Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

7. Деветдесет и девет пъти не – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

7. Деветдесет и девет пъти не – Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

7. Деветдесет и девет пъти не

Сред най-видните от призованите да изведат църквата от мрака на
папството в светлината на една по-чиста вяра е Мартин Лутер. Ревностен,
пламенен и посветен, непознаващ страх, освен страха от Бога, и
непризнаващ нищо друго за основа на религиозна вяра, освен Свещеното
писание, Лутер бе човекът на своето време. Чрез него Бог извърши велико
дело за реформирането на църквата и просветлението на света.
И Лутер, както първите вестители на евангелието, произхождаше от
редиците на бедните хора. Ранните си години прекара в скромния дом на
германски селянин. С тежък миньорски труд баща му изкарваше средствата
за неговото образование. Лутер желаеше да стане адвокат, но Бог
възнамеряваше да го направи строител на великия храм, който се
изграждаше толкова бавно, в продължение на векове. Трудности, лишения и
строга дисциплина – това бе училището, в което Безкрайната Мъдрост
приготви Лутер за важната мисия на неговия живот.
Баща му бе човек с остър и активен ум, със силен характер, честен,
решителен и праволинеен. Той бе верен на дълга и убежденията си
независимо от последиците. С чистия си и здрав разум гледаше на
монашеската система с недоверие. Остана много огорчен, когато Лутер без
съгласието му отиде в манастир; и минаха цели две години, преди да се
помири със сина си, а даже и след това мнението му си остана същото.
Родителите на Лутер полагаха големи грижи за възпитанието и
образованието на децата си. Стремяха се да ги наставляват в познанието
за Бога и в практикуването на християнските добродетели. Бащината
молитва – детето му винаги да помни името на Господа, а един ден да
помогне и за напредъка на Неговото дело – често стигаше до ухото на
сина. Родителите с голямо желание се възползваха от всяка възможност за
морална или интелектуална култура, на която техният живот на труд им
позволяваше да се радват. Сериозни и постоянни бяха усилията им да
подготвят децата си за благочестив и полезен живот. Проявяваха твърдост
и сила, а понякога и доста голяма строгост; но макар да съзнаваше, че в
някои отношения грешат, реформаторът намираше в дисциплината, която
прилагаха повече неща за одобрение, отколкото за осъждане.
В училището, където бе изпратен още в ранна възраст, с Лутер се държаха
грубо и дори жестоко. Толкова бедни бяха родителите му, че за да ходи
на училище в другия град понякога трябваше да си изкарва прехраната
чрез пеене от врата на врата, а често пъти оставаше и гладен. Ширещите
се тогава мрачни, суеверни представи за религията го изпълваха със
страх. Вечер лежеше с натежало от мъка сърце, с трепетни мисли,
отправени в тъмното бъдеще, и с ужасната представа за Бога като строг,
неумолим съдия и жесток тиранин, а не като мил Небесен баща.
Но въпреки многото и големи разочарования, се стремеше решително към
един висок образец на морално и интелектуално съвършенство, който
привличаше душата му. Жадуваше за знание и сериозният и практичен ум го
караше да желае повече важното и полезното, отколкото показното и
повърхностното.
Положението му, когато петнадесетгодишен постъпи в университета в
Ерфурт, бе много по-благоприятно и перспективите много по-блестящи,
отколкото в по-ранните му години. Чрез пестеливост и труд родителите
бяха спечелили известни средства и сега можеха да му окажат
необходимата подкрепа. А близостта на умни, разсъдливи приятели бе
смекчила донякъде мрачното влияние на по-раншното му възпитание. Отдаде
се на изучаването на най-добрите автори, трупайки прилежно техните най-
важни мисли и възприемайки мъдростта на мъдрите. Дори и при жестоката
дисциплина на предишните си наставници бе доказал, че ще се отличи, а
сега при благоприятните влияния умът му се развиваше бързо. Силната
памет, живото въображение, здравият разсъдък и неуморимата прилежност
го изведоха бързо пред другарите му. Дисциплината направи ума му зрял и
събуди духовната активност и проницателност, подготвящи го за бъдещите
житейски борби.
Страхът от Господа в сърцето правеше Лутер твърд във възгледите и го
водеше към дълбоко смирение пред Него. Той изпитваше постоянно чувство
на зависимост от Божествената помощ и не пропускаше да започне всеки
ден с молитва, като сърцето му биеше в постоянно умоляване за
ръководство и подкрепа. “Да се молиш правилно – често казваше той, – е
по-добре от половин учене” (До Д’Обине, кн. 2, гл. 2).
Един ден, преглеждайки книгите в университетската библиотека, откри
една латинска Библия. Такава книга никога не бе виждал. Не знаеше дори
за нейното съществуване. На публични богослужения бе чувал да се четат
пред народа части от евангелията и посланията и си мислеше, че те са
пълната Библия. Сега за първи път виждаше цялото Божие слово. Със
смесено чувство на страхопочитание и удивление прелистваше светите
страници; с ускорен пулс и с разтуптяно сърце четеше словата на живота,
спирайки на места, за да възкликне: “О, да ми дадеше Бог да имам една
такава книга!” (пак там, кн. 2, гл. 2). Небесни ангели стояха край него
и лъчи от светлина от Божия престол разкриваха пред разума му
съкровищата на истината. Винаги се бе страхувал да не наскърби Бога, но
сега, както никога преди това, го завладя дълбокото убеждение за
греховност.
Сериозното желание да се освободи от греха и да намери мир с Бога го
накара да влезе в манастир и да се посвети на монашески живот. Тук от
него се изискваше да извършва най-долна и тежка работа и да проси от
къща на къща. Във възраст, когато човек се нуждае най-много от уважение
и оценяване, тези долни служби дълбоко унизяваха достойнството му. Но
понасяше всичко търпеливо, вярвайки, че е необходимо поради греховете
му.
Всеки момент, когато биваше откъснат от ежедневните задължения,
използваше за учене. Лишаваше се от сън и дори от времето за оскъдното
ядене. Най-голямата наслада получаваше от изучаването на Божието слово.
