Когато закрилата на човешките закони бъде оттеглена от почитащите Божия
закон, по едно и също време в различни страни ще възникне движение за
унищожаването им. Когато определеното в указа време наближи, хората ще
се закълнат да смажат омразната секта. В една нощ ще бъде решено да се
нанесе решителният удар, който да смълчи завинаги гласа на различие и
противопоставяне.
Божиите чеда – някои в затворнически килии, други скрити в усамотени
кътчета по горите и планините – все още молят горещо за Божествена
закрила, докато навсякъде групи въоръжени мъже, подтиквани от множества
зли ангели, се подготвят за делото на смъртта. Именно сега, в най-
критичния час – часа на най-голямата опасност, израилевият Бог ще се
застъпи за Своите избрани. Господ казва: “У вас ще има песен както в
нощта на тържествен празник и сърдечна веселба както, когато
тръгват…, за да отидат при Канарата израилева, в Господния хълм. И
Господ ще направи да се чуе славният Му глас и да се види тежкото
слагане на мишцата Му с гневно негодувание и с пламък на поглъщащ огън,
с буен дъжд, с буря и с едър град” (Исая 30:29, 30).
С тържествуващи викове, подигравки и проклятия тълпи зли хора се готвят
да се нахвърлят върху плячката си, когато ето, гъста тъмнина, по-черна
и от най-тъмната нощ, пада над земята. Тогава на небето се явява
блестяща дъга, която свети със славата, излъчваща се от Божия престол,
и тя като че ли обгръща всяка молеща се група. Разгневените множества
се стъписват. Подигравателните им викове замират. Забравят обектите на
своя смъртоносен гняв. С ужасни предчувствия се взират в символа на
Божия народ и копнеят да бъдат защитени от мощния му блясък.
Божиите избрани чуват ясен и мелодичен глас: “Погледнете!” Поглеждат
към небето и виждат дъгата на обещанието. Черните, заплашителни облаци,
покривали небосвода, са се разделили. И като Стефан виждат славата на
Бога и Човешкия Син, седнал на Неговия трон. В Божествената фигура
различават белезите на Неговото унижение; от устните Му чуват молбата,
представена на Отец и светите ангели: “…желая гдето съм Аз, да бъдат
с Мене и тия, които Си Ми дал…” (Йоан 17:24). Отново се чува
благозвучен глас, който казва: “Те идат! Те идат! Святи, чисти и
неопетнени. Упазили са словото на Моето търпение; ще живеят между
ангелите”. Бледите, треперещи устни на стоялите твърдо за своята вяра
се раздвижват в победен вик.
Среднощ е, когато Бог открива Своята мощ за освобождението на народа
Си. Слънцето се появява и свети с пълна сила. Знамения и чудеса следват
бързо едно след друго. Безбожните гледат с ужас и почуда сцената,
докато праведните следят с тържествуваща радост знаците на избавлението
си. Всичко в природата сякаш е излязло от обичайния си ход. Реките
престават да текат. Тъмни, гъсти облаци се сблъскват един с друг. Но
посред разгневените небеса има едно ясно, чисто място на неописуема
слава, откъдето се разнася Божият глас, подобен на звук от много води:
“Свърши се!” (Откр. 16:17).
Гласът разтърсва небето и земята. Става мощно земетресение, каквото не
е имало, “откак съществуват човеци на земята” (Откр. 16:18). Небето
като че се отваря и затваря и славата от Божия престол проблясва.
Планините се люлеят като тръстика от вятър и откъртени скали летят
навсякъде. Долавя се бучене като от наближаваща буря. Морето разбушува,
носи се ураганен вой като глас на демони, приготвили се за разруха.
Цялата земя се надига и люлее като морски вълни. Повърхността й се
напуква. Сякаш из основи се разклащат. Цели планински вериги пропадат.
Населени острови изчезват. Морски пристанища, станали в позора си като
Содом, биват погълнати от разгневените води. “И Бог Си спомни за
великия Вавилон да му даде чашата с виното от яростния Си гняв” (Откр.
