Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

29. Произходът на злото– Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

29. Произходът на злото– Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

За много умове причината за произхода и за съществуването на греха е
повод за голямо объркване. Хората виждат действието на злото с неговите
ужасни последици – нещастия и опустошения, и питат как е възможно да
съществуват те, когато владее Безкрайният в мъдрост, в сила и в любов.
Нещо, което не могат да си обяснят. Несигурни и съмняващи се, те стават
слепи за истините, открити ясно в Божието слово и важни за спасението.
С въпросите си за съществуването на греха някои се опитват да проникнат
в неоткритото от Бога познание. Затова не могат да разрешат своите
затруднения. Когато изразяват съмнение или несериозни възражения,
започват да ги представят като оправдание, за да отхвърлят думите на
Свещеното писание. Други пък не успяват да стигнат до задоволителен
отговор на големия проблем за злото, защото традиции и погрешни
тълкувания са затъмнили ученията на Библията за характера на Бога, за
естеството на Неговото управление и за принципите Му по отношение на
греха.
Невъзможно е да се обясни произходът и да се посочи причината за
съществуването на греха. И все пак, може да се разбере достатъчно както
за произхода, така и за крайната му участ, изявяващи напълно
справедливостта и добротата на Бога в цялостното Му отношение към
злото. В Свещеното писание няма нищо по-ясно от учението, че Бог в
никакъв случай не е бил отговорен за навлизането на греха във
вселената; че никакво произволно оттегляне на Божествената благодат,
никакво несъвършенство на Божественото управление не са дали повод за
възникването на бунт. Грехът е натрапен и за него не може да се посочи
причина. Той е тайнствен, необясним; да го извиняваме, означава да го
защитаваме. Ако бихме могли да оправдаем някак появата или причината за
съществуването му, би престанал да бъде грях. Единствената му дефиниция
е дадена в Божието слово: той е “престъпване на закона”, действието на
принцип, противопоставящ се на великия закон на любовта – основата на
Божественото управление.
Преди злото да навлезе, във вселената царуваха мир и радост. Владееше
по волята на Твореца съвършена хармония. Любовта към Бога бе най-
върховната реалност и любовта към ближния – безпристрастна. Христос,
Словото, единород-ният Божи Син бе едно с вечния Баща – едно по
естество, по характер и идеи, единственото същество в цялата вселена,
напълно посветено в плановете и намеренията на Бога. Чрез Христос
действаше Отец при сътворението на небесните същества. “…чрез Него бе
създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и
невидимото, било престоли или господства, било началства или власти…”
(Колос. 1:16); и цялото Небе отдаваше вярност и послушание в еднаква
степен както на Христос, така и на Отец.
Тъй като законът на любовта бе основата на Божието управление, щастието
на всички създания зависеше от съвършеното им съгласие с великите
принципи на справедливостта. Бог желае всички Негови творения да Му
служат от любов – да Му отдават почит, която извира от разумното
оценяване на Неговия характер. Не Му е приятна вярност по принуда и
дава на всички същества свобода на волята, за да Му служат доброволно.
Но ето, че един ангел избира да изврати свободата си. Грехът се поражда
за пръв път у най-много почетения от Бога след Христос, с най-голяма
власт и слава между небесните жители. Преди своето падение, Луцифер е
първият от осеняващите херувими, свят и непорочен. “Така казва Господ
Йехова: Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по
хубост. Ти бе в Божията градина, в Едем; ти бе обсипан с всякакви
скъпоценни камъни… Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те
поставих, така щото беше на Божия свет хълм; ти ходеше всред огнените
камъни. Ти бе съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден,
догдето се намери беззаконие в тебе” (Езекиил 28:12-15).
