Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

6. Двамата герои- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

6. Двамата герои- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

6. Двамата герои

Евангелието бе занесено в Бохемия още в началото на IX век. Библията бе
преведена и публичните богослужения се водеха на езика на народа. Но
когато мощта на папата нарасна, Божието слово биваше замъглявано все
повече и повече. Григорий VII, присвоил си правото да смирява гордостта
на царе, бе не по-малко склонен и към поробване на народи. Според
издадена от него була бе забранено публичното богослужение да се води
на чешки език. Папата заяви, че “на Всемогъщия е угодно богослужението
да се провежда на непознат език и че много злини и ереси са възниквали
от несъблюдаването на това правило” (Уайли, кн. 3, гл. 1). Така Рим
заповяда светлината на Божието слово да бъде загасена и народът да бъде
затворен в мрак. Но Небето бе предвидило други средства, за да се
запази църквата. Много от валденсите и албигойците, прогонени от
домовете си във Франция и Италия поради преследването, дойдоха в
Бохемия. Не смееха да проповядват открито, но старателно работеха
тайно. Така истинската вяра биваше запазвана от столетие на столетие.
Преди времето на Хус в Бохемия се бяха издигали хора, осъждащи открито
покварата на църквата и пороците на народа. Техните трудове бяха
пробудили всеобщия интерес. Но се събудиха и страховете на
свещеническата йерархия и учениците на евангелието бяха подложени на
гонение. Принудени да извършват богослуженията си в лесовете и
планините трудно успяваха да се скрият от преследващите ги войници и
мнозина биваха осъждани на смърт. След време бе издаден указ, според
който да бъдат изгаряни всички, отклонили се от римското богослужение.
Но християните жертваха живота си и поглеждаха нагоре към триумфа на
делото си. Един от тези, които учеха, че “спасението може да се намери
само чрез вяра в разпънатия Спасител”, каза, умирайки: “Яростта на
враговете на истината сега тържествува над нас. Но това няма да бъде
завинаги; от обикновения народ ще се издигне човек без меч и без власт,
срещу когото те няма да могат да устоят” (пак там, кн. 3, гл. 1).
Времето за появяването на Лутер бе още доста далеч, но вече израстваше
човек, чийто глас срещу Рим щеше да разтърси народите.
Ян Хус имаше скромен произход. Беше малък, когато баща му умря, и оста-
на сирак. Набожната му майка, смятаща възпитанието в Бога и страха от
Него за най-ценното от всичко, се стремеше да осигури точно такова
наследство за своя син. Хус учеше в провинциалното училище, а след това
отиде в университета в Прага, където получи стипендия по бедност. До
Прага пътува с майка си. Вдовица и бедна, тя не можеше да даде на сина
си светско богатство, но когато наближиха големия град, коленичи до
младия сирак и изпроси за него благословение от небесния Баща. Едва ли
съзнаваше тя как можеше да се изпълни молитвата й.
В университета Хус бързо се отличи с неуморима прилежност и бърз
напредък. А с безукорния си живот и благородство спечели всеобщото
уважение. Бе искрен привърженик на римската църква и сериозно търсеше
да получи духовните благословения, които тя претендираше, че дава. На
един църковен празник отиде на изповед, плати с последните си и без
това малко пари и се присъедини към шествието, за да участва в
обещаното опрощение. След като завърши университетското си образование,
стана свещеник, бързо получи известност и бе призован в кралския двор.
Бе назначен за професор, а по-късно и за ректор на университета, чийто
възпитаник беше. Само за няколко години скромният, образовал се по
милост учен, стана гордостта на своята страна, а името му – познато по
цяла Европа.
Но в друга област започна Хус делото на реформата. Няколко години след
приемане на свещенически сан бе назначен за проповедник в църква на
Витлеем. Основателят на този параклис бе настоявал като нещо много
важно Писанията да се проповядват на народен език. Въпреки че Рим се
противопоставяше на тази практика, в Бохемия тя не бе напълно
изоставена. Но съществуваше голямо невежество по отношение на Библията
и сред хората от всички прослойки на обществото се ширеха най-долни
пороци. С помощта на Божието слово Хус порицаваше безстрашно злините,
за да укрепи принципите на истината и чистотата, на които то учеше.
Един гражданин на Прага, Йероним, който по-късно се свърза много тясно
с Хус, бе донесъл при завръщането си от Англия трудовете на Уиклиф.
Кралицата на Англия, станала последователка на ученията на Уиклиф, бе
бохемска принцеса и чрез нейното влиянието, писанията на реформатора се
разпространиха широко и в родната й страна. Хус прочете тези трудове с
интерес. Повярва, че авторът е истински християнин и бе склонен да
гледа с благоволение на защищаваните от него реформи. Без да знае, вече
бе навлязъл в един път, който щеше да го изведе далеч от Рим.
Приблизително по това време от Англия пристигнаха в Прага двама учени,
чужденци, приели светлината и дошли да я разпръснат в далечната страна.
Започнаха с открита атака срещу папското върховенство и скоро властите
ги накараха да млъкнат. Но те не възнамеряваха да изоставят целите си и
прибягнаха до други средства. Бяха не само проповедници, но и добри
художници и решиха да приложат таланта си. На достъпно за широка
публика място нарисуваха две картини. Едната представляваше влизането
на Христос в Ерусалим “кротък и възседнал на осел” (Матей 21:5), а след
Него вървяха учениците Му в износени от пътя дрехи и боси. На другата
картина бе изобразено папско шествие – папата, облечен в богатите си
дрехи и трикратната корона, възседнал великолепно украсен кон,
предшестван от тръбачи и последван от кардинали и прелати, облечени в
ослепителни одежди.