Намерил бе една Библия, прикована с вериги към манастирската стена и
често четеше от нея. Тъй като убеждението му за греха ставаше все по-
дълбоко, стремеше се да придобие прошка и мир чрез делата си. Водеше
много суров живот. Чрез постене, бдения и бичуване се опитваше да
покори злите черти на естеството си, непобедени от монашеския живот. Не
се плашеше от каквато и да е жертва, само и само да спечели чисто,
одобрено от Бога сърце. “Аз бях наистина благочестив монах – казваше
той по-късно – и спазвах правилата на своя орден много по-стриктно,
отколкото мога да изразя. Ако би могло някога някой монах да спечели
Небето чрез своите монашески дела, аз сигурно щях да имам това право…
Ако бях продължил малко по-дълго, бих се малтретирал дори до смърт”
(пак там, кн. 2, гл. 13). Като последица от болезнената дисциплина
загуби сили и започна да страда от припадъци и никога вече не се
възстанови напълно. Но въпреки всички усилия обременената му душа не
намери покой. Накрая стигна до ръба на отчаянието.
Когато му се струваше, че всичко е загубено, Бог му издигна приятел и
помощник. Набожният Щаупиц му откри Словото Божие и го посъветва да не
се отнася така на себе си, да спре да размишлява за безкрайното
наказание като последица от нарушаването на Божия закон, а да погледне
към Исус, неговия всепрощаващ Спасител. “Вместо да се измъчваш за
греховете си, предай се в ръцете на Изкупителя. Довери му се, уповавай
се на правдата на Неговия живот, на изкуплението, издействано чрез
смъртта Му… Слушай Божия Син. Той стана човек, за да те увери в
Божественото благоволение. Обикни Него – който пръв те обикна!” (пак
там, кн. 2, гл. 4). Така говореше този вестител на милосърдието. Думите
му направиха дълбоко впечатление на Лутер. След продължителни борби с
дълго подхранваните заблуди той можа да схване истината и мир завладя
смутената му душа.
Бе ръкоположен за свещеник и призован да напусне манастира, за да стане
професор в университета във Витенберг. Тук се залови да изучава
Писанието на оргиналните езици. Започна да изнася лекции върху
Библията. Книгата “Псалми”, евангелията и посланията бяха разкривани и
разбирани от тълпите възхитени слушатели. Щаупиц, неговият приятел и
игумен, го накара да застане на амвона и да проповядва Божието слово.
Лутер се колебаеше, чувствайки се недостоен да говори на народа вместо
Христос. И само след дълга борба отстъпи. Вече беше силен в познанието
на Писанията и Божията благодат бе над него. Красноречието му пленяваше
слушателите, яснотата и силата, с която представяше истината,
убеждаваха, а пламенността му докосваше сърцата.
Все още верен син на папската църква Лутер съвсем не мислеше, че би
могъл да не й принадлежи. По Божие провидение посети Рим. Обикаляше,
пътуваше пеш, като отсядаше в крайпътните манастири. В един манастир в
Италия се почуди от богатството, великолепието и лукса. Удостоени с
княжески приходи, монасите живееха във великолепни апартаменти,
обличаха се в най-разкошни и скъпи дрехи и пируваха на богата трапеза.
С лоши предчувствия той сравни тази сцена със собствения си
себепожертвувателен и труден живот. Започваше да се смущава и обърква.
Най-сетне видя в далечината седмохълмия град. Дълбоко развълнуван, се
хвърли на земята с възклицанието: “Свети Риме, поздравявам те!” (пак
там, кн. 2, гл. 6). Влезе в града, посети църквите, слуша чудесните
истории, повтаряни от свещеници и монаси, и извърши всички изисквани
церемонии. Навсякъде наблюдаваше сцени, изпълващи го с почуда и ужас.
Видя, че сред всички класи на духовенството царува нечестие. Чу
неприлични шеги от прелати и се потресе от ужасното им падение,
проявявано дори по време на литургия. В общуването с монасите и
гражданите се натъкваше на разпуснатост и поквара. Където и да се
обърнеше, намираше вместо святост, низост и безчестие. “Никой не може
да си представи – писа той – какви грехове и позорни дела се вършат в
Рим; те трябва да се видят и чуят, за да се повярва. Затова има такава
поговорка: “Ако има пъкъл, Рим е изграден върху него – той е бездна,
откъдето произтичат всички видове грехове” (пак там, кн. 2, гл. 6).
Неотдавна чрез декрет папата бе обещал индулгенция на всички, които се
изкачат на колене до “Пилатовата стълба”. Казваха, че по нея слязъл
нашият Спасител, след като напуснал римската съдебна зала и тя по
чудотворен начин била пренесена от Ерусалим в Рим. Един ден Лутер
благоговейно се изкачвал по стъпалата, когато глас, подобен на гръм,
сякаш му казал: “Праведният чрез вяра ще живее” (Римл. 1:17). Скочил на
крака и със срам и ужас побягнал от мястото. Тези думи никога не
загубили мощта си върху душата му. Оттогава нататък виждаше по-ясно,
откогато и да било преди това, неуспеха от уповаването на човешки дела
за постигане на спасение и необходимостта от постоянна вяра в заслугите
на Христос. Очите му се отвориха, за да не се затворят никога вече пред
измамите на папството. От този момент нататък разривът му с Рим ставаше
все по-дълбока, докато накрая скъса всякаква връзка с папската църква.
След като се завърна от Рим, Лутер получи от университета във Витенберг
титлата доктор по богословие. Сега вече, както никога преди това, бе
свободен да се посвети на Писанията, които обичаше. Направи тържествен
обет: през всичките дни на живота си да изучава внимателно и да
проповядва вярно Божието слово, а не мненията и ученията на папите.
Вече не бе само монах или професор, а упълномощен вестител на Библията.
Бе призован да храни като пастир Божието стадо, което гладуваше и
жадуваше за истината. Заяви твърдо, че християните не трябва да приемат
никакви други учения, освен основаващите се на авторитета на Свещените
писания. Думите му сразяваха самата основа на папското върховенство и
съдържаха главния принцип на Реформацията.
Лутер видя опасностите от издигането на човешки теории вместо Божието
слово. Безстрашно нападаше спекулативното неверие на учените и се
противопоставяше на философията и теологията, така дълго влияли на
народа. Обявяваше такива науки не само за безполезни, но и за гибелни и
се стремеше да отклони умовете на слушателите си от изкривените от
философите и теолозите вечни истини, изложени от пророците и апостолите.
