Спор – 66 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Спор – 66

Тази глава е основана на Матей 22:15-46; Марко 12:13-40; Лука
20:20-47. 22:15-46 12:13-40 20:20-47

Спор

Свещениците и управниците слушаха мълчаливо острите упреци на
Христос. Те не можеха да оборят Неговите обвинения, но все по-упорито
търсеха да Го уловят в някоя клопка. С тази цел изпратиха шпиони, “които
се преструваха, че са праведни, за да уловят някоя Негова дума, тъй щото
да Го предадат на началството и на властта на управителя”. Не изпратиха
старите фарисеи, с които Исус често се бе срещал, а млади хора, пламенни
и ревностни, които – мислеха си – Христос не познаваше. Придружаваха ги
няколко иродиани, за да чуят думите Му и после да свидетелстват срещу
Него в съда. Фарисеите и иродианите бяха непримирими врагове, но във
враждата си към Христос се съюзиха.
Фарисеите постоянно пъшкаха от принудителното събиране на данъци от
римляните. Смятаха, че плащането на данъци е против Божия закон. Това и
използваха като повод да впримчат Исус. Шпионите пристъпиха към Него с
привидна искреност, сякаш желаещи да узнаят дълга си, и казаха:
“Учителю, знаем, че Си искрен и не Те е грижа от никого, защото не
гледаш на лицето на човеците, но учиш Божия път според истината.
Позволено ли е да даваме данък на кесаря, или не?”
Думите “знаем, че Си искрен”, ако бяха откровени, биха били чудесно
признание. Но те ги изговориха, за да Го измамят. При все това тяхното
свидетелство бе вярно. Фарисеите знаеха, че Исус говори и учи правдиво и
това им заключение щеше да ги осъди.
Задалите въпроса на Исус мислеха, че са прикрили добре намерението
си, но Исус четеше в сърцата им като в отворена книга и изрази гласно
тяхното лицемерие. “Защо Ме изпитвате?” – каза Той. Показа им, че е
прочел тайните им намерения и им даде знак, който те не бяха поискали.
Но се объркаха още повече, когато Исус добави: “Покажете Ми един
динарий!” Донесоха динарий и Той запита: “Чий образ и надпис има?”
Отговориха: “Кесарев.” Христос посочи надписа върху монетата с думите:
“Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието на Бога.”
Шпионите бяха очаквали Исус да отговори направо на въпроса им в един
или в друг смисъл. Ако беше казал, че не е законно да се дава данък на
кесаря, щяха да донесат това на римските власти и Той щеше да бъде
арестуван като подстрекател на бунт. А в случай, че кажеше, че е законно
да се плаща данъка, възнамеряваха да Го наклеветят пред народа като
противник на Божия закон. Но сега се почувстваха като попарени.
Плановете им се объркаха. Начинът, по който зададоха въпроса, ги лиши от
възможността да кажат нещо повече.
Отговорът на Христос не бе начин да се отбегне въпросът, а
представляваше безпристрастен отговор. С римската монета в ръка, върху
която бяха отпечатани името и образът на кесаря, Той заяви, че щом
живеят под закрилата на римската власт, трябва да – отдават изискваната
от нея подкрепа, ако това не е в противоречие с един по-висш дълг.
Докато живееха мирно и покорни на законите на страната, трябваше винаги
да поставят на първо място верността си към Бога.
Думите на Спасителя: “Тогава отдавайте- Божието на Бога” изобличаваха
строго интригантстващите евреи. Ако бяха изпълнявали вярно задълженията
си към Бога, нямаше да са разделен народ, подчинен на чужда власт. Над
Ерусалим нямаше да се развяват римски знамена, на портите му нямаше да
пази римска стража и в него нямаше да управлява римски управител.
Еврейският народ изплащаше тогава наказанието за своето отстъпление от
Бога.
Когато фарисеите чуха Христовия отговор, “се зачудиха и оставяйки Го,
си отидоха”. Исус изобличи лицемерието и дързостта им. Така установи
един велик принцип – принцип, който ясно определя границите на човешкия
дълг към държавното управление и към Бога. Успокои много умове,
смущавани от този въпрос. Оттогава насам мнозина започнаха да изпълняват
верния принцип. Макар много да си отидоха недоволни, те съзнаваха, че
въпросът е разрешен правилно и се учудваха на Христовата проницателност.
Едва фарисеите бяха млъкнали, когато при Исус дойдоха садукеи със
своите рафинирани въпроси. Двете партии бяха в голяма опозиция една
спрямо друга. Фарисеите се придържаха строго към преданията. Те бяха
много точни в изпълнението на външните церемонии, прилежни в
измиванията, в поста, в дългите молитви и показни в милостините си. Но
