Библейският текст, който е основата и главният стълб на адвентната
вяра, гласи: “До две хиляди и триста денонощия; тогава светилището ще
се очисти”. Добре познати думи за всички, повярвали в скорошното идване
на Господа. Хиляди уста повтаряха това пророчество като парола на
вярата си. Те чувстваха, че блестящите им очаквания и най-съкровени
надежди зависеха от предсказани там събития. Бе изчислено, че
пророческите дни свършват през есента на 1844 година. Тогава заедно с
останалия християнски свят и адвентистите поддържаха, че светилището,
това е земята или някаква част от нея. Те разбираха, че очистването на
светилището е очистването на земята чрез огън в последния велик ден и
че то предстои да стане при Второто пришествие. Оттук и заключението,
че Христос ще се завърне на земята в 1844 година.
Но определеното време измина, а Господ не се яви. Вярващите знаеха, че
Божието слово не лъже; тяхното тълкувание на пророчеството беше
погрешно, но къде се криеше грешката? Мнозина се опитваха прибързано да
развържат възела на затруднението, като отричаха, че 2300-та денонощия
свършват в 1844 година. Но за това твърдение не можеха да приведат
никакво друго доказателство, освен че Христос не е дошъл в определеното
очаквано време. Аргументираха се, че ако пророческите дни свършваха в
1844 г., тогава Христос би трябвало да се завърне, за да очисти
светилището чрез пречистване на земята с огън; и че тъй като не е
дошъл, то и дните не би могло да са изтекли.
Да се приеме заключението им, означаваше да се отхвърли дотогавашното
изчисление на пророческите периоди. 2300-та денонощия, както бе
открито, започваха, когато през есента на 457 г. пр. Хр. влезе в сила
заповедта на Артаксеркс за възобновяването и съграждането на Ерусалим.
Вземеше ли се това събитие за начална точка, получаваше се пълна
хармония в приложението на всички събития, предсказани в обяснението на
оня период в Даниил 9:25-27. Шестдесет и девет седмици, първите 483 от
2300-та години, трябваше да свършат до Месия, Помазаника. Христовото
кръщение и помазването Му със Светия Дух в 27 г. сл. Хр. изпълниха
точно това пророчество. В средата на 70-тата седмица Месия трябваше да
бъде посечен. Три години и половина след кръщението Му, през пролетта
на 31 г. сл. Хр., Христос бе разпнат. Седемдесетте седмици или 490-те
години трябваше да се отнасят специално за евреите. В края на периода
еврейската нация запечати отхвърлянето на Христос, като започна да
преследва Неговите ученици и в 34 г. сл. Хр. апостолите се обърнаха към
езичниците. Бяха изминали 490 от 2300-та години, оставаха още 1810.
Пресметнати от 34 г. сл. Хр., 1810-те години стигаха до 1844 година.
“Тогава, беше казал ангелът, светилището ще се очисти.” До този момент
всички подробности на пророчеството бяха изпълнени неоспоримо в точно
определеното време.
Изчислението беше ясно и правилно, само че по нищо не можеше да се
познае, че през 1844 г. е станало някакво събитие, което да отговаря на
очистването на светилището. Да отрича някой, че дните свършваха в онова
време, би означавало да се обърка целият въпрос и да се отрекат
принципите, установени и получили потвърждението си чрез непогрешимите
изпълнения на пророчеството.
Но Бог беше водил Своя народ във великото адвентно движение. Неговата
мощ и слава бяха придружавали делото и Той не искаше да позволи то да
свърши в тъмнина и разочарование, за да бъде обвинено, че е плод само
на фалшиво и ексцентрично въодушевление. Не можеше да остави Словото Му
да се свързва със съмнение и несигурност. Макар че много хора се
отказаха от дотогавашното пресмятане на пророческите периоди и отричаха
правилността на самата основа, върху която почиваше това движение,
други не искаха да се откажат от позициите на вярата и на духовните
преживявания, подкрепени чрез Свещеното писание и чрез свидетелството
на Божия Дух. Те вярваха, че в изучаването на пророчествата бяха
възприели правилни принципи на тълкувание, че техен дълг бе да
поддържат категорично истините, до които са стигнали, и да продължават
библейските изследвания. Със сериозна молитва изпитваха отново своето
становище и изучаваха Свещеното писание, за да открият неточността. Тъй
като не можеха да намерят никаква грешка в изчислението на пророческите
периоди, решиха да разучат по-отблизо въпроса за светилището.
