Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

35. Свободата на съвестта – заплашена – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

35. Свободата на съвестта – заплашена – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

35. Свободата на съвестта – заплашена

Днес протестантството гледа на римокатолицизма с много по-голямо
благоволение, отколкото преди време. В страни, където католицизмът не
се разраства и папските духовници са по-премирени за да спечелят
влияние. Но равнодушието към ученията, отделящи реформираните църкви от
папската йерархия постоянно расте. Все повече се утвърждава мнението,
че в края на краищата ние не се различаваме чак толкова в
жизненоважните постановки, както се е предполагало, и че някоя дребна
отстъпка от наша страна ще ни доведе до по-голямо разбирателство с Рим.
Беше време, когато протестантите оценяваха високо свободата на
съвестта, изкупена на такава скъпа цена. Те учеха децата си да се
отвращават от папството и смятаха съглашателството с Рим равносилно на
невярност към Бога. Но колко различни са настроенията, които се
забелязват днес!
Защитниците на папството заявяват, че църквата е злепоставяна и
протестантският свят е склонен да го приеме. Много хора твърдят, че е
несправедливо днес да се съди за църквата според мерзостите и
неправдите, характеризирали царуването й през вековете на невежество и
мрак. Те извиняват нейната страхотна жестокост, като я смятат за
резултат от варварството на онези времена, и твърдят, че влиянието на
съвременната цивилизация е променило вдъхновението й.
Забравили ли са тези хора претенцията за непогрешимост, налагана от
тази високомерна власт в продължение на 800 години. Не само че няма
намерение да се откаже от нея, но я препотвърждава в деветнадесети век
с още по-голяма положителност. Когато Рим твърди, че “църквата НИКОГА
НЕ Е СЪГРЕШАВАЛА; нито пък според Писанието щяла ДА СЪГРЕШИ НЯКОГА
(Джон Л. Фон Мосхай, Принципи на църковната история. Кн.3, ч. II, гл.2,
отд. 9, заб.17), как може да се откаже от принципите, ръководили
поведението му в миналите времена?
Папската църква никога няма да се откаже от твърдението, че е
непогрешима. Тя продължава да поддържа мнението, че е постъпвала
правилно, като е преследвала отхвърлилите нейните догми. И не би ли
повторила същото, ако й се представи подобен случай? Само да бъдат
премахнати наложените й сега от светските власти ограничения и Рим да
възвърне предишната си власт, тиранията и преследванията й ще се
пробудят много бързо.
Един известен писател говори по следния начин за отношението на
папската йерархия към свободата на съвестта и за опасностите от успеха
на нейната политика, заплашващи особено Съединените щати:
“Има много хора, склонни да нарекат всеки страх от римокатолицизма в
Съединените щати тесногръдие или детинщина. В характера и в отношението
на романизма те не виждат нищо враждебно на нашите свободни институции,
нито намират нещо застрашително в неговия растеж. Затова нека да
сравним най-напред някои от основните принципи на управлението ни с
тези на католическата църква.
Конституцията на Съединените щати гарантира СВОБОДА НА СЪВЕСТТА. Няма
нищо по-скъпо или по-важно от нея. В окръжно писмо от 15 август 1854
година папа Пий IХ е казал: “Абсурдните или погрешни учения или
безсмислиците за защита на свободата на съвестта са една изключително
пагубна заблуда – чума, която повече от всичко друго застрашава една
държава”. Същият папа в окръжно писмо от 8 декември 1864 година
анатемосва “тези, които поддържат свободата на съвестта и на
религиозното богослужение”, а също и “всички, които твърдят, че
църквата нямала право да упражнява насилие”.
Миролюбивият тон на Рим в Съединените щати съвсем не включва промяна на
сърцето. Той е толерантен, когато е безпомощен. Епископ Оконар е казал:
“Религиозната свобода се търпи, просто докато може да бъде проведено
противното на нея, без да има като последица някаква опасност за
католическия свят”… Архиепископът на Свети Луис, т.е. на Сен Луи е
казал при един случай: “Еретизмът и неверието са престъпления; и в
християнските страни, като Италия и Испания, например, където
населението е католическо и католическата религия е съществена част от
законите на страната, те се наказват, както всички други
престъпления…”
Всеки кардинал, архиепископ или епископ в католическата църква дава
пред папата клетва за вярност, в която се съдържат следните думи: “С
всичките си сили ще преследвам и ще се противопоставям на еретици,
схизматици и бунтовници срещу нашия така наречен господар (папата) или
споменатите по-горе негови наследници” (Джосия Стронг. Нашата страна.
Гл.5, ч. 2-4).
Вярно е, че в римокатолическото общество има истински християни. Хиляди
в тази църква служат на Бога според най-добрата светлина, която имат.
Не им е позволено да имат достъп до Божието слово и затова не
различават истината. Никога не са виждали контраста между живото,
сърдечно богослужение и поредицата от голи форми и церемонии. Бог гледа
с нежно състрадание на тези души, възпитани в измамна и незадоволителна
вяра. Той ще направи лъчи от светлина да проникнат в обгръщащия ги гъст
мрак. Ще им разкрие истината такава, каквато е в Исус, и много още ще
застанат на страната на Неговия народ.
Но романизмът като система и днес е в хармония с Христовото евангелие,
толкова, колкото е бил в който и да било предишен период от своята
история. Протестантските църкви тънат в непрогледна тъмнина, иначе биха
различили знаменията на времето. Римската църква е твърде далновидна в
своите далеч простиращи се планове и модели на действие. Тя си служи с
хитрост, за да разширява влиянието и да засилва властта си, приготвяйки
се за свирепа и решителна борба. Целта й е да възвърне владичеството си
над света, да въведе отново преследванията и да унищожи всичко,
извършено от протестантизма. Католицизмът печели почва навсякъде. Вижте
как се увеличават неговите църкви и капели в протестантските страни.