16:19, 21). Като градушка падат големи камъни, тежки “около един
талант”, и довършват делото на унищожението. Най-гордите градове на
земята са съсипани в развалини. Господарски палати, в които големците
на света са прахосвали богатства, за да величаят и славят името си, се
разпадат пред очите им. Тъмнични стени се събарят и плененият заради
вярата си Божи народ е пуснат на свобода. Гробове се разтварят “и
множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни за вечен
живот, а едни за срам и вечно презрение” (Даниил 12:2). Умрелите с вяра
в третата ангелска вест излизат от гроба прославени, за да чуят Божия
завет на мир заедно с тези, които са пазили Неговия закон. “Ония, които
Го прободоха” (Откр. 1:7), които се надсмиваха и подиграваха на
Христос, когато Той умираше, както и най-свирепите противници на
истината и на народа Му, също биват възкресени, за да Го видят в слава,
да Го видят почетен от верните и послушните.
Гъсти облаци все още покриват небето. Въпреки това слънцето, като
отмъщаващо око на Йехова, прониква тук и там. Бесни светкавици
процепват небосвода и обгръщат отвсякъде в пламъци. По-силно от
ужасяващите гръмотевица ехтят тайнствени и страшни гласове, обявяващи
участта на безчестните. Изречените думи не се разбират от всички, но
фалшивите учители ги схващат. Съвсем доскоро толкова безгрижни, толкова
надменни и предизвикателни, толкова тържествуващи в жестокостта си
спрямо Божия народ, пазещ заповедите, сега са стреснати и треперят от
страх. Риданията им заглушават шума на природните стихии. Демони
признават Божествеността на Христос и треперят пред Неговата мощ, а
човеци молят за милост и лазят в праха от ужас.
Пророците в древността, когато са гледали в свято видение деня на Бога,
са казали: “Лелекайте, защото Денят Господен наближи, ще дойде като
погибел от Всемогъщия” (Исая 13:6). “Влез в скалата и скрий се в
пръстта поради страха от Господа и поради славата на Неговото величие.
Гордите погледи на човеците ще се унижат и високоумието на човеците ще
се наведе; а само Господ ще се възвиси в оня ден. Защото ще има ден,
когато Господ на силите ще бъде против всеки горделив и надменен човек
и против всичко, което се надига и ще се унижи… В оня ден човек ще
хвърли на къртовете и на прилепите сребърните идоли и златните идоли,
които си е направил, за да им се кланя, за да влезе в канаристите
подземия и в пукнатините на скалите поради страха от Господа и поради
славата на величието Му, когато стане да разтърси земята” (Исая 2:10-
12, 20, 21).
През един процеп в облаците блести Звезда, с четири пъти по-силна
яркост от мрака. Тя говори на верните за надежда и радост, а на
престъпниците на Божия закон – за строгост и гняв. Пожертвалите всичко
за Христос сега са на сигурно място, скрити в Божието светилище. Били
са изпитани и пред света, и пред презиращите истината са доказали
верността си към Този, Който умря за тях. Чудно преобразени са
останалите верни дори пред лицето на смъртта. Изведнъж са освободени от
мрачната и ужасна тирания на хора, превърнали се в демони. Лицата им,
бледи, изплашени и смутени доскоро, сега горят от удивление, вяра и
любов. Гласовете им избухват в победна песен: “Бог е нам прибежище и
сила, винаги изпитана помощ в напасти, затова няма да се уплашим, ако
би се и земята поклатила, и планините се преместили всред моретата, ако
и да бучат и да се вълнуват водите им и планините да се тресат от
надигането им” (Пс. 46:1-3).
Когато тези думи на свято упование се въздигат към Бога, облаците се
отдръпват, за да се открие обсипаното със звезди небе, неизразимо
славно в контраст с черния и гневен небосвод. Славата на небесния град
проблясва през полуотворените порти. Тогава на фона на небето се
появява ръка, която държи две събрани заедно каменни плочи. Пророкът
казва: “И небесата ще известят правдата Му, защото сам Бог е съдия”
(Пс. 50:6). Светият закон – Божията правда, провъзгласен на Синай всред
гръмотевици и пламъци за ръководство в живота, сега бива открит на
хората като мерило за съда. Ръката разтваря плочите и предписанията на
десетте заповеди се виждат, написани сякаш с огнено перо. Думите се
открояват така ясно, че всички могат да ги прочетат. Паметта е
пробудена, тъмнината на езичеството и еретизма е изчистена от умовете и
Божиите десет изявления, кратки, разбираеми и авторитетни, са
представени пред погледа на всички земни жители.