Оказа се, че никакви библейски доказателства не подкрепяха общоприетия
възглед, че земята е светилището. В Библията намериха едно изчерпателно
обяснение на въпроса за светилището, за неговото устройство, за
мястото, където се намираше, и за службата в него. Свидетелството на
светите писатели беше тъй ясно и подробно, че не оставаше място за
съмнение. В Посланието си към евреите Павел казва: “А даже при първия
завет имаше постановления за богослужение, имаше и земно светилище.
Защото беше приготвена скиния, в първата част на която бяха
светилникът, трапезата и присъствените хлябове; която част се казва
светото място; а зад втората завеса беше оная част от скинията, която
се казваше пресветото място, гдето бяха златната кадилница и ковчегът
на завета, отвсякъде обкован от злато, в който бяха златната стомна,
съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на
завета; и над него бяха херувимите на Божията слава, които осеняваха
умилостивилището…” (Евр. 9:1-5).
Тук светилището, за което говори Павел, бе съградената от Мойсей по
заповед на Бога скиния (т.е. подвижно светилище) като място на земята,
където да обитава Всевишният. “И да Ми направят светилище, за да
обитавам между тях” (Изх. 25:8) – бе даденото наставление на Мойсей,
докато бе на планината с Бога. Израилтяните пътуваха през пустинята и
скинията бе направена така, че да могат да я носят със себе си от място
на място; въпреки това, тя бе великолепно построена. Стените й се
състояха от цели дъски, изцяло обковани с тежко злато и закрепени в
сребърни гнезда. Покривът беше образуван от ред завеси и покривала,
чиято външна страна бе от кожи, а най-вътрешната – от фини ленени
платове, украсени с втъкани в тях великолепни фигури на херувими. Освен
двора, където се намираше олтарът на всеизгарящите жертви, скинията се
състоеше от две отделения, наречени Светая (т.е. свято място), и Светая
светих (т.е. свято от святото – “най-свято”) отделени едно от друго с
великолепна, богато украсена завеса. Подобна завеса затваряше и входа
към първото отделение.
В южната част на Светая се намираше светилникът с неговите седем лампи,
осветяващи светилището както през деня, така и през нощта. На север се
намираше трапезата на предложението (т.е. масичката за безквасните
хлябове, а пред завесата, отделяща Светая от Светая Светих, беше
златният олтар за кадене, от който облакът на благоуханието заедно с
молитвите на Израил всеки ден се възнасяше към Бога.
В Светая Светих се намираше ковчегът – сандък изработен от скъпо дърво,
обковано със злато. Тук се съхраняваха двете каменни плочи, върху които
Бог беше издълбал закона с Десетте заповеди. Над ковчега и, образувайки
капака над светия сандък, беше тронът на благодатта, наречен
умилостивилище – едно великолепно произведение на изкуството. Върху
него се издигаха два херувима, на всеки край по един, изработени от
чисто злато. В това отделение на светилището, в облака от слава между
херувимите, се изявяваше Божественото присъствие.
След заселването на евреите в Ханаан скинията бе заместена със
Соломоновия храм, който, макар и постоянна солидна постройка и в по-
големи размери, запази същите пропорции и бе обзаведен по същия начин.
В тази форма светилището съществуваше (като се изключи времето при
Даниил, когато лежеше в развалини), докато бе разрушено от римляните в
70 г. сл. Хр.
Това е единственото светилище, съществувало някога на земята, за което
Библията дава известна информация. Павел го нарича светилището на
първия завет. Но няма ли и новият завет някакво светилище?
Търсещите истината намериха в Посланието към евреите, че за съществува-
нето на второ или новозаветно светилище се загатва в приведените вече
от апостола думи: “И първият завет имаше постановления за богослужение
и светилище земно”. Думата “и” означава, че Павел вече е споменавал
преди за това светилище. Връщайки се назад към началото на предишната
глава, те прочетоха: “А от това, което казваме, ето що е смисълът: Ние
имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието
в небесата, служител на светили-щето и на истинската скиния, която
Господ е поставил, а не човек” (Евр. 8:1-2).
Тук се разкрива светилището на новия завет. Светилището на първия завет
бе направено от хора, изградено бе от Мойсей, а това е сътворено от
Господа. В онова светилище земните свещеници извършваха своята служба;
в това Христос, нашият велик Първосвещеник, служи отдясно на Бога.