Погледнете популярността на колежите и семинариите му в Америка, така
широко покровителствани от протестантите. Вижте нарастващата обредност
в Англия и честото дезертиране към редовете на католиците. Тези факти
би трябвало да безпокоят всички ценители на чистите евангелски
принципи.
Протестантите са се оставяли да бъдат повлияни от папството и са го
покровителствали. Правели са компромиси и отстъпки, изненадвали дори и
самите паписти. Хората си затварят очите за истинския характер на
римокатолицизма и за опасностите от неговото владичество. Те трябва да
бъдат пробудени да се противопоставят на напредъка на този прекалено
опасен враг на гражданската и религиозната свобода.
Много протестанти смятат, че католическата религия е непривлекателна и
че нейното богослужение е монотонна, безсъдържателна поредица от
церемонии. Тук те грешат. Макар да е основана върху заблуда,
католическата религия съвсем не е груба и нескопосана. Богослужението
на римската църква е твърде впечатляващо. Пищната й показност и
тържествените церемонии омайват сетивата и смълчават гласа на разума и
съвестта. Окото е очаровано. Великолепни църкви, импозантни процесии,
златни олтари, обсипани със скъпоценности светини, избрани рисунки и
изящни скулптури отговарят на стремежа към красота. Ухото също е
пленено. Музиката е превъзходна. Когато богатите тонове на благозвучния
орган се слеят с мелодията на много гласове и се издигнат над високите
куполи и колонади на грамадните катедрали, това не може да не възхити
ума и да не го изпълни с благоговение и страхопочитание.
Външният блясък, помпозност, церемонии, представляващи само една
подигравка в сравнение с копнежите на болната от грях душа, са
доказателство за вътрешна поквара. Религията на Христос не се нуждае от
такива привлекателни неща за своя препоръка. В излъчващата се от кръста
светлина истинското християнство е така чисто и прекрасно, че никакви
външни украшения не могат да увеличат действителната му стойност.
Стойност пред Бога има само красотата от светостта на един кротък и
смирен дух.
Блестящият стил не винаги е показател за чиста, възвишена мисъл.
Дълбоко разбиране на изкуството, деликатен, префинен вкус често пъти
живеят в земни и плътски умове. Нерядко те биват използвани от Сатана,
за да подвеждат хората да забравят нуждите на душата, да загубят от
погледа си бъдещето и вечния живот, да се отклонят от своя безпределен
Помощник и да живеят единствено за този свят.
Религията на външните форми е привлекателна за необновеното сърце.
Разкошът и церемониите на католическото богослужение имат привличаща,
омайна сила, чрез която много хора биват измамвани и стигат дотам, че
започват да гледат на римската църква като на порта към небето. Никой,
освен стъпилият твърдо върху основата на истината и чието сърце е
обновено от Божия Дух, няма да бъде запазен от нейното влияние. Хиляди,
непознаващи от опит Христос, ще се излъжат да приемат формите на
благочестието без силата му. Тълпата желае такава религия.
Претенциите на църквата за правото да прощава грехове предразполага
римокатолика към свобода да съгрешава. А въвеждането на изповядването,
без което не може да се постигне прощение от страна на църквата, е също
възможност да се даде място на лукавия. Който коленичи пред смъртен
човек и му се изповядва, разкривайки тайните си мисли и подбудите на
сърцето си, унижава личността си и потиска всеки благороден подтик на
душата. Като разкрива греховете си пред свещеник – заблуждаващ се
смъртен грешник, твърде често покварен от вино и разгул – неговият
образец за характер се принизява и осквернява съвестта си. Представата
му за Бога е снижена до подобието на грешника, защото свещеникът се
явява там като представител на Бога. Това принизяващо изповядване на
човек пред човек е тайният извор, от който е произлязло повечето злото,
оскверняващо света и подготвящо го за окончателното унищожение. И все
пак за снизходителния към себе си човек е много по-удобно да се
изповядва пред смъртен съчовек, отколкото да отваря душата си пред
Бога. На човешката природа много повече допада да прави изповеди,
отколкото да се отказва от греха. Много по-лесно е да се изтезава
тялото в торба с коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпънат
плътските страсти. Плътското сърце предпочита да носи тежко иго,
отколкото да се преклони пред игото на Христос.
Съществува поразително сходство между римската църква и юдейската
църква по времето на първото Христово идване. Докато евреите тайно
потъпкваха всеки принцип на Божия закон, външно бяха много строги в
съблюдаването на предписанията му, натоварваха го с разни изисквания и
традиции, правещи послушанието мъчително и трудно. Както евреите
изповядваха, че почитат закона, така и римокатолиците претендират, че
почитат кръста. Те възвишават символа на Христовите страдания, а в
личния си живот се отричат от Този, Когото той представя.
Папистите поставят кръстове на църквите, на олтарите и на дрехите си.
Навсякъде се вижда знакът на кръста. Навсякъде той се почита и
възвишава външно. А ученията на Христос са погребани под купища
безсмислени традиции, фалшиви тълкувания и строги изисквания. Думите на
Спасителя за фанатичните евреи се отнасят с още по-голяма сила за
водачите на римокатолическата църква: “Защото свързват тежки и
непоносими бремена и ги налагат върху плещите на хората, а самите те не
искат нито с пръста си да ги помръднат” (Матей 23:4). Съвестните души
биват държани в постоянен ужас пред гнева на един оскърбен Бог, докато
много от сановниците на църквата живеят в лукс и чувствени удоволствия.
Поклонението на образи и мощи, призоваването на светии и
възвеличаването на папата са изобретения на Сатана, за да отвлича
мислите на хората от Бога и от Неговия Син. За да постигне гибелта им,
той се опитва да отвлече вниманието от Този, чрез Когото единствено
могат да намерят спасение. Гледа да насочи почитта им към някой