Невъзможно е да се опишат ужасът и отчаянието на погазвалите светите
Божии изисквания. Господ им бе дал закона Си; те можеха да сравняват
характерите си с него и да разберат дефектите си, докато все още е
имало възможност за покаяние и поправяне. Но за да си осигурят
благоволението на света, са отстранили Неговите наставления, а са учили
и другите да ги престъпват. Стремили са се да принудят Божия народ да
оскверни съботата. Сега са осъдени по силата на същия закон, който са
презряли. С ужасна яснота виждат, че нямат никакво извинение. Сами са
избрали на кого да служат и на кого да се кланят. “Тогава изново ще
разсъдите между праведен и нечестив, между оня, който служи Богу, и
оня, който не му служи” (Малахия 3:18).
За неприятелите на Божия закон, от проповедника до най-незначителния,
има ново понятие за истина и дълг. Твърде късно виждат, че съботата
според четвъртата заповед е печатът на живия Бог. Твърде късно разбират
истинското естество на своята фалшива събота и пясъчната основа, на
която са градили. Става им ясно, че са се борили срещу Бога. Религиозни
учители са водили души към гибел, заявявайки, че ги водят към портите
на рая. Чак при деня на окончателната равносметка ще се разбере колко
голяма е отговорността на хората със свята длъжност и колко ужасни са
резултатите от неверността им. Само през вечността ще можем правилно да
оценим загубата на една-единствена душа. Страшна ще бъде участта на
онзи, комуто Бог ще каже: “Махни се от Мен, нечестиви служителю”.
От небето се чува гласът на Бога, който обявява деня и часа на
Исусовото идване и предава на своя народ вечния завет. Като тътнежи на
мощни гръмотевици се разнасят по земята Неговите думи. Божият Израил
стои и слуша с очи, насочени нагоре. Лицата са осветени от Божията
слава и блестят като лицето не Мойсей, когато слизаше от Синай.
Неправедните не могат да ги гледат. И когато над почиталите Бога чрез
пазене на святата събота се произнася благословение, разнася се мощен,
победен вик.
Скоро на изток се появява малък черен облак, колкото половин човешка
длан – облакът, който окръжава Спасителя и отдалеч изглежда обгърнат в
мрак. Божиите избрани знаят, че това е знамението на Човешкия Син. В
тържествено мълчание се взират в него, наблюдавайки как се приближава
към земята и става все по-светъл и по-славен, докато се превърне в
голям бял облак. Цялата му основа е слава, изглеждаща като унищожаващ
огън, над който е дъгата на завета. Исус язди* напред като мощен
победител. Не като “Човек на скърби” иде Той сега, за да изпие
горчивата чаша на позор и страдания, а като победител в небето и на
земята, за да съди живите и мъртвите. “Верен и Истинен” и съди и воюва
праведно… И небесните войски… следваха подир Него…” (Откр. 19:11,
14). Светите ангели – голямо, неизброимо множество, Го придружават с
тържествени химни и небесни мелодии. Небето е изпълнено с блестящи
фигури – хиляди по хиляди и десетки хиляди по десетки хиляди. Човешкото
око не може да обхване сцената; смъртен ум не може да проумее нейното
величие. “Славата Му покри небето и земята бе пълна с хваление към
Него. Сиянието Му бе като светлината” (Авакум 3:3,4). Когато живият
облак приближава, всяко око вижда Княза на живота. Сега не трънен венец
обезобразява святата глава, а диадема на слава украсява святото чело.
Лицето Му блести по-силно от ослепителното обедно слънце. “И на дрехата
и на бедрата Му имаше написано име: Цар на царете и Господ на
господарите” (Откр. 19:16).
В присъствието Му “лицата на всички са пребледнели”, а отхвърлилите
Божията благодат изпадат в ужаса на вечното отчаяние. “Сърцето се топи
и колената се удрят едно о друго…, а лицата на всички са побледнели”
(Еремия 30:6; Наум 2:10). Праведните викат треперещи: “Кой ще може да
устои?” Песента на ангелите замлъква и известно време цари мъчително
мълчание. Тогава се чува гласът на Исус: “Достатъчна ви е Моята
благодат.” Лицата на праведните светват и радост изпълва сърцата. А
ангелите запяват пак и още по-високо.
