Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

8. Борец за истината- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

8. Борец за истината- Великата борба – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Карл V се възкачи на трона на Германия като нов император и пратениците
на Рим побързаха да го поздравят и да го подбудят да приложи властта си
против Реформацията. От друга страна, курфюрстът на Саксония, на когото
Карл до голяма степен дължеше короната си, го умоляваше да не
предприема стъпки срещу Лутер, докато не го изслуша. Така императорът
бе поставен в много неловко и объркващо положение. Папските
привърженици нямаше да се задоволят с нищо друго освен с императорски
указ, осъждащ Лутер на смърт. Курфюрстът бе заявил твърдо, че “нито
неговото императорско величество, нито която и да било друга личност са
доказали, че писанията на Лутер трябва да бъдат отхвърлени”. Затова той
изиска “д-р Лутер да бъде снабден с охранителна грамота, за да може да
се яви пред трибунал от учени, набожни и безпристрастни съдии”
(Д’Обине, кн. 6, гл. 11).
Веднага след възкачването на Карл вниманието на всички партии бе
обърнато към Събранието на Германските държави, свикано във Вормс. В
това Народно събрание предстоеше да се разгледат важни политически
въпроси и интереси. За първи път германските принцове щяха да се
срещнат със своя млад монарх на съвещателно събрание. От всички краища
на отечеството бяха надошли църковни сановници и държавници. Светски
лордове от висш произход, мощни и ревниви за своите наследствени права;
духовни князе, горди от съзнанието за превъзходството си по ранг и
власт; придворни рицари с въоръжените си свити; посланици от чужди и
далечни страни – всички се събраха във Вормс. Но темата, която
възбуждаше най-голям интерес в това огромно събрание, бе делото на
саксонския реформатор.
Предварително Карл бе поръчал курфюрстът да доведе Лутер в Парламента,
осигурявайки му закрила и обещавайки свободно разискване с компетентни
личности по въпросите на диспута. Лутер очакваше с нетърпение да се яви
пред императора. Здравето му по това време се беше влошило много, но
той писа на курфюрста: “Ако не мога да отида във Вормс в добро здраве,
ще бъда отнесен там така, както съм болен. Защото, щом ме вика
императорът, не мога да се съмнявам, че това е зов от самия Бог. Ако те
желаят да употребят насилие спрямо мене, и това е много вероятно
(защото не ме викат да се явя пред тях, за да наставлявам), аз оставям
този въпрос в ръцете на Господа. Този, Който запази тримата младежи в
огнената пещ, все още живее и царува. Ако Той не желае да ме спаси, то
моят живот има малко значение. Нека само се стремим да не оставим
евангелието да бъде изложено на гаврата на нечестивите и нека по-добре
да пролеем кръвта си за него, отколкото да допуснем те да
възтържествуват. Не е моя работа да решавам дали животът или смъртта ми
ще допринесе повече за спасението на всички… вие може да очаквате
всичко от мен… освен бягство и отричане. Да бягам не мога, а още по-
малко – да се отрека” (пак там, кн. 7, гл. 1).
Във Вормс разпространението на новината, че Лутер ще се яви пред
Народното събрание, предизвика голямо възбуждение. Алеандър, папският
легат, комуто случаят бе специално поверен, се смути и разяри. Той
виждаше, че резултатът ще бъде гибелен за папското дело. Да урежда
разследване на случай, по който папата бе произнесъл вече осъдителна
присъда, това би означавало неуважение към авторитета на върховния
понтифекс. Освен това се опасяваше, че красноречивите и солидни
аргументи на този човек биха могли да отклонят много принцове от
каузата на папата. Затова папският легат най-настоятелно увещаваше Карл
да не допуска явяването на Лутер във Вормс. По това време бе
публикувана булата, обявяваща отлъчването на реформатора. Този факт
заедно с увещанията на легата принудиха императора да отстъпи. Той писа
на курфюрста, че ако Лутер няма да се отрече, да си остане във
Витенберг.
Недоволен от победата на Лутер, Алеандър използваше всичката си власт и
хитрост, за да постигне осъждането му. С постоянство, достойно за по-
добро дело, той привличаше вниманието на принцовете, прелатите и
другите членове на събранието към този въпрос, обвинявайки реформатора
в “измяна, бунт, неблагочестие и богохулство”. Но разпалеността и
пристрастието на легата разкриваха твърде ясно ръководещия го дух. “Той
е движен повече от омраза и отмъщение – бе всеобщата преценка, -
отколкото от ревност и благочестие” (пак там, кн. 7, гл. 1). По-голяма
част от Народното събрание бе склонно да гледа на Лутеровото дело с
благоволение.
С удвоено усърдие Алеандър настояваше пред императора, че е задължен да
изпълнява папските едикти. Но според законите на Германия това не
можеше да стане без одобрението на принцовете. Победен най-сетне от
настойчивостта на папския пратеник, Карл го помоли да представи случая
си пред Народното събрание. “Това бе един тържествен ден за папския
нунций. Събранието бе велико, делото – още по-велико. Алеандър трябваше
да пледира за Рим…, майката и господарката на всички църкви.” Пред
събраните князе от цялото християнство трябваше да защити княжеското
достойнство на Петър. “Той имаше ораторска дарба и в този случай се
оказа на висота. Провидението бе отредило Рим, преди да бъде осъден, да
се яви чрез най-способния от своите оратори и да се защити в
присъствието на най-великия от трибуналите” (Уайли, кн. 6, гл. 4).
Тези, които симпатизираха на реформатора, имаха известни опасения
спрямо ефекта от речта на Алеандър. Курфюрстът на Саксония не
присъстваше, но по негови указания някои от съветниците му бяха там, за
да си запишат речта на нунция.
С цялата мощ на своята ученост и красноречие Алеандър се зае да унищожи
истината. Обвинение след обвинение сипеше той срещу Лутер като враг на
църквата и държавата, на живите и мъртвите, на духовенството и
миряните, на съборите и на отделните християни. “В Лутеровите писания
има толкова много заблуда – заяви той, – че е достатъчна за изгарянето
на 100 000 еретици.”
В заключение Алеандър се помъчи да хвърли упрек върху привържениците на
реформираната вяра: “Какви са всички тези лутерани? Шепа нагли учители,
покварени свещеници, безпътни монаси, невежи адвокати и деградирали
благородници заедно с простия народ, когото те са заблудили и
извратили. Колко много ги превъзхожда католическата партия и по
численост, и по благородство, и по сила! Един единодушен декрет,
издаден от това знаменито Събрание, ще просветли простите, ще
предупреди безразсъдните, ще убеди колебливите и ще даде сила на
слабите” (Д’Обине, кн. 7, гл. 3).