предмет, само и само да ги отклони от Онзи, Който бе казал: “Дойдете
при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя”
(Матей 11:28).
Постоянните му усилия са устремени към погрешно представяне на Божия
характер, на естеството на греха и на истинския изход от великата
борба. Неговите извъртания целят да намалят задължението спрямо
Божествения закон и да дадат на човека свободата да греши. В същото
време предразполага хората да поддържат фалшиви представи за Бога, да
гледат на Него по-скоро със страх и омраза, отколкото с любов.
Присъщата жестокост на собствения си характер приписва на Твореца. Тя е
въплътена в религиозните системи и намира израз във формите на
богослужение. По този начин умовете на хората биват заслепени и Сатана
си ги осигурява като свои средства, воюващи срещу Бога. Чрез изопачени
представи за Божествените качества езическите народи бяха научени да
вярват, че за да осигурят благоволението на Божеството, са нужни
човешки жертви; и под различните форми на идолопоклонството са били
извършвани потресаващи жестокости.
Римокатолическата църква, обединяваща формите на езичество и
християнство и както езичеството, изопачаваща характера на Бога, е
прибягнала до практикуването на не по-малко жестоки и възмутителни
неща. В дните на римското владичество съществуваха инструменти за
изтезание, предназначени да изтръгват принудително съгласие с нейните
учения. Имаше клада за нежелаещите да признаят догмите й. Имаше кланета
и то в такива размери, които никога не ще се узнаят, докато не бъдат
разкрити в деня на съда. Църковни сановници под ръководството на Сатана
се съветваха как да изобретят средства за възможни изтезания, с които
да удължават мъките на жертвата, без да прекъсват живота й. В много
случаи пъкленият процес се повтаряше до предела на издръжливостта,
когато човешкото естеството се отказваше от борбата и страдалецът
приветстваше смъртта като сладко облекчение.
Такава бе съдбата на противниците на Рим. За своите привърженици
римокатолическата църква налагаше бичуване на плътта гладуване до смърт
и други телесни мъчения във всички възможни, огнетяващи душата форми.
За да си осигурят благоволението на небето, каещите се нарушаваха
Божиите закони, като пристъпваха природните закони. Бяха учени да
разкъсват връзките между хората, които Бог бе създал да благославя и
радва пребиваването на човека на земята. Църковните гробища крият в
пазвите си милиони жертви, прекарали живота си в напразни усилия да
подчинят природните си наклонности, да обуздаят и потиснат като
оскърбителни за Бога всяка мисъл и чувство на състрадание към
съчовеците.
Ако желаем да разберем смелата жестокост на Сатана, проявявана в
продължение на стотици години не само сред онези, които никога не са
чували за Бога, но и в самото сърце и през цялото съществуване на
християнството, трябва само да хвърлим поглед върху историята на
римокатолицизма. Чрез тази огромна система за измама князът на злото
постига намерението си да позори Бога и да причинява нещастие на
човека. И когато виждаме как успява да се маскира и да провежда делото
си чрез водачите на църквата, разбираме по-добре голямата му антипатия
към Библията. Чете ли се, Божията любов и милост ще се разкриват; ще се
види, че Бог не възлага на хората нито един от тежките товари. Всичко,
което иска, е съкрушено, смирено и каещо се сърце и смирен, послушен
дух.
В живота си Христос не ни е дал пример на мъже или жени, които се
затварят в манастири, за да станат достойни за небето. Никога не е
учил, че любовта и съчувствието трябва да бъдат потискани. Сърцето на
Спасителя преливаше от любов. Колкото повече се приближава човек до
нравственото съвършенство, толкова по-остро усеща нещата, толкова по-
точна става преценката му за греха, толкова по-дълбоко става
съчувствието му към страдащите. Папата претендира, че е заместник на
Христос; но как може да се сравни неговият характер с характера на
нашия Спасител? Предал ли е Той някога хора на затвор или на клада,
защото не са му отдавали почит като на небесен цар? Чуван ли е бил
Неговият глас да осъжда на смърт тези, които не са Го приемали? Когато
жителите на едно самарийско село не го почетоха, апостол Йоан възмутен
попита: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да
ги изтреби, както стори и Илия?” Исус погледна със съжаление Своя
ученик и порица жестокия му дух с думите: “…Човешкият Син не е дошъл
да погуби човешки души, но да спаси” (Лука 9:54,56). Колко различен от
духа на Христос е духът на Неговия мним заместник.
Днес Римската църква се представя с хубаво лице пред света, като
покрива с извинение доклада за ужасните жестокости. Тя се е облякла в
Христоподобни одежди, но си е останала непроменена. Всеки принцип на
папството, съществувал в миналите векове, съществува и днес. Ученията,
измислени в най-тъмните векове, все още се поддържат. Никой да не се
заблуждава. Папството, което днес протестантите са готови да почитат, е
същото, управлявало света в дните на Реформацията, когато Божиите мъже
въстанаха с риск за живота си, за да изобличат неговото нечестие. То
притежава същата гордост, арогантност, надменност, с които
господаруваше над царе и князе и претендираше за Божествените
прерогативи. Неговият дух е не по-малко жесток и деспотичен днес,
отколкото в миналото, когато смазваше човешката свобода и избиваше
светиите на Всевишния.
Папството е точно заявеното от пророчеството отстъпление в по-късните
времена (2Сол.2:3,4). Част от неговата политика е да показва характер,
удобен за осъществяване на целите му. Но под изменящата се външност на
хамелеона, то крие неизменната отрова на змията. “Не трябва да се
спазва честна дума, дадена на еретици, нито пък на личности,
заподозрени в ерес” (Ленфан. Т.1, с.516) – заявява папството. Дали тази
сила, докладите за която са писани с кръвта на светиите в продължение
на хиляди години, ще бъде призната сега като част от църквата на
Христос?
В протестантските страни не без причина се твърди, че днес католицизмът