Царят на царете слиза на облака, обвит с пламтящ огън. Небесата се
навиват като свитък, земята пред Него затреперва и планините и
островите се разместват. “Нашият Бог ще дойде и няма да мълчи; ще има
пред Него огън поглъщащ и около Него силна буря. Ще призове небесата
отгоре и земята, за да съди людете Си…” (Пс. 50:3, 4).
“И земните царе, големците и хилядниците, богатите и силните, всеки роб
и всеки свободен се скриха в пещерите и между скалите на планините; и
казват на планините и на скалите: Паднете върху нас и скрийте ни… от
гнева на Агнето. Защото е дошъл великият ден на Неговия гняв и кой може
да устои?” (Откр. 6:15-17).
Подигравките са секнали. Лъжливите устни са смълчани. Дрънкането на
оръжия, шумът от битка заедно с “всяко оръжие на ратуващия с метеж и
облекло, валяно в кръв” (Исая 9:5 – ЦП), са изчезнали. Нищо не се
чува освен гласове на
•Откр. 19:11-16.
молитва и стонове от плач и ридания. От устните, произнасяли доскоро
подигравки, избухва викът: “Велик е денят на Неговия гняв и кой може да
устои?” Неправедните се молят да бъдат по-скоро погребани под скалите
на планините, отколкото да застанат пред лицето на Този, Когото са
презирали и отхвърлили.
Познават гласа, проникващ в ушите на мъртвите. Колко често неговият
умоляващ, нежен тон ги е призовавал към покаяние! Колко често са го
чували като трогателни молби на приятел, на брат, на Изкупител! За
отхвърлилите Неговата благодат няма друг глас така осъдителен, както
гласът, умолявал ги дълго: “Върнете се, върнете се от лошите си пътища,
защо да умрете…?” (Езекиил 33:11). О, да беше за тях това глас на
чужденец! Исус казва: “…Аз виках, а вие отказахте да слушате…,
простирах ръката Си, а никой не внимаваше, но отхвърлихте съвета Ми и
не приехте изобличението Ми…” (Пр. 1:24, 25). Този глас събужда
спомени, които биха искали да заличат – пренебрегнати, отхвърлени
предложения, неоценени привилегии.
Там са подиграващите се с Христос, когато бе унижен. С разтърсваща сила
си спомнят думите на Страдалеца, когато, заклеван от първосвещеника,
тържествено заявява: “…отсега нататък ще видите Човешкия Син седящ
отдясно на силата и идещ на небесните облаци” (Матей 26:64). Сега Го
виждат в славата Му и им предстои да Го видят стоящ отдясно на Силата.
Онези, които се подиграваха на заявлението Му, че е Божи Син, сега са
онемели. Между тях е и високомерният Ирод, който иронизираше Неговата
царска титла и заповяда на присмиващите се войници да Го коронясат като
цар. Там са и мъжете, които със скверни ръце го облякоха с пурпурната
дреха и поставиха корона от тръни на святото чело, а в покорната ръка
втикнаха изображение на скиптър и Му се покланяха с богохулни
подмятания. Мъжете, удряли и заплювали Княза на живота, сега избягват
Неговия проницателен поглед и се опитват да се освободят от всемогъщата
слава на присъствието Му. Онези, които забиха гвоздеите в ръцете и
нозете, войникът, пробол реброто Му, гледат белезите с ужас и угризение.
Пред свещениците и управниците със страшна яснота минават една след
друга картините на Голгота. С трепет и ужас си спомнят как със
сатанинско ликуване са клатели глави и са викали: “Други е избавил, а
пък Себе Си не може да избави! Той е Израилевият Цар! Нека слезе сега
от кръста и ще повярваме в Него. Упова се на Бога; нека Го избави сега,
ако Му е угоден…” (Матей 27:42, 43).
Живо си спомнят притчата на Спасителя за земеделците, отказали да
предадат на господаря си плодовете от лозето, малтретирали слугите му и
убили сина му. Спомнят си и присъдата, произнесли си сами: “Господарят
на лозето люто ще погуби злосторниците”. В греха и наказанието на онези
неверни мъже свещениците и старейшините виждат собственото си поведение
и справедливата си участ. Понася се предсмъртно ридание. По-силно от
вика “Разпни Го! Разпни Го!”, отеквал по улиците на Ерусалим, сега се
чува страшното, отчаяно стенание: “Той е Божият Син! Той е истинският
Месия!” Искат да избягат от присъствието на Царя на царете. Напразно се
опитват да се скрият в дълбоките пещери, образували се от разместването
на пластовете.