С такива оръжия са били атакувани защитниците на истината през всички
векове. Същите аргументи все още се привеждат срещу осмелилите се да
противопоставят на установените заблуди ясните и прями учения на
Божието слово. “Кои са тези проповедници на нови учения? – възкликват
онези, които са за популярната религия. – Те са необразовани, малко на
брой и от нисшата класа. А претендират, че имат истината и че са
избраният Божи народ. Те са невежи и заблудени. Колко много ги
превъзхожда по брой и влияние нашата църква! Колко велики и учени мъже
има между нас! Колко по-голяма власт има на наша страна!” Това са
аргументите, които упражняват силно влияние върху света. Но и днес те
не са по-убедителни, отколкото в дните на реформатора.
Реформацията не свършва с Лутер, както мнозина предполагат. Тя трябва
да продължи до края на световната история. Великото негово дело се
заключаваше в това, да отрази върху другите светлината, която Бог бе
разрешил да огрее над него; но реформаторът не получи пълната светлина,
която трябваше да бъде дадена на света. Оттогава до днес постоянно се
излива нова светлина върху Писанията и постоянно се разкриват нови
истини.
Речта на папския пратеник направи дълбоко впечатление на Събранието.
Лутер не присъстваше и не можа с ясните и убедителни истини на Божието
слово да победи папския борец. Никой не се опита да защити реформатора.
Проявено бе общо предразположение не само да бъде осъден, но и
ученията, които проповядваше, да бъдат изкоренени, ако е възможно, като
ерес. На Рим бе даден най-благоприятният случай да защити делото си.
Всичко, което той можеше да каже в своя защита, бе казано. Но тази явна
победа бе сигналът за неговото поражение. Отсега нататък контрастът
между истината и заблудата щеше да става все по-ярък, докато се
превърне в открита борба. След този ден Рим никога вече нямаше да стои
тъй сигурно, както досега.
Повечето от членовете на Парламента не биха се поколебали да предадат
Лутер на отмъщението на Рим, въпреки че много от тях виждаха и не
одобряваха съществуващата поквара в църквата и желаеха злоупотребите,
изтърпявани от германския народ в резултат на покварата и алчността на
църковната йерархия, да бъдат отстранени. Легатът бе представил
папското управление в най-благоприятната светлина. Сега Господ подбуди
един от членовете на Народното събрание да направи вярно описание на
последиците от папската тирания. С благородна твърдост херцогът Георг
Саксонски се изправи пред княжеското събрание и с ужасяваща точност
описа измамите, злоупотребите, пороците на папството и гибелните
последици от тях. В заключение каза: “Това са някои от
закононарушенията, които крещят срещу Рим. Отхвърлили всякакъв срам,
тяхната единствена цел е… пари, пари, пари…, така че
проповедниците, които трябва да поучават в истината, всъщност не
говорят нищо друго освен лъжи и не само се толерират, но се и
възнаграждават, защото колкото по-големи са лъжите им, толкова по-
голяма е печалбата им. Именно от този гнусен извор изтичат такива
замърсени води. Безпътицата простира ръка към алчността… уви, тъкмо
скандалът, причинен от духовенството хвърля толкова много души във
вечното осъждане. Трябва да се извърши цялостна реформа” (пак там, кн.
7, гл. 4).
По-умело и по-силно порицание на папските злоупотреби едва ли би могъл
да направи и самият Лутер; а фактът, че говорителят бе решителен враг
на реформатора, придаде още по-голямо въздействие на думите му.
Ако очите на събранието биха могли да се отворят, те биха видели сред
тях Божии ангели, пръскащи лъчи светлина в тъмнината на заблудата и
отварящи умовете и сърцата за приемане на истината. Точно силата и
мъдростта на Бога на истината повлияха дори на противниците на
Реформацията и по този начин подготвиха пътя за предстоящото велико
дело. Мартин Лутер не присъстваше, но гласът на Един, по-велик от него,
бе чут в събранието.
Народното събрание веднага назначи комитет, който да подготви списък на
папските насилия, тегнещи така силно над германския народ. Списъкът
съдържаше сто и една подробности и бе представен на императора с молба
да вземе неотложни мерки за премахване на закононарушенията.
“Каква загуба на християнски души – казваха молителите, – какви
грабежи, какви изнудвания, причинени от скандалното обкръжение на
духовния глава на християнството! Наш дълг е да предотвратим
пропадането и безчестието на народа. Поради тази причина най-смирено,
но настоятелно ви умоляваме да подготвите всеобща реформация и да
предприемете нейното извършване” (пак там, кн. 7, гл. 4).
Сега съветът поиска реформаторът да се яви. Накрая, въпреки молбите,
протестите и заплахите на Алеандър, императорът се съгласи и Лутер бе
призован пред Народното събрание. Заедно с призовката бе издадена и
охранителна грамота, осигуряваща завръщането му на безопасно място.
Призовката бе занесена във Витенберг чрез пратеник, на когото бе
възложено да придружи реформатора до Вормс.
Приятелите на Лутер бяха ужасени и натъжени. Познавайки предразсъдъците
и враждата към него, те се страхуваха, че даже и охранителната грамота
няма да бъде зачетена, и го умоляваха да не излага живота си на
опасност. Той отговори: “Папистите не желаят моето отиване във Вормс, а
моето осъждане и смърт. Нищо. Молете се не за мен, но за Божието слово.
Христос ще ми даде Неговия Дух, за да победя тези служители на
заблудата. Аз ги презирах през живота си; ще тържествувам над тях чрез
смъртта си. Те са се заели във Вормс да ме принудят да се отрека; и ето
какво ще бъде моето отричане: преди казвах, че папата е заместник на
Христос; сега твърдя, че той е противник на Господа и апостол на дявола
(пак там, кн. 7, гл. 6).
Лутер не трябваше да предприеме опасното пътуване сам. Освен
императорския пратеник трима от най-добрите му приятели решиха да го
придружат. Меланхтон сериозно искаше да се присъедини към тях. Сърцето
му бе свързано със сърцето на Лутер и копнееше да го последва, ако е
нужно, и в затвора или на смърт. Но молбите му не бяха приети. Ако
Лутер загинеше, делото на Реформацията трябваше да се продължи от
неговия по-млад съработник. Когато се разделяше с Меланхтон,
реформаторът каза: “Ако не се върна и неприятелите ми ме умъртвят,
продължавай да поучаваш и стой твърдо в истината. Работи вместо мен…
Ако ти живееш, моята смърт ще има малко значение” (пак там, кн. 7, гл.
7). Студентите и гражданите, които се бяха събрали, за да присъстват на
изпращането на Лутер, бяха дълбоко трогнати. Огромна група хора, чиито
сърца бяха докоснати от евангелието, плачеха и се сбогуваха с него.