се различава много по-малко от протестантизма в сравнение с предишните
времена. Наистина има промяна, но тя не е в папството. Сега
католицизмът прилича много повече на съвременното протестантство,
изродило се от дните на реформаторите.
Откакто са започнали да търсят благоволението на света, фалшивата любов
е заслепила очите на протестантските църкви. Те не виждат нищо освен,
че е правил-но да се вярва в доброто от всяко зло и като неизбежна
последица в края на краищата започват да смятат всичкото добро за лошо.
Вместо да застанат в защита на вярата, веднъж завинаги дадена на
светиите, като че се извиняват на Рим за недостатъчно милостивото си
отношение към него, просейки прошка за фанатизма.
Една голяма група хора, даже и от тези, които не гледат на романизма с
благоволение, се страхуват малко от неговата мощ и влияние. Мнозина
твърдят, че духовната и нравствената тъмнина, преобладавала през
средните векове, е благоприятствала за популяризирането на неговите
догми, предразсъдъци, и потисничество; и че по-голямата култура на
новото време, всеобщото разпространение на знанието и увеличаващата се
свобода по въпросите на религията правят невъзможно повторното
съживяване на нетолерантността и тиранията. Самата мисъл, че в този
просветен век би могло да съществува подобно нещо, е смешна. Вярно е,
че над нашето поколение е огряла голяма духовна, нравствена, морална и
религиозна светлина. През отворените страници на Божието свято слово
над земята се е изляла и пръснала небесна светлина. Но трябва да се
помни, че колкото по-силно блести дадената светлина, толкова по-
непрогледна е и тъмнината у онези, които я изопачават или отхвърлят.
Изучаването на Библията с молитва би открило на протестантите истинския
характер на папството и би ги накарало да се отвратят от него и да го
отхвърлят. Но много хора се имат за мъдри по своя преценка и не смятат
за необходимо смирено да искат Бог да ги доведе до истината. Гордеят се
със своето просвещение, но са невежи, както по отношение на Писанието,
така и по отношение на Божията сила. Те трябва да имат някакво средство
да успокояват съвестта си и търсят най-малко духовното и смиряващото.
Онова, което желаят, е някак да забравят Бога, но да изглежда като че
ли все още Го помнят. Папството може много добре да отговаря на такива
нужди. То се е подготвило за две категории хора в света – които биха
искали да бъдат спасени чрез собствени заслуги и които биха искали да
бъдат спасени в греховете си. Ето тук е тайната на неговата мощ.
Доказало се е, че времето на голяма духовна тъмнина е най-благоприятно
за успеха на папството. Но ще се докаже, че и времето на голяма духовна
светлина е не по-малко благоприятно за неговия успех. В миналото,
когато хората нямаха Божието слово и не познаваха истината, очите им
бяха слепи и хиляди бяха вплетени, невиждайки мрежата пред нозете им. В
това поколение има много хора, заслепени от блясъка на човешките
спекулации в “тъй нареченото лъжезнание”; те не забелязват капана и
отиват право в него с лекота, като че са със завързани очи. Божието
намерение бе умствените сили на човека да бъдат смятани за дар от
неговия Творец и употребявани в служба на истината и справедливостта.
Но когато се поддържат гордост и амбиция и хората издигат собствените
си теории над Божието слово, тогава интелигентът може да причини повече
вреда, отколкото невежеството. Така фалшивата наука на днешното време,
която подкопава вярата в Библията, ще се окаже успешно средство за
приготвяне на пътя за приемането на папството с неговите привлекателни
форми, както в средните векове задържането на знанието доведе до
неговото възвеличаване.
Чрез развиващите се сега в Съединените щати движения, с които се цели
държавата да подкрепи институциите и обичаите на църквата,
протестантите вървят по стъпките на папистите. Дори нещо повече – те
отварят за папството вратата – протестантска Америка да спечели
загубеното в Стария свят върховенство. А още по-голямото значение на
това движение е главната цел – да се наложи съблюдаването на неделята -
обичай, произхождащ от Рим, за който той твърди, че е знакът на неговия
авторитет. Именно духът на папството, духът на съобразяване със светски
обичаи, почитането на човешки традиции над Божиите заповеди – този дух
прониква в протестантските църкви и ги ръководи да работят за
възвишаване на неделята, както бе правило папството преди тях.
Ако читателят пожелае да разбере средствата и действащите сили, които
ще бъдат използвани в предстоящата скорошна борба, трябва само да
проследи доклада за използваните в миналите векове средства от Рим за
същата цел. Ако поиска да узнае как ще постъпват папистите и
протестантите заедно с всички, отхвърлящи догмите им, нека обърне
внимание на духа на Рим по отношение на съботата и на нейните защитници.
Царски укази, всемирни събори, църковни нареждания, подкрепени от
светската власт, са били стъпалата, по които неделята, този езически
празник, достигна почетното си положение в християнския свят. Първата
публична мярка, която налага съблюдаването на неделята бе законът,
издаден от Константин (в 321 г.сл.Хр.; виж приложението). Този едикт
изискваше градските жители да почиват в “почетния ден на слънцето”, но
на селяните бе разрешено да извършват полската си работа. Макар че
буквално това бе едно езическо нареждане, то бе наложено от императора,
след като външно прие християнството.
Тъй като императорската заповед не се оказа достатъчен заместител на
Божествения авторитет, Евзебий, епископ, който се стремеше да спечели
благоволението на принцовете и бе специален приятел и ласкател на
Константин, лансира твърдението, че Христос бил променил съботата в
неделя. В подкрепа на новото учение не бе приведено дори едно-
единствено свидетелство от Писанието. Сам Евзебий неохотно признава, че
е фалшивост и посочва истинския автор на промяната: “Всички неща -
