31. ЛИЧЕН ОПИТ – Избрани вести том 2 – Елена Вайт – (Елън Уайт)

31. ЛИЧЕН ОПИТ

Първоначален опит в лечението на пневмония
През зимата на 1864 г. моят син Уили внезапно тежко се разболя от възпаление на белия дроб. Току-що бяхме погребали по-големия си син точно от тази болест и бяхме много обезпокоени за Уили. Страхувахме се, че и той може да умре. Решихме да не викаме лекар, но да направим най-доброто, което можем сами, чрез употребата на вода и чрез молитви към Господа за детето. Повикахме неколцина, които имаха силна вяра, да се съединят с нас в молитва. Имахме сладкото уверение за Божието присъствие и благословение.
На следния ден Уили беше много зле. Бълнуваше. Изглежда, не ме виждаше и не ме чуваше, когато му говорех. Сърцето му не биеше редовно, но с постоянни бурни прескачания. Продължихме да търсим Бога за него и да употребяваме изобилно вода за главата му, както и постоянни компреси на дробовете, и той скоро отново дойде в съзнание. Изпитваше силна болка отдясно и не можеше да лежи на тази страна нито за миг. Тази болка ние смекчихме с компреси със студена вода, като сменяхме температурата на водата според степента на температурата на тялото. Много внимавахме ръцете и краката му да са топли.
Очаквахме кризата, която щеше да настъпи на седмия ден. По време на болестта му не можехме да почиваме и бяхме принудени да го оставим на четвъртата и петата нощ на грижата на други. На петия ден съпругът ми и аз се почувствахме много загрижени. Детето получи кръвоизлив и кашлицата му се увеличи значително. Съпругът ми прекара много време в молитва. Чувствахме, че нашето дете е в грижливи ръце онази нощ. Преди да си легне, съпругът ми се моли дълго и сериозно. Внезапно товарът му го напусна и изглеждаше, като че един глас му е казал: “Иди си легни, аз ще се погрижа за детето”.
Легнах си, но се чувствах много зле и не можах да заспя от безпокойство няколко часа. Дишането ми беше затруднено. Макар да спях в голяма стая, станах и отворих вратата, която водеше към голям хол. Тогава изведнъж бях облекчена и скоро заспах. Сънувах, че опитен лекар стои край моето дете и наблюдава всяко негово вдишване с ръка, сложена на сърцето му, а с другата ­ на пулса му. Той се обърна към нас и каза: “Кризата премина. То прекара е най-тежката си нощ. Отсега нататък ще започне бързо да се поправя, защото организмът му не е увреден от употребата на дроги, от които да се възстановява. Природата си е свършила добре работата, за да освободи организма от нечистотии.” Аз му разказах колко зле се бях почувствала, колко трудно дишах и как бях облекчена, когато отворих вратата.
“Това, което е дало облекчение на теб, ще облекчи и детето. То се нуждае от въздух. Държала си го твърде много на топло. Нагорещеният въздух, излизащ от печката, е вреден и ако не беше въздухът, идващ от процепите на прозорците, щеше да бъде отровен и би унищожил живота. Печката унищожава жизнеността на въздуха и отслабва белите дробове. Белите дробове на детето са отслабнали от твърде много стоене на топло. Болните са изтощени от болестта и се нуждаят от оживотворяващия въздух, за да придобият сила, която да даде възможност на важните органи да се съпротивят на болестта. И въпреки това в повечето случаи, въздухът и светлината нямат достъп до болничната стая точно по времето, когато болният най-много се нуждае от тях, като че ли са опасни неприятели.”
Този сън и опитността на моя съпруг бяха утешение и за двама ни. На сутринта открихме, че момчето ни е преживяло неспокойна нощ. Чак до обяд температурата беше все още висока, след това треската го остави и той изглеждаше съвсем добре, макар и слаб. През петте дни на болестта си той бе изял само едно малко сухарче. Възстанови се бързо и здравето му стана по-добро, отколкото през последните няколко години преди заболяването му. Тази опитност ни е много скъпа (“Духовни дарби”, т. IV (I част), стр. 151-153; 1864 г.).
Възстановяването на Джеймс Уайт*
Преди много години [1865 г.] по времето, когато съпругът ми носеше тежки отговорности в Батъл Крийк, постоянно напрегнатият му живот започна да дава своите последици. Здравето му бързо се влоши. Накрая и умът, и тялото му рухнаха и той не беше в състояние да върши каквото и да било. Приятелите ми казаха: “Госпожа Уайт, твоят съпруг няма да оживее”. Реших да го преместя там, където ще е по-благоприятно за възстановяването му. Неговата майка каза: “Елън, трябва да останеш тук и да се грижиш за своето семейство”.
“Майко ­ отговорих, ­ никога не ще позволя този превъзходен ум да се увреди напълно! Ще работя заедно с Бога и Бог ще работи с мене, за да спасим моя съпруг.”