Тази проповед привлече вниманието на всички класи в обществото. Хората
на тълпи се събираха да гледат рисунките. Всеки разбираше поуката, а
мнозина бяха дълбоко поразени от контраста между смирението и
скромността на Учителя Христос и гордостта и арогантността на папата,
изповядващ се за Негов слуга. В Прага настана голямо вълнение и след
известно време чужденците решиха, че е по-благоразумно да заминат. Но
даденият урок не бе забравен. Картините направиха силно впечатление на
Хус и го подбудиха да изучава по-грижливо Библията и ученията на
Уиклиф. Макар че все още не бе готов да приеме всички защищавани от
него реформи, видя по-ясно истинския характер на папството и с по-
голяма жар порицаваше гордостта, амбицията и покварата на духовната
йерархия.
От Бохемия светлината се разпространи в Германия, защото вълненията в
Пражкия университет принудиха хиляди германски студенти да го напуснат.
Много от тях бяха приели от Хус първите си познания върху Библията и
при завръщането си разпространиха евангелието в своето отечество.
В Рим достигнаха известия за делото в Прага и скоро Хус бе призован да
се яви пред папата. Да послуша – това би означавало да се изложи на
сигурна смърт. Кралят и кралицата на Бохемия, университетът,
благородниците и правителствените чиновници се обединиха в общ апел към
понтифекса да бъде разрешено на Хус да остане в Прага и да отговори на
Рим чрез пратеник. Вместо да приеме молбата папата сам се зае с
разследването и осъждането му и след това обяви града Прага за
анатемосан.
По онова време подобна присъда създаваше всеобщ страх и смут.
Придружаващите я церемонии бяха организирани така, че да всяват всред
народа поразяващ ужас. А народът гледаше на папата като на представител
на самия Бог, който държи ключовете на Небето и ада и притежава властта
да раздава както земни, така и духовни присъди. Смяташе се, че портите
за Небето са затворени за анатемосаната страна, че докато папата не
благоволи да оттегли забраната, мъртвите са изключени от обиталищата на
блаженството. В знак на това ужасно бедствие всички религиозни служби
бяха прекратени. Църквите бяха затворени. Сватбите ставаха в църковния
двор. Бе забранено мъртвите да бъдат погребвани в свята земя и
погребенията се извършваха без религиозни церемонии в ровове по
полетата. Така чрез смазващи въображението мерки Рим се опитваше да
владее съвестта на хората.
Град Прага бе изпълнен с вълнение и смут. Голяма част от хората
обвинява-ха Хус за нещастията им и изискваха той да бъде предаден на
отмъщението на Рим. За да успокои бурята, реформаторът се оттегли за
известно време в родното си село. На приятелите си в Прага той писа:
“Ако съм се оттеглил от вас, знайте, че е, за да следвам заповедта и
примера на Исус Христос – да не давам случай на злите да си навличат
вечно осъждане и да не ставам причина за скръб и преследване на
добрите. Оттеглих се и за да не амбицирам безбожните свещеници да
забранят за дълго проповядването на Божието слово сред вас; но не
допускам вие да се отречете от Божествената истина, за която аз с
Божията подкрепа съм готов да умра” (Бонекоуз. Реформатори преди
Реформацията, т. 1, с. 87). Хус не спря да работи, а пътуваше из
околните страни, проповядвайки на жадните тълпи. Така предприетите от
папата мерки да потуши евангелието станаха причина то да бъде по-широко
разпространено. “Защото не може да вършим нищо против истината, но за
истината можем” (2 Кор. 13:8).
“На този етап от своята кариера умът на Хус изглежда е бил сцена на
мъчителна душевна борба. Макар че църквата искаше да го срази със
своите мълнии, той не отрече авторитета й. За него католическата църква
все още беше невестата на Христос и папата – представител и заместник
на Бога. Хус се бореше срещу злоупотребата с властта, а не срещу
принципа. Това предизвикваше ужасна битка между убежденията и
изискванията на съвестта му. Ако този авторитет бе справедлив и
непогрешим, както вярваше, как е възможно тогава да се чувства принуден
да не му се покори? Да се покори, това би било грях, но защо
послушанието към една непогрешима църква да води до такъв край? Ето
проблемът, който не можеше да разреши, ето съмнението, което го
тормозеше постоянно. Осени го мисълта, че разрешение би могъл да
извлече от подобен случай, съществувал някога в дните на Спасителя,
когато свещениците на църквата се бяха впуснали в нечестие и използваха
законния си авторитет за незаконни цели. Това го накара за свое
ръководство да приеме и да проповядва и на другите да приемат принципа,
че съвестта трябва да се ръководи само от усвоените с разума наредби на
Писанието. С други думи, че Бог, говорещ чрез Библията, а не църквата,
говореща чрез свещеничеството, е непогрешимият водач” (Уайли, кн. 3,
гл. 2).
Когато след известно време възбуждението в Прага утихна, Хус се завърна
в своята църквичка на Витлеем, за да продължи с още по-голямо усърдие и
решителност проповядването на Божието слово. Враговете му бяха активни
и мощни, но кралицата и много от благородниците бяха негови приятели,
също и народът в по-голямата си част бе на негова страна. Като
сравняваха чистите му и облагородяващи учения и свят живот с
унизителните догми, проповядвани от римокатолическите свещеници, с
алчността и безпътството им, много хора смятаха за чест да бъдат на
негова страна.
До този момент Хус сам поддържаше своите трудове; но сега Йероним,
приел в Англия ученията на Уиклиф, се присъедини към делото на
реформата. Отсега нататък двамата, свързани в живот и в смърт, не
трябваше да се разделят. В много голяма степен Йероним беше блестящ
гений, красноречив и с широка ерудиция – дарби, които печелят
общественото благоволение. Но по отношение на качествата, съставляващи
истинската сила на характера, Хус бе по-великият. Неговата спокойна
разсъдливост обуздаваше импулсивния дух на Йероним, който с истинско
смирение съзнаваше достойнството на Хус и се подчиняваше на съветите
му. Общата работа на двамата допринасяше реформата да се разпространява
още по-бързо.