казва той, – които човек бе задължен да върши в събота, ние пренесохме
в Господния ден” (Роберт Кокс. Съботните закони и съботните задължения.
С.538).
Но колкото и безпочвени да бяха аргументите за въвеждане на неделята,
послужиха хората да се одързостят в потъпкването на Господнята събота.
Всички, които държаха да бъдат почитани от света, приеха общоизвестния
празник.
Когато папството бе твърдо установено, възвишаването на неделята
продължи. Известно време, когато не посещаваха църква, хората можеха да
извършват в този ден селскостопанска работа, а седмият ден все още се
почиташе като събота. Но постепенно настъпваше промяна. На заемащите
църковни длъжности бе забранено в неделя да издават присъди по
граждански спорове. Скоро след това излезе заповед всички хора от
какъвто и да било ранг да се въздържат от обикновена работа, за да
избягнат глоба за свободните и удари с пръчки за робите. По-късно бе
издаден декрет, според който богатите трябва да бъдат наказвани с
конфискуване на половината от имотите им, а в случай че продължават да
упорстват, да бъдат направени роби. По-низшите класи бяха осъждани на
доживотно изгнание.
За доказателство бяха повикани на помощ чудеса. Докладваше се, че между
другите имало и такива: някакъв земеделец се канел да оре нивата в
неделя. Като очиствал ралото си с едно желязо, то залепнало на ръката
му и в продължение на две години трябвало да го носи със себе си “с
извънредно голяма болка и срам” (Френсис Уест. Историческо и
практическо разискване върху Господния ден. С.174).
По-късно папата нареди енорийският свещеник да увещава нарушителите на
неделята да ходят на църква и да се молят, да не би да докарат някое
голямо нещастие на себе си и на съседите си. Един църковен съвет
представи аргумента, така широко използван от тогава даже и от
протестантите, че тъй като някои хора били поразени от мълния, докато
работели в неделя, то тя трябва да е истинската събота. “Явно е -
казаха прелатите – колко тежко пада Божието неодобрение върху онези,
които не почитат този ден.” Тогава бе отправен апел: свещеници и
проповедници, царе и князе и всички верни хора “да полагат най-големите
възможни усилия и грижи, за да бъде възстановена почитта към този ден и
за слава на християнството да се спазва с много по-голямо посвещение в
бъдеще” (Томас Морър. Беседи под формата на шест диалога върху името,
идеята и съблюдаването на Господния ден. С.271).
Понеже указите на църковните събори се оказаха недостатъчни, светските
власти бяха замолени да издадат едикт, който да всее ужас в сърцата на
хората и да ги принуди да се въздържат от работа в неделя. На един
синод, състоял се в Рим, всички предишни решения бяха препотвърдени с
още по-голяма сила и тържественост. Бяха също прибавени към църковния
закон като негово неделимо цяло и спазването им бе налагано от
гражданската власт в почти целия християнски свят (виж Хейлим. История
на съботата. Ч. 2, гл.5, дял 7).
Но все пак липсата на библейския авторитет за спазването на неделята
причиняваше не малки смущения. Хората оспорваха правото на водачите си
да отхвърлят ясното изявление на Йехова – вместо “седмия ден е съботата
на
Господа, твоя Бог” почитането на деня на слънцето. За да се запълни
липсата на библейски доказателства, бяха необходими други помощни
средства. На един ревностен защитник на неделята, който към края на ХII
век посетил църквите в Англия, верните свидетели на истината така се
съпротивили и така безплодни се оказали усилията му, че той напуснал
страната за известно време и се заел да намери някакви средства, с
които да наложи ученията си. Когато се върнал, липсата била вече
попълнена и при по-късната си дейност пожънал по-голям
успех. Носел със себе си един свитък, за който казвал, че съдържа вести
от самия Бог: заповед за спазване на неделята, както и страшни заплахи,
които да ужасят непослушните. Заявявало се, че скъпоценният документ -
същата долна фалши-фикация, както и нареждането, което той поддържал -
бил паднал от небето и намерен в Ерусалим върху олтара на свети Симеон
на Голгота. Но всъщност източникът на документа бил папският палат в
Рим. Измами и фалшификации за засилване на властта и благополучието на
църквата – това са средствата, смятани
за законни от папската йерархия през всички векове. Свитъкът забранявал
всякаква работа от деветия час, т.е. от три часа в събота следобед до
изгрев-слънце в понеделник и заявявал, че авторитетът и истинността му
били потвърдени от много чудеса. Съобщаваше се, че хора, работели извън
определеното време, се парализирали. Воденичар, който се опитвал да
смели зърното си, видял, че вместо брашно изтича кървав поток, а
воденичното колело стояло неподвижно въпреки силната струя на водата.
Една жена, която поставила тесто във фурната, го намерила сурово, след
като го извадила, въпреки че пещта била много гореща. Друга пък, на
която тестото било готово за печене в деветия час, решила да го остави
до понеделник и на следващия ден открила, че било вече направено на
хлябове и изпечено чрез Божествена сила. Мъж, който печал хляб след
деветия час в събота открил на следващата сутрин, когато го разчупвал,
че от него изтичала кръв. Чрез такива абсурдни и суеверни измислици
защитниците на неделята се стремяха да утвърдят нейната святост (виж
Роджър от Ховеден. Анали. Т.2, с.528-530).
В Шотландия, както в Англия, било осигурено по-голямо внимание към
неделята, като присъединили към нея част от древната събота. Но
изискваното време за свято спазване било различно. Един едикт на краля
на Шотландия заявява, че “съботата трябва да се пази свято от
дванадесет часа на обяд” и че никой човек от това време до понеделник
сутрин не трябва да се занимава със светска работа (Морер. Диалог върху
Господния ден. С.290-291).
Но въпреки всички усилия да се установи светостта на неделята самите
паписти са изповядвали публично Божествения авторитет на съботата и
човешкия произход на институцията, чрез която бе заменена. През ХVI в.