Реформаторът и другарите му тръгнаха от Витенберг.
По време на пътуването те наблюдаваха, че хората са потиснати и
изпълнени с мрачни предчувствия. В някои градове не му оказваха никакви
почести. Когато спряха да пренощуват, един приятелски настроен свещеник
изрази страховете си, като показа на Лутер портрета на Савонарола,
италианския реформатор, претърпял мъченическа смърт. На следващия ден
научиха, че във Вормс са били осъдени писанията на Лутер. Императорски
пратеници известяваха декрета на императора и призоваваха народа да
предаде на магистратите забранените книги. Пратеникът, изплашен за
безопасността на Лутер в Народното събрание и смятайки, че той вече се
е разколебал в решението си да се яви там, го запита дали все още желае
да продължи пътя си. Реформаторът отговори: “Макар да съм забранен във
всеки град, ще отида” (пак там, кн. 7, гл. 7).
В Ерфурт той бе приет с почести. Премина по улиците, които често бе
кръстосвал с просешката си торба, заобиколен от тълпи почитатели. Отби
се в монашеската си килия и си спомни борбите, през които бе минал и
чрез които светлината, изпълваща сега цяла Германия, бе пръсната в
душата му. Поканен бе да проповядва. Това му бе забранено, но
пратеникът даде разрешение и монахът, който някога вършеше най-черната
работа в манастира, сега се качи на амвона.
Пред препълнената с народ зала той говори върху думите на Христос: “Мир
ви давам”. “Философи, доктори и писатели – каза – са се старали да
научат хората на пътя, по който да придобият вечен живот, и не са
успели. Сега аз желая да ви го кажа: “…Бог е възкресил един Човек от
мъртвите, Господ Исус Христос, за да унищожи смъртта, да изкорени греха
и да затвори портите на пъкъла. Ето делото на спасението… Христос е
победител! Това е радостната вест; и ние сме спасени чрез Неговото
дело, а не чрез собствените си дела… нашият Господ Исус Христос
изрече: “Мир ви давам, вижте Ми ръцете”, с което искаше да каже: “Виж,
о, човече! Аз, само Аз Съм, Който отнех твоя грях и те изкупих; и сега
имай мир – казва Господ.”
Той продължи, посочвайки, че истинската вяра ще бъде разкрита чрез свят
живот. “Понеже Бог ни е спасил, нека така да нареждаме делата си, че те
да бъдат приети от Него. Богат ли си? Нека благата ти обслужват нуждите
на бедните. Беден ли си? Нека службата ти бъде приета от богатите. Ако
трудът ти е полезен само за теб, службата, която претендираш, че
отдаваш на Бога, е само една лъжа” (пак там, кн. 7, гл. 7).
Хората слушаха като омагьосани. Хлябът на живота се разчупваше пред
тези гладуващи души. Пред тях Христос бе възвишаван над папи, легати,
императори и крале. Лутер не спомена нищо за своето опасно положение.
Не искаше да привлича вниманието към себе си с мисли или съчувствия.
Съзерцавайки Христос, бе забравил себе си. Бе се скрил зад Човека от
Голгота със стремежа да представи единствено Исус като Изкупител на
грешника.
Продължавайки пътуването си, реформаторът възбуждаше навсякъде най-
голям интерес. Големи групи любопитни хора се тълпяха край него и
приятелски гласове го предупреждаваха за намеренията на романистите.
“Те ще Ви изгорят – казваха някои – и ще превърнат тялото Ви в пепел,
както направиха с Ян Хус.” Лутер отговаряше: “Даже и да бяха запалили
огън по целия път от Вормс до Витенберг, чиито пламъци да стигат до
небето, аз пак щях да вървя по него в името на Господа; ще се явя пред
тях, ще вляза между челюстите на това чудовище и ще му строша зъбите,
изповядвайки Господа Исуса Христа” (пак там, кн. 7, гл. 7).
Новината за приближаването на Лутер към Вормс предизвика голямо
вълнение. Приятелите му трепереха за неговата безопасност; враговете му
се страхуваха за успеха на делото си. Бяха положени старателни усилия
да бъде разубеден да не влиза в града. Папистите подбудиха хора да го
увещаят да се оттегли в замъка на негов приятел благородник, където му
бе обещано, че всички трудности ще бъдат разрешени благоприятно.
Доброжелателите на Лутер се стремяха да възбудят страховете му като
описваха заплашващите го опасности. Но всичките им усилия пропаднаха.
Все още непоколебим, той заяви: “Дори във Вормс да има толкова дяволи,
колкото са керемидите на къщните покриви, аз пак ще вляза там” (пак
там, кн. 7, гл. 7).
Огромна тълпа се събра при портите на града, за да го посрещне. Такова
голямо множество не се бе събирало да поздрави и самия император.
Възбудата бе извънредно силна. Сред тълпата пронизителен и жалостен
глас пееше погребална песен, за да предупреди Лутер за очакващата го
участ. “Бог ще бъде моя защита” – каза той, слизайки от колата.
Папистите не вярваха, че Лутер наистина ще дръзне да се появи във Вормс
и неговото пристигане ги изпълни с ужас. Императорът незабавно свика
своите съветници, за да решат какво да предприемат. Един от епископите,
заклет папист, заяви: “Дълго време сме се съветвали по въпроса. Нека
ваше императорско величество се отърве от този човек незабавно.
Сигизмунд не изгори ли Ян Хус? Ние не сме длъжни нито да даваме, нито
да съблюдаваме каквато и да било гаранция за безопасността на един
еретик.” “Не – каза императорът, – трябва да спазим нашето обещание”
(пак там, кн. 7, гл. 8). Затова бе решено реформаторът да бъде изслушан.
Целият град силно желаеше да види този забележителен мъж и скоро
жилището му се изпълни с голяма тълпа посетители. Лутер едва се бе
съвзел от неотдавнашната си болест; бе уморен от пътуването, продължило
цели две седмици; трябваше да се приготви да посрещне важните събития
на утрешния ден и се нуждаеше от почивка и спокойствие. Но желанието на
хората да го видят бе толкова голямо, че можа да почине само няколко
часа, защото благородници, рицари, свещеници и граждани се трупаха
жадно около него. Сред тях бяха и много от благородниците, които смело
настояваха пред императора за реформа срещу свещеническите поквари и
които, както казва Лутер: “Бяха всички освободени чрез моето евангелие”
(Мартин, с. 393). Както приятели, така и врагове идваха да видят
безстрашния монах, а той ги посрещаше с непоколебимо спокойствие,
отговаряйки на всички с достойнство и мъдрост. Държанието му бе твърдо
и храбро. Бледото му слабо лице, изписало белезите на тежък труд и
болест, имаше любезен и даже радостен израз. Тържествеността и
дълбоката сериозност на думите му придаваха сила, на която не можеха
напълно да противостоят дори враговете. Както приятели, така и врагове
бяха изпълнени с почуда. Някои бяха убедени, че го придружава
Божествено влияние; други заявяваха, както фарисеите за Христос: “Бяс
има.”
