповеданията си (тяхното кредо) със
същата чувствителност, с каквато ония свети отци биха се ужасили от
всяка груба дума срещу появилото се и поддържано поклонение на светиите
и мъчениците… Протестантските евангелски общества така са си вързали
ръцете, че никой от средата им не може да стане проповедник където и да
било, без да приеме някоя друга книга освен Библията… Съвсем не е
пресилено, ако се каже, че властта на доктрините сега започва
действително да забранява Библията така, както Рим правеше, макар и по
по-хитър начин” (Проповед върху “Библията е достатъчно вероучение”,
изнесена във Форт Уейн, Индиана, 2.II.1846 г.).
Когато верни учители излагат Словото Божие, тогава учени мъже,
проповедници, започват да твърдят, че разбират Писанието. Те осъждат
здравото учение като ерес и по такъв начин принуждават търсещите
истината да отстъпят. Ако светът не беше безнадеждно упоен от виното на
Вавилон, твърде много хора биха се убедили и биха се обърнали чрез
ясните, категорични истини на Словото Божие. Но християнската вяра
изглежда така объркана и пълна с противоречия, че хората не знаят кое
да приемат за вярно. Грехът от нежеланието на света да се покае лежи
при вратата на църквата.
Втората ангелска вест в Откровение 14 глава бе проповядвана за първи
път през лятото на 1844 година. Тогава тя намери особено непосредствено
приложение за църквите в Съединените щати, където предупреждението за
съда бе най-широко разгласено и общо взето отхвърлено и където упадъкът
в църквите се бе разпространил най-бързо. Вестта на втория ангел обаче
бе изпълнена изцяло през 1844 година. Тогава църквите, поради отказа си
да приемат светлината на адвентната вест, претърпяха голямо нравствено
падение, което все още не беше пълно. Тъй като продължаваха да
отхвърлят конкретните истини за това време, те падаха все по-ниско и
по-ниско. Но все още не може да се каже: “Падна Вавилон”, “защото напои
ВСИЧКИТЕ народи от виното на своето разпалено блудстване”. Той още не е
довел ВСИЧКИТЕ НАРОДИ до това състояние. Духът на изравняване със света
и равнодушие към изпитващите истини за нашето време съществува и печели
територия в църквите с протестантска вяра във всички християнски
страни; и тези църкви са включени в тържественото и страшно обвинение
на втория ангел. Но делото на отстъпничество не е достигнало още своята
кулминация.
Библията заявява, че преди пришествието на Господа Сатана ще действа с
“ВСЯКАКВА сила, знамения, лъжливи чудеса и с всичката измама на
неправдата” и ония, които “не приеха да обичат истината, за да се
спасят”, ще изпаднат в големи заблуждения, “за да повярват лъжа” (2
Сол. 2:9-11). Пълното падане на Вавилон няма да настане, докато това
състояние и съединението на църквата със света не навлезе в цялото
християнство. Промяната се развива бързо и съвършеното изпълнение на
Откр. 14:8 е все още в бъдещето.
Въпреки духовната тъмнина и отделяне от Бога по-голямата част от
истинските Христови последователи все още принадлежат на църквите,
съставляващи Вавилон. Измежду тях има много, не чули още особените
истини за това време. Не малко хора са недоволни от сегашното си
състояние и копнеят за по-ясна светлина. Те напразно се опитват да
намерят Христовия образ в църквите, с които са свързани. Понеже тези
общества все повече и повече се отдалечават от истината и все по-тясно
се свързват със света, разликата между двете класи ще се увеличава и
най-после ще доведе до разделение. Ще дойде време, когато обичащите
Бога над всичко няма да могат да останат свързани с такива, които “са
повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи вид на благочестие, но
отречени от силата му” (2 Тимотей 3:4-5).
В Откровение 18 гл. се посочва времето, когато в резултат на
отхвърлянето на тройното предупреждение от Откр. 14:6-12 църквата ще е
стигнала напълно до състоянието, предсказано от втория ангел, и Божият
народ, намиращ се все още във Вавилон, ще бъде призован да се отдели.
Тази ще бъде последната вест, дадена на света, и тя ще извърши своето
дело. Когато онези, които “не са повярвали истината, а са имали
благоволение към неправдата” (2 Сол. 2:12), бъдат оставени да приемат
голямата заблуда и да повярват на лъжата, тогава светлината на истината
ще огрее всички, чиито сърца са отворени да я приемат. И всички чеда на
Господа, намиращи се още във Вавилон, ще последват призива: “Излезте от
нея, люде Мои…” (Откр. 18:4).