Скъпоценна бе вестта, която носеше той на жадните тълпи, стекли се да
чуят думите му. Такива учения не бяха стигали до ушите им никога преди
това. Радостната новина за любовта на Спасителя, уверението за прощение
и мир чрез неговата изкупителна кръв радваше сърцата им и им вдъхваше
безсмъртна надежда. Във Витенберг бе запалена светлина, чиито лъчи щяха
да стигнат и до най-отдалечените кътчета на земята и чийто блясък
трябваше да се засилва все повече до края на вековете.
Но светлина и мрак не могат да бъдат в хармония. Между истината и
заблудата съществува никога нестихващо противоречие. Да се поддържа и
защитава едната, означава да се напада и отхвърля другата. Сам нашият
Спасител заяви: “Не дойдох да поставя мир, а нож” (Матей 10:34).
Няколко години след началото на Реформацията Лутер каза: “Бог не ме
води, Той ме тика напред, увлича ме и ме дърпа напред. Аз не съм
господар на себе си. Желая да живея тихо и спокойно, но съм хвърлен
посред смутове и революции” (Д’Обине, кн. 5, гл. 2). Сега вече
навлизаше в началото на борбата.
Римската църква бе направила търговия с Божията благодат. Масите на
“среброменителите” (Матей 21:12) бяха поставени до олтарите й и
въздухът ехтеше от виковете на купувачи и продавачи. Под предлог, че се
събират средства за изграждане на църквата “Св. Петър”, в Рим публично
се продаваха индулгенции за опрощаване на грехове чрез авторитета на
папата. С цената на престъпление трябваше да бъде изграден храм за
поклонение на Бога – крайъгълният камък, основан на полученото от
нечестието! Но точно средствата, възприети да увеличат силата и властта
на Рим, предизвикаха смъртния удар, нанесен на неговата мощ и величие.
Точно те издигнаха най-решителните и действени врагове на папството и
доведоха до борбата, раздрусала папския трон и разклатила трикратната
корона върху главата на понтифекса.
Чиновникът на име Тецел, назначен да ръководи продажбата на
индулгенциите в Германия, бе осъждан за най-долни престъпления срещу
обществото и срещу Божия закон; но след като бе избягнал полагащото му
се наказание, бе назначен да съдейства за провеждане на користните и
безскрупулни проекти на папата. С голяма наглост той повтаряше най-
евтини лъжи и разказваше чудновати приказки с цел да измами невежите,
лековерните и суеверните. Ако те притежаваха Божието слово, нямаше да
се поддадат. Но то им бе отнето, точно за да бъдат държани под контрола
на папството, точно за да се увеличават мощта и богатството на неговите
амбициозни водачи. (Джон К. Л. Джизлър. Кратко изложение на църковната
история. Период 4, отдел 1, параграф 5.)
Когато Тецел влизаше в някой град, пред него вървеше пратеник,
обявявайки: “Благодатта на Бога и Светия Отец е пред вашите порти”
(Д’Обине, кн. 3, гл. 1). И народът посрещаше много радушно богохулния
измамник, като че сам Бог слизаше от небето. Безсрамната търговия се
извършваше в църквата. От амвона Тецел възхваляваше индулгенциите като
най-скъп дар от Бога. Заявяваше, че по силата на тези удостоверения за
прощение всички грехове, които купувачът желае да извърши след това, ще
му бъдат простени и че дори “не е нужно и покаяние” (пак там, кн. 3,
гл. 1). Нещо повече, той уверяваше слушателите си, че индулгенциите
имали силата да спасяват не само живите, но и умрелите; че в момента,
когато парите иззвънтят на дъното на неговото ковчеже, душата, за която
се плащало, избягва от чистилището и се отправя към небето (К. Р.
Хагенбах. История на Реформацията, т. 1, с. 96). Когато магьосникът
Симеон предложи да купи от апостолите силата да върши чудеса, Петър му
отговори: “Парите ти с тебе заедно да погинат, защото си помислил да
придобиеш Божия дар с пари” (Деян. 8:20). Но предложението на Тецел се
приемаше жадно от хиляди. Злато и сребро течаха в съкровищницата му.
Спасение, което би могло да се купи с пари, се придобиваше много по-
лесно, от спасение, за което се изискваше покаяние, вяра и прилежни
усилия за съпротивяване и побеждаване на греха (виж Приложението).
На учението за индулгенциите се противопоставиха решително учени и
набожни мъже в римската църква. Имаше много хора, които не вярваха в
тези претенции, тъй противни както на разума, така и на откровението.
Никой прелат не смееше да издигне глас срещу нечестната търговия; но
хората започваха да се тревожат и замислят и мнозина питаха жадно дали
Бог чрез някой инструмент няма да очисти църквата Си.
Лутер, макар все още да беше най-праволинеен папски привърженик, остана
поразен от богохулната арогантност на търговците на индулгенции. Много
хора от собствената му църква си бяха купили удостоверенията за
прощение и скоро започнаха да идват при своя пастор, изповядвайки
разните си грехове и очаквайки прощение не защото се разкайваха и
желаеха да се поправят, а въз основа на индулгенциите. Лутер им отказа
опрощение и ги предупреди, че ако не се покаят и не поправят живота си,
ще загинат в греховете си. С голямо недоумение те отидоха при Тецел с
оплакването, че изповедникът им отказва да признае удостоверенията; а
някои се осмелиха да си поискат парите обратно. Калугерът побесня. Той
изрече най-ужасни проклятия. Заповяда да се запалят огньове на
обществените площади и заяви, че е “получил заповед от папата да изгори
всички еретици, осмелили се да се противопоставят на неговите тъй святи
индулгенции” (Д’Обине, кн. 7, гл. 4).
Сега Лутер смело навлезе в своето дело като борец за истината. Гласът
му звучеше от амвона сериозно, с тържествено предупреждение. Излагаше
пред народа отвратителния характер на греха и учеше, че е невъзможно
човек чрез собствени дела да намали вината или да избегне наказанието
си. Нищо друго освен покаяние и вяра в Христос не може да спаси
грешника. Неговата благодат не може да бъде купена; тя е свободен дар.