На следващия ден Лутер бе призован да се яви пред Народното събрание.
Бе назначен императорски офицер, който да го доведе в приемната зала,
но въпреки това трудно стигна до мястото. Всяка улица бе претъпкана с
хора, жадни да видят монаха, дръзнал да се противопостави на папския
авторитет.
Точно когато се готвеше да влезе при съдиите си, един стар генерал,
герой от много битки, му каза любезно: “Бедни монаше, бедни монаше!
Сега отиваш да дадеш отпор, много по-благороден от този, който аз или
моите офицери някога сме давали и в най-кръвопролитната от нашите
битки. Но ако твоето дело е справедливо и си сигурен в него, върви
напред с Божието име и не се страхувай от нищо. Бог няма да те
изостави” (Д’Обине, кн. 7, гл. 8).
Най-сетне Лутер застана пред съвета. Императорът седеше на трона,
заобиколен от най-знаменитите личности на империята. Никога човек не се
е явявал в присъствието на по-внушително събрание от онова, пред което
Мартин Лутер трябваше да отговаря за своята вяра. “Това явяване бе само
по себе си забележителна победа над папството. Папата бе вече осъдил
този човек, а сега той стоеше пред съда, който фактически го поставяше
над папата. Папата бе издал забрана срещу него и го бе отлъчил от
всякакво човешко общество. А в същото време бе повикан почтително и
приет от най-великото събрание на света. Папата го бе осъдил на вечно
мълчание, а сега щеше да говори пред хиляди внимателни слушатели,
събрани от най-далечни краища на християнския свят. Така чрез Лутер бе
извършена огромна революция. Рим вече слизаше от трона си и причината
за унижението бе гласът на един монах” (пак там, кн. 7, гл. 8).
Сред това мощно и благородническо събрание скромният по рождение
реформатор изглеждаше смирен и изпълнен с благоговение. Няколко
принцове, забелязвайки неговото вълнение, се приближиха и един от тях
му прошепна: “Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, но не
могат да убият душата.” Друг каза: “Когато бъдете изведени пред
управници и царе заради Мен, ще ви бъде дадено от Духа на Моя Отец
какво да кажете.” Така думите на Христос бяха използвани от великите
мъже на този свят, за да укрепят Неговия служител в часа на изпитанието.
Посочиха на Лутер да застане точно пред трона на императора. Дълбока
тишина изпълни претъпканото събрание. Тогава един императорски офицер
стана и, посочвайки колекция от съчинения на Лутер, поиска реформаторът
да отговори на два въпроса: дали ги признава за свои и дали е склонен
да се отрече от мненията, изложени в тях. След като бяха прочетени
заглавията на книгите, Лутер призна, че що се отнася до първия въпрос -
да, негови са. “Колкото до втория – каза той, – тъй като виждам, че
това е въпрос, който засяга вярата и спасението на душите, засяга и
Божието слово, което е най-великото и най-ценното съкровище както на
Небето, така и на земята, бих постъпил неразумно, ако отговоря без да
размисля. Бих могъл да потвърдя по-малко, отколкото обстоятелствата
изискват, или повече, отколкото истината изисква. И така да съгреша
срещу думите на Христос: “Но всеки, който се отрече от Мене пред
човеците, ще се отрека и аз от него пред Отца Си, Който е на небесата”
(Матей 10:33). Поради тази причина аз умолявам с цялото си смирение
ваше императорско величество да ми даде време да отговоря, без да
съгреша спрямо Божието слово” (Д’Обине, кн. 7, гл. 8).
Лутер постъпи разумно, като отправи тази молба. Неговото поведение
убеди събранието, че той не действа нито от чувства, нито от моментен
импулс. Такова спокойствие и самообладание, неочаквани за човек,
показал се смел и безкомпромисен, увеличиха неговата сила и му дадоха
възможност да отговори по-късно с благоразумие, решителност, мъдрост и
достойнство, които изненадаха и разочароваха противниците му и
изобличиха тяхната дързост и гордост.
На другия ден трябваше да се яви, за да даде окончателен отговор. За
момент сърцето му се сви като си помисли за силите, обединили се срещу
истината. Вярата му се разклати, обхвана го страх и трепет, ужаси се.
Опасностите се увеличаваха. Изглеждаше, че враговете му ще
възтържествуват и силите на мрака ще победят. Облаци се събираха около
него и като че го отделяха от Бога. Копнееше за уверението, че Господ
на силите ще бъде с него. В душевна агония падна по лице на земята и
изля следните отривисти, сърцераздирателни вопли, които никой не можеше
да разбере напълно, освен Бог.
“О, всемогъщи и вечни Боже – молеше се той, – колко ужасен е този свят!
Ето, той е отворил устата си, за да ме погълне, а аз имам толкова малко
доверие в Теб… Ако се облягам единствено на силата на този свят,
всичко е изгубено… Последният ми час е дошъл, присъдата ми е
произнесена… О, Боже! Помогни ми срещу мъдростта на света. Стори
това…, Ти единствен…, защото това не е мое дело, но Твое. Аз нямам
никаква работа тук, нямам за какво да се боря с тези велики хора на
този свят…, но делото е Твое… и е справедливо дело. О, Господи,
помогни ми! Верни и непроменими Боже, на никой човек не мога да се
уповавам… Всичко от човека е несигурно; всичко, произлизащо от човек
пропада… Ти си ме избрал за това дело… застани на моя страна заради
Твоя възлюбен Исус Христос, Който е моя защита, мой щит и моя крепост”
(пак там, кн. 6, гл. 8).
Всемъдрото Провидение бе допуснало Лутер да осъзнае опасността, в която
се намира, за да не разчита на собствената си сила и да не се втурне
самонадеяно към опасността. Но това, което го сломяваше и изпълваше с
ужас, не бе страхът от страдания, ужасът от мъчения или заплашваща го
смърт. Бе стигнал до криза и се чувстваше неспособен да я посрещне.