Едното светилище беше на земята, другото е в небето.
По-нататък, изграденото от Мойсей светилище беше направено по един
образец. Господ му беше заръчал: “По всичко, което ти показвам – образа
на скинията и образа на всичките й принадлежности – така да я
направите.” И пак му бе дадена поръчка: “Внимавай да ги направиш по
образеца им, който ти бе показан на планината” (Изх. 25:9, 40). И Павел
казва, че първата скиния “е образ на сегашното време, съгласно с което
се принасят дарове и жертви”; че нейните свети места бяха “образите на
небесните неща”; че свещениците, принасящи жертви според закона,
служеха по “образ и сянка на небесните неща”; че “Христос влезе не в
ръкотворено светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се
яви вече пред Божието лице за нас” (Евр. 9:9, 23, 8:5, 9:24).
Светилището в небето, където Христос служи заради нас, е големият
оргинал, чието копие бе съграденото от Мойсей светилище. Бог вложи Духа
Си в строителите на земното светилище. Художественото изкуство,
приложено при неговото изграждане, бе едно откровение на Божествената
мъдрост. Стените имаха вид на чисто злато и отразяваха във всички
посоки светлината на седемте лампи от златния светилник. Трапезата с
хлябовете на предложението и кадилният олтар блестяха като разтопено
злато. Великолепните пищни завеси, образуващи тавана, с втъкани в тях
фигури на ангели в синьо, пурпурно и алено допълваха красотата на
картината. А зад втората завеса беше святата скиния – видимото
изявление на Божията слава, където никой, освен първосвещеника, не
можеше да влезе и да остане жив.
Несравнимият блясък на земния храм отразяваше за човешкия поглед
славата на оня небесен храм, където Христос, нашият Ходатай, служи пред
Божия престол. Мястото, където обитава Царят на царете, където Му
служат хиляди по хиляди и десетки хиляди по десетки хиляди стоят пред
Него (Даниил 7:10); оня храм, изпълнен със славата на вечния трон,
където серафими, Негови лъчезарни пазители, покриват лицата си в
поклонение, можеше да намери само слаб отблясък на своето величие и
слава в тази най-великолепна постройка, съградена някога от човешки
ръце. И все пак, чрез земното светилище и неговите богослужения се
представяха важни истини за небесното светилище и за великото дело,
което се извършва там за изкуплението на човека.
Светите места в небесното светилище са представени чрез двете отделения
в земното светилище. Когато на апостол Йоан бе дарен във видение един
поглед в Божия храм на небето, бе видял, как “пред престола горяха
седем огнени светила” (Откр. 4:5). Бе забелязал един ангел със “златна
кадилница; и нему се даде много тамян, за да го прибави при молитвите
на всичките светии над златния олтар, който бе пред престола” (Откр.
8:3). На пророка бе позволено да погледне в първото отделение на
небесното светилище; и там видя “седем златни светилника” и “златния
олтар”, представени чрез златния светилник и чрез кадилния олтар в
земното светилище. И пак се казва: “И отвори се Божият храм, който е
небето…” (Откр. 11:19), и той погледна във вътрешността, зад втората
завеса, в Светая Светих. Тук видя “ковчега на Божия завет”, представен
чрез направения от Мойсей свят ковчег, за да съхранява Божия закон.
Така изучаващите този въпрос намериха неоспорими доказателства за
съществуването на светилище в небето. Мойсей беше направил земното
светилище по показан му образец. Павел учи, че оня образец е истинското
светилище, което е в небето. Йоан свидетелства, че го е видял.
Тронът на Бога в небесния храм, където Бог обитава, е основан на правда
и съд. Светая Светих е Неговият закон, великата мярка за правото,
според която биват изпитвани всички хора. Ковчегът на завета,
съхраняващ плочите на закона, е покрит с престола на благодатта, пред
който Христос предлага своята кръв в полза на грешника. По такъв начин
в плана на човешкото изкупление е представено единството между правдата
и благодатта. Такова единство е могла да измисли само вечната Мъдрост и
да извърши само безпределната Мощ. Това е връзка, изпълваща цялото небе
с удивление и преклонение. Херувимите в земното светилище, загледани
надолу към престола на благодатта символизират интереса, с който
небесните множества наблюдават делото на изкуплението. Как
ЗЕМНОТО СВЕТИЛИЩЕ
ВЪНШНИЯТ ДВОР
Светилището в пустинята бе построено под ръководството на Мойсей в
съответствие с показания му на планината образец. (Изход 25:7-8, 40;
Евр. 8:5).