В живота на всички, отхвърлящи истината, има моменти, в които съвестта
се пробужда, в паметта изплуват мъчителни спомени за дела и лицемерни
думи,
а душата се измъчва от разкаяние. Но какво са те в сравнение с
угризенията в деня, когато ще “нападне страхът като опустошителна
буря”, когато “бедствието… се устреми като вихрушка”! (Пр. 1:27).
Онези, които искаха да убият Христос и Неговия верен народ, сега виждат
огряващата ги слава. В това състояние на най-голям ужас чуват гласовете
на светиите да възкликват в радостни акорди: “Ето, Тоя е наш Бог!
Чакахме Го и Той ще ни спаси!” (Исая 25:9).
Сред люлеенето на земята, блясъка на светкавиците и тътена на
гръмотевиците гласът на Божия Син извиква спящите светии. Поглежда към
гробовете на праведните, след това издига ръце към небето и изрича:
“Събудете се, събудете се, събудете се вие, които спите в пръстта и
станете!” По цялата дължина и ширина на земята мъртвите ще чуят гласа;
и които го чуят, ще оживеят. Цялата земя ще кънти под стъпките на тази
необикновено голяма армия, хора от всички нации, племена, езици и
народи. Те идват от тъмнината на смъртта, облечени в безсмъртна слава,
с възклицанието: “О, смърте, где ти е победата? О, смърте, где ти е
жилото?” (1 Коринт. 15:55). Гласовете на живите праведни и на
възкръсналите светии се сливат в продължителен, радостен и победен вик.
Всички излизат от гробовете си в ръста, с който са погребани. Адам,
застанал сред възкръсналото множество, е с необикновено висока и
величествена фигура, малко по-нисък от Божия Син. Той представлява
забележителна противоположност на хората от по-късните поколения; само
в това отношение може да се види голямото израждане на човешката раса.
Но всички възкръсват в свежестта и силата на вечната младост. В
началото човекът бе сътворен по Божи образ не само по характер, но и по
фигура и външен вид. Грехът е обезобразил и почти е заличил божествения
образ, но Христос дойде, за да възстанови загубеното. Той ще преобрази
нашите опозорени, нищожни тела по подобие на Своето славно тяло.
Смъртната, покварена и без прелест фигура, опетнена от греха, сега
става съвършена, красива и безсмъртна. Всички пороци и деформации са
оставени в гроба. Допуснати отново до дървото на живота в загубения от
толкова дълго време рай, изкупените ще растат, докато достигнат
височината на човешката раса в първоначалната й слава. И последните
останали следи от проклятието на греха ще бъдат премахнати и верните на
Христос ще се явят в красотата на Господа, нашия Бог, отразяващи в душа
и тяло съвършения образ на своя Господ. О, удивително изкупление!, за
което е говорено толкова много, на което са възлагани такива надежди,
съзерцавано с такова жадно очакване, но никога неразбрано напълно!
При прозвучаването на Божия глас живите праведни биват преобразени
внезапно, “в миг на око”, биват прославени и сега стават безсмъртни;
заедно с възкръсналите светии посрещат Господа във въздуха. Ангели “ще
съберат избраните Му, от четирите ветрища, от края на земята до края на
небето”. Малки дечица биват поставени от тях в ръцете на майките им.
Приятели, разделени дълго от смъртта, се събират отново, за да не се
разделят никога вече. С радостни песни всички заедно се възнасят нагоре
към Божия град.
От всяка страна на облачната колесница има крила, а под нея има живи
колела; и когато колесницата върви нагоре към новия Ерусалим, колелата
викат: “Свят”, и крилата, когато се движат, викат: “Свят”, и свитата от
ангели вика: “Свят, свят, свят e Господ Бог всемогъщ”, а изкупените
възкликват: “Алилуя!”