Страхуваше се, да не би делото на истината да претърпи поражения поради
слабостта му. Не за собствената си безопасност, а за възтържествуването
на евангелието се бореше той с помощта на Бога. Болката и борбата в
душата му бяха подобни на тези на Израил в нощта край самотния поток. И
той победи като Израил. В крайната си безпомощност вярата му се хвана
здраво за Христос – мощния Избавител. Бе подкрепен с уверението, че
няма да бъде сам пред събранието. Мирът отново изпълни душата му и той
се радваше, че му бе позволено да възвеличи Божието слово пред
управниците на народите.
С ум, насочен и уповаващ се изцяло на Бога, Лутер се приготви за
предстоящата борба. Размисли върху плана за своя отговор, провери
няколко текста от собствените си писания и в подкрепа на твърденията си
извлече от Свещеното писание подходящи доказателства. След това постави
лявата си ръка върху отворената пред него Свята книга, вдигна дясната
към Небето и се закле “да остане верен на евангелието и да изповяда
свободно вярата си дори, ако трябва да запечата своето свидетелство с
кръвта си” (пак там, кн. 7, гл. 8).
Когато отново бе доведен пред Събранието, лицето му не издаваше нито
следа от страх или смущение. Спокоен, изпълнен с мир и в същото време
величаво храбър и благороден, той застана сред големците на света като
Божи свидетел. Сега императорският чиновник поиска решението му – дали
желае да се отрече от ученията си. Лутер отговори кротко и смирено, без
пламенност или възбуда. Държеше се учтиво и скромно; и все пак показа
доверие и радост, които изненадаха Събранието.
“Ваше императорско величество, знаменити князе, уважаеми владетели -
каза Лутер, – явявам се днес пред вас в съгласие с дадената ми вчера
заповед и чрез Божията милост умолявам Ваше величество и Ваше
августейшо височество да изслушате благосклонно защитата на едно дело,
което съм сигурен, че е справедливо и вярно. Ако поради невежество
наруша дворцовите обичаи и благоприличия, моля да ме извините, защото
не съм отрасъл в кралски палати, а в уединението на един манастир” (пак
там, кн. 7, гл. 8).
След това, преминавайки към въпроса, заяви, че не всички от публичните
му трудове имат един и същ характер. В тях разглежда вярата и добрите
дела и даже враговете му са заявявали, че са не само безвредни, но и
полезни. Да се отрече от тях, би значело да осъди истини, признавани от
всички партии. Втората група трудове представляват книги, откриващи
покварите и злоупотребите на папството. Да се отрече от тях, би
означавало да засили тиранията на Рим и да отвори широко врата за много
и големи нечестия. В третата група книги е засягал отделни личности,
защитници на съществуващи злини. По отношение на тях той заяви открито,
че е бил много по-груб, отколкото е подобавало. Не претендира, че е
безгрешен; но даже и тези книги не може да анулира, защото такова
поведение би дало повод на враговете на истината да смазват Божия народ
с още по-голяма жестокост.
“И все пак аз съм само човек, а не Бог – продължи той, – затова ще се
защитя, както направи Христос: ако съм говорил зло, докажете злото…
Чрез Божията милост ви умолявам, Ваше императорско величество, вас,
твърде знатни князе, и всички хора от всякакво съсловие, докажете от
писанията на пророците и апостолите, че съм се заблудил. Веднага щом се
убедя в това, аз ще се отрека от всяка заблуда и ще бъда първият, който
ще вземе книгите си и ще ги хвърли в огъня.
Това, което казах току-що, надявам се, показва ясно, че внимателно съм
преценил и обсъдил опасностите, на които се излагам. Но съвсем не се
смущавам и плаша, а се радвам да видя, че евангелието и сега, както и в
предишните времена, е причина за безпокойство и несъгласие. Такъв е
неговият характер, такава е участта на Божието слово. Исус каза: “Не
дойдох да донеса мир, но нож.” Бог е чудесен и страшен в Своите съвети;
внимавайте да не би, предполагайки, че потушавате несъгласия, да
преследвате всъщност святото Божие слово и да си навлечете ужасен поток
от непреодолими опасности, нещастия, бедствия и вечна гибел… Бих
могъл да цитирам много примери от Божието слово. Бих могъл да говоря за
фараоните, за царете на Вавилон и за тези в Израил, които никога не са
действали по-успешно за собственото си унищожение, както, когато са се
стремели чрез съвети в присъствието на най-мъдрите хора да засилят
своето владичество. “Бог премахва планини, а те не знаят” (пак там, кн.
7, гл. 8).
Лутер говореше на немски; после бе помолен да повтори същите думи на
латински. Съгласи се, макар и изтощен от усилието, което бе положил, и
отново произнесе речта си със същата яснота и енергия. Божието
провидение го ръководеше. Много от принцовете бяха така заслепени от
заблуда и предразсъдъци, че не можаха да видят силата на Лутеровото
доказателство, но повторението им даде възможност да разберат ясно
представените доводи.
Онези, които твърдоглаво си затваряха очите за светлината и отказваха
да се убедят в истината, се разяриха от силните думи на реформатора.
Когато той приключи изказването си, говорителят на Народното събрание
каза гневно: “Вие не отговорихте на въпроса, който ви бе зададен… От
вас се иска да дадете ясен и точен отговор… Искате ли, или не искате
да се отречете?”
Реформаторът отговори: “Тъй като Ваше величество и Ваше могъщество
изискват от мен ясен, прост и точен отговор, аз ще ви го дам и той е:
не мога да подчиня вярата си нито на папата, нито на събори, защото е
ясно като бял ден, че те често са се заблуждавали и са си
противоречали. Затова, ако не бъда убеден от свидетелството на
Писанието или чрез ясно доказателство, ако не бъда убеден чрез
текстовете, които цитирах, и ако те не поставят моята съвест в съгласие
с Божието слово, аз не мога и не желая да се откажа, защото не е
безопасно за един християнин да говори против своята съвест. Ето това е
и не мога другояче; Бог да ми помогне. Амин” (пак там, кн. 7, гл. 8).
Така стоеше този праведник на сигурната основа на Божието слово.
Небесна светлина осветяваше лицето му. Всички видяха величието и
чистотата на характера му, мирът и сърдечната му радост, когато
свидетелстваше срещу силата на заблудата и показваше превъзходството на
вярата, победила света.
Цялото събрание онемя за известно време от удивление. При първия си
отговор Лутер бе говорил с тих глас и се държеше почтително, почти
покорно. Папистите бяха изтълкували това като знак, че куражът му е
започнал да отслабва. Сметнаха молбата му за отлагане само като
прелюдия към отричането. Самият Карл, забелязвайки изтощеното тяло на
монаха, неговото бедно облекло, простотата на думите, с които бе
произнесъл речта си, и простотата на словото му, бе заявил
полупрезрително: “Този монах никога не ще може да ме направи еретик.”
