Въпросът за светилището отключи тайната на разочарованието от 1844
година. Пред погледа се разкри една завършена система от истини,
хармонично свързани една с друга. Те показаха, че Божията ръка бе
ръководила великото адвентно движение и дълга за онова време. Темата за
светилището изясни положението и делото на Божия народ. Както учениците
на Исус след ужасната нощ на страдание и разочарование се
“зарадваха…, като видяха Господа”, така сега се зарадваха онези,
които очакваха с вяра Неговото второ идване. Бяха се надявали да се яви
в слава, за да възнагради Своите служители. Надеждите им бяха осуетени
и те загубиха от погледа си Исус; и, както Мария пред гроба, викаха:
“Дигнали Господа от гроба и не знаем где са го положили”. Но сега Го
видяха в Светая Светих – техния състрадателен Първосвещеник, Който
скоро щеше да се яви като Цар и Избавител. Светлината от светилището
освети миналото, настоящето и бъдещето. Разбраха, че Бог ги е водил
чрез непогрешимото Си провидение. Макар че, както и първите ученици, не
бяха разбрали вестта, която носеха, все пак тя бе вярна във всяко
отношение. Проповядвайки я, изпълниха Божия план и трудът им в Господа
не бе напразен. Възродени за “жива надежда”, се зарадваха “с неизказана
и преславна радост”.
Както пророчеството от Даниил 8:14: “До две хиляди и триста денонощия;
тогава светилището ще се очисти”, така и първата ангелска вест: “Бойте
се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато той ще
съди”, сочеха на Христовата служба в Светая Светих, на изследователния
съд, а не на идването на Христос да изкупи народа Си и да унищожи
неправедните. Грешката не бе в изчисляването на пророческите периоди, а
в СЪБИТИЕТО, което трябваше да се случи в края на 2300-та денонощия.
Поради тази неточност вярващите преживяха разочарование, въпреки че
всичко, предсказано в пророчеството, и всичко в Писанието, което те
имаха основание да очакват, се бе изпълнило. Точно по времето, когато
оплакваха поражението на своите надежди, се бе случило предсказаното от
вестта събитие. То трябваше да се изпълни, преди Господ да се яви, за
да възнагради служителите Си.
Христос бе дошъл, но не на земята, както очакваха, а както бе означено
в сянковата служба – в Светая Светих на Божия храм в Небето. Той е
представен от пророк Даниил като влизащ при Стария по дни точно по това
време: “Гледах в нощните видения и ето, един като Човешки Син идеше с
небесните облаци и стигна” не на земята, но “до Стария по дни; и
доведоха Го пред Него” (Даниил 7:13).
Посоченото идване е предсказано и от пророк Малахия: “И Господ, Когото
търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, Когото
вие желаете. Ето иде, казва Господ на силите” (Малахия 3:1). Идването
на Господа в Неговия храм бе внезапно, неочаквано за Божиите чада. Те
не Го търсеха ТАМ. Очакваха Го да дойде на земята “в пламенен огън да
даде възмездие на ония, които не познават Бога, и на ония, които не се
покоряват на благовестието…” (2 Сол. 1:8).
Но не бяха още готови да посрещнат своя Господ. Все още им предстоеше
приготовление. Имаха нужда от светлина, която да насочи мислите им към
Божия храм в небето. И ако биха последвали своя Първосвещеник в
Неговата служба там, щяха да им бъдат разкрити нови задължения.
Църквата трябваше да получи и друга вест на предупреждение и поучение.
Пророкът казва: “Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой
ще устои, когато Той се яви? Защото е като огъня на пречиствач и като
сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства
сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто;
и те ще принасят Господу приноси с правда” (Малахия 3:2, 3). Когато
приключи застъпническата служба на Христос в небесното светилище,
живеещите на земята ще трябва да застанат пред погледа на светия Бог
без посредник. Дрехите им трябва да бъдат без петно, характерите им –
изчистени от грях чрез кръвта на попръскването. Чрез Божията благодат и
чрез личните прилежни усилия, те трябва да победят в битката със злото.
Докато в небето се провежда изследователният съд, докато греховете на
покаяните вярващи се отстраняват от светилището, Божият народ на земята
трябва да се очисти, да отстрани греха. Това духовно развитие е още по-
ясно описано във вестта от Откровение 14 глава.