За да намеря средства за пътуването, събрах килимите си и ги продадох. С парите от продажбата купих покрит фургон и го приготвих за пътуването. Поставих в него матрак, на който да лежи съпругът ми. Придружена от Уили, тогава момченце на 11 години, тръгнахме за Райт, Мичиган.
По време на пътуването Уили се опита да постави металната част на юздите в устата на един от конете, но разбра, че няма да може. Казах на съпруга ми: “Сложи ръка на рамото ми и ела да поставиш юздите ти”.
Той отговори, че не би могъл. “Не, можеш ­ настоях аз. ­ Стани и ела!” Той направи каквото му казах и успя да постави юздите. Тогава разбра, че ще трябва да прави това и следващия път.
Постоянно карах съпруга ми да извършва дребни неща. Не му позволявах да остава бездеен, но се опитвах да го държа активен. Това е планът, който лекарите и помощниците в нашите санаториуми трябва да следват. Водете пациентите напред стъпка по стъпка, стъпка по стъпка, като държите умовете им така заети, че да нямат време да мислят над собственото си състояние.
Насърчаване на физическата и умствената активност
Често при нас идваха братя за съвет. Съпругът ми не искаше да види нито един от тях. Когато дойдеха, предпочиташе да отиде в другата стая. Но обикновено преди той да разбере, че някой е дошъл, аз довеждах посетителя при него и му казвах: “Ето един брат, който е дошъл да пита нещо! И понеже ти можеш да му отговориш много по-добре, отколкото аз, доведох го при тебе”. Разбира се, той не можеше да се измъкне в такъв случай. Трябваше да остане в стаята и да отговори на въпроса. По този и по много други начини аз го карах да упражнява своя ум. Ако не беше го правил, за късо време би го увредил напълно.
Всеки ден съпругът ми излизаше на разходка. През зимата настъпи ужасно снежно време и той мислеше, че не може да излиза в бурята и на снега. Отидох при брат Рут и казах: “Братко Рут, имаш ли резервен чифт ботуши?”
“Да” ­ отговори той.
“Много ще се радвам, ако ми ги дадеш назаем тази сутрин” ­ казах аз. Обух ботушите и излязох, като направих диря в дълбокия сняг около четвърт миля. Като се върнах вкъщи, помолих съпруга ми да излезе на разходка. Той каза, че не може в такова време. “О, не, можеш ­ настоях аз, ­ можеш да вървиш по моите следи!” Той беше човек, които уважава личността на жената. И когато видя следите ми, си помисли, че щом жена е могла да ходи в сега ще може и той. Тази сутрин той направи своята обичайна разходка.
През пролетта имаше за засаждане плодни дръвчета, трябваше да се обработва и градина. “Уили ­ казах, ­ моля те, купи три мотики и три гребла! Внимавай да купиш именно три.” Когато ми ги донесе, казах му той да вземе една от мотиките и баща му другата. Баща му възрази, но взе едната. Аз също и започнахме работа. И макар на ръцете ми да се появиха мехури, аз водех в копаенето. Бащата не можеше да направи много, но работеше, колкото можеше. По такива начини се опитвах да сътруднича на Бога, за да се възстанови здравето на моя съпруг. И, о, колко ни благослови Господ!
Винаги взимах съпруга си с мен, когато излизах. Взимах го с мене и когато отивах да проповядвам на някое място. Имах редовен кръг от събрания. Не можех да го убедя да излезе на амвона, докато проповядвах. Накрая след много, много месеци му казах: “Сега, Джеймс, ти ще трябва да бъдеш днес на амвона”. Той не искаше, но и аз не желаех да отстъпя. Взех го на амвона заедно с мен. Този ден говори той. Макар мястото на събранието да бе претъпкано от невярващи, в продължение на половин час аз не можах да се сдържа да не плача. Сърцето ми преливаше от радост и благодарност. Знаех, че победата е удържана.
Награда за настойчивото усилие
След 18 месеца постоянно сътрудничество с Бога в усилията ми да помогна за възстановяване здравето на моя съпруг, аз отново го заведох вкъщи. Представих го на родителите му и казах: “Татко, майко, ето вашия син”.
“Елън ­ каза майка му, ­ на никого другиго освен на Бога и на тебе не можем да благодарим за това удивително възстановяване!”
След оздравяването си моят съпруг живя още много години, през които извърши най-добрата работа от живота си. Не ме ли възнаградиха многократно тези добавени години на полезност, заради 18-те месеца мъчителна грижа?
Разказвам ви тази лична опитност, за да ви покажа, че зная нещичко за употребата на природни средства за лечение на болните. Бог ще върши чудеса за всеки от нас, ако работим с вярата, че когато Му сътрудничим, Той е готов да извърши Своята част. Желая да върша всичко, което мога, за да помогна на братята си да действат с мъдрост и усилията им да бъдат възможно най-успешни. Много от отишлите в гроба биха могли да са живи и днес, ако бяха сътрудничили на Бога. Нека да бъдем разумни в тези неща! (Ръкопис 50, 1902 г.).