Бог позволи голяма светлина да озари умовете на двамата избрани мъже и
да им разкрие много от заблудите на Рим; но те не получиха цялата
светлина, която трябваше да бъде дадена на света. Чрез тези Свои
служители Бог извеждаше народа си от мрака на романизма. Но те щяха да
срещат още много и големи пречки, затова ги водеше внимателно, стъпка
по стъпка според възможностите им. Хус и Йероним не бяха подготвени да
получат изведнъж цялата светлина. Както пълната слава на обедното
слънце би ослепила дълго пребивавалите в мрак, така и светлината, ако
им бе представена изцяло, би ги накарала да я отхвърлят. Затова Бог им
я разкриваше малко по малко, в мярката, в която би могла да бъде приета
от народа. В следващите столетия трябваше да последват други верни
работници, които да заведат народа още по-нататък в пътя на реформата.
Разколът в църквата продължаваше. Сега трима папи се бореха за
върховенство и борбите им пораждаха в християнския свят престъпление и
смут. Неудовлетворени от хвърчащите една срещу друга анатеми, те
прибягнаха до светски оръжия. Всеки от тях се стремеше да си осигури
армия и да наеме войници. Разбира се, нужни бяха пари и за тази цел в
продажба бяха пуснати даровете, длъжностите и благословенията на
църквата (виж Приложението). А и свещениците, подражавайки на своите
водачи, възстановиха симонията и започнаха война, за да смирят
съперниците и да засилят властта си. С нарастваща всеки изминат ден
дързост Хус изобличаваше гръмко пороците и злоупотребите, толерирани в
името на религията, а народът открито обвиняваше римските водители като
причинители на залялата християнския свят окаяност.
Прага сякаш отново бе на ръба на кървав конфликт. Както и в предишните
векове, Божият служител бе обвинен за смутител “на Израиля” (3 Царе
18:17). Градът пак бе отлъчен от църквата и Хус отново се оттегли в
своето родно село. Така вярното свидетелстване от любимата му църква на
Витлеем се прекрати. Преди да отдаде живота си като вестител на
истината, той трябваше да говори от една по-голяма катедра, в много по-
голям мащаб – на целия християнски свят.
За да се излекуват злините, смутили Европа, по желанието на император
Сигизмунд в Констанс бе свикан общ събор чрез Йоан XXIII, един от
тримата папи-съперници. Свикването на такова сборище съвсем не бе
приятно за папа Йоан, чийто характер и политика не подлежаха на каквото
и да било разследване, даже и от прелати, толкова морално разпуснати -
такива бяха тогавашните духовници. Но той не посмя да се противопостави
на волята на Сигизмунд (виж Приложението).
Главните цели на събора бяха да се излекува разколът в църквата и да се
изкоренят ересите. Затова бяха призовани да се явят пред него двамата
папи противници, както и главният разпространител на новите идеи Ян
Хус. Папите по съображения за безопасността не посетиха събора, а
изпратиха свои представители. Въпреки че сам го свикваше, папа Йоан
дойде с много опасения. Подозираше, че тайното намерение на императора
е да го свали от престола и се страхуваше, че ще бъде принуден да
отговаря за пороците, с които бе опозорил папската корона, както и за
престъпленията, които бе извършил, докато я получи. И все пак влезе в
Констанс с голяма помпозност, придружен от духовници от най-висш ранг и
последван от цяло шествие от придворни. Духовенството и големците на
града, заедно с огромна тълпа граждани излязоха да го посрещнат. Над
главата си имаше златен балдахин, придържан от четирима видни
магистрати. Пред него носеха нафора, а богатите одежди на кардиналите и
благородниците още повече увеличаваха блясъка.
В същото време към Констанс наближаваше друг пътник. Хус съзнаваше
очакващите го опасности. Бе се сбогувал с приятелите си, сякаш никога
повече нямаше да ги срещне, и тръгна с чувството, че отива на клада.
Макар да бе получил охраняваща грамота от краля на Бохемия и по време
на пътуването си още една грамота от император Сигизмунд, той се
разпореди за всичко в случай на смърт.
В писмото му до един от приятелите в Прага пише: “Мои братя…, аз
тръгвам с охрана от краля, за да посрещна моите многобройни и смъртни
врагове… Уповавам се напълно на всемогъщия Бог, на моя Спасител.
Вярвам, че Той ще чуе вашите горещи молитви да изпълни устата ми с
благоразумие и мъдрост, за да успея да им се съпротивя; че Той ще ме
дари със Своя Свят Дух, за да ме укрепи в истината Си, та да мога да
посрещна с кураж изкушения, затвор и ако е необходимо жестока смърт.
Исус Христос пострада за Своите възлюблени. Трябва ли тогава да се
учудваме, че ни е оставил Своя пример и ние самите да понасяме с
търпение всички неща за собственото си спасение? Той е Бог, а ние сме
Негови създания; Той е Господ, а ние сме Негови слуги; Той е Учителят
на света, а ние сме нищожни смъртни. И все пак Той пострада! Защо
тогава да не пострадаме и ние особено, когато страданието е за наше
очистване? Затова, възлюблени, ако моята смърт трябва да послужи за
Негова прослава, молете се тя да дойде по-бързо и Бог да ми даде сили
да издържа с твърдост всички бедствия. Но ако е по-добре да се завърна
между вас, нека се молим на Бога да се завърна без петно, т.е. да не
потъпча нито една от най-малките истини на Евангелието, за да оставя на
моите братя превъзходен пример за следване. Затова може и да не видите
никога вече лицето ми в Прага. Но ако волята на Всемогъщия позволи да
се върна при вас, нека да напредваме със сърца още по-затвърдени в
познанието и в любовта на Неговия закон” (Бонехоузе, т. 1, с. 147, 148).