Съветваше хората не да купуват индулгенции, а да погледнат с вяра към
един разпнат Изкупител. Разказваше им собствената си мъчителна опитност
в напразното търсене на спасение чрез смирение и покаяние и уверяваше
слушателите си, че е намерил мир и радост само, когато е отклонил
поглед от себе си и е повярвал, че единствено в Христос може да намери
радост и мир.
След като Тецел продължи търговията и безбожните си претенции, Лутер се
реши на един много по-действен протест срещу крещящите злоупотреби.
Скоро му се представи случай. Дворцовата църква във Витенберг
притежаваше много свети мощи, излагани пред народа в определени свети
дни, и на всички, които тогава идваха в църквата и се изповядваха, се
даряваше пълно прощение. В тези определени дни народът се стичаше на
големи тълпи. Наближаваше един от най-важните празници – празникът “вси
светии”. Предишният ден Лутер, присъединявайки се към тълпите, които
вече си проправяха път към църквата, залепи на вратата й лист, съдържащ
95 възражения срещу учението за индулгенциите. Той заяви, че е готов на
следващия ден в университета да защити тезисите, противопоставяйки се
на всички, уверени в способността си да ги атакуват.
Изложенията му привлякоха всеобщото внимание – четяха се и се
препрочитаха, повтаряха се навсякъде. Настана голямо възбуждение както
в Университета, така и в целия град. Тезисите показваха ясно, че
властта да се дарява опрощение на греха и освобождение от наказанието
никога не е била поверявана на папата, както и на който и да било друг
човек. Цялата тази система бе един фарс – средство да се измъкнат пари,
злоупотребявайки със суеверието на народа – сатанинско изобретение за
погубване на душите на всички, доверили се на лъжливите претенции на
дявола. Бе показано ясно, че евангелието на Христос е най-ценното
съкровище на църквата и че разкритата в него Божия благодат е готова да
дарява щедро всички, търсещи я с покаяние и вяра.
Лутеровите тезиси предизвикаха дискусия, но никой не смееше да приеме
предизвикателството. Само за няколко дни те се разпространиха из цяла
Германия, а за няколко седмици – по целия християнски свят. Много
благочестиви католици, които наблюдаваха и оплакваха ужасното, ширещо
се в църквата нечестие, но които не знаеха как да спрат развитието му,
ги прочетоха с голямо задоволство, признавайки, че в тях е Божият глас.
Чувстваха, че Господ е протегнал милостиво ръката Си, за да спре бързо
разпространяващата се вълна на корупция, излизаща от римския престол.
Принцове и магистрати се радваха тайно, че арогантната власт, отричаща
всякакво право на оспорване на нейните решения, трябва да се обуздае.
Но обичащите греха и суеверията множества бяха покрусени, когато
измамите, успокоявали страховете им, бяха пометени. Коварни и ловки
духовници, чието дело на одобряване на престъпленията бе прекъснато и
които виждаха печалбите си застрашени, се разяриха и обединиха, за да
запазят домогванията си. Реформаторът трябваше да се сблъска с горчиви
и жестоки хулители. Някои го обвиняваха, че е действал прибързано и с
моментен импулс. Други го обвиняваха в самонадеяност, заявявайки, че е
бил ръководен не от Бога, а от гордост и дързост. “Кой не знае -
отговаряше той, – че човек рядко представя някоя нова идея, без да
покаже гордост и без обвинението, че създава спорове?… Защо Христос и
всички мъченици бяха умъртвени? Защото изглеждаше, че са горди и се
отнасят с презрение към мъдростта на своето време и защото изглеждаше,
че прокарват новости, без преди това да са се допитали смирено за съвет
до оракулите на старите мнения.”
И отново заявяваше: “Всичко, каквото правя, ще бъде сторено не чрез
мъдростта на човеци, но чрез Божия съвет. Ако делото е Божие, кой ще го
спре? Ако не е, кой може да го проведе? Не моята воля, не тяхната, не
нашата, но Твоята воля, о, свети Отче, Който си на небето” (пак там,
кн. 3, гл. 6).
Макар да бе движен от Светия Дух, за да започне делото си, Лутер не
можеше да го продължава по-нататък без тежки конфликти. Укорите на
неговите неприятели, кривото представяне на целите и намеренията му и
несправедливите им и злобни упреци по адрес на характера и подбудите му
го заляха като потоп; и не останаха без последици. Реформаторът
чувстваше увереност, че водачите на народа както в църквата, така и в
училищата щяха с радост да се присъединят към усилията му за реформа.
Насърчителните думи на високопоставените личности го бяха изпълнили с
радост и надежда. Предчувстваше, че един по-светъл ден зазорява над
църквата. Но въодушевлението се смени с укор и осъждане. Много
издигнати църковни и държавни сановници бяха убедени в истинността на
тезисите му, но скоро видяха, че приемането им ще повлече след себе си
големи промени. Да се просвети и реформира народът – това буквално би
подкопало авторитета на Рим, би спряло хилядите потоци, които се
вливаха в неговата съкровищница и по този начин би прекратило до голяма
степен екстравагантността и лукса в живота на папските водачи. И още,
научеха ли се хората да мислят и действат като отговорни същества,
очаквайки спасение единствено от Христос, това би прекатурило трона на
понтифекса и в края на краищата би унищожило и самия авторитет на
църковните водачи. Ето защо те се противопоставиха на човека, когото
Бог бе изпратил да ги просветли, отрекоха предложеното им познание и се
наредиха сред противниците на Христос и истината.
Лутер потръпваше, като се вглеждаше в себе си – човек противопоставен
на най-мощните сили на земята. Понякога се съмняваше дали, изправяйки
се срещу авторитета на църквата, наистина е бил воден от Бога. “Кой бях
аз – пише той, – та да се противопоставя на величието на папата, пред
когото… царете на земята и целият свят трепереха?… Никой не знае
колко е страдало моето сърце през тези две първи години и в какво
униние, мога да кажа, в какво отчаяние потъвах” (пак там, кн. 3, гл.
6). Но не бе оставян да се обезкуражи напълно. Когато липсваше човешка
подкрепа, поглеждаше единствено към Бога и се учеше да се обляга в
съвършена безопасност на Онази всемощна Ръка.