Куражът и твърдостта му сега, както и мощта и яснотата на неговите
разсъждения, изненадаха всички партии. Императорът, изпълнен с
възхищение, възкликна: “Този монах говори с неустрашимо сърце и
непоколебим кураж.” Много от германските принцове гледаха с гордост и
радост на представителя на нацията им.
Привържениците на Рим бяха победени; делото им се откри в най-
неблагоприятна светлина. Те се стремяха да задържат властта си не чрез
позоваване на Писанието, а чрез прибягване до заплахи – непогрешимите
аргументи на Рим. Говорителят на Събранието каза: “Ако не се отречеш,
императорът и държавите на империята ще се посъветват какво да
предприемат срещу един непоправим еретик.”
При тези думи приятелите на Лутер, които с голяма радост слушаха
благородната му защита, потръпнаха; но докторът отговори спокойно: “Бог
да ми бъде помощник, защото аз не мога да се отрека от нищо” (пак там,
кн. 7, гл. 8).
Заръчаха му да напусне Народното събрание, докато принцовете се
съвещават. Чувстваше се, че е настъпила голяма криза. Решителният отказ
на Лутер да се подчини би могъл да повлияе на църковната история за
векове напред. Решено бе да му се даде още една възможност да се
отрече. За последен път бе въведен в Събранието. Отново му бе зададен
въпросът, дали желае да се откаже от ученията си. “Не мога да дам друг
отговор – каза той, – освен онзи, който вече дадох.” Ясно бе, че нито
чрез обещания, нито чрез заплахи не би могъл да бъде накаран да отстъпи
пред заповедта на Рим.
Папските водачи се разяриха, че тяхната сила, предизвиквала страха на
крале и благородници, бе презряна по такъв начин от един скромен монах.
Копнееха да го принудят да изпита гнева им, като подложат живота му на
смъртни изтезания. Но, разбирайки опасността, Лутер бе говорил пред
всички с християнско достойнство и спокойствие. В думите му нямаше
гордост, страх или изопачаване. Забрави себе си и великите мъже край
него и чувстваше единствено, че се намира в присъствието на Един
безкрайно по-висш от папи, прелати, крале и императори. Христос бе
говорил чрез свидетелстването на Лутер със сила и величие, което за
известно време изпълни със страхопочитание и почуда както приятели,
така и врагове. Божият Дух присъстваше на събора и затрогваше сърцата
на управителите на империята. Някои от принцовете смело признаха
справедливостта на Лутеровото дело. Много от тях бяха убедени в
истината, но за други това впечатление не продължи дълго. Имаше и трета
група хора, които в момента не изразиха открито своите убеждения, но
по-късно, след като изследваха Писанията, станаха безстрашни
поддръжници на Реформацията.
Курфюрстът Фридрих наблюдаваше с голяма загриженост явяването на Лутер
пред Събранието и изслуша речта му с особено внимание. С радост и
гордост наблюдаваше куража на доктора, твърдостта и самообладанието му
и реши да застане още по-твърдо в негова защита. Сравняваше спорещите
противоположни партии и разбра, че мъдростта на папи, крале и прелати е
сведена до нула пред силата на истината. Папството бе претърпяло
поражение, което щеше да се чувства от всички нации и през всички
векове.
Когато осъзна въздействието на Лутеровата реч, папският пратеник се
изплаши за сигурността на римската мощ както никога преди това и реши
да употреби всички възможни средства, които имаше на разположение, за
да издейства погубването на реформатора. С цялото си красноречие и
дипломатично изкуство, отличаващи го твърде ярко, представи на младия
император лудостта и опасността да пожертва приятелството и подкрепата
на мощния римски престол заради делото на един незначителен монах.
Думите му не останаха без резултат. На следващия ден след отговора на
Лутер Карл нареди да бъде обявено на Събранието решението му, че ще
продължи да провежда политиката на своите предшественици – да развива и
покровителства католическата религия. Тъй като Лутер отказал да се
отрече от заблудите, трябва да се приложат най-енергични мерки срещу
него и ересите му. “Един-едничък монах, подведен от собствената си
глупост, се е надигнал срещу вярата на християнския свят. За да спра
това нечестие, аз ще пожертвам царствата си, съкровищата си, приятелите
си, тялото си, кръвта си, душата си и живота си. Ще пусна почитаемия
Лутер да си отиде, като му забраня да причинява и най-малкото безредие
сред народа; след това ще прибегна до преследване срещу него и неговите
привърженици като заразителни еретици чрез отлъчване, забрана и чрез
всякакви средства, предназначени да ги унищожат. Призовавам членовете
на събора да се държат като верни християни” (пак там, кн. 7, гл. 9).
Въпреки това императорът заяви, че безопасността на Лутер трябва да се
спазва и че преди да се предприеме съдебно преследване срещу него,
трябва да му се позволи да се завърне невредим в дома си.
Сега членовете на Събранието предложиха две противоречиви мнения.
Пратениците и представителите на папата отново поискаха да се
пренебрегне охраната на реформатора. “Рейн – казаха те – трябва да
приеме и неговата пепел, както преди столетие прие тази на Ян Хус” (пак
там, кн. 9, гл. 9). Но германските принцове, макар че сред тях имаше
паписти и заклети врагове на Лутер, протестираха срещу такова нарушение
на публично дадената дума, окачествявайки го като позор за нацията. Те
посочиха бедствията, които последваха смъртта на Хус, и заявиха, че не
смеят да навлекат на Германия и на главата на своя млад император
повторение на подобни ужасни злини.
В отговор на подлото предложение сам Карл каза: “Дори да изчезнат от
света, честта и вярата трябва да намерят убежище в сърцата на князете”
(пак там, кн. 7, гл. 9). Най-заклетите врагове на Лутер продължиха да
увещават Карл да постъпи с реформатора така, както Сигизмунд бе
постъпил с Хус – да го остави на милостта на църквата. Но спомняйки си
сцената, когато Хус пред цялото събрание бе посочил на императора
веригите си и му бе напомнил за неговата честна дума, Карл V заяви: “Не
бих желал да се червя като Сигизмунд” (Ланфан. История на Констанския
събор, т. 1, с. 422).
И все пак Карл съзнателно бе отхвърлил истините, представени от Лутер.
“Аз съм твърдо решен да следвам примера на моите предшественици” – каза
монархът (Д’Обине, кн. 7, гл. 9). Бе решил да не направи нито стъпка
извън пътя дори на общоприетия обичай, за да тръгне по пътя на истината
и правдата. Понеже бащите и дедите му бяха постъпвали така, и той
желаеше да поддържа папството с всичката му жестокост и поквара. Ето
как Карл взе своето решение – като отказа да приеме каквато и да било
светлина в повече от приетата от предците и да поеме каквото и да било
задължение, което те не бяха поели.