В друго писмо до свещеник, станал ученик на Евангелието, Хус говори с
дълбоко смирение за собствените си слабости, обвинявайки се, че “със
задоволство” е носил “богати дрехи” и е “прахосвал часове в
незначителни занимания”. След това прибавя следните покъртителни
увещания: “Дано Божията слава и спасението на души, а не притежанието
на блага и имоти изпълнят ума ти. Внимавай да не украсяваш къщата си
повече, отколкото душата си; а над всичко друго отдай всичките си
старания за духовната постройка. Бъди благочестив и смирен с бедните и
не прахосвай средствата си за приключения. Ако не подобриш живота си и
не се въздържаш от излишества, страхувам се, че ще бъдеш тежко наказан,
както съм аз самият… Ти знаеш моето учение, защото си приел
наставленията ми още от детинство, затова е безполезно да ти пиша
повече. Но те заклевам в милостта на нашия Господ да не ми подражаваш в
никоя от тези суети, в които си ме виждал да падам.” На плика на
писмото е добавил: “Заклевам те, приятелю мой, да не счупваш този
печат, докато не си напълно сигурен, че съм мъртъв” (пак там, т. 1, с.
148, 149).
По време на пътуването си Хус виждаше навсякъде доказателства за
разпространението на своите учения и благосклонността, с която бе
посрещано делото му. Народът се тълпеше пред него, а в някои градове
магистратите го придружаваха по улиците.
В Констанс на Хус бе дадена пълна свобода. Към императорската грамота
за безопасност бе прибавено и лично уверение за закрила от папата. Но
тези тържествени и постоянно повтаряни декларации бяха нарушени след
много кратко време. Реформаторът бе арестуван по заповед на папата и
кардиналите и хвърлен в отвратителна тъмница. По-късно бе преместен
като затворник в непристъпен замък на Рейн. Всъщност папата не можа
много да се възползва от тази своя вероломност, защото скоро след това
и той бе хвърлен в същия затвор (пак там, т. 1, с. 247). На събора бе
осъден за най-долни престъпления, включително и убийство, симония,
прелюбодейство и “грехове, неподходящи дори да бъдат споменати”. Така
заяви съборът накрая и папата бе лишен от короната и затворен. И
двамата враждуващи папи бяха свалени и на тяхно място бе избран нов
понтифекс.
Въпреки че папата бе провинен в много по-големи престъпления, отколкото
Хус бе обвинявал някога свещениците и заради които искаше реформация,
същият събор, свалил понтифекса, издаде присъдата за унищожаването на
реформатора. Хвърлянето на Хус в затвора възбуди голямо негодувание в
Бохемия. Влиятелни благородници отправиха към съвета сериозни протести
срещу грубото нарушаване на закона. Императорът, който не бе склонен да
допусне престъпването на издадената грамота за охрана, се
противопостави на действията срещу Хус. Но враговете на реформатора
бяха злобни и решителни. Те използваха императорските предразсъдъци,
страховете и ревността му към църквата. Приведоха обширни аргументи, за
да докажат, че “не трябва да се спазва обещание спрямо еретици, нито
спрямо личности, заподозрени в еретизъм, макар да са снабдени с охрана
на императори или крале” (Жак Ланфан. История на Констанския събор, т.
1, с. 516). Така те надделяха.
Изнемощял от болест и от престоя в затвора – защото влажният и мръсен
въздух там го разболя от треска, която за малко не отне живота му – Хус
накрая бе изправен пред събора. Окован в тежките вериги, той стоеше в
присъствието на императора, заклел му се в честта и в добрата си вяра,
че ще го покровителства. През време на дългото разследване реформаторът
твърдо поддържаше истината и в присъствието на събраните големци на
църквата и държавата изрече тържествен и истински протест срещу
покварите на свещеническата йерархия. Когато поискаха да се откаже от
ученията си или да понесе смърт, прие участта на мъченик.
Божията благодат явно го подкрепяше. Небесен мир изпълваше душата му
през последвалите седмици на страдание преди окончателната присъда.
“Пиша това писмо – обръщаше се към свой приятел – в затвора с оковани
ръце, очаквайки утрешната си смъртна присъда… Когато с помощта на
Исус Христос се срещнем отново на онова прекрасно място в бъдещия
живот, ти ще научиш колко милостив е бил Бог към мен и колко много ме е
подкрепял в моите изкушения и изпитания” (Боне Шозе, т. 2, с. 67).
В мрака на затвора Хус предвидя триумфа на истинската вяра. В сънищата
си, завръщайки се в църквичката в Прага, където бе проповядвал
евангелието, той видял папата и неговите епископи да изтриват образите
на Исус Христос, които бе нарисувал на стените. “Този сън го наскърбил;
но на следващия ден съзрял много художници, заети с възстановяването им
в по-голям мащаб, много по-много-бройни и в много по-светли тонове.
Веднага, щом свършили задачата си, художниците, които били заобиколени
от огромна тълпа, възкликнали: “Нека сега дойдат папи и епископи; те
никога повече няма да ги изтрият!” Разказвайки съня си, реформаторът
казал: “Поддържам със сигурност, че образът на Христос няма да бъде
изтрит никога. Те искаха да Го унищожат, но Той ще бъде изобразен
наново във всички сърца чрез проповедници, много по-добри от мене
самия” (Д’Обинье, кн. 1, гл. 6).
За последен път Хус бе изправен пред събора. На многобройното и
блестящо събрание императорът, принцовете на империята, царските
пратеници, кардина-лите, епископите и свещениците и огромно множество
хора бяха дошли да видят събитието на деня. Свидетелите на тази велика
жертва се бяха събрали от всички части на християнския свят в дългата
борба за извоюване на свободата на съвестта.
След като още веднъж бе призован да определи своето последно решение,
Хус заяви, че отказва да се отрече от учението си и, поглеждайки
проницателно към монарха, нарушил така позорно своето обещание, изрече:
“Аз реших да дойда на този събор по собствената си свободна воля под
общественото покровителство и честната дума на тук присъстващия
император” (Боне Хозе, т. 2, с. 84). Тъмна червенина заля лицето на
Сигизмунд, когато очите на цялото събрание се обърнаха към него.