То бе обградено от двор (наричан понякога външен двор), направен от
бели, прикрепени на прътове завеси (Изход 27:9-18), и бе около 75
стъпки широко и 150 стъпки дълго. Вътре в двора се намираше олтарят на
всеизгарянето, умивалникът и светилището. Олтарят бе наричан още и
медният олтар, тъй като вътре в храма имаше и втори – златния олтар.
Външният олтар (Изход 27:1-9) бе кух отвътре и обкован с мед, 5 стъпки
висок и представляваше квадрат със страна 7,5 стъпки. Тук се поставяха
жертвените животни, за всеизгаряне. Малко по-нататък се намираше
медният умивалник (Изход 30:18-21), където свещениците се умиваха,
преди да влязат в светилището.
СВЕТАЯ
Земното светилище (Изход 26:1-27) представляваше палатка с дървени
стени, 4 пласта покривало за покрив и злато и красива завеса отвътре. С
размери около 18/55 стъпки то бе преносимо – можеше да се разглобява и
пренася от място на място при пътуванията на Израил в пустинята.
Вътрешна завеса го разделяше на две стаи или отделения. То бе най-
святото място на земята. Всеки ден свещениците влизаха с кръвта в
първото отделение и минаваха край седмоклонестия златен светилник със
седем горящи лампи (Изход 25:31-40), край масата за хлебния принос,
поставена пред присъствието на Господа (Изход 25:23-30), и продължаваха
нататък до кадилния или наречен още златния олтар (Изход 30:1-10).
Нагоре от него, над горния край на разделящата завеса (която не
достигаше тавана), се издигаше пушекът от специално приготвен тамян и
навлизаше вътре в Светая Светих. Свещениците попръскваха от жертвената
кръв върху златния олтар и разделящата завеса (Левит 4-5). Частично
описание на церемонията може да се намери в Евр. 9:1-17. Мебелировката
вътре в първото и второто отделение на светилището бе изработена от
чисто злато или бе покрита със злато.
СВЕТАЯ СВЕТИХ
(Най-святото място)
Второто отделение или най-святото място, наречено още Светая Светих
(Изход 26:33) съдържаше Ковчега на завета (Изход 25:17-22). Между двата
херувима се намираше славата на Божието присъствие (Шехината). (Изход
25:22; 40:34). Под него бе умилостивилището или Престолът на благодатта
– капак във вид на плоча, направена от чисто злато, покриваща Ковчега.
Тук лежеше основата на Божието управление – моралният закон на Десетте
заповеди (Изход 20:3-17), написани от Божия пръст на каменни плочи
(Изход 31:18) и след това поставени вътре (Второзаконие 10:2). Цялото
човечество трябва да се управлява от тези святи предписания дори до
края на вековете (Откр.12:17; 14:12), а и след това (Откр.22:14; Исая
66:22, 23). Само веднъж годишно в деня на умилостивението
първосвещеникът влизаше във второто отделение – за да очисти
Светилището и народа от греха (Левит 16 гл. особено ст. 30-34; Даниил
8:14).
Бог може да бъде справедлив, като оправдава каещия се грешник и
възобновява своята близост с падналия човешки род; как Христос можа да
слезе на земята, за да избави от бездната на гибелта неизброими
множества и да ги облече в неопетнените дрехи на Своята правда, за да
се присъединят към ангелите, които никога не са падали, и да живеят
вечно в Божието присъствие – в тайната на благодатта и ангелите желаят
да надникнат.
Делото на Христос като посредник на човека е представено в хубавото
пророчество на Захария относно Този, “чието име е Отрасъл”. Пророкът
казва: “Той ще съгради храма Господен и Той ще вземе славата, и ще
седне, и ще управлява на престола Си, и ще е свещеник на престола Си; и
СЪВЕТ НА МИР ще бъде между двамата” (Захария 6:13 – ЦП).
“Той ще съгради храма Господен”. Чрез Своята жертва и чрез
ходатайствената си служба Христос е както основата, така и градителят
на Божията църква. Апостол Павел го посочва като “краеъгълен камък”,
“върху Когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм, свят на
Господа, в който и вие се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище”
(Еф. 2:20-22).