След това последователите на Христос ще бъдат готови за Неговото
явяване. “Тогава приносът на Юда и на Ерусалим ще бъде угоден Господу,
както в древните дни, както в старите години” (Малахия 3:4). Тогава
църквата, която нашият Господ ще приеме, ще бъде “църква славна, без
петно или бръчка, или друго такова нещо…” (Ефес. 5:27). Ще бъде “като
зората, красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска
със знамена” (Песен на песните 6:10)
Освен идването на Господа в храма Му, Неговото второ идване, идване за
изпълнение на присъдата, Малахия предсказва със следните думи: “И Аз,
като се приближа до вас за съдба, бързо ще заявя против баячите, против
прелюбодейците, против кълнещите се лъжливо, против ония, които
угнетяват наемниците в заплатата им, вдовицата и сирачето, и против
ония, които оправдават чужденеца и не се боят от Мене, казва Господ на
силите” (Малахия 3:5). Юда има предвид същата сцена, когато казва:
“Ето, Господ иде с десетки хиляди Свои светии, да извърши съдба над
всички и да обяви за виновни всичките нечестивци за всичките нечестиви
дела…” (Юда 14, 15). Това идване и идването на Господа в Неговия храм
са две отделни събития.
Влизането на Христос в Светая Светих като наш Първосвещеник за очист-
ване на светилището е описано в Даниил 8:14 ; а идването на Човешкия
Син при Древния по дни, представено в Даниил 7:13 и идването на Господа
в Неговия храм, предсказано от Малахия, са описания на едно и също
събитие. То е представено също и чрез идването на младоженеца на
сватбата, описано от Христос в притчата за десетте девици в Матей 25
глава.
През лятото и есента на 1844 г. бе разгласена вестта: “Ето,
младоженецът иде.” Тогава се образуваха двете групи, представени чрез
мъдрите и неразумните девици. Едната група с радост очакваше явяването
на Господа и старателно се приготвяше да Го посрещне и другата,
повлияна от страх и действаща импулсивно, се бе задоволила само с
теорията на истината, но й липсваше Божията благодат. В притчата
“готовите влязоха с Него на сватбата”. Младоженецът пристига преди
сватбата. Тя е образ на събитието, когато Христос ще приеме Своето
царство. Светият град, новият Ерусалим, столица и представител на
царството, е наречен “невестата, жената на Агнето”. Ангелът каза на
Йоан: “Дойди, ще ти покажа невестата, жената на Агнето. И отведе ме
чрез Духа… и показа ми светия град, Ерусалим, който слизаше от небето
от Бога” (Откр. 21:9, 10). Ясно е тогава, че невестата представлява
святия град, а девиците, които трябва да посрещнат младоженеца, са
символ на църквата. В Откровението е казано, че гостите на сватбената
вечеря представляват Божия народ (Откр. 19:9). Щом са ГОСТИ, те не
могат да представляват в същото време и НЕВЕСТАТА. Христос, както е
заявено от Даниил, ще получи от Древния по дни в небето “владичество,
слава и царство”; ще получи новия Ерусалим, столицата на Неговото
царство, “приготвен като невеста, украсена за мъжа си” (Даниил 7:14;
Откр. 21:2). След като е приел царството, Той ще дойде в славата Си
като Цар на царете и Господ на господарите, за да изкупи народа Си и
Неговите изкупени “ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното
царство”, на Неговата трапеза, в Неговото царство (Матей 8:11; Лука
22:30) – да вземат участие в сватбената вечеря на Агнето.
Възгласът: “Ето, Младоженецът иде!”, разнесъл се през лятото на 1844
г., накара хиляди да очакват незабавното идване на Господа.
Младоженецът дойде в определеното време, но не на земята, както народът
Му очакваше, а в небето, при Стария по дни, на сватбата, за да приеме
царството Си. “И готовите влязоха с Него на сватбата, и вратата се
затвори.” Няма да присъстват лично, защото тя става на небето, докато
те са на земята. Христовите последователи трябва да “чакат Господаря
си, когато се ВЪРНЕ от сватба” (Лука 12:36). Но трябва да разбират
Неговата дейност и да Го следват с вяра, когато влиза при Бога. В този
смисъл за тях може да се каже, че отиват на сватбата.