един папски събор ясно заяви: “Нека всички християни помнят, че седмият
ден е бил осветен от Бога и е бил приет и съблюдаван не само от
евреите, но и от всички, покланящи се на Бога; ние християните обаче
променихме тяхната събота в Господния ден” (там, с.281-282). Онези,
които фалшифицираха Божествения закон, съзнаваха добре характера на
своето дело. Съзнателно и нарочно поставяха себе си над Бога.
Поразителна илюстрация за хитрата политика на Рим спрямо
съпротивяващите му се са дългите и кървави преследвания срещу
валденсите, някои от които бяха пазители на съботата. Много други
пострадаха по същия начин, защото бяха верни на четвъртата заповед.
Особено забележителна е историята на църквите в Етиопия и Абисиния. В
мрака на тъмните средни векове християните в Централна Африка бяха
изгубени от погледа на света, забравени от него и в продължение на
много столетия се радваха на свободата да живеят според вярата си. Но
накрая Рим научи за съществуването им и скоро императорът на Абисиния
бе подмамен да признае папата като заместник на Христос. Последваха и
други отстъпки. Издаден бе едикт, забраняващ празнуването на съботата
под заплахата от най-строги наказания (виж Михаил Гедес. Църковна
история на Етиопия. С.311-312). Но папската тирания скоро се превърна в
такова потисническо, нетърпимо иго, че абисинците решиха да го
отхвърлят от плещите си. След ужасна борба те изпъдиха римокатолиците
от владенията си, древната вяра бе възстановена отново. Църквите пак се
радваха на свобода и никога не забравиха урока за измамите, фанатизма и
деспотичната власт на Рим. В затвореното си царство бяха доволни, че са
извън останалото християнство.
Църквите в Африка спазваха съботата така, както я бе спазвала и
папската църква преди нейното пълно отстъпление. Докато празнуваха
седмия ден в съгласие с четвъртата Божия заповед, те се въздържаха от
работа и в неделя, съобразявайки се с нейния обичай. След като постигна
върховна власт, Рим потъпка Божията събота, за да издигне на нейно
място своята; но църквите в Африка, скрити в продължение на почти 1000
години, не участваха в отстъпничес-твото. Доведени под властта на Рим,
бяха принудени да оставят истинската събота и да въздигнат лъжливата;
но веднага щом си възстановиха независимостта, отново се върнаха към
послушание на четвъртата заповед (виж приложението).
Докладите от миналото ясно разкриват враждата на Рим към истинската
събота и нейните защитници, както и средствата, с които си служи, за да
наложи почитането на създадени от него наредби. Божието слово учи, че
сцените ще се повторят, когато римокатолици и протестанти се обединят
за възвишаване на неделята.
Пророчеството в Откр.13 глава заявява, че силата, представена чрез
“звяра с агнешки рога, ще принуди земята и живеещите на нея” да се
поклонят на папството – символизирано там чрез звяра, “който…
приличаше на леопард”. Звярът с двата рога също казва на “живеещите на
земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и
оздравя”; а освен това ще заповяда “всички, малки и големи, богати и
сиромаси, свободни и роби” да приемат белега на звяра (Откр.13:11-16).
Вече бе обяснено, че Съединените щати са силата, представена чрез звяра
с агнешките рога и че това пророчество ще се изпълни, когато те
започнат да налагат съблюдаването на неделята, което Рим твърди, че е
специално признаване на неговото върховенство. Но в почитта към
папството Съединените щати няма да бъдат единствени. Влиянието на Рим в
страните, признавали някога владичеството му, съвсем не е унищожено. И
пророчеството подсказва възстановяването на неговата мощ. “И видях една
от главите му като че ли смъртно ранена; но смъртоносната му рана
оздравя и цялата земя учудена отиде след звяра…” (Откр.13:3).
Смъртната рана е образ на падането на папството през 1798 г. След това
пророкът казва: “Но смъртоносната му рана оздравя; и цялата земя
учудена отиде след звяра…” Павел ясно заявява, че “човекът на греха”
ще продължи да съществува до Второто пришествие (2Сол.2:3-8). До самия
край на вековете той ще продължава да заблуждава. И писателят на
Откровението, говорейки за папството, заявява същото: “И ще му се
поклонят всички, които живеят на земята, всеки, чието име не е било
записано от създанието на света в книгата на живота на закланото Агне”
(Откр.13:8). Както в Стария, така и в Новия свят на папството ще бъде
отдадено поклонение чрез освещаване на неделята, основаващо се
единствено на авторитета на римската църква.
Това свидетелство е представено на света от изучаващите пророчеството в
Съединените щати от средата на XIX в. насам. В събитията днес се вижда
бързото изпълнение на предсказанието. Протестантските учители там
представят същите твърдения за Божествения авторитет, изискващ
съблюдаването на неделята, и същата липса на доказателства от
Писанието, както правеха и папските водители, фабрикували чудеса, за да
заместят липсата на изричната Божия заповед. Твърдението, че Божиите
наказания сполетяват хората, защото нарушават неделята, поставена за
събота, ще бъде повторено; даже вече започват да се чува. И бързо
печели позиция едно движение за насилствено налагане на неделята като
празник.
Римската църква е удивителна в своята проницателност и коварство. Тя
може да предвиди какво ще стане. Спокойно изчаква благоприятния момент,
виждайки, че протестантските църкви я почитат, като приемат
изкуствената събота, и се приготвят да я наложат със същите средства,
употребявала ги сама в миналото. Отхвърлящите светлината на истината ще
потърсят помощта на силата, обявила се за непогрешима, за да възвеличат
едно нейно нареждане. С каква готовност ще се притече тя на помощ на
протестантите в това дело – не е мъчно да си представим. Та кой разбира
по-добре от папските водачи как трябва да се постъпва с непослушните на
църквата?
Римокатолическата църква с всичките й разклонения по света образува под
здравия папски контрол грамадна организация, предназначена
да служи на