На един приятел на Реформацията Лутер писа: “Не можем да придобием
разбиране на Писанието нито чрез изучаване, нито чрез разум. Твой пръв
дълг е да започнеш с молитва. Умолявай Господа в голямата си милост да
ти дари истинско разбиране на Неговото Слово. Няма друг тълкувател на
Божието слово, освен Автора на Словото, изрекъл сам: “Всички ще бъдат
научени от Бога.” Не се надявай на нищо от твоите собствени трудове, от
твоето собствено разбиране: доверявай се единствено на Бога и на
влиянието на Неговия Дух. Повярвай на думите на човек, който е преживял
това” (пак там, кн. 3, гл. 7). Ето един урок, жизнено важен за тези,
които чувстват, че Бог ги е призовал да представят на другите
тържествените истини за сегашното време. Те ще възбудят враждата на
Сатана и на хората, обичащи измислените от него басни. В борбата със
стихиите на злото е нужно нещо повече от сила на интелекта и човешка
мъдрост.
Когато враговете се позоваваха на обичаите и традициите или на
твърденията и авторитета на папата, Лутер ги посрещаше единствено и
само с Библията. В нея имаше аргументи, на които те не можеха да
отговорят. Затова и робите на формализма и суеверието изискваха
неговата кръв, както евреите изискаха кръвта на Христос. “Той е еретик
- викаха римските зилоти. – Най-голямото предателство срещу църквата е
да се позволи на такъв ужасен еретик да живее и един час. Веднага да се
издигне клада за него!” (пак там, кн. 3, гл. 9). Но Лутер не стана
плячка на яростта им. Бог беше предвидил да си послужи с него и небесни
ангели бяха изпратени, за да го закрилят. Много хора обаче, приели от
реформатора скъпоценната светлина, станаха прицел на сатанинския гняв и
заради истината безстрашно понасяха мъчения и смърт.
Ученията на Лутер привлякоха вниманието на сериозните умове в цяла
Германия. Проповедите и писанията му пръскаха лъчи светлина, които
пробуждаха и осветяваха хиляди. Жива вяра заемаше мястото на мъртвия
формализъм, в който църквата бе държана толкова дълго време. Народът
ежедневно губеше доверие в предразсъдъците и суеверията на Рим.
Бариерите им се премахваха. Божието слово, с което реформаторът
сравняваше всяко учение и всяка претенция, бе като двуостър меч, който
реже и си проправя път към сърцата на хората. Навсякъде се пробуждаше
желание за духовно израстване. Навсякъде съществуваха непознати от
векове глад и жажда за правда. Погледите на хората, тъй дълго отправяни
към човешки обреди и земни ходатаи, сега се обръщаха с покаяние и с
вяра към Христос, и то Христос разпнат.
Всеобщ интерес възбуди още повече страха на папските власти. Лутер
получи призовка да се яви в Рим, за да отговаря на обвинението в
еретичество. Заповедта изпълни с ужас приятелите му. Те знаеха много
добре заплашващата го опасност в онзи покварен град, вече опит от
кръвта на Исусовите мъченици. Протестираха срещу отиването му в Рим и
искаха да бъде разследван и съден в Германия.
Накрая предложението им бе прието и бе назначен папският легат, който
трябваше да ръководи процеса. В дадените му от понтифекса инструкции се
заявяваше, че Лутер вече е обявен за еретик. Затова легатът бе
натоварен “да го преследва и арестува незабавно”. Ако реформаторът
остане твърд и легатът не успее да го хване, бе овластен “да го
преследва във всяка част на Германия; да гони, заточава, прокълва и
отлъчи всички, придържащи се към неговите учения” (пак там, кн. 4, гл.
2). По-нататък, за да се изкорени напълно пагубната ерес, папата
заповядваше на своя пълномощник да се отлъчат всички, които
пренебрегват залавянето на Лутер и неговите привърженици и предаването
им на римските мъстители, независимо какъв църковен или държавен сан,
или пост заемат, с изключение на императора. Тук се откриваше
истинският дух на папството. В целия документ не можеше да се види нито
следа от какъвто и да било християнски принцип или дори най-обикновена
справедливост. Реформаторът се намираше далеч от Рим. Нямаше възможност
да обясни или да защити позицията си. Но въпреки това най-безцеремонно
бе обявен за еретик още преди да бъде разгледан неговият случай. Същия
ден бе предупреден, обвинен, разследван и осъден. И всичко това – от
самозвания свят отец, единствения върховен и непогрешим авторитет на
църква и държава!
Точно когато Лутер се нуждаеше толкова много от съчувствието и съвета
на верен приятел, Божието провидение изпрати във Витенберг Меланхтон.
Той беше млад, скромен и свенлив в обноски, а здравият му разум,
обширните познания и привличащото сърцата красноречие се съчетаваха с
чистота и честност на нрава му, печелейки всеобщо възхищение и почит.
Бляскавите му дарби не бяха по-забележителни от благородството на
характера му. Скоро стана сериозен ученик на евангелието и най-верен
приятел и ценен поддръжник на реформатора. Неговото благородство,
предпазливост и точност допълваха Лутеровия кураж и енергия. Общата им
работа даде нова сила на Реформацията.
Аугсбург бе определен за място на процеса и реформаторът тръгна нататък
пеш. Животът му бе сериозно застрашен. Открито го заплашваха, че по
пътя ще бъде хванат и убит. Затова приятелите му го молеха да не
рискува. Настояваха да напусне Витенберг за известно време и да потърси
убежище при тези, които биха го закриляли с радост. Но той не пожела да
се отдалечи от поверения му от Бога пост. Трябваше да продължава вярно
да поддържа истината въпреки разразилата се над него буря. Казваше: “Аз
съм като Еремия, човек на борби и спорове, но колкото повече те ме
заплашват, толкова повече се умножава моята радост… те вече унищожиха
честта и репутацията ми. Едно-единствено нещо ми остава: окаяното ми
тяло – нека го вземат; така ще съкратят малко живота ми. Но що се
отнася до душата, нея не могат да отнемат. Желаещият да възвестява на
света словото на Христос трябва да очаква смъртта си всеки момент” (пак
там, кн. 4, гл. 4).
Новината за пристигането на Лутер в Аугсбург задоволи папския нунций.