“И Той ще вземе слава”. На Христос принадлежи славата от изкуплението
на падналия човешки род. През вечните векове ще се разнася песента на
изкупените: “…На Този, Който ни люби и ни е развързал от греховете ни
чрез кръвта Си…, – да бъде слава и господство във вечни векове. Амин”
(Откр. 1:5-6).
Той “ще седне и ще управлява на престола Си и ще е свещеник на престола
Си”. Сега още не седи на престола на славата Си, царството на славата
още не е установено. Едва след като завърши Своето дело като Ходатай
“Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давида”, едно царство, което
“не ще има край” (Лука 1:32-33). Сега Христос седи като свещеник с Отца
на Неговия престол (Откр. 3:21). На трона при Вечния, имащ в Себе Си
Своето съществувание, седи Този, Който “наистина взе на Себе Си
болестите ни и със скърбите ни се натовари”, “Който е бил във всичко
изкушен като нас, но пак без грях”, за да “може и на изкушаваните да
помага”. “Но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца, Исуса Христа
праведния” (Исая 53:4 – ЦП; Евр.4:15, 2:18; 1Йоан 2:1). Това
посредничество става чрез прободеното и съкрушено тяло, чрез Неговия
неопетнен живот. Наранените ръце, прободените гърди, прободените нозе
умоляват заради падналия човек, чието изкупление бе изкупено с такава
неизмерима цена.
“И съвет на мир ще бъде между двамата”. Любовта на Отца не по-малко от
тази на Сина е източник на спасение за изгубеното човечество. Преди да
си отиде, Исус каза на учениците Си: “Не ви казвам, че Аз ще поискам от
Отца за вас; защото сам Отец ви люби…” (Йоан 16:26-27). “Сиреч, че
Бог в Христа примиряваше света със Себе Си…” (2 Кор. 5:19). И в
службата в небесното светилище има съвет на мир между двамата. “Защото
Бог толкова ВЪЗЛЮБИ света, че даде Своя единороден Син, за да не погине
ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16).
Въпросът: Какво е светилището?, е ясно обяснен в Свещеното писание.
Терминът “светилище”, както е употребен в Библията, се отнася, първо,
за скинията, издигната от Мойсей по образец на небесните неща и, второ,
за “истинската скиния” на небето. С Христовата смърт се свършваше
символичната служба. “Истинската скиния” в Небето е светилището на
Новия завет. И тъй като пророчеството в Даниил 8:14 намира изпълнението
си в този завет, светилището, за което се отнася то, трябва да бъде
светилището на новия завет. В края на 2300-та денонощия – 1844 г., на
земята вече много столетия наред не беше имало никакво светилище.
Затова пророчеството: “До две хиляди и триста денонощия; тогава
светилището ще се очисти”, посочва без всякакво съмнение светилището в
Небето.
Остава обаче да се отговори на най-важния въпрос: Какво означава
очистването на светилището? Старият завет заявява, че е имало такава
служба в земното светилище. Но може ли в Небето да има нещо, което
трябва да бъде очиствано? В Евр. 9 глава е обяснено ясно очистването на
земното, както и на небесното светилище: “И почти мога да кажа, че по
закона всичко с кръв се очистя ; и без проливането на кръв няма
прощение. И тъй необходимо беше образите на небесните неща да се
очистват с тия жертви, а самите небесни – с жертви, по-добри от тях”
(Евр. 9:22-23), именно със скъпата Христова кръв.
Очистването – както в сянковата символична служба, така и в истинската,
трябва да стане с кръв; в първия случай – с кръв от животни, във втория
– с кръвта на Христос. Павел заявява, че причината за очистването с
кръв е, че “без проливането на кръв няма ПРОЩЕНИЕ”. А прощението или
отнемането на греховете е делото, което трябва да се извърши. Но каква
връзка можеше да има между греха и светилището, било то небесното, или
земното? Това може да се разбере, като се обърнем към символичната
служба, защото свещениците, изпълняващи службата си на земята, служеха
“по образ и сянка на небесните неща” (Евр. 8:5).
Службата в земното светилище се състоеше от две части. Свещениците
служеха ежедневно в Светая, докато в Светая Светих първосвещеникът
веднъж в годината извършваше специална служба на умилостивение за
очистване на светилището. Ден след ден разкаялият се грешник донасяше
своята жертва до вратата на светилището, полагаше ръка върху главата на
жертвеното животно и изповядваше греховете си. По този начин ги
пренасяше символично от себе си върху невинната жертва. Тогава
животното биваше заколвано. “Без проливането на кръв – казва апостолът,
– няма прощение”. “Защото животът на тялото е в кръвта…” (Лев.