След като присъдата бе произнесена, започна церемонията по лишаване от
духовен сан. Епископите облякоха своя затворник в свещеническото
облекло. И той каза: “Нашият Господ Исус Христос бе облечен с бяла
дреха чрез унижението, когато Ирод го проводи пред Пилат” (пак там, т.
2, с. 86). Отново поканен да се откаже, Хус отговори: “С какво лице бих
погледнал тогава Небето? Как бих погледнал онези множества хора, на
които съм проповядвал чистото Евангелие? Не, аз ценя тяхното спасение
повече, отколкото това бедно тяло, обречено сега на смърт.” Дрехите му
бяха събличани една след друга, като в края на участието си в
церемонията всеки епископ произнасяше проклятие. Най-после сложиха на
главата му пирамидообразна книжна митра, на която бяха нарисувани
ужасни фигури на демони. На видно място отпред бе изписано
“архиеретик”. “С най-голяма радост – каза Хус – ще нося тази корона на
позор заради Тебе, о, Исусе, Който заради мене Си носил корона от
тръни.”
Когато церемонията приключи, “прелатите казаха: “Сега предаваме душата
ти на дявола.” “А аз – каза Ян Хус, вдигайки очите си към небето -
предавам духа си в Твоите ръце, о, Господи Исусе, защото си ме изкупил”
(Уайли, кн. 3, гл. 7).
Ян Хус бе предаден на светските власти и отведен на мястото на
екзекуцията. Следваше го огромна процесия от стотици въоръжени мъже,
свещеници и епископи в най-скъпи одежди, както и жители на Констанс.
Когато бе завързан за кладата и всичко бе готово за подпалването на
огъня, мъченикът още веднъж бе подканен да се спаси, като се отрече от
заблудите си. “От какви заблуди – попита Хус – трябва да се отричам? Не
се чувствам виновен в нищо. Призовавам Бога за свидетел, че всичко,
каквото съм писал и проповядвал, е било с цел да се освобождават души
от греха и гибелта. Затова и с крайна радост ще потвърдя с кръвта си
истината, която съм писал и проповядвал” (пак там, кн. 3, гл. 7).
Когато пламъците лумнаха около него и започнаха да го обгръщат, той
запя: “Исусе, Ти, сине Давидов, имай милост към мен” и продължи да пее,
докато гласът му стихна завинаги.
Дори и неприятелите му бяха поразени от героичното държане. Един
ревностен папист, описвайки мъченическата смърт на Хус и на Йероним,
умрял картина – Хус на кладата
“Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви
убие, ще мисли, че принася служба на Бога.” Йоан 16.2 малко по-късно,
каза: “И двамата се държаха твърдо, когато наближи последният им час.
Приготвяха се за огъня, като че ли отиват на сватбено тържество. Не
издадоха вик на болка. Когато пламъците се издигаха, пееха химни и
силата на огъня едва можа да спре тяхната песен” (пак там, кн. 3, гл.
7).
Когато тялото на Хус бе унищожено напълно, събраха пепелта заедно с
пръстта под нея и я хвърлиха в Рейн, и така тя бе занесена далеч в
океана. Напразно преследвачите му си въобразяваха, че са изкоренили
проповядваните от него истини. Не можеха и да си представят, че
отнесената в морето пепел щеше да стане семе, пръснато по всички страни
на земята; че то щеше да принесе своя обилен плод от свидетелстването
на истината и в страни, където още изобщо не е познато. Ехото на гласа,
звучал в залата на Констанския събор, щеше да отекне в идните векове.
Хус не съществуваше вече, но истините, за които той умря, нямаше да
загинат никога. Примерът му на вяра и твърдост щеше да вдъхва кураж на
множества хора да отстояват истината в миговете на мъчението и смъртта.
Екзекуцията му откри на целия свят вероломната жестокост на Рим.
Враговете на истината, независимо дали искаха, или не, всъщност
спомогнаха за напредъка на делото, което напразно се опитваха да
унищожат.
Но в Констанс трябваше да бъде издигната още една клада. Кръвта на още
един човек трябваше да свидетелства за истината. Йероним, който се
сбогува с Хус, когато той тръгна за събора, го бе увещавал и му бе
вдъхвал кураж и твърдост, заявявайки, че ако изпадне в някаква
опасност, сам ще му се притече на помощ. Като чу, че реформаторът е в
затвора, верният ученик се приготви незабавно да изпълни обещанието си.
Без охрана, придружен от един другар, потегли за Констанс. Там се
убеди, че само се е изложил на опасност, без да има възможност да
направи каквото и да било за освобождаването на Хус. Побягна от града,
но по пътя за вкъщи бе арестуван, окован във вериги и варден от група
войници. При първото явяване пред събора опитите му да отговори на
повдигнатите обвинения бяха посрещнати с виковете: “В пламъците! В
пламъците!” (Боне Шозе, т. 1, с. 34). Бе хвърлен в затвора, окован във
вериги в положение, причиняващо му големи болки, и хранен само с хляб и
вода. От жестокостите, на които бе подложен в продължение на няколко
месеца Йероним се разболя от застрашаваща живота му болест. Опасявайки
се, че може да им се изплъзне, неприятелите му смекчиха малко
строгостта, макар че остана в затвора още цяла година.
Смъртта на Хус не донесе очакваните от папистите резултати. Нарушеното
обещание за неговата безопасност бе възбудило буря от възмущение и
затова съборът реши за по-сигурно вместо да изгори Йероним, да го
насили, ако е възможно, да се отрече. Доведен бе пред събранието и му
бе предложено да си избере една от двете възможности – да се отрече,
или да умре на кладата. В началото на неговото затворничество смъртта
щеше да бъде милост в сравнение с ужасните страдания, на които бе
подложен. Но сега, изтощен от болест, от жестокостите в затвора и
мъките от безпокойство, страх и неизвестност, далече от приятелите си и
обезсърчен от смъртта на Хус, той се поддаде и се съгласи да се подчини
на събора. Обеща, че ще се придържа към католическата вяра и прие
съборното решение, осъждащо ученията на Уиклиф и Хус с изключение на
“светите истини”, които бяха проповядвали (пак там, т. 2, с. 141).