На сватбата от притчата отиват точно тези, които заедно с лампите си са
взели и масло в съдовете. Заедно с познанието за истината от Писанието
те са притежавали и Духа на Божията благодат. И когато през нощта на
тяхното тежко изпитание са чакали търпеливо, изследвайки Библията за
по-ясна светлина, виждат истината за небесното светилище и за
променената служба на Спасителя и чрез вяра Го последват в делото Му. И
всички, които приемат същите истини чрез свидетелството на Писанието,
следват Христос с вяра, когато Той влиза при Бога, за да извърши
последното дело на посредничеството и в да приеме в края царството –
всички са представени като отиващи на сватбата.
Същата символична картина е използвана за сватбата в притчата в Матей
22 глава, където е представено ясно, че изследователният съд се
провежда преди сватбата. Тогава царят идва, за да прегледа гостите (виж
Матей 22:11), да види дали всички са облечени в сватбената дреха –
неопетнената дреха на характера, изпрана и избелена в кръвта на Агнето
(виж Откр. 7:15). Човекът без такава дреха е изхвърлен навън, а всички,
оказали се при изпита облечени със сватбено облекло, са одобрени от
Бога, удостоени да споделят Неговото царство и да седнат на Неговия
престол. Изпитването на характера, определянето на приготвените за
царството на Бога е дело на изследователния съд, заключителното дело в
небесното светилище.
Когато работата по изследването приключи, когато животът на всички,
изповядвали през вековете, че са Христови последователи, бъде разгледан
и решен, чак тогава, не по-рано, ще приключи благодатното време и
вратата на благодатта ще бъде затворена. Така, с едно само кратко
изречение – “И готовите влязоха с Него на сватбата, и вратата се
затвори”, ние биваме преведени през финалната служба на Спасителя до
времето на приключването на великото дело за изкуплението на човека.
Когато в Деня на умилостивението при службата в земното светилище,
която, както видяхме, е образ на службата в небесното светилище,
първосвещеникът влезеше в Светая Светих, тогава в Светая – първото
отделение на светилището – службата ще е спряла, “И никой да се не
намира в шатъра за срещане, когато влиза той в светилището да направи
умилостивение, догде излезе…” (Левит 16:17). Така че, когато влезе в
Светая Светих, за да извърши заключителното дело на изкуплението,
Христос преустанови службата в първото отделение. Но когато тя
приключи, тогава започна службата във второто отделение. При образната
сянкова служба първосвещеникът напускаше Светая в Деня на
умилостивението и влизаше при Бога, за да представи кръвта на жертвата
за грях от името на всички израилтяни, покаяли се истински за греховете
си. Така и Христос бе завършил само една част от Своята работа на
ходатай, за да навлезе в друга част на делото Си, като с кръвта Си
продължаваше да се застъпва пред Отца за грешниците.
Този въпрос не бе разбран от адвентистите през 1844 година. След като
отмина времето, когато очакваха да дойде Спасителят, те все още
вярваха, че идването Му е скоро; твърдяха, че са стигнали до важна
криза и че делото на Христос като посредник на човека пред Бога е
преустановено. Вярваха, че според Библията благодатното време за хората
ще приключи малко преди действителното идване на Господа в небесните
облаци. Това бе съвсем очевидно от библейските текстове, говорещи за
времето, когато хората ще търсят, ще чукат и ще викат на вратата на
благодатта, но няма да им бъде отворено. И сега се питаха дали датата,
на която бяха очаквали Христовото идване, не отбелязва началото на
периода, предшестващ го непосредствено. След като бяха прогласили
предупреждението за близкия съд, смятаха, че тяхната работа за този
свят е приключила и товарът за спасението на грешниците вече е свален
от плещите им. Дръзките и богохулни подигравки на нечестивите им
изглеждаха още едно доказателство, че Божият Дух се е оттеглил от
отхвърлилите Неговата милост. Всичко това ги уверяваше, че благодатното
време е свършило или, както те се изразяваха, “вратата на благодатта е
затворена”.
Но като изследваха въпроса за светилището, дойде по-голяма светлина.
Видяха, че вярването за края на 2300-та денонощия в 1844 г., когато се
отбелязва важна криза, е правилно. Но, докато вратата на надеждата и
милостта, чрез която хората в продължение на хиляда и осемстотин години
са имали достъп до Бога се затвори, в същото време се отваря друга
врата и прощението на греховете се предлага на хората чрез
посредничеството на Христос в Светая Светих. Една част от Неговата
служба бе приключила, за да бъде заместена от друга. Все още има
“отворена врата” за небесното светилище, където Христос служи заради
грешниците.