Преди влизането в Божия град Спасителят подарява на Своите последовате-
ли емблемите на победата и ги отличава със знаците на тяхното царско
положение. Блестящите редици заемат формата на отворен четириъгълник
около своя Цар. Фигурата Му се издига величествено над светии и ангели
и лицето Му блести и излъчва благосклонна любов. Погледите на
неизброимото множество от изкупени са впити в Него. Всяко око наблюдава
славата на Оня, чието лице “бе погрозняло… повече от лицето на кой да
е бил човек и образът Му от образа на кой да е от човешките синове”. На
главите на победителите Исус със собствената Си ръка поставя короната
на славата, корона с личното “ново име” (Откр. 2:17) и с надписа: “Свят
на Господа!”. Във всяка ръка бива поставена палмата на победата и
блестяща арфа. След това, когато ръководещите ангели дават тон, всяка
ръка с изкусно умение се плъзга бързо по струните, изтръгвайки сладка
музика с богати, мелодични тонове. Неизразимо блаженство разтърсва
сърцата и всеки глас се издига в благодарствена хвала: “На Този, Който
ни люби и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си, и Който ни е
направил царство от свещеници на Своя Бог и Отец, на Него да бъде слава
и господство във вечни векове” (Откр. 1:5, 6).
Пред изкупеното множество се намира светият град. Исус разтваря широко
бисерните порти и спасените от всички народи, пазили истината, влизат
вътре. Тук виждат Божия рай – дома на Адам от времето на неговата
невинност. След това се чува глас, по-благозвучен от музиката,
достигала някога до ухото на смъртен човек, който казва: “Вашата борба
свърши!” “Дойдете, вие, благословени от Отца Ми, наследете царството,
приготвено за вас от създанието на света.”
Сега се изпълнява молитвата на Спасителя за Неговите ученици: “Отче,
желая гдето съм Аз, да бъдат с Мене и тия, които си Ми дал…” Христос
представя на Отец откупа на Своята кръв – “непорочни в радост пред
Своята слава” (Юда 24) и заявява: “Ето аз и децата, които Ми даде”
(ЦП). “Тези, които Ми даде, упазих” (ЦП). О, чудеса на изкупителната
любов! Какъв е възторгът и блаженството на оня час, когато, гледайки
изкупените безкрайният Отец ще види Своя образ, когато дисхармонията на
греха е премахната, проклятието – отнето, и човешкото е отново в
хармония с Божественото!
С неизразима любов Исус приветства с добре дошли Своите верни за
“радост на техния Господ”. Спасителят се радва, че в царството на
славата вижда душите, спасени чрез Неговите страдания и унижение.
Изкупените ще споделят тази радост, като видят сред блажените
спечелените за Христос чрез своите молитви и труд, чрез жертвите,
принесени с любов. Неизразима радост ще изпълва сърцата им, когато
събрани около величествения бял престол видят онези, които са спечелени
за Христос, а те от своя страна – привлекли други, а другите –
привлекли още много следващи. Сега всички са доведени в мирното небе,
слагат короните си в ръцете на Исус и Го хвалят през безкрайните
кръговрати на вечността.
Когато изкупените бъдат приветствани в Божия град с добре дошли,
ликуващ вик на поклонение процепва въздуха. Първият и вторият Адам ще
се срещнат. Божият Син стои с протегнати ръце, за да прегърне бащата на
нашия род – съществото, което Той сътвори, което съгреши срещу своя
Създател и заради чийто грях Спасителят носи на тялото си белезите на
разпятието. Когато Адам съзира белезите от жестоките гвоздеи, не се
хвърля на гърдите на своя Господ, а пада смирено в нозете Му с
възклицанието: “Достойно е Агнето, което е било заклано…” Спасителят
го повдига нежно и го моли да погледне още веднъж своята родина Едем,
от която е бил тъй дълго отстранен.
След като бе изпъден от Едем, животът на Адам се изпълни със скръб.
Всеки съхнещ лист, всяко жертвено животно, всяко гниене върху красивото
лице на природата, всяко петно върху чистотата на човека му напомняше
за сторения грях. Страшна бе болката от разкаянието, когато виждаше, че
нечестието взема надмощие и, когато в отговор на предупрежденията му
получаваше упреците, че той е причината за греха. С търпеливо смирение
понасяше почти хиляда години наказанието за престъплението си. Искрено
се разкайваше за греха си и се уповаваше на заслугите на обещания
Месия. Накрая умря с надеждата за възкресение. Божият Син изкупи
грешката и падането на човека. Първоначалното владичество на Адам е
възстановено.