Луцифер можеше да остане под Божието благоволение, обичан и почитан от
всичките ангелски множества, употребявайки всичките си благородни сили
за благословението на другите и за прослава на своя Създател. Но
пророкът казва: “Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати
мъдростта си поради блясъка си” (Езекиил 28:17). Малко по малко Луцифер
започва да се изпълва с желанието за самонадценяване. “…поставил
сърцето си, като че е Божие сърце…” “А ти думаше в сърцето си: …ще
възвиша престола си над Божиите звезди и ще седна на планината на
събраните богове…, ще възляза над висотата на облаците, ще бъда
подобен на Всевишния” (Езекиил 28:6; Исая 14:13, 14). Вместо да се
стреми към утвърждаване на Божието върховенство в чувствата и верността
на Неговите творения, стремежът на Луцифер е да спечели тяхната служба
и вярност. И пожелава славата, отдадена от безкрайния Бог на Неговия
Син, князът на ангелите предявява претенция към властта – привилегия
единствено на Христос.
Цялото небе с радост е изявявало слава и хвала на Твореца. И докато Бог
е бил почитан така, всички са се наслаждавали на мир и доволство. Но
сега една дисхармонична нота разваляше небесното съгласие. Издигането
на собственото “аз” в противовес на плана на Твореца събуди
предчувствия за зло в духовете на тези, за които прославата на Бога бе
най-възвишеното нещо. Небесните съвети разискваха с Луцифер. Божият Син
му представи величието, добротата и справедливостта на Твореца и
святата, непроменима същност на Неговия закон. Сам Бог бе установил
небесния ред; отклонявайки се от него, Луцифер щеше да унижи своя
Творец и сам да предизвика смъртта си. Но направеното с такава
безгранична любов и милост предупреждение възбуди у него дух на
съпротива. Позволи ревността към Христос да го победи и стана още по-
решителен.
Гордостта от собственото величие разпалваше желанието му за
върховенство. Оказаните високи почести не бяха оценени като дар от Бога
и не събудиха никакво чувство за благодарност към Твореца. Възгордя се
от собствената си слава и високото положение и заживя с мисълта за
равенство с Бога. Небесните множества го обичаха и почитаха много.
Ангелите се радваха да изпълняват заповедите му; бе дарен повече от
всички тях с мъдрост и слава. И все пак, Божият Син бе всепризнатият
Суверен на небето, едно с Отца по сила, власт и авторитет. Христос
вземаше участие във всички съвещания с Отца, докато Луцифер не бе
толкова високо посветен в Божествените намерения. “Защо – питаше
мощният ангел – Христос да има първенство? Защо да бъде предпочитан?”
Напускайки мястото си на непосредствена близост с Бога, той започна да
сее сред ангелите дух на недоволство. Стремеше се, прикривайки и
маскирайки с привидна почит към Бога истинската си цел, да ги настрои
срещу законите, управляващи небесните същества. Убеждаваше, че те
налагали ненужни ограничения. Тъй като естеството им било свято,
ангелите трябвало да изпълняват само внушенията на собствената си воля.
Стремеше се да спечели съчувствие, изтъквайки несправедливостта на Бога
към него, загдето отдава най-висока почест на Христос. Твърдеше, че се
стреми към по-голяма власт и почит не с цел да се издигне, а да осигури
свобода за небесните жители, за да стигнат до по-висша степен на
съществуване.
Бог в голямата Си милост дълго търпя Луцифер. Не го свали от високото
му положение още първия път, когато изяви духа на недоволство, нито
дори когато започна да представя лукавите си домогвания пред верните
ангели. Много пъти му бе предлагано прощение, при условие че се разкае
и покори. Бяха полагани такива усилия, каквито само безгранична любов и
мъдрост можеха да измислят, само и само да се убеди в заблудата си.
Дотогава духът на недоволство не бе познат в Небето. И самият Луцифер в
началото не виждаше накъде отива. Не разбираше истинското естество на
чувствата си. Но когато бе доказана безграничността на недоволството
му, се убеди, че не е прав, че Божествените изисквания са справедливи и
трябва да ги признае пред цялото Небе. Стореше ли го, можеше да спаси
себе си и много ангели. По това време не бе отхвърлил напълно верността
си към Господ. Макар напуснал положението си на осеняващ херувим,
пожелаеше ли да се върне при Бога, признавайки мъдростта на Твореца и
задоволявайки се с мястото, което Той би му определил във великия си
план, отново щеше да бъде възстановен на служба. Но гордостта му
пречеше да се подчини. Упорито защитаваше поведението си с твърдението,
че няма нужда от покаяние. И се отдаде без остатък на голямата борба
срещу своя Създател.