Еретикът, причинил такова голямо смущение, привлякъл вниманието на
целия свят, сега като че бе вече във властта на Рим и папският нунций
реши, че не бива да допусне той да му се изплъзне. Реформаторът бе
пропуснал да се снабди с охранителна грамота. Приятелите му го
съветваха да не се явява пред пратеника на папата без нея и сами се
заеха да му я издействат от императора. Нунцият възнамеряваше да насили
Лутер да се отрече, ако е възможно, или ако това не му се отдаде, да го
отведе в Рим, за да сподели там участта на Хус и Йероним. Затова чрез
служителите си се стремеше да го накара да се яви без охранителната
грамота, доверявайки се на милостта му. Реформаторът категорично
отказа. Докато не получи документ, в който му се даваше обещание за
императорска закрила, не се яви пред папския посланик.
Папистите бяха решили да провеждат следната политика – да се опитат да
спечелят Лутер с външно благородство и любезност. В интервюто си с него
легатът бе твърде дружелюбен, но изискваше реформаторът да се подчини
безпрекословно на авторитета на църквата и да се съгласи с всяка точка
без аргументи или въпроси. Но не бе оценил правилно характера на
човека, с когото си имаше работа. В отговор Лутер изрази уважението си
към църквата, копнежа си за истината, готовността да отговаря на всички
възражения срещу наученото и да предложи ученията си на решението на
някои водещи университети. Но в същото време протестираше срещу
поведението на кардинала, срещу изискването му да се откаже от
заблудата си без да я е доказал.
Единственият отговор беше: “Отречи се! Отречи се!” Реформаторът
посочваше, че позицията му се подкрепя от Писанието и заяви твърдо, че
не може да се отрече от истината. Пратеникът, неспособен да отговори на
аргументите, не му даваше възможност да се защити – засипвайки го с
буря от упреци, подигравки и ласкателства, примесени с цитати от
преданието и изказванията на отците. Разбрал, че ако продължава така,
конференцията ще бъде напълно безполезна, Лутер най-сетне получи
неохотно разрешение да представи отговора си писмено.
“С това – пише той на един приятел, – потиснатият цели две неща: първо,
написаното може да бъде подложено на преценката на други; и второ,
човек има по-добра възможност да действа върху страха, ако не може да
въздейства върху съвестта на един аругантен празнословец, деспот, който
иначе би надделял със заповедническия си език” (Мартин. Животът и
времето на Лутер, с. 271-272).
При следващата среща реформаторът представи ясно, сбито и изразително
изложение на възгледите си, напълно подкрепени с много цитати от
Писанието. След като го прочете гласно, връчи го на кардинала. А той го
захвърли презрително настрана, обявявайки го за куп празни приказки и
неотнасящи се до въпроса цитати. Предизвикан докрай, Лутер посрещна
надутия прелат на своя територия – преданията и ученията на църквата -
и напълно обори твърденията му.
Разбрал, че основанията са неопровержими, нунцият загуби всякакво
себеобладание и извика яростно: “Отречи се! Или ще те изпратя в Рим, за
да се явиш там пред съдиите, на които е възложено да се запознаят с
твоето дело. Ще отлъча както теб, така и твоите привърженици, и всички,
които биха ви подкрепили някога морално, и ще ги изхвърля от църквата.”
И накрая заяви с надменен и яростен глас: “Отречи се, или не се явявай
повече пред очите ми” (Д’Обине. Лондонско издание, кн. 4, гл. 8).
Реформаторът се оттегли бързо със своите приятели, като по този начин
показа ясно, че от него не може да се очаква каквото и да било
отричане. Точно това кардиналът не очакваше. Бе се ласкал от мисълта,
че чрез насилие и жестокост би могъл да го стресне и да го накара да се
подчини. Сега, останал сам със своите поддръжници, извънмерно разгневен
от неочаквания неуспех на плановете си, минаваше с поглед от човек на
човек.
В този случай усилията на Лутер не останаха без добри резултати.
Присъстващите на това голямо събрание имаха възможност да сравнят
двамата мъже и сами да преценят духа им, както и силата, и истинността
на становищата им. Какъв забележителен контраст! Реформаторът -
обикновен, скромен, твърд, стоеше изправен в сила Божия, с истината на
своя страна; а папският представител – самомнителен, аругантен, надут и
неразбран без един-единствен аргумент от Писанието, но необуздано
крещящ: “Отречи се, или ще бъдеш изпратен в Рим за наказание”.
Въпреки охранителната грамота, папистите крояха планове да го хванат и
да го хвърлят в затвора. Приятелите му настояха, тъй като бе безполезно
да остава там, да се завърне незабавно във Витенберг, като обаче най-
предпазливо скрие намеренията си. Затова преди да се зазори, Лутер
напусна Аугсбург на кон, придружен само от един водач, даден му от
магистрата. Изпълнен с лоши предчувствия, тайно си проправяше път през
тъмните и глухи улици на града. Будни и жестоки врагове планираха
унищожаването му. Щеше ли да избегне примките им? Това бяха моменти на
голямо безпокойство и сериозна молитва. Стигна до една малка порта в
стените на града. Тя бе отворена за него и с водача си премина
безпрепятствено. Излезли веднъж на безопасно място, бегълците ускориха
хода си и преди легатът да научи, Лутер вече се намираше извън властта
на преследвачите. Сатана и неговите пратеници бяха победени. Човекът,
за когото мислеха, че е в ръцете им, си бе отишъл, избягал като птичка
от примката на ловеца.
Бягството му изненада и разгневи легата. Той се надяваше на големи
почести за мъдростта и твърдостта си при положение, че се справи с този
смутител на църквата; но надеждата му изчезна. В едно писмо до
Фредерик, курфюрст на Саксония, даде израз на гнева си. Жестоко
обвиняваше реформатора и настояваше Фредерик да го изпрати в Рим или да
го изгони от Саксония.
В своя защита Лутер настояваше легатът или папата да му покажат
заблудите с текстове от Писанието и обещаваше най-тържествено да се
отрече от ученията си, ако противниците му му докажат, че те
противоречат на Божието слово. Изразяваше и благодарността си към Бога,
че е бил сметнат за достоен да пострада за тъй святото дело.