“ИМЕТО МУ”

“… не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за
белег името на звяра или Числото на неговото име”.
Откр 13:17

“Посоченото чрез буквите число на неговото име”.
Нов завет на XXв.

“Ст. 18. Шестотин шестдесет и шест. Цифрените значения на буквите на
неговото име ще дадат това число”
«Библия на Дуай» (католическа) Забележка върху откровение 13:18

“Този общоприет метод на четене е познат като гематриЯта на равините
която определя обикновеното цифрово значение на всяка буква от едно име
и дава общата сума от числата като еквивалент на името.”
«Изследвания върху думите в Новия завет», Мартин Д.Винсент, д-р по богословие

“Папата притежава такова голямо достойнство и е толкова възвишен, че не
е само човек, но е и като Бог и е заместник на Бога.”
“Папата притежава такова възвишено и върховно достойнство, че правилно
казано, той не е бил въведен в какъвто и да било ранг на авторитет, но
по-скоро е бил поставен на самия връх на всички рангове на
достойнства…»
“Той е също като Божествен монарх и върховен император, и цар на царе.”
“Следователно папата е коронован с трикратна корона като цар на небето,
на земята и на по-нисшите области.”
Ферари. Духовен речник (католически), ст. «Папата»

“Кои са буквите, които се предполага, че се намират на папската корона
и какво означават те, ако изобщо означават нещо?”
Буквите, написани на папската митра, са следните: vicarius filii dei,
което на латински означава “заместник на БожиЯ Син”. Католиците
твърдят, че църквата, която е видимо общество, трябва да има видима
глава. Христос, преди възнесението си на небето, помаза Св.Петър да
действа като Негов представител… Следователно на епископа на Рим като
глава на църквата му бе дадена титлата “Заместник на Христос”.
«Нашият неделен посетител (Католик Уикли), Хънтингтън, 18 април, 1915»

“Претенциите му”

“Разумът и чувството изискват приемането на една от следните две
алтернативи: или протестантство и свято пазене на съботата, или
католицизъм и свято пазене на неделята. Компромисът е невъзможен.”
«Католическо огледало», 23 декември, 1893г.

“Числото му”
“Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне Числото на звяра,
защото е Число на Човек; а Числото му е шестотин шестдесет и шест.

Латински

V……… 5 F ……… 0 D….. 500
I……… 1 I….…… 1 E……… 0
C ….. 100 L ……..50 I ….…… 1
A .…..… 0 I ….……1
R …..… 0 I ….……1
I….…… 1
U …..… 5
S……… 0
—————– ————— ————–
112 + 53 + 501 = 666

Гръцки – Латеинос Еврейски- Ромилит
(на гръцки Латеинос означава (на еврейски Ромилит означава
латински човек или църква) “Римско цар

“Сега ние отправяме предизвикателство към света – да намери друго име
на тези три езика: гръцки, еврейски и латински (виж Йоан 19:20), което
да означава същото число”.
Джоузеф Ф. Берг, “Голямото отстъпление”

Три ангели от небето

отправят тържествено предупреждение към всички народи
“И видях друг ангел, челетеше посред небето, който имаше ВЕЧНОТО
БЛАГОВЕСТИЕ, за да прогласява по земята и НА ВСЕКИ НАРОД и ПЛЕМЕ, ЕЗИК
и ЛЮДЕ.
И каза със силен глас: Бойте се от Бога и въздайте НЕМУ слава, защото
НАСТАНА часът, когато Той ще съди; И ПОКЛОНЕТЕ СЕ НА ТОЗИ, КОЙТО Е
НАПРАВИЛ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА, МОРЕТО и водните извори.
И един друг ангел, втори, следваше изподире и казваше: Падна, падна
великият Вавилон, който напои всичките народи от виното на своето
разпалено блудстване.
И друг, трети ангел вървеше подир ТЯХ и казваше със силен глас: АКО
НЯКОЙ СЕ ПОКЛОНИ на звяра и на неговия образ и приеме БЕЛЕГ на челото
си или на ръката си,
той ще и да пие от виното на Божия гняв, което е приготвено чистов
чашата на гнева Му; и ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели
и пред Агнето.
И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове; и ония, които
се ПОКЛАНЯТ на ЗВЯРА и ОБРАЗА МУ, не ще имат отдих ни денем, ни нощем,
нито кой да е, който приема БЕЛЕГА НА ИМЕТО МУ.”
Откр.14:6-11

“НЕГОВИЯТ БЕЛЕГ”

“СЪБЛЮДАВАНЕТО НА НЕДЕЛЯТА от протестантите е една ПОЧЕСТ, КОЯТО ТЕ
ОТДАВАТ на АВТОРИТЕТА НА КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА”
въпреки веруюто си (Монсеньор Луи Сегюр. Откровен разговор върху протестантизма днес, с.213).