Сега целият му мощен ум се насочи към измамата, за да спечели
симпатията на командваните от него ангели. Дори фактът, че Христос го
бе предупреждавал и съветвал, бе представен лъжливо, за да послужи на
предател-ските му намерения. На най-тясно свързаните с него чрез
изпълнено с любов дове-рие, Сатана се представяше за несправедливо
осъждан – високото му положение не се почитало и свободата му била
ограничавана. От криво излагане на Христовите думи премина към
изопачаване и открити лъжи, обвинявайки Божия Син в намерението да го
унижи пред небесните жители. Стремеше се лицемерно да предизвика и
разискване с верните ангели. Всички, които не можеше да поквари и
да привлече, обвиняваше в равнодушие към интересите на небесните
същества. Обвиняваше Божиите верни точно в делото, което сам вършеше. И
за да подчертае обвинението си за Божията несправедливост, изкривяваше
думите и постъпките на Твореца. Политиката му бе да обърка ангелите с
тънки аргументи относно намеренията на Бога. Всичко обикновено
обгръщаше в тайнственост и чрез изкусни извъртания хвърляше съмнение и
върху най-ясните изявления на Йехова. Високото му положение и тясната
връзка с Божественото управление придаваха още по-голяма сила на
обясненията му и много ангели бяха заблудени и се присъединиха в бунта
срещу небесния авторитет.
В мъдростта Си Бог позволи на Сатана да продължи делото си, докато
духът на недоволство назрее в открит бунт. Плановете му трябваше да
бъдат развити напълно, та всички да видят истинската им природа. Високо
издигнат като помазан херувим, Луцифер бе много обичан от небесните
същества и се ползваше със силно влияние. Божието управление включваше
не само небесните жители, но и всички сътворени от Него светове. Сатана
вярваше, че успее ли в бунта да привлече на своя страна небесните
ангели, би могъл да направи същото и в другите светове. Майсторски се
представяше в спора, като си служеше с хитри извъртания. Силата му да
измамва бе много голяма и с маската на фалша спечели предимство. Дори
верните ангели не можаха да прозрат напълно характера му, нито да
разберат накъде ги води неговото дело.
Луцифер бе така високо почитан и делата му – така тайнствени, че
ангелите трудно биха разкрили истинското естество на действията му.
Докато не се развиеше напълно, грехът нямаше да изглежда това лошо
нещо, което е в действителност. Дотогава той не можеше да има място в
Божията вселена и светите същества нямаха понятие за истинската му
природа и зловредност. Те не можеха да прозрат ужасните последици,
които щяха да настъпят след премахването на Божествения закон. Отначало
Сатана прикриваше делото си под благовидно изповядване на вярност към
Бога. Претендираше, че се стреми да допринесе за прославата на Бога, за
стабилността на Неговото управление и за благото на всички небесни
жители. Всаждаше недоволство в умовете на поверените му ангели, а
изкусно даваше вид, че се стреми да го премахне. Изискванията за някои
промени в нарежданията и заповедите на Божието управление оправдаваше с
необходимостта да се запази единодушието в Небето.
В Своето третиране на греха Бог можеше да прилага само правда и истина.
А Сатана използва недопустимото за Бога – лицемерието и измамата. Бе се
опитал да изопачи Божието слово и бе представил погрешно пред ангелите
Божия план на управление, твърдейки колко несправедлив е Бог като
натрапва на небесните жители закони и предписания; като изисква
подчинение и послушание от Своите творения, Той просто се стреми да
издига Себе Си. Затова на небесните жители, както и на жителите на
всички светове трябваше да се посочи ясно, че Божието управление е
справедливо и законът Му – съвършен. Сатана се бе представил, че се
старае за благото на вселената. Но истинският характер и намеренията на
този похитител трябваше да бъдат разбрани от всички. Ето защо бе
необходимо да му се даде време да се изяви чрез нечестивите си дела.