Сега вече може да се разбере правилното приложение на думите на Исус в
Откровението, отправени към църквата и отнасящи се точно за това време:
“Това казва Светият, Истинският…, Който отваря и никой няма да
затваря; и затваря и никой не отваря. Зная твоите дела. Ето, поставих
пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори…” (Откр.
3:7, 8).
Само следващите Исус с вяра във великото дело на изкуплението ще се
възползват от привилегиите на Неговата ходатайствена служба, а
отхвърлящите светлината, която я разяснява, няма да могат да се
възползват от нея. Евреите, пренебрегнали светлината, дадена им при
първото идване на Христос, и отказали да Го приемат като Спасителя на
света, не получиха спасение чрез Него. Когато при възнесението Си Исус
влезе чрез собствената Си кръв в небесното светилище, за да изсипе
върху учениците си благословенията от Своята посредническа служба,
евреите бяха оставени в пълен мрак. Те продължиха безполезните си
жертви и приношения. Сянковата служба на образи и символи бе
преустановена. Вратата, през която хората бяха намирали достъп до Бога,
бе вече затворена. Евреите отказаха да Го потърсят чрез единствения
възможен начин, по който Той би могъл да бъде намерен тогава – чрез
службата в небесното светилище. Затова не можаха да се свържат с Бога.
За тях вратата бе затворена. Нямаха познание за Христос като истинската
жертва и като единствения посредник пред Бога, затова и не можаха да
приемат привилегиите на посредническата Му служба.
Състоянието на невярващите евреи илюстрира състоянието на безгрижните и
невярващите сред онези, които изповядват, че са християни и съзнателно
пренебрегват делото на нашия милостив Първосвещеник. При символичната
служба, когато първосвещеникът влизаше в Светая Светих, се изискваше
всички от Израил да се съберат около светилището и по най-тържествен
начин да смирят душите си пред Бога, за да им бъдат простени греховете
и да не бъдат отстранени от обществото. Колко по-важно е тогава в този
истински Ден на умилостивението да разбираме делото на нашия
Първосвещеник и да знаем какви са ни задълженията.
Хората не могат безнаказано да отхвърлят милостивите предупреждения на
Бога. Една вест бе изпратена от небето на земята по времето на Ной и
спасението на земните жители зависеше от начина, по който те се
отнесоха към нея. Понеже отхвърлиха предупреждението, Божият Дух се
оттегли и жителите на земята загинаха във водите на потопа. По времето
на Авраам милостта спря да умолява престъпните жители на Содом и всички
освен Лот, съпругата му и двете му дъщери бяха погълнати от огъня,
изпратен от небето. Така бе и в дните на Христос. Божият Син заяви на
невярващите евреи от това поколение: “Ето, вашият дом се оставя пуст”
(Матей 23:38). Поглеждайки назад към миналите дни, същата безпределна
Сила заявява за онези, които “не приеха да обичат истината, за да се
спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват
лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са
имали благоволение към неправдата” (2 Сол. 2:10-12). Когато отхвърлят
ученията на Неговото Слово, Бог оттегля Духа Си и ги оставя на
измамите, които обичат.
Но Христос все още се застъпва за човека и светлина ще се дава на
търсещите я. Отначало това не се разбираше от адвентистите, но после,
когато текстовете, определящи истинското им положение, започнаха да
разкриват смисъла си, стана напълно ясно.
Времето през 1844 г. бе период на голямо изпитание за онези, които все
още поддържаха адвентната вяра. Единствената им утеха, що се отнася до
обяснението на истинското положение, бе светлината, насочваща мислите
им към небесното светилище. Някои се отрекоха от вярата си при
предишното изчисляване на пророческите периоди и приписваха на Сатана
мощното влияние на Светия Дух, придружавало адвентното движение. Друга
група пък твърдо поддържаше, че Господ наистина ги е водил в техния
изминал духовен път. И като чакаха, бдяха и се молеха, за да разберат
Божията воля, видяха, че великият им Първосвещеник бе започнал друга
служба. Следвайки Го чрез вяра, видяха също и заключителното дело на
църквата. Придобиха по-ясно разбиране за първите две ангелски вести и
бяха подготвени да приемат и да предадат на света тържественото
предупреждение на третата ангелска вест от Откровение 14 глава.