Дотогава курфюрстът познаваше твърде малко ученията на реформатора, но
откровените, силни и ясни думи на Лутер му направиха дълбоко
впечатление и реши да бъде негов покровител, докато не бъде доказано
заблуждението му. В отговор на искането на легата написа: “Тъй като
доктор Мартин се яви пред вас в Аугсбург, вие би трябвало да се
задоволите с това. Не очаквахме, че ще го принуждавате да се отрече,
без да сте го убедили в заблуждението му. Никой от учените мъже в
нашето княжество не е информирал, че учението на Мартин е безбожно,
антихристиянско или еретично.” Така принцът отказа да изпрати Лутер в
Рим или да го прогони от страната си (Д’Обине, кн. 4, гл. 10).
Курфюрстът наблюдаваше в обществото едно всеобщо сриване на моралните
устои. Необходима бе голяма реформа. Сложните и скъпо струващи наредби
за обуздаване и наказване на престъпленията биха били излишни, ако
човеците признаеха и се покоряха на изискванията на Бога и на повелята
на една посветена съвест. Той виждаше, че Лутер работи за постигането
на тази цел и тайно се радваше, че в църквата се чувства по-добро
влияние.
Виждаше също така, че като професор в университета той имаше извънредно
голям успех. Изминала бе само една година, откакто бе залепил тезисите
на дворцовата църква, и вече се забелязваше чувствително намаление на
броя на богомолците, които посещаваха църквата на празника “Вси
светии”. На Рим бяха отнети богомолците и дарбите, но мястото им бе
заето от друга група хора, прииждащи сега във Витенберг – не поклонници
на мощи, а студенти, изпълващи аудиториите. Трудовете на Лутер бяха
запалили навсякъде нов интерес към Свещените писания и в университета
се стичаха студенти не само от всички части на Германия, но и от други
страни. Младежи, виждайки Витенберг за първи път, “издигаха ръце към
Небесата и хвалеха Бога, задето е направил светлината на истината да
изгрее от този град, както от Сион в древността, и оттук да се
разпространи и до най-отдалечените страни” (пак там, кн. 4, гл. 10).
До този момент Лутер бе само отчасти убеден в заблудите на римската
църква. Но когато сравни Святото слово с папските декрети и
постановления, бе поразен. “Аз чета – писа той – декретите на
понтифекса и… не зная дали папата е самият антихрист или негов
апостол, толкова много е разпъван и криво представян в тях Христос”
(пак там, кн. 5, гл. 1). Но по това време все още бе привърженик на
римската църква и дори и мисъл не му минаваше, че ще се отдели някога
от нея.
Писанията и ученията на реформатора се разпространиха сред всички
християнски народи. Делото проникна в Швейцария и в Холандия. Копия от
писанията му преминаха във Франция и Испания. В Англия се приеха като
слово на живота. Истината проникна също в Белгия и Италия. Хиляди се
пробуждаха от мъртвешкия унес, за да вкусят радостта и надеждата на
един живот на вяра.
От атаките на реформатора Рим се дразнеше и губеше търпение все повече
и повече. Бе заявено от някои негови фанатизирани противници, даже от
доктори в католически университети, че този, който убие разбунтувалия
се монах, ще остане без грях. Един ден някакъв чужденец със скрит под
дрехата си пистолет се приближил до него и го запитал защо ходи така
самичък. “Аз съм в Божиите ръце – отговорил Лутер, – Той е моя сила и
мой щит. Какво може да ми стори човек?” (пак там, кн. 6, гл. 2). Като
чул тези думи, чужденецът пребледнял и избягал, сякаш от присъствието
на небесни ангели.
Рим бе твърдо решил да унищожи Лутер; но Бог бе негова защита. Ученията
му бяха чути навсякъде – “в колиби и законодателни събрания…, в
замъци на благородници, в университети и в царски палати; и от всички
страни се надигаха благородници да поддържат неговите усилия” (пак там,
кн.6, гл.2)
По това време, четейки произведенията на Хус, Лутер откри, че великата
истина за оправдание чрез вяра, която самият той се стремеше да издигне
и проповядва, е била поддържана от бохемския реформатор. “Всички ние -
казваше Лутер, – Павел, Августин и аз, сме били хусисти, без да знаем!”
“Бог сигурно ще съди този свят – продължаваше той, – задето истината му
е била проповядвана преди един век и изгорена!” (Уайли, кн. 6, гл. 1).
В един призив към императора и благородниците на Германия в полза на
Реформацията Лутер писа за папата: “Ужасно нещо е да виждаш човека,
наричащ се Христов заместник, да показва великолепие, не проявявано от
никой император. Прилича ли това на бедния Исус или на скромния Петър?
Той е – казват те – господарят на света! Но Христос, Чийто заместник
той се хвали че е, е казал: “Царството Ми не е от този свят.” Може ли
властта на един земестник да се простира над тази на неговия господар?”
(Д’Обине, кн. 6, гл. 3).
На университетите той писа така: “Много се страхувам, че университетите
ще се окажат широка врата за пъкъла, ако не обясняват старателно
Свещеното писание и не го всаждат в сърцата на младежите. Не съветвам
никого да изпраща детето си там, където не владее Писанието. Всяка
институция, в която хората не са заети непрекъснато с Божието слово,
непременно ще се поквари” (пак там, кн. 6, гл. 3).
Този апел се разпространи със светкавична бързина навсякъде по Германия
и оказа мощно влияние върху народа. Цялата нация се раздвижи и големи
множества бяха подбудени да се съберат под знамето на Реформацията.
Противниците на Лутер, изгаряйки от желание за отмъщение, накараха
папата да вземе решителни мерки срещу него. С декрет бе заповядано
ученията му да бъдат изгорени незабавно. Шестдесет дена бяха дадени на
реформатора и привържениците му да се откажат, след което всички щяха
да бъдат отлъчени.
Това бе време на страшна криза за Реформацията. Столетия наред
присъдите на Рим за отлъчване от църквата поразяваха от ужас и най-
мощните монарси. Потопяваха велики империи в нещастия и изолация.
Всички гледаха на осъжданите със страх и ужас; те биваха изолирани от
общуване със своите съчовеци и третирани като хора извън закона. Целта
беше да бъдат преследвани, докато бъдат изтребени. Лутер не бе сляп за
бурята, която се разразяваше над него, но стоеше твърдо, вярвайки, че
Христос ще му бъде помощник и защитник. С вяра и кураж на мъченик той
писа: “Какво ще се случи не зная, нито пък искам да зная… нека ударът
падне където ще, аз не се страхувам. Нито едно листо не пада без волята
на нашия Баща. Колко повече ще се грижи Той за нас! Лесно нещо е да
умреш за Словото, тъй като самото Слово, Което стана плът, самото То
умря за нас. Ако ние умрем с Него, то и ще живеем с Него; и
преминавайки през онова, през което Той е преминал преди нас, ние ще
бъдем там, където е Той, ще живеем с Него навеки (пак там, трето
Лондонско издание, Уолтър, 1840 г., кн. 6, гл. 9).