С тази уговорка Йероним се опита да заглуши гласа на съвестта и да
избегне участта си. Но в усамотението на затвора осъзна какво бе
направил. Куражът и верността на Хус изпъкнаха в контраст с неговото
отричане от истината. Спомняше си за Божествения Учител, на Когото бе
обещал да служи и Който заради него бе претърпял смърт на кръста. Преди
да се отрече, в страданията си, Йероним бе намирал утеха в уверението
за Божието благоволение; но сега угризения и съмнения измъчваха душата
му. Знаеше, че преди да се помири с Рим, ще трябва да направи и други
отстъпки. Пътят, по който бе тръгнал, можеше да свърши само при пълно
отстъпничество. И реши да не се отрича от своя Господ само, за да
избегне един кратък период на страдание.
Скоро отново бе изправен пред събора. Подчинението му не бе задоволило
неговите съдии. Тяхната жажда за кръв, възбудена от кръвта на Хус,
търсеше нови жертви. Йероним би могъл да запази живота си само, ако се
отречеше безусловно от истината. Но той бе решил да изповяда вярата си
и да последва в пламъците своя брат мъченик.
Оттегли предишното си отричане и като всеки осъден на смърт,
тържествено поиска позволение да се защити. Страхувайки се от влиянието
на думите му, прелатите настояха само да потвърди или да отрече
истинността на повдигнатите срещу него обвинения. Йероним протестира
срещу такава жестокост и несправедливост: “Вие ме държахте затворен
триста и четиридесет дена в ужасен затвор – каза той – сред нечистотия,
смрад, зловоние и пълно лишение от всичко и сега ме извеждате пред
очите на моите смъртни врагове и отказвате да ме изслушате…, ако сте
наистина мъдри хора и светлина на света, внимавайте, да не съгрешите
срещу справедливостта. Колкото до мене, аз съм само един слаб смъртен;
моят живот не е от голямо значение; и когато ви съветвам да не
произнасяте несправедлива присъда, говоря не толкова за себе си,
колкото за вас” (пак там, т. 2, с. 146, 147).
Накрая молбата му бе приета. В присъствието на съдиите си Йероним
коленичи и се помоли Божественият Дух да контролира мислите и думите
му, за да не каже нищо против истината или недостойно за своя учител. В
този ден над него се изпълни Божието обещание към първите ученици: “Да!
И пред управители и царе ще ви извеждат поради Мене… А когато ви
предадат, не се безпокойте как или какво да говорите, защото в същия
час ще ви се даде какво да говорите. Защото не сте вие, които говорите,
но Духът на Отца ви, Който говори чрез вас” (Матей 10:18-20).
Думите на Йероним възбудиха възхищение и уважение дори у враговете му.
Цяла година бе затворен в един зандан, без възможност да чете или дори
да вижда, в непоносими физически страдания и душевно терзание. Но
аргументите си представи с такава яснота и сила, като че бе
необезпокояван във възможността да изучава. Посочи на слушателите си
дългата редица свети мъже, осъдени несправедливо. В почти всяко
поколение е имало личности, които са се стремели да въздигат народа на
своето време, но са били укорявани и отхвърляни, а впоследствие се е
казвало, че са достойни за почит. Самият Христос бе осъден като злодей
от един несправедлив съд.
При отричането си Йероним бе потвърдил справедливостта на присъдата на
Хус. Сега обяви разкаянието си и засвидетелства невинността и светостта
на мъченика: “Аз го познавам от детинство – каза той. – Бе превъзходен
човек, справедлив и свят; бе осъден въпреки своята невинност… аз, аз
също съм готов да умра, няма да се отдръпна пред мъченията, приготвени
ми от моите неприятели и лъжливи свидетели, които един ден ще дават
сметка за клеветите си пред великия Бог, Когото нищо не може да измами”
(Боне Шозе, т. 2, с. 151).
Обвинявайки се, че се е отрекъл от истината, Йероним продължи: “От
всички грехове, които съм извършил още от младостта си, никой не тежи
така на съвестта ми и не ми причинява такива мъчителни угризения, както
този, който извърших на това фатално място, одобрявайки нечестивата
присъда срещу Уиклиф и срещу светия ученик Ян Хус, моя учител и
приятел. Да! От сърце изповядвам това и заявявам с ужас, че позорно
треперех, когато под заплахата на смъртта осъдих техните учения. Затова
умолявам… всемогъщият Бог да ме удостои с прошка за моите грехове и
за този специално, най-отвратителния от всички.” Посочвайки съдиите си,
каза твърдо: “Вие осъдихте Уиклиф и Ян Хус не задето разклатиха
учението на църквата, а просто защото порицаваха скандалните и срамни
неща, вършени от духовенството – неговия разкош, помпозност, гордост и
всички пороци на прелатите и свещениците. Заявявам също, че като тези
учители поддържам нещата, които те твърдяха и които са неопровержими.”
Думите му бяха прекъснати. Треперещи от ярост, прелатите извикаха:
“Какво друго доказателство е нужно? Виждаме със собствените си очи най-
упорития от еретиците.”
Непоклатим пред тази буря, Йероним възкликна: “Какво! Мислите, че се
боя да умра ли? Вие ме държахте цяла година в ужасен зандан, по-страшен
от самата смърт. Третирахте ме по-жестоко, отколкото би ме третирал
някой турчин, евреин или варварин, и плътта ми буквално изгни на
костите ми приживе. И все пак аз не се оплаквам, защото оплакването не
подобава на мъж със сърце и дух, но мога само да изразя учудването си
от такова голямо варварство спрямо един християнин” (пак там, т. 2, с.
151-153).