За причиненото от поведението му разногласие в Небето, той обвини
закона и Божието ръководство. Обясняваше, че целта му е да подобри
постановленията на Йехова. Затова бе необходимо да покаже естеството на
изискванията си и на практика да демонстрира предложените промени на
Божествения закон. Собственото му дело трябваше да го осъди. От самото
начало Сатана твърдеше, че не е бунтовник. Затова цялата вселена
трябваше да види истинския лик на измамника.
Дори когато бе решено, че той не може да остане повече в небето,
Безкрайната Мъдрост не унищожи Сатана. Бог можеше да приеме само служба
от любов и верността на Неговите творения трябваше да почива на
убеждението за справедливостта и добротата Му. Ако Сатана би бил
унищожен, жителите на небето и на другите светове не биха могли да
разберат Божията милост и справедливост, тъй като не бяха готови да
схванат природата и последиците от греха. В такъв случай щяха да служат
на Бога по-скоро от страх, отколкото от любов. Влиянието на измамника
не би могло да бъде напълно премахнато, нито пък духът на бунт би бил
напълно изкоренен. За доброто на цялата вселена през безкрайните
времена злото трябваше да се остави да се размножи и узрее. Сатана
трябваше да развие по-пълно своите принципи, та истинската светлина на
обвиненията му срещу Божественото управление да се разкрие пред всички
сътворени същества и правдата и милостта на Бога, и Неговият непроменим
закон да бъдат поставени завинаги извън всяко съмнение.
Бунтът на Сатана трябваше да бъде урок за вселената през идващите
векове, постоянно свидетелство за природата и ужасните резултати от
греха. Сатанинските принципи на живот, пагубните им последици както
върху хората, така и върху ангелите, щяха да покажат какви са плодовете
от отстраняването на Божествената власт. Трябваше да засвидетелстват,
че благополучието на сътворените от Бога същества е обусловено от
съществуването на Божието управление и Неговия закон. Така за всички
свети разумни същества историята на този ужасен експеримент на бунт
трябваше да остане постоянно предпазно средство срещу измамата на
престъплението, срещу извършването на греха и неизбежното наказание.
Големият бунтовник продължи да се оправдава до самия край на борбата в
небето. Когато бе обявено, че заедно с всичките си последователи трябва
да напусне жилищата на блаженството, той, водителят, дръзко изяви
презрението си към Божия закон. Отново потвърди, че ангелите не се
нуждаели от контрол, а трябвало да бъдат оставени да следват
собствената си воля, която винаги щяла да ги води правилно. Осъди
Божествените нареждания като ограничаващи тяхната свобода и обяви, че
целта му била да премахне абсолютизма на закона; че, освободени от това
ограничение, небесните множества биха могли да стигнат до по-възвишено,
по-славно състояние на съществуване.
Сатана и ангелите му единодушно хвърлиха изцяло вината за своя бунт
върху Христос. Заявиха, че никога нямало да се разбунтуват, ако не били
изобличавани. Упорити и предизвикателни в неверността си, безуспешно
опитвайки се да премахнат Божия авторитет и в същото време твърдейки
богохулно, че самите са невинна жертва на една потисническа власт,
архибунтовникът и съмишлениците му най-сетне бяха изгонени от Небето.
Същият дух, провокирал бунта в Небето, все още продължава да вдъхновява
бунта на Земята. Политиката си сред ангелите Сатана продължи и сред
хората. Ду-хът му царува сега в чедата на непослушанието. И те като
него се опитват да разрушат ограниченията на Божия закон и обещават на
хората свобода чрез престъпване на предписанията му. Порицанието на
греха все още възбужда омраза и съпротива. Когато Божиите
предупреждаващи вести започнат да действат върху съвестта, Сатана
подвежда хората да се оправдават и да търсят у други съчувствие за
грешния си живот. Вместо да прогледнат от заблужденията си, те
разпалват ненавист срещу упрекващия ги, сякаш той е единствената
причина за техните трудности. Такъв е духът, проявявал се към всички,
осмелили се да осъдят греха от дните на праведния Авел до наши дни.