“ВЪПРОС: Как ще докажеш, че църквата има власт да заповядва
установяването на празници и святи дни?
ОТГОВОР: Чрез промяната на съботата в неделя, приемана от
протестантите. С този факт те си противоречат напълно, като пазят
стриктно неделята, а нарушават заповяданите от същата църква други
празници.
ВЪПРОС: Как ще докажеш това?
ОТГОВОР: Понеже чрез пазенето на НЕДЕЛЯТА те ПРИЗНАВАТ ВЛАСТТА НА
ЦЪРКВАТА да учредява празници и да заповядва пазенето им под заплахата,
че се извършва грях, в случай на нарушение.”
«Дуей катехизис», с.59

“Ако Библията е единственият водач за християнина, тогава адвентистът
от седмия ден е ПРАВ като спазва съботата заедно с евреите… Не е ли
СТРАННО, че онези, които правят Библията свой ЕДИНСТВЕН УЧИТЕЛ, са
толкова непоследователни, като по този въпрос следват ТРАДИЦИЯТА на
католическата църква?”
«Кутия за въпроси, изд. 915г. с. 179»

“Католическата църква преди повече от 1000 години, преди да съществува
какъвто и да било протестант промени деня от събота в неделя по силата
на своята Божествена мисия.”
«Католическо огледало», септември, 1893г.

“Разбира се, католическата църква претендира, че промяната е нейно
дело… И този акт е един БЕЛЕГ на нейния небесен авторитет в
религиозните неща.”
Х.Ф. Томас, канцлер на кардинал Гибонс

“НЕГОВИЯТ ОБРАЗ”

“Решиха, че съботата (неделята) е знак между Бога и човека и нейното
почтително съблюдаване е един БЕЛЕГ на народа, чийто Бог е Йехова.”
Национална реформаторска конвенция, септември 1887г.

“ЧРЕЗ ТОВА НИЕ СЕ СЪГЛАСЯВАМЕ…, че на такова съблюдаване на съботата
(неделята) на областта Колумбия МОЖЕ ДА СЕ ГЛЕДА не само като на
ОБРАЗЕЦ ЗА СЪБОТНО СЪБЛЮДАВАНЕ НА ЗАКОНИТЕ НА ЦЯЛА АМЕРИКА, но и като
на образец за съботно съблюдаване на законите за ОСТАНАЛИЯ СВЯТ.”
Кристиън стейтсмън, септември, 1927г

Ние настояваме за предизвикателството: “Всички трябва да почиват, за да
могат всички да почиват.” Ние поддържаме бойния вик: “НИКАКВИ СПЕЦИАЛНИ
ПРИВИЛЕГИИ И НИКАКВА СУБСИДИЯ НА СЕДМИЯ ДЕН”. Ако съботните (неделни)
закони се нуждаят от поправка за “необходимите дела” на ХХ век, НИЕ ЩЕ
ГИ ПРОМЕНИМ И ПРИСПОСОБИМ”.
Кристиън стейтсмън, март, 1927г.

интересите му. Милионите й причестяващи се от всяка страна на глобуса
биват наставлявани да се държат така, сякаш са обвързани с папата в
абсолютно верноподаничество. Независимо от националността или
управлението в страната им авторитетът на църквата за тях трябва да
стои над всичко друго. Дори да дадат някаква клетва за вярност към
държавата, все пак по-високо от нея стои обетът към Рим, освобождаващ
ги от всяка друга клетва или обещание, неблагоприятни за интересите му.
Историята свидетелства за хитрите и постоянни усилия на църквата да се
намесва в работите на народите и установила се веднъж, осъществява
целите си даже, ако трябва да загинат и князе, и народ. През 1204 г.
папа Инокентий III изтръгнал от Петър II, крал на Арагон, следната
необикновена клетва: “Аз, Петър, цар на арагонците, изповядвам и
обещавам да бъда винаги верен и послушен на моя господар папа
Инокентий, на неговите католически наследници и на римската църква и
вярно да пазя царството си в послушание към него, като защитавам
католическата вяра и преследвам еретическата поквара” (Джон Даулинг.
История на романизма. Кн.5, гл.6, дял 55). Тази мисъл е в съгласие с
твърденията относно властта на римския понтиф, “че той има законното
право да сваля императори” и “че той може да освобождава поданиците от
задължението им за вярност към неправедни владетели” (Мосхайн. Кн.3, ХI
в., ч. 2, гл.2, отд. 9, заб.17). (Виж и приложението.)
И нека да се запомни, хвалбата на Рим е, че никога не се променя.
Принципите на Григорий VIII и Инокентий III са все още принципи на
римокатолическата църква и само ако би имала власт, би ги приложила на
практика и сега с такава енергия, както ги прилагаше в миналите
столетия. Протестантите малко съзнават какво вършат, когато в делото за
възвеличаване на неделята предлагат да се приеме помощта на Рим. Докато
са заети с постигането на намеренията си, Рим цели наново да установи
своята власт, за да си възвърне загубеното господство. Нека веднъж бъде
установен в Съединените щати принципът, че църквата може да използва
или контролира държавната власт; че съблюдаването на религиозните
нареждания може да бъде налагано чрез светските закони; накратко – че
авторитетът на църква и държава трябва да господства над съвестта – и
триумфът на Рим в страната е осигурен.
Божието слово е предупредило за надвисналата опасност; само да не се
обърне внимание на това, протестантският свят веднага ще научи какви са
всъщност целите на Рим, само че тогава ще бъде твърде късно да се
освободи от примките му. Мощта на Рим нараства мълчаливо. Ученията му
влияят в законодателните събрания, в църквите и в сърцата на хората.
Той гради високи и масивни постройки, в чиито тайни кътчета ще се
повторят неговите предишни преследвания. Крадешком и незабелязано
укрепва силите си, за да върви напред към постигане на целите си,
когато ще дойде времето да нанесе удара. Всичко, което желае е, да
спечели удобна позиция; и това вече му се дава. Скоро ще видим и ще
почувстваме какво представлява целта на Рим. Всеки, повярвал и послушал
Божието слово, ще си навлече хули и преследване.