Когато папската була стигна до Лутер, той каза: “Аз я презирам и я
отхвърлям като безбожна и лъжлива… Тя осъжда самия Христос… радвам
се, че трябва да понеса такива злини за доброто на делото. Вече
чувствам по-голяма свобода в сърцето си; защото най-сетне зная, че
папата е антихрист и че неговият трон е тронът на самия Сатана”
(Д’Обине, кн. 6, гл. 9).
Но въпреки това римската присъда не се оказа без ефект. Затворът,
мъченията и мечът бяха мощни оръжия, налагащи покорство. Слабите и
суеверните трепереха пред папския декрет; и въпреки всеобщото
съчувствие към Лутер мнозина сметнаха, че животът им е твърде скъп, за
да го рискуват за делото на Реформацията. По всичко изглеждаше, че
дейността на реформатора отива към своя край.
Но той все още оставаше безстрашен. Рим го бе анатемосал и светът
продължаваше да наблюдава, без да се съмнява ни най-малко, че той или
ще загине или ще бъде принуден да се подчини. Но със страшна мощ Лутер
върна осъдителната присъда и публично обяви решението си да скъса с Рим
завинаги. В присъствието на много студенти, доктори и граждани от
всякакво положение реформаторът изгори папската була с каноничните
закони, постановленията и някои писания, които подкрепяха мощта на
папата. “Моите врагове бяха в състояние чрез изгаряне на книгите ми -
каза той – да навредят на делото на истината в умовете на обикновените
хора и да погубят душите им. Поради тази причина на свой ред изгарям
техните книги. Започна сериозна борба. Досега само си играех с папата.
Предприех това дело в името Божие; то ще приключи и без мене чрез
Неговата мощ” (пак там, кн. 6, гл. 10).
На упреците на враговете си, които се подиграваха, че е безсилно делото
му, Лутер отговори: “Кой знае дали Бог не ме е избрал и призовал. Дали
те не трябва да се страхуват, че като презират мене, презират всъщност
самия Бог? Мойсей бе сам при излизането от Египет; Илия бе сам при
царуването на цар Ахав; Исая бе сам в Ерусалим; Езекиил бе сам във
Вавилон… Бог никога не е избирал за пророк някой първосвещеник или
която и да било друга велика личност. Обикновено Той е избирал прости и
презрени хора, веднъж даже – говедаря Амос. Във всеки век светиите е
трябвало да изобличават великите, царете, князете, свещениците и
мъдреците с риск за живота си… аз не казвам, че съм пророк; но
казвам, че те трябва да се страхуват точно защото съм сам, а те са
много. Сигурен съм, че Божието слово е с мене и че не е с тях” (пак
там, кн. 6, гл. 10).
Все пак, на това окончателно отделяне от църквата Лутер се реши не без
мъчителна борба със себе си. Горе-долу тогава той писа: “Всеки ден
чувствам все повече и повече колко е трудно да изоставиш скрупулите,
подхранвани от детинство. О, колко болка изтърпях, макар че имах
Писанието в страната си, да оправдая пред себе си, че трябва да дръзна
да застана самичък срещу папата и да го обявя за антихрист! Какви ли
скърби не изпита сърцето ми! Колко пъти само съм си задавал с горест
въпроса, тъй често чуван от устата на папистите: “Само ти ли си мъдър?
Може ли всеки друг да греши? Ами, ако в края на краищата точно ти
грешиш и въвличаш толкова много души в заблуда, които ще бъдат погубени
за вечността?” Ето така се борех със себе си и със Сатана, докато
Христос чрез Своето непогрешимо Слово не укрепи сърцето ми срещу
съмненията” (Мартин, с. 372, 373).
Папата бе заплашил Лутер с отлъчване от църквата, ако не се отрече, и
сега изпълни заплахата си. Нова була обяви окончателното му отлъчване,
прогласявайки го за проклет от Небето. Същата присъда очакваше тук и
всички, които щяха да приемат неговите учения. Великата борба бе вече
решително започнала.
Съпротива – това е жребият на онези, които Бог използва, за да
представят истини, специално приложими за тяхното време. В дните на
Лутер имаше една настояща истина – истина със специално значение за
онова време; настояща истина, отнасяща се за църквата има и днес. На
Този, Който прави всичко според съвета на собствената Си воля, е било
угодно да постави хора при различни обстоятелства и да им възложи
задължения, специални за времето, в което живеят, и за условията, в
които се намират. Ако оценят дадената им светлина, истината ще се
разкрие повече. Но и днес тя не е много по-желана от болшинството хора
- подобни на папистите, противопоставили се на Лутер. И днес, както бе
и в миналите векове, съществува същото предразположение да се приемат
теории и традиции на човеци, вместо Божието слово. Онези, които
представят истината за сегашното време, не трябва да очакват, че ще
бъдат приети с по-голямо благоволение от по-ранните реформатори.
Великата борба между истината и заблудата, между Христос и Сатана ще
расте по сила и размери до края на световната история.
Исус каза на учениците Си: “Ако бяхте от света, светът щеше да люби
свое-то, а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова
светът ви мрази. Помнете думата, която ви казах: слугата не е по-горен
от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят. Ако са опазили Моето
учение, и вашето ще пазят” (Йоан 15:19-20). А от друга страна нашият
Господ заяви ясно: “Горко на вас, когато всички човеци ви захвалят,
защото бащите им така правеха на лъжепророците” (Лука 6:26). И днес
духът на света не е в по-голяма хармония с Духа на Христос, както бе в
предишните времена, и онези, които проповядват чистото Божие слово,
няма да бъдат приемани с по-голямо благоволение, отколкото тогава.
Формите на опозиция и съпротива срещу истината може да се променят,
враждата може да бъде по-прикрита, по-хитра и фина, но същият
антагонизъм все още съществува и ще се проявява до края на времето.