Отново избухна бурята от гняв и Йероним бързо бе отведен в затвора. В
събранието обаче имаше някои личности, на които думите му направиха
дълбоко впечатление и те пожелаха да спасят живота му. Посетен бе от
сановници на църквата и убеждаван да се подчини на събора. Като
награда, ако се отрече от опозицията си срещу Рим, му бяха представени
най-блестящи перспективи. Но и той като своя Учител, когато му бе
предложена славата на този свят, остана твърд.
“Докажете ми от Свещеното писание, че съм в заблуда – казваше той – и
ще се отрека.”
“Свещеното писание! – възкликна един от неговите изкусители. – Всяко
нещо ли тогава трябва да бъде съдено съгласно него? Кой може да го
разбере, ако църквата не го разтълкува?”
“Преданията на човеци по-достойни ли са за вярване от евангелието на
нашия Спасител – отвърна Йероним. – Павел не увещаваше тези, на които
пишеше, да слушат човешки традиции, а казваше: “Изследвайте Писанията.”
“Еретик – беше отговорът. – Разкайвам се, задето те умолявах тъй дълго.
Виждам, че си завладян от дявола” (Уайли, кн. 3, гл. 10).
Не след дълго смъртната му присъда бе произнесена. Бе отведен на същото
място, където Хус бе отдал живота си. Йероним вървеше по пътя и пееше,
а лицето му сияеше от радост и мир. Погледът му бе отправен към Христос
и за него смъртта бе лишена от ужаса си. Когато палачът, готов да
запали кладата, пристъпи зад него, мъченикът възкликна: “Ела по-смело
напред, запали огъня пред лицето ми. Ако се страхувах, нямаше да бъда
тук.”
Последните му думи, изречени, когато пламъците вече го обгръщаха, бяха
една молитва: “Господи, всемогъщи Отче – извика той, – бъди милостив
към мене и ми прости греховете, защото Ти знаеш, че аз винаги обичах
истината” (Боне Хозе, т. 2, с. 168). Гласът му престана да се чува, но
устните му продължаваха да се движат в молитва. Когато огънят довърши
делото си, пепелта на мъченика бе събрана заедно с пръстта под нея и
като тази на Хус бе хвърлена в Рейн.
Така загинаха Божиите верни факлоносци. Но светлината на истините,
които те известиха – светлината на героичния им пример – не можеше да
изчезне. По-лесно би могло да се затъмни слънцето в неговия ход,
отколкото да се попречи на зората точно тогава изгряваща над света.
Екзекуцията на Хус бе запалила огъня на възмущението и ужаса в цяла
Бохемия. Нацията чувстваше, че реформаторът бе станал жертва на злобата
на свещениците и на коварството на императора. Хус бе обявен за верен
учител на истината, а съборът, който постанови смъртта му, бе обвинен в
убийство. Сега ученията на Ян Хус привличаха вниманието много повече,
отколкото когато и да било преди. Папските едикти бяха осъдили
писанията на Уиклиф на изгаряне. Но някои от тях, спасени от огъня,
сега бяха извадени от скривалищата им и изучавани във връзка с Библията
или с онези части от нея, с които народът можеше да се сдобие. И така
мнозина бяха доведени до приемане на реформираната вяра.
Убийците на Хус не бяха доволни от триумфа на делото му. Папата и
императорът обединиха силите си, за да смажат движението, и армиите на
Сигизмунд бяха хвърлени срещу Бохемия.
Но се надигна един освободител – Жишка. Скоро след обявяването на
войната той ослепя напълно, но въпреки това бе сред най-способните
генерали на своето време. И стана водач на бохемците. Доверявайки се на
Божията помощ и на справедливата си кауза, този народ можеше да
противостои на най-мощните армии, които биха се хвърлили срещу него.
Много пъти императорът, събирайки нови войски, нахлуваше в Бохемия, но
само за да бъде изгонен позорно. Хусистите се бяха издигнали над страха
от смъртта и нищо не би могло да ги спре. Няколко години след
обявяването на войната храбрият Жишка умря, но мястото му бе заето от
Прокопий, също толкова храбър и способен генерал, а в някои отношения
дори и по-способен като водач.
Узнали, че слепият вожд е вече мъртъв, неприятелите на бохемците
решиха, че сега е удобният случай да спечелят отново онова, което бяха
загубили. Папата обяви кръстоносен поход срещу хусистите и срещу
Бохемия отново бе хвърлена огромна военна сила, но и тя претърпя
поредното ужасно поражение. Обявен бе още един кръстоносен поход. Във
всички папски страни на Европа се събираха мъже, пари и муниции. Сума
народ се нареждаше под папските знамена с увереността, че най-сетне ще
настъпи краят на хусистките еретици. Убедена в победата, огромна армия
нахлу в Бохемия. Народът се обедини, за да я отблъсне. Двете армии се
приближаваха една към друга, докато най-после само една река ги
разделяше. “Кръстоносците твърде много превъзхождаха по сила, но вместо
да се хвърлят през потока и да обкръжат и нападнат хусистите, с които
бяха дошли да се бият от толкова далече, само стояха, взирайки се с
мълчание в отсрещните войни” (Уайли, кн. 3, гл. 17). Тогава изведнъж
тайнствен ужас обхвана множеството. Без да бъде нанесен и един-
единствен удар, мощната войска бе разбита и разпръсната, като че
пропъдена от невидима сила. Хусистката армия, която преследваше
бегълците, изкла много от тях и в ръцете на победителите падна огромна
плячка, така че войната вместо да ги направи по-бедни всъщност ги
обогати.
Няколко години по-късно при друг папа бе организиран още един
кръстоносен поход. Както и преди бяха събрани хора и средства от всички
страни на Европа. Големи привилегии се даваха на тези, които щяха да
участват в това опасно преследване. На всеки кръстоносец се осигуряваше
пълно опрощение и за най-долните и отвратителни престъпления. На
всички, в случай че загинеха във войната, бе обещана богата награда на
Небето, останалите живи щяха да пожънат почест и богатства на бойното
поле. Отново бе събрана огромна армия и като пресече границата, тя
нахлу в Бохемия. Хусистките сили се оттеглиха пред нея, като по този
начин увлякоха нашествениците далече във вътрешността на страната,
навеждайки ги на мисълта, че победата е вече спечелена. Накрая армията
на Прокопий спря и, обръщайки се към неприятеля, се хвърли в битка.