И днес има много хора, привързани по същия начин към обичаите и
традициите на своите бащи. Когато Господ им изпрати допълнителна
светлина, те отказват да я приемат, понеже тя не е била дадена на
бащите им и не е била приета от тях. Но ние не сме поставени там,
където са били поставени нашите предци, затова и нашите задължения и
отговорности не са същите като техните. Няма да бъдем одобрени от Бога,
след като гледаме примера на бащите си и по него определяме нашия дълг
днес, а не изследваме истината за себе си. Отговорността ни е по-голяма
от отговорността на предшествениците. Отговорни сме за светлината,
която те са получили и която ни е връчена като наследство, но сме
отговорни също и за допълнителната светлина, която сега ни осветява от
Божието слово.
Христос каза на невярващите евреи: “Ако не бях дошъл и не бях им
говорил, грях не биха имали; сега обаче нямат извинение за греха си”
(Йоан 15:22). Същата Божествена сила бе говорила на императора и
принцовете на Германия и чрез Лутер. Когато проблесна светлината от
Божието слово, Духът на Бога за последен път умоляваше мнозинството в
събранието. Както Пилат столетия преди това позволи на гордост и
желание за популярност да затворят сърцето му за Изкупителя на света;
както треперещият Феликс заповяда на вестителя на истината: “Засега си
иди и когато намеря време, ще те повикам”; както гордият Агрипа бе
изповядал: “Без малко ме убеждаваш да стана християнин!” (Деян. 24:25,
26:28), но все пак се отвърнаха от Небесната вест, така и Карл V,
поддавайки се на изискванията на светска гордост и политика, реши да
отхвърли светлината на истината.
Слухове за кроежи срещу Лутер се носеха надлъж и шир, причинявайки
голяма възбуда из целия град. Реформаторът си бе спечелил много
приятели, които, като познаваха вероломната жестокост на Рим към
всички, дръзнали да изобличават покварите му, решиха, че той не бива да
бъде пожертван. Стотици благородници се заклеха пред себе си да го
защитават. Не малко хора открито порицаваха решението на краля като
продиктувано от подчиненост на контролиращата власт на Рим. По вратите
на къщите, както и на публични места, бяха разлепени афиши, някои от
които осъждаха Лутер, а други го защитаваха. На един от тях просто бяха
изписани забележителните думи на мъдреца: “Горко ти, земьо, когато
царят ти е дете…” (Екл. 10:16). Всеобщият ентусиазъм в полза на Лутер
в цяла Германия убеди както императора, така и Народното събрание, че
всяка проявена към него несправедливост ще застраши мира на империята и
дори стабилността на трона.
Фридрих Саксонски поддържаше мъдра сдържаност, внимателно прикривайки
истинските си чувства към реформатора. Но в същото време го наблюдаваше
с неуморима бдителност, следеше всяко негово движение, както и всяко
движение на враговете му. Имаше и много, които не се опитваха да скрият
симпатиите си към Лутер. Посещаваха го принцове, графове, барони и
други видни личности – както светски, така и духовни лица. “Малката
стаичка на доктора – писа Спалатин – не можеше да побере всички
посетители, желаещи да му се представят” (Мартин, т. 1, с. 454). Даже и
тези, които не бяха повярвали на неговите учения, не можеха да не се
възхитят на благородната правдивост, подтикваща го по-скоро храбро да
посрещне смъртта, отколкото да насили съвестта си.
Бяха полагани и сериозни усилия Лутер да се съгласи на компромис с Рим.
Благородници и принцове му заявяваха, че ако продължава упорито да
поддържа своето мнение вместо мнението на църквата и на съборите, скоро
ще бъде изгонен от империята и лишен от всякаква защита. На този повик
Лутер отговори така: “Евангелието на Христос не може да бъде
проповядвано без скърби… защо тогава страхът или опасенията да ме
отделят от Господа или от Божественото слово, което единствено е
истинно? Не, не, по-скоро бих дал тялото си, кръвта си и живота си”
(Д’Обине, кн. 7, гл. 10).
Отново го увещаваха да се подчини на преценката на императора относно
книгите си и след това да не се страхува от нищо. “Съгласен съм с
цялото си сърце – казваше в отговор – императорът, принцовете и дори
най-нищожният християнин да изследват и преценяват моите трудове, но
при едно условие – да имат за мярка Божието слово. Хората не могат да
направят нищо, освен да му се подчиняват. Не ме карайте да накърнявам
съвестта си, свързана и подчинена на Свещените писания” (пак там, кн.
7, гл. 10).
На друг опит да го склонят отговори: “Съгласен съм да се откажа от
охраната си. Предавам моята личност и моя живот в ръцете на императора,
но Словото на Бога – никога!” (пак там, кн. 7, гл. 10). Заявяваше, че с
готовност ще се подчини на решението на един общ събор, но при
единственото условие – съборът да решава според Писанието. “Онова,
което засяга Божието слово и вярата – добави той, – всеки християнин
може да преценява толкова добре, колкото и папата, макар папата да е
подкрепян от милиони събори” (Мартин, т. 1, с. 410). Накрая както
приятели, така и врагове се убедиха, че всяко по-нататъшно усилие за
помирение е безполезно.
Ако реформаторът бе отстъпил в една-единствена точка, Сатана и неговите
множества щяха да спечелят победата. Но непоколебимата твърдост на
Лутер бе средството църквата да се освободи и да започне нова и по-
добра епоха. Влиянието на този единствен човек, дръзнал да мисли и
действа самостоятелно по религиозните въпроси, трябваше да повлияе на
църквата и на света не само по негово време, но и при бъдещите
поколения. Твърдостта и верността му щяха да подкрепят в края на
вековете всички, които ще минат през подобно преживяване. Могъществото
и величието на Бога бяха издигнати над човешките събори и над огромната
мощ на Сатана.
Скоро на Лутер бе заповядано чрез авторитета на императора да се
завърне в дома си. Той знаеше, че това известие скоро ще бъде
последвано от присъда. Застрашителни облаци надвисваха над пътя му, но
когато напускаше Вормс, сърцето му бе изпълнено с радост и хваление.
“Самият дявол – казваше той – пазеше папската цитадела; но Христос
направи широк пробив в нея и Сатана бе принуден да признае, че Господ е
по-мощен от него” (Д’Обине, кн. 7, гл. 11).