Представяйки изопачено Божия характер, както бе правил и на Небето – а
именно, че Бог е строг и тираничен, Сатана подведе към грях и човека. А
след като успя, заяви, че несправедливите Божии ограничения са причина
за човешкото падение и за собствения му бунт.
Но сам Вечният провъзгласи характера Си: “Господ, Господ, Бог жалостив
и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с верност; Който
пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и
грях, но никак не обезвинява виновния…” (Изход 34:6, 7).
Като изгони Сатана от Небето, Бог изяви Своята справедливост и защити
честта на трона Си. Но когато човекът съгреши, поддавайки се на
измамите на отстъпилия дух, Бог доказа Своята любов, като отдаде
единородния Си Син да умре за падналия човешки род. В изкуплението се
разкрива характерът на Бога. Мощното доказателство на кръста показа на
цялата вселена, че Божието управление в никакъв случай не може да бъде
обвинено за престъпното поведение на Луцифер.
В борбата между Христос и Сатана през време на земната служба на
Спасителя характерът на великия измамник бе напълно разкрит. Нищо не
можеше така действено да го лиши от чувствата на небесните ангели и на
цялата вярна вселена, както жестоката му борба срещу Изкупителя на
света. Дръзкото му богохулство, когато поиска от Христос поклонение,
предизвикателството му да Го пренесе на планинския връх и на крилото на
храма, коварното му очакване, изявено в поканата Христос да се хвърли
от шеметната височина, непрестанната злоба, с която Го преследваше от
място на място, настройваща сърцата на свещеници и народ да отхвърлят
Неговата любов и накрая да викнат: “Разпни Го! Разпни Го!” – всичко
това учуди и възмути вселената.
Сатана подбуди света да отхвърли Христос. Князът на злото вложи
всичката си мощ и хитрост, за да Го унищожи, защото видя, че
милосърдието и любовта на Спасителя, Неговата състрадателност и нежност
разкриваха на света Божия характер. Оспорваше всяко намерение на Божия
Син и използваше хората за свои оръжия, за да сее страдание и скръб в
живота на Спасителя. Хитростите и лъжата, чрез които се опитваше да
спъне Исусовото дело, омразата, проявявана чрез чедата на
непослушанието, жестоките обвинения срещу Този, Чийто живот бе
безпримерен в доброта – всичко произхождаше от вкорененото желание за
отмъщение. Задържаният огън на завист и злоба забълва срещу Божия Син,
омраза и мъст избухна на Голгота, а цялото Небе, онемяло от ужас,
наблюдаваше сцената.
Когато голямата жертва бе принесена, Христос се възнесе на Небето при
Своя Отец, но отказа да приеме поклонението на ангелите, преди да е
представил молбата Си: “Отче, желая гдето съм Аз, да бъдат с Мене и
тия, които Си Ми дал…” (Йоан 17:24). И тогава от престола на Бог Отец
с неизразима любов и мощ дойде отговорът: “И поклонете се Нему, всички
Божии ангели” (Евр. 1:6). Върху Исус нямаше нито едно петно. Унижението
Му свърши, жертвата Му бе принесена, дадено Му бе име над всяко друго.
Сега вината на Сатана оставаше без извинение. Разкрит бе истинският му
характер на лъжец и убиец. Ясно се видя, че същия дух, с който
управляваше подвластните си човешки чеда, би проявил, ако му бъде
позволено, да управлява и небесните жители. Твърдеше, че отклоняването
от Божия закон щяло да доведе до свобода и прогрес; но стана ясно, че
последиците са робство и израждане.
Лъжливите обвинения срещу Божествения характер и управление се явиха в
истинската си светлина. Сатана бе обвинил Бога, че като изисквал от
Своите творения покорство и поклонение, търсел просто въздигане на Себе
Си; и бе заявил, че Творецът изисква себеотрицание от другите, а сам не
го проявява, нито е склонен да направи дори и най-малката жертва. Но се
показа, че за спасението на падналото и грешно човечество Владетелят на
вселената е направил най-голямата жертва на любовта; защото “Бог в
Христа примиряваше света със Себе Си” (2 Кор. 5:19). Стана ясно също,
че докато Луцифер бе отворил вратите за навлизането на греха,
задоволявайки своето желание за почест и върховенство, Христос пък, за
да унищожи греха, бе смирил Себе Си и бе станал послушен до смърт.