17:11). Нарушеният закон на Бога изискваше живота на престъпника.
Кръвта, представляваща отнетия живот на грешника, чиято вина бе
понесена от жертвата, свещеникът занасяше в Светая и попръскваше пред
завесата. Зад нея бе ковчегът на завета със закона, който грешникът бе
престъпил. С тази церемония грехът биваше символично пренесен чрез
кръвта върху светилището. В някои случаи кръвта не се внасяше в Светая;
тогава обаче месото се изяждаше от свещеника, както Мойсей настави
синовете на Аарон, казвайки: “Защо не ядохте приноса за грях на светото
място, тъй като е пресвято и ви е дадено, за да отнемате беззаконието
на обществото и да правите умилостивение за тях пред Господа?” (Лев.
10:17). И двете церемонии еднакво символизираха прехвърлянето на греха
от разкаяния върху светилището.
Такова беше делото, което се извършваше ден след ден през цялата
година. По този начин греховете на Израил биваха пренасяни върху
светилището и беше нужна специална служба, за да бъдат премахнати. Бог
заповяда за всяко от светите отделения да се извършва умилостивение.
“Така да направи умилостивение за светилището поради нечистотите на
израилтяните и поради престъпленията им и всичките им грехове; така да
направи и за шатъра за срещане, който стои помежду им всред
нечистотиите им.” По-нататък трябваше да бъде извършено и едно
умилостивение за олтара, “да го очисти от нечистотиите на израилтяните
и да го освети” (Лев. 16:16, 19).
Един път в годината, във великия Ден на умилостивението, свещеникът
влизаше в Светая Светих, за да очисти светилището. С него се завършваше
годишният цикъл на службата. В Деня на умилостивението пред вратата на
скинията се донасяха два козела и над тях се хвърляше жребий: “един
жребий за Господа, и другият жребий за отпущане” (ст. 8). Козелът,
върху когото паднеше жребият за Господа, трябваше да бъде заклан като
изкупителна жертва за народа и свещеникът трябваше да внесе кръвта му
зад завесата и да попръска върху и пред благодатния престол. Със същата
кръв попръскваше и върху кадилния олтар пред завесата.
Тогава, “като положи Аарон двете си ръце на главата на живия козел,
нека изповяда над него всичките беззакония на израилтяните, всичките им
престъпления и всичките им грехове и нека ги възложи на главата на
козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек; и като
пусне козела в пустинята, козелът ще понесе на себе си всичките им
беззакония в необитаема земя” (ст. 21-22). Козелът за отпущане не се
връщаше вече в лагера на Израил, а от човека, който го бе оставил, се
изискваше да се измие и да изпере дрехите си с вода, преди да се върне
в лагера.
Цялата церемония бе наредена, за да отпечати в паметта на израилтяните
светостта на Бога и Неговото отвращение от греха; и освен това да им
покаже, че те не можеха да се докосват до греха, без да бъдат опетнени.
Докато се извършваше делото на умилостивение, от всекиго се изискваше
да смири душата си. Всякаква делова работа трябваше да бъде оставена
настрана и всичките израилтяни трябваше да прекарат деня в тържествено
смирение пред Бога, с молитва, с пост и с дълбоко изпитване на сърцето.
Чрез образната символична служба се обясняваха важни истини относно
изкуплението. Вместо грешника се приемаше негов заместник, но грехът не
се заличаваше чрез кръвта на жертвата. Така само бе осигурено
средството, чрез което той се пренасяше в светилището. Чрез принасянето
на кръвта грешникът признаваше авторитета на закона, изповядваше вината
си в престъплението и желанието за прощение чрез вярата в един бъдещ
Изкупител. Но все още не беше напълно освободен от осъждането на
закона. В Деня на умилостивението първосвещеникът, след като бе
принесъл жертва за обществото, влизаше с кръвта й в Светая Светих и
попръскваше с нея над престола на благодатта, точно над закона, за да
удовлетвори изискванията му. Тогава в службата си на посредник поемаше
греховете върху себе си и ги изнасяше вън от светилището. Поставяше
ръце върху главата на живия козел за отпущане и ги изповядваше върху
него. По този начин ги пренасяше образно от себе си върху козела. А
козелът ги отнасяше надалеч и се вярваше, че са премахнати от народа
завинаги.