Възхитен от радост гледа същите дървета, които някога толкова обичаше
да съзерцава – същите дървета, чиито плодове беше брал в дните на
своята невинност и радост. Вижда отгледаните от собствените му ръце
лози, същите цветя, за които е обичал да се грижи. Умът му схваща
реалността на гледката; разбира, че това наистина е възстановеният
Едем, много по-прекрасен сега, отколкото, когато бе изпъден от него.
Спасителят го завежда при дървото на живота, откъсва славния плод и го
поканва да яде. Адам се оглежда и вижда много, много членове от своето
семейство да стоят изкупени в Божия рай. Тогава хвърля блестящата си
корона в нозете на Исус, пада на гърдите Му и прегръща Изкупителя.
Взема златната арфа и триумфалната песен: “Достойно, достойно е Агнето,
Което е било заклано и пак оживя!” отеква в небесните сводове.
Семейството на Адам подхваща мелодията; всички слагат короните си в
нозете на Спасителя и Му се покланят с обожание.
Това повторно свързване наблюдават ангелите, плакали при падането на
Адам и радвали се, когато Исус след възкресението Си се възнася в
Небето, отворил гроба за всички, които ще са повярвали в Неговото име.
Сега те виждат делото на изкуплението завършено и присъединяват
гласовете си към хвалебната песен.
На кристалното море пред престола – стъкленото море, което блести от
Божията слава, сякаш размесено с огън – е събрано множеството на онези,
които са “победили звяра и образа му и числото на името му”. Заедно с
Агнето на планината Сион стоят сто четиридесет и четирите хиляди
изкупени между човеците, “държейки Божии арфи” в ръце. Там се чува като
шум от много води и като тътен на мощна гръмотевица “глас на свирачи,
които свиреха с арфите си”. И пеят “нова песен “ пред престола – песен,
която никой не може да научи, освен сто четиридесет и четирите хиляди.
Тя е песента на Мойсей и на Агнето – химн на освобождение. Никой освен
сто четиридесет и четирите хиляди не може да научи песента, защото е
израз на духовния им опит, който никоя друга група хора не притежава.
“Те са, които следват Агнето където и да отива.” Понеже са взети на
небето измежду живите от земята, смятани са за “първи плодове на Бога и
на Агнето” (Откр. 15:2, 3; 14:1-5). “Това са ония, които идат от
голямата скръб”. Те са преживели времето на скръбта – време, каквото
никога не е имало, откакто съществува народ на земята. Издържали са
агонията във времето на Якововата скръб; устояли са без защита при
последното изливане на Божиите наказания. Но са били избавени, защото
“са опрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнето”. “И в устата
им не се намери лъжа; те са непорочни” пред Бога. “Затова са пред
престола
на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и седящият на
престола ще разпростре скинията си върху тях.” Видели са земята,
опустошена от пламъци и бедствия, видели са как на слънцето бе дадена
сила да измъчва хората със силен пек и сами са понасяли страдания, глад
и жажда. Но “няма да огладнеят вече, нито да ожаднеят вече, нито ще ги
удари слънцето, нито някой пек; защото Агнето, което е пред средата на
престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори на текущи води; и
Бог ще обърше всяка сълза от очите им” (Откр. 7:14-17).
През всички векове избраните на Спасителя са били възпитавани в
училището на изпитанията. На земята са вървели по тесните пътеки; били
са пречиствани в пещта на скръбта. Заради Исус са търпели съпротива,
омраза, клевети. Следвали са Го в болезнени борби, били са готови за
себепожертване и са понасяли горчиви разочарования. Чрез личната си
горест са научили колко лош и противен е грехът и колко е силен, колко
тежка е вината и колко голямо е нещастието, което носи. И гледат на
него с отвращение. Съзнанието за вечната жертва, принесена за тяхното
спасение, ги прави смирени в собствените им очи и изпълва сърцата им с
такава благодарност и хваление, които не могат да бъдат схванати от
несъгрешилите. Обичат много, защото много им е било простено. Станали
участници в Христовите страдания, те са подготвени да участват и в
славата Му.