Бог бе изразил отвращението Си от бунта. Небето видя Неговата
справедливост както в присъдата над Сатана, така и в изкуплението на
човека. Луцифер бе заявил, че ако Божият закон е непроменим и
наказанието за неговото престъпване неизбежно, то всеки престъпник
трябва завинаги да бъде изключен от благоволението на Твореца.
Твърдеше, че грешният човешки род не може да бъде изкупен и
следователно е негова законна плячка. Но смъртта на Христос бе необорим
аргумент в полза на човека. Наказанието на закона се стовари върху
равния на Бога, човекът стана свободен да приеме Христовата правда и
чрез живот на покаяние и смирение да победи мощта на Сатана. Така Бог
показа, че е справедлив и в същото време – оправдаващ всички, вярващи в
Исус.
Но Христос дойде на земята не само да издейства изкуплението на човека,
да пострада и да умре. Дойде да “възвеличи закона” и да го “направи
почтен”. Дойде не само да покаже на жителите на света как да почитат
закона, но и да изяви на тях и на всички светове във вселената, че
Божият закон е непроменим. Ако можеха да бъдат пренебрегнати Неговите
изисквания, не би имало нужда Божият Син да отдава живота си, за да
изкупи нарушаването им. Христовата смърт доказа непроменимостта на
закона. А жертвата, която безграничната любов принуди Отец и Сина да
направят, за да бъдат изкупени грешниците, показва на цялата вселена -
както нищо по-малко от този план на изкупление не би могло да покаже -
че справедливостта и милостта са основните принципи на закона и на
Божието управление.
При окончателното изпълнение на присъдата ще се види, че няма причина
за съществуването на греха. Когато съдията на земята ще запита Сатана:
“Защо се разбунтува срещу Мене и ограби поданиците на царството Ми?”,
той, у когото се зароди злото, няма да може да обясни. Всяка уста ще
онемее, всички бунтовни множества ще замлъкнат.
Кръстът на Голгота обявява закона за непроменим и в същото време
възвестява на вселената, че грехът се заплаща със смърт. С
предсмъртното издихание на Спасителя: “Свърши се!”, удари камбаната,
обявяваща смъртта на Сатана. Изходът от продължилата толкова дълго
велика борба бе решен и окончателното изкореняване на злото бе
осигурено. Божият Син премина през портите на гроба, “за да унищожи
чрез смъртта този, който има властта, сиреч дявола” (Евр. 2:14).
Тласнат от желанието си за възвишаване, Луцифер бе казал: “Ще възвиша
престола си над Божиите звезди… ще бъда подобен на Всевишния”. Но Бог
заяви: “…и те обърнах на пепел по земята… и не ще те има до века”
(Исая 14:13, 14; Езекиил 28:18, 19). Когато дойде “денят, който ще гори
като пещ…, всичките горделиви и всички, които вършат нечестие, ще
бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, казва Господ на
силите, та няма да им остави ни корен, ни клонче” (Малахия 4:1).
Цялата вселена ще е свидетел на характера и последиците от греха. Ако
окончателното му изкореняване бе станало в началото, щеше да уплаши
ангелите и да опозори Бога. А сега ще докаже и оправдае любовта Му и ще
възвеличи почитта към Него пред съществата на цялата вселена, щастливи
да изпълняват волята и съхраняващи закона Му в сърцата си. Злото няма
да се появи никога повече. Божието слово казва: “…бедствие няма да ви
нападне втори път” (Наум 1:9). Божият закон, похулен от Сатана като
ярем на робство, ще бъде почитан като закон на свободата. Изпитаното и
устояло творение никога повече няма да се отклони от верността си към
Този, Чийто характер е бил толкова пълно изявен като необхватна любов и
безкрайна мъдрост.