Такава беше извършваната “по образ и сянка на небесните неща” служба. А
онова, което по време на нея се правеше образно и символично в земното
светилище, се осъществяваше в службата в небесното светилище. След
възнесението Спасителят започна дело на наш първосвещеник в Небето.
Павел казва: “Защото Христос влезе не в ръкотворено светилище, образ на
истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за
нас” (Евр. 9:24).
Службата на свещеника през цялата година в първото отделение на
светилището, “отвътре завесата”, която образуваше вратата и отделяше
Светая от външния двор, представлява службата, която Христос започна
след възнесението Си. Всекидневната длъжност на свещеника представяше
пред Бога кръвта на жертвата за грях, а за същото допринасяше и
тамянът, който се възнасяше нагоре заедно с молитвите на Израил. И
Христос предложи пред Отца кръвта Си за грешниците и заедно със
скъпоценното благоухание на собствената правда представя молитвите на
покаялите се вярващи. Такава беше службата в първото отделение на
небесното светилище.
Дотам Го последва вярата на Христовите ученици, когато, изгубвайки се
от погледите им, се възнесе в небето. Тук се коренеше тяхната надежда,
“която имаме за душата като здрава и непоколебима котва – казва Павел,
– която прониква в това, което е отвътре завесата; гдето Исус като
предтеча влезе за нас и стана Първосвещеник до века…” И не “с кръв от
козли и от телци, но със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно
изкупление” (Евр. 6:19, 20, 9:12).
В продължение на осемнадесет столетия се е извършвала тази служба в
първата част на светилището. Исусовата кръв се застъпваше заради името
на покаялите се вярващи и им осигуряваше прощение и приемане от Отца,
но греховете им все още оставаха отбелязани в книгите. Както в
символичната служба в края на годината се извършваше умилостивително
дело, така и преди да бъде привършено Христовото дело за изкуплението
на човека, се извършва умилостивение за отстраняване на греховете от
светилището. Това е службата, започнала след свършването на 2300-та
денонощия. По онова време, както бе предсказано от пророк Даниил,
нашият велик Първосвещеник влезе в Светая Светих, за да извърши
последната част от Своето тържествено дело – очистването на светилището.
Както в древността чрез вяра греховете на народа се възлагаха върху
жертвата за грях и чрез нейната кръв се пренасяха образно върху земното
светилище, така и в Новия завет греховете на покаялите се чрез вярата
се възлагат върху Христос и фактически се пренасят в небесното
светилище. И както опетненото от грехове земно светилище се очистваше
чрез символичното им премахване, така и действителното очистване на
небесното трябваше да се извърши чрез премахването или заличаването на
записаните там грехове. Но преди да може да бъде извършено това, трябва
да се изследват книгите, за да се определи кой чрез покаяние за греха и
вяра в Христос има право да се възползва от Неговото умилостивение.
Следователно очистването на светилището включва и едно проучване, дело
на разследване, дело на съд. То трябва да се извърши, преди Христос да
дойде, за да избави народа Си, защото, когато Той дойде, наградата Му
ще бъде с Него, “за да отплатя на всекиго, според каквито са делата му”
(Откр. 22:12).
Така онези, които следваха светлината на пророческото слово, разбраха,
че вместо да дойде на земята в края на 2300-та денонощия в 1844 г.,
Христос е влязъл в Светая Светих на небесното светилище, за да извърши
последното дело на изкупление като приготовление за Своето идване.
Разбрано бе също, че докато принесеният в жертва за грях козел
посочваше Христос като жертва, а първосвещеникът го представяше като
посредник, то козелът за отпущане символизираше Сатана – авторът на
греха, върху когото в края щяха да бъдат стоварени греховете на
истински покаялите се. Първосвещеникът посредством кръвта на жертвата
за грях премахваше греховете от светилището и ги поставяше върху козела
за отпущане. Когато Христос в края на службата Си чрез собствената кръв
отнеме от небесното светилище греховете на народа Си, ще ги постави
върху Сатана, който при изпълнението на присъдата ще трябва да понесе
последното наказание. Козелът за отпущане се изпращаше в една
ненаселена страна, за да не се върне никога вече в обществото на
Израил. Така и Сатана ще бъде отстранен завинаги от присъствието на
Бога и на Неговия народ и ще бъде заличен от съществуване при
окончателното унищожаване на греха и на грешниците.