След като си замина, все още желаейки твърдостта му да не бъде погрешно
сметната за бунт, Лутер писа на императора: “Бог, Който изследва
сърцата, ми е свидетел, че съм готов с цялата си сериозност да се
подчиня на Ваше величество, било в почит, било в позор, в живот или в
смърт, във всичко без изключение, освен в Словото Божие, чрез което
човек живее. Във всички дела на този живот моята вярност ще бъде
непоколебима, защото тук загуба или печалба са без значение за
спасението. Но когато се засягат вечни интереси, Бог не желае човекът
да се подчинява на човека. Защото такова подчинение по отношение на
духовните въпроси е всъщност истинско поклонение, а то трябва да се
отдава единствено на Твореца” (пак там, кн. 7, гл. 11).
По време на пътуването си обратно от Вормс Лутер бе приет още по-
бляскаво, отколкото на отиване. Високопоставени духовни лица
приветстваха отлъчения монах и граждански владетели почетоха човека,
осъден от императора. Накараха го да проповядва и той застана на амвона
въпреки императорската забрана. “Аз никога не съм обещавал да вържа
Божието слово – казваше той, – нито пък някога ще сторя това” (Мартин,
т. 1, с. 420). Не мина много време откакто напусна Вормс, и папските
привърженици надделяха, убеждавайки императора да издаде едикт срещу
него. В този указ Лутер бе обявен за “самия Сатана в образа на човек и
облечен в монашеско расо” (Д’Обине, кн. 7, гл. 11). Заповядано бе
веднага, щом изтече срокът на охраната му, да бъдат взети мерки за
спиране на реформаторското дело. На хората бе забранено да го
подслоняват, да му дават храна или питие, както и да го подкрепят с
думи или с действия публично или поединично. Трябваше да бъде уловен,
където и да се намира, и предаден на властите. Неговите привърженици
също трябваше да бъдат хвърлени в затвора, а имуществото им -
конфискувано. Книгите му трябваше да бъдат унищожени и накрая, всички,
осмелили се да действат против указа, да бъдат включени в неговата
присъда. Курфюрстът на Саксония и най-приятелски настроените към Лутер
принцове напуснаха Вормс веднага след заминаването му и императорският
картина – Мартин Лутер бил рисуван в 1529 г. гт Лукас Гранах, един от
водещите художници на Реформацията. Тъй като Гранах бил както талантлив
реалист, така и добър приятел на Лутер, портратите му вероятно са най-
близо до истината указ бе одобрен от Народното събрание. Сега
римокатолиците ликуваха. Те смятаха, че съдбата на реформатора е решена.
Но в този час на опасност Бог бе предвидял път за спасение на Своя
служител. Едно бдително око бе следяло всяко движение на Лутер и едно
вярно и благородно сърце бе решило да го избави. Ясно бе, че Рим нямаше
да се задоволи с нищо друго освен със смъртта на реформатора; той
можеше да бъде спасен от челюстите на лъва само като се скрие. Бог даде
мъдрост на Фридрих Саксонски да измисли план за запазването му. Със
съдействието на верни приятели курфюрстът осъществи намерението си и
Лутер бе укрит на сигурно място както от приятели, така и от врагове.
На път за вкъщи той бе грабнат от своите придружители и отведен бързо
през гората към замъка на Вартбург – усамотена планинска крепост.
Отвличането, както и укриването му бяха обградени с такава
тайнственост, че дълго време дори самият Фридрих не узна мястото,
където се намираше. Това неведение не бе без определена цел. Докато
курфюрстът не знаеше нищо за скривалището на Лутер, не можеше и да
открие нещо за него. Той бе доволен само да знае, че реформаторът е в
безопасност. Това му стигаше.
Пролетта, лятото и есента преминаха и дойде зимата, а Лутер
продължаваше да бъде затворник. Алеандър и привържениците му ликуваха,
тъй като светлината на евангелието привидно угасваше. Но всъщност
реформаторът пълнеше лампата си от склада на истината; и светлината
трябваше да изгрее с още по-голям и светъл блясък.
В приятелската безопасност на Вартбург Лутер за известно време се
чувстваше щастлив, избавен от огъня и смутовете на битката. Но не можа
за дълго да намери удовлетворение и спокойствие в почивката. Свикнал на
активен и с жестоки конфликти живот, не понасяше продължително
бездействие. В тези самотни дни пред очите му изпъкваше състоянието на
църквата и той викаше отчаяно: “Уви, няма никой в тези последни дни на
Божия гняв, който да застане като стена пред Господа и да спаси
Израил!” (пак там, кн. 9, гл. 2). И мислите му отново се върнаха към
самия него, опасявайки се да не би да бъде обвинен в страхливост поради
оттеглянето си от борбата. Тогава се укори за бездействието и
самодоволството си. А в същото време всекидневно вършеше много повече,
отколкото изглеждаше възможно за един човек. Перото му нито ден не
остана бездейно. Неприятелите му се ласкаеха, че са го смълчали, но в
същото време оставаха учудени и смутени от реалното доказателство за
неговата активност. Из цяла Германия се разпространяваха голям брой
трактати, излезли изпод перото му. За сънародниците си Лутер извърши и
най-ценната служба, като преведе Новия завет на немски. От своя скалист
Патмос в продължение на почти цяла година проповядваше евангелието и
укоряваше греховете и заблудите на своето време.
Но Бог бе оттеглил своя служител от сцената на обществения живот не
просто за да го запази от гнева на враговете му или да му осигури
спокойно време за неговите важни трудове. С това оттегляне трябваше да
се постигнат много по-ценни резултати. В самотата и неизвестността на
планинското си убежище Лутер бе отделен от всякаква земна поддръжка и
лишен от човешка похвала. По този начин бе спасен от гордостта и
самоувереността, които успехът тъй често предизвиква. Чрез страдание и
смирение той бе подготвен да върви отново безопасно към шеметните
висини, към които бе така неочаквано въздигнат.
Когато хората се радват на свободата, която истината им носи, те са
склонни да превъзнасят тези, които Бог е употребил да строшат веригите
на заблудата и предразсъдъка. Сатана се опитва да отклони мислите и
чувствата на хората от Бога и да ги насочи към човешките инструменти.
Кара ги да почитат простото средство, а да пренебрегват Ръката,
направляваща всички събития на провидението. Твърде често религиозни
водачи, възхвалявани и почитани по този начин, губят важността на
своята зависимост от Бога и биват подведени да се доверяват на себе си.
Като резултат от това те започват да се стремят да контролират ума и
съвестта на хората, склонни да се ръководят от тях вместо от Божието
слово. Делото на реформата често пъти се е забавяло поради духа, на
който са се отдавали поддръжниците му. Бог искаше да запази
Реформацията от тази опасност. Той желаеше тя да получи не човешки, а
Божи отпечатък. Очите на хората бяха обърнати към Лутер като тълкувател
на истината. Затова той бе отстранен, за да се насочат всички към
вечния Автор на истината.