Открили късно грешката си, кръстоносците лежаха в лагера, очаквайки
атаката. Когато шумът от приближаващата се армия се чу, още преди
хусистите да се бяха показали, сред кръстоносците отново настана
страшна паника. Принцове, генерали и обикновени войници, хвърляха
оръжието и се разбягваха по всички посоки. Напразно папският нунций,
ръководещ нахлуването, се опитваше да събере ужасените и
дезорганизирани войски. Въпреки крайните му усилия сам бе повлечен от
вълната на бегълците. Поражението бе пълно и отново солидна плячка
падна в ръцете на победителите.
Така многобройната армия, изпратена от най-мощните народи на Европа,
огромен брой храбри, войнствени мъже, обучени и добре въоръжени за
битка, за втори път избягаха без какъвто и да било удар пред
защитниците на един малък и слаб народ. Проявата на Божествената сила
бе явна. Нашествениците биваха поразявани от свръхестествен ужас. Този,
Който помете множествата на фараона при Червено море, Който обърна в
бяг армиите на мадиамците пред Гедеон и неговите 300 души, Който в една
нощ порази силите на гордия асириец, отново бе прострял ръката Си, за
да унищожи силата на потисника. “Там ги нападна голям страх, гдето
нямаше страх; защото Бог разпръсна костите на опълчващите се против
тебе; посрамил си ги, защото Бог ги отхвърли” (Пс. 53:5).
След като изгубиха надежда, че ще победят със сила, папските водачи
прибягнаха до последното средство – дипломацията. Направиха компромис,
който макар привидно да даваше на бохемците свобода на съвестта,
всъщност ги предаваше в ръцете на римската мощ. Хусистите предложиха
четири условия за мир с Рим: свободно проповядване на Библията; право
на цялата църква да участва в ритуала на хляба и виното при
причастието; използване на матерен език при богослужението; изключване
на духовенството от всякакви светски служби и власт; в случай на
престъпление еднаква съдебна отговорност пред гражданските съдилища
както за клир, така и за мирянин. Накрая папските власти “се съгласиха
да бъдат приети четирите точки на хусистите, но правото да бъдат
обяснявани, т.е. решаването на точното им значение, да принадлежи на
съвета, с други думи на папата и императора” (Уайли, кн. 3, гл. 18). На
тази база бе сключен договор и така Рим с лицемерие и измама спечели
онова, което не успя да спечели с битка. Защото, запазвайки си правото
да дава свое тълкувание на условията на хусистите, както и на Библията,
той можеше да извърта тяхното значение според собствените си цели.
Голяма част от народа в Бохемия, виждайки че свободата му е предадена,
не можеше да се съгласи с подписването на такъв договор. Възникнаха
разделения, спорове, раздори, които доведоха до борби, конфликти и
кръвопролития сред тях самите. В тези борби падна и благородният
Прокопий, а с него бе отнета и свободата на Бохемия.
Сега Сигизмунд, предателят на Хус и Йероним, стана крал на Бохемия и
въпреки клетвата си да защищава правата на бохемците продължи да
възстановява папството. Но малко спечели той от услужливостта си към
Рим. В продължение на двадесет години животът му бе изпълнен с
трудности и опасности. Армиите му бяха съсипани и финансите изчерпани
от дълга и безплодна борба. След едногодишно царуване умря, като остави
кралството си на ръба на гражданската война и завеща на потомството
едно опозорено име.
Смутовете, борбите и кръвопролитията продължиха. В Бохемия отново
нахлуха чужди армии и вътрешните разделения и размириците продължаваха
да раздират нацията. Верните на евангелието бяха подложени на кърваво
преследване.
След като някогашните им братя сключиха съюз с Рим и приеха заблудите
му, останалите верни на древната вяра образуваха отделна църква и я
назоваха “Обединени братя”. Тази постъпка им навлече проклятието на
всички класи. Но останаха непоколебими. Принудени бяха да подирят
убежище из гори и пещери, но все пак се събираха, за да четат Божието
слово и де се покланят на Бога.
Чрез пратеници, тайно изпращани в различни страни, те научаваха, че тук
и там има “единични вярващи в истината – няколко в този град, няколко в
друг – обект на преследване, както и те самите; че там сред планините в
Алпите имало древна църква, основана на Писанието и протестираща срещу
идолопоклонническите поквари на Рим” (Уайли, кн. 3, гл. 19). Тази вест
бе приета с голяма радост и се завърза кореспонденция с валденските
християни.
Верни на Евангелието, бохемците очакваха утрото през цялата дълга нощ
на тяхното преследване. И в най-тъмния час продължаваха да гледат
напред към хоризонта като хора, които очакват първите слънчеви лъчи.
“Техният жребий се е паднал в лоши дни, но… те си спомняха думите на
Хус, повторени после и от Йероним, че трябва да мине едно столетие,
преди денят да се зазори. За хусистите тези думи бяха онова, което бяха
думите на Йосиф за дванадесетте племена в дома на робството: “Аз
умирам; а Бог непременно ще ви посети и ще ви изведе” (пак там, кн. 3,
гл. 19). “Заключителният период на XV в. свидетелства за забавен, но
сигурен напредък на църквите на Братята. Макар че бяха далеч от
радостта да бъдат несмущавани и свободни, все пак се наслаждаваха на
относително спокойствие. В началото на XVI век църквите им наброяваха
200 в Бохемия и Моравия” (Езра Хол Джилет. Животът и времето на Ян Хус,
т. 2, с. 570). “Толкова голям бе остатъкът, на който, избягвайки
опустошителната ярост на огъня и меча, му бе позволено да види
зазоряването на деня, назован от Хус” (Уайли, кн. 3, гл. 19).