Наследниците на Бога са дошли от тавански стаи, от колиби, от зандани,
от ешафоди, от планини и пустини, от земни и морски пещери. На земята
“биваха убивани”, “с мъки мъчени”, “търпяха лишение, бедствия и
страдания”. Милиони са отишли в гроба опозорени, само защото твърдо са
отказвали да отстъпят пред измамните искания на Сатана. Човешките
съдилища са ги осъждали като най-големи престъпници. Но сега “сам Бог е
съдия” (Пс. 50:6). Земните присъди се ревизират и се отсъжда точно
обратното. “Господ… ще отнеме укора на людете Си…” (Исая 25:8). “И
ще ги наричат свят народ, изкупените от Господа.” Той е наредил да им
се даде “венец вместо пепел, миро на радост вместо плач, облекло на
хваление вместо унил дух” (Исая 62:12, 61:3). Повече не са слаби,
наскърбени, прогонвани и потискани. Отсега нататък ще бъдат винаги с
Господа. Стоят пред престола, облечени с одежди, по-богати от одеждите
на най-почитаните на земята. Увенчани са с корони, по-славни от
короните, украсявали някога челата на земни монарси. Дните на страдания
и плач са преминали завинаги. Царят на славата е обърсал сълзите от
всички лица; всяка причина за скръб е премахната. Божиите наследници
размахват палмови клонки и запяват мелодична, хвалебствена песен. Всеки
глас я подхваща, докато небесните сводове проехтяват от величествения
химн: “Спасение на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнето!” И
всички жители на небето отговарят с възгласа: “Амин! Благословение,
слава и премъдрост, благодарение и почит, сила и могъщество на нашия
Бог до вечни векове” (Откр. 7:10, 12).
В този живот ние можем само да започнем да разбираме удивителната тема
на изкуплението. С ограничения си разум можем най-сериозно да
разглеждаме срама и славата, живота и смъртта, правдата и милостта,
срещнали се на кръста. Но колкото и да напрягаме ума си, няма да успеем
да ги схванем напълно. Сега дължината и широчината, дълбочината и
височината на изкупителната любов се разбират неясно. Изкупителният
план няма да бъде напълно разбран даже и когато изкупените ще виждат,
както са видени, и ще познават, както са познати. Но през вечните
векове, пред удивения им и възхитен ум ще се разкриват все нови и нови
истини. Макар мъките, скърбите и изкушенията на земята да са свършили и
причината за тях да е отстранена, Божиите чада винаги ще имат разумно
разбиране за цената на спасението си.
Христовият кръст ще бъде науката и песента на изкупените през цялата
вечност. В прославения Христос ще виждат разпнатия Христос. Никога няма
да се забрави, че Този, Чиято мощ сътвори и поддържа неизброимите
светове в обширните космични пространства, възлюбеният на Бога,
Величието на небето, Този, Комуто херувими и серафими се покланят с
удоволствие, смири Себе Си и се унижи, за да въздигне и възвиси
падналия човек. Че Той понесе вината и позора на греха, както и мъката
след като Отец скри лицето Си от Него. Докато окаяността на един
загубен свят съкруши сърцето Му и смаза живота Му на Голготския кръст.
Творецът на всички векове, върховният Съдия на човешката участ, лишил
се от славата Си и унижил се толкова много от любов към човека, винаги
ще буди учудване и възхита на вселената. Когато изкупените от всички
народи погледнат Изкупителя си и видят вечната слава на Отца да блести
на лицето Му; когато погледнат към Неговия престол, пребъдващ от
вечност към вечност, и знаят, че царството Му не ще има край, ще
избухват във възторжена песен: “Достойно, достойно е Агнето, Което е
било заклано и ни е изкупило за Бога със собствената Си скъпоценна
кръв!”
Тайната на кръста обяснява всички други тайни. В светлината, струяща от
Голгота, Божиите качества, които са ни изпълвали със страх и
благоговение, изглеждат красиви и привлекателни. Виждат се милост,
нежност и бащинска любов, смесени със святост, справедливост и мощ.
Чрез славата на Божия престол, велик и превъзвишен, ние виждаме
характера Му в милостивите откровения и разбираме, както никога преди
това, значението на скъпото име Татко наш.
Ще се разбере, че Този, Който е безкраен в мъдрост, не е могъл да
измисли никакъв друг план за нашето спасение, освен да пожертва Своя
Син. Наградата за тази жертва е радостта да види земята, населена с
изкупени същества, свети, щастливи и безсмъртни. Резултатът от борбата
на нашия Спасител със силите на мрака е радостта на изкупените,
отекваща през вековете за прослава на Бога. А стойността на всяка душа
е толкова висока, че Отец е възмезден и доволен от платената цена. А и
Христос е удовлетворен, като гледа плодовете на Своята велика жертва.