Христос бе заявил, че правят невалиден Божия закон с поддържането на
човешки учения и заповеди. Като класа те бяха фанатици и лицемери. Но
все пак между тях имаше истински благочестиви хора. Приемаха Христовите
учения и ставаха Негови ученици. Садукеите отхвърляха традициите на
фарисеите. Те твърдяха, че вярват в по-голямата част от Свещените
писания и ги приемат като правило в живота, но на практика бяха скептици
и материалисти.
Садукеите отричаха съществуването на ангели, възкресението на
мъртвите и учението за бъдещ живот с неговите награди и наказания. По
всички тези точки те се различаваха от фарисеите. Особено спорен въпрос
между двете партии бе възкресението. Фарисеите вярваха твърдо във
възкресението, но в споровете и разискванията възгледите им по отношение
на бъдещото състояние на човека бяха съвсем объркани. Смъртта стана за
тях необяснима тайна. Неспособността им да отговарят на аргументите на
садукеите даваше повод за постоянно дразнене. Разискванията между двете
партии свършваха обикновено с гневни спорове и по-голямо отчуждение
помежду им.
На брой садукеите бяха много по-малко от своите противници. Те нямаха
голяма власт над народа, но много от тях бяха богати и имаха влиянието,
което богатството придава. Повечето от свещениците бяха в техните редици
и обикновено от средата им се избираше първосвещеникът. Това обаче
ставаше при изричното условие, че няма да изтъкват своите скептични
мнения. Поради броя и популярността на фарисеите, когато садукеите
заемаха свещенически пост, се налагаше те да приемат външно ученията на
фарисеите. Но самият факт, че се избираха за такава служба, придаваше
влияние на заблудите им.
Садукеите отхвърляха учението на Исус. Според тях Той се
въодушевяваше от дух, който не искаха да признаят така, както им го
изявяваше, а и учението Му за Бога и за бъдещия живот противоречеше на
теориите им. Вярваха в Бога като в единствено същество, което стои над
човека, но оспорваха, че господстващото провидение и Божествената
прозорливост можеха да лишат човека от свободната му морална сила и да
го унижат до положението на роб. Вярваха, че след като е създал човека,
Бог го е оставил сам на себе си независим от по-висше влияние. Твърдяха,
че човек е свободен да се разпорежда с живота си и да очертава
световните събития и че съдбата му е в неговите собствени ръце.
Отричаха, че Божият Дух работи чрез човешки усилия или чрез естествени
средства. Но държаха и на това, че чрез правилното използване на
естествените си сили човек може да се издигне и да се просвети, както и
да очисти живота си чрез сурови и строги мерки.
Характерът на садукеите се оформяше според идеите, които имаха за
Бога. Тъй като според гледището им Бог не се интересува от човека, те не
се уважаваха взаимно. Не бяха сплотени. Не признаваха влиянието на Божия
Дух върху човешките действия и затова в живота им липсваше Неговата
сила. И те като останалите евреи се хвалеха много с привилегиите си по
рождение – че са чада на Авраам и че строго спазват закона. Но бяха
лишени от истинския дух на закона и вярата. Естествената им симпатия се
движеше в много тесни граници. Вярваха, че всеки може да придобие
удобствата и благословенията на живота. Затова сърцата им не трепваха
пред нуждите и страданията на другите. Живееха за себе си.
Чрез думите и делата Си Христос свидетелстваше за една Божествена
сила, която поражда свръхестествени резултати за бъдещ живот отвъд
настоящия, свидетелстваше за Бога като Баща на човешките синове,
постоянно бдящ над правдивите им стремежи. Той откриваше действието на
една доброжелателна и състрадателна Божествена сила, което изобличаваше
себелюбивата недостъпност на садукеите. Учеше, че заради земното и
вечното добро на човека Бог действа в сърцето му чрез Своя Свят Дух.
Показваше колко погрешно за преобразяването на характера е да се разчита
на човешка сила – то е дело само на Божия Дух.
Това учение садукеите бяха решили да опровергаят. Те влязоха в спор с
Исус с чувството, че дори да не успеят да Го осъдят, ще успеят да
засегнат поне авторитета Му. Възкресението бе въпросът, върху който
искаха да разискват с Него. Ако се съгласеше с тях, Той щеше да обиди
още повече фарисеите. Ако пък не се съгласеше, щяха да изложат учението
Му на присмех.
Садукеите разсъждаваха така: ако тялото в своето безсмъртно, както и
в своето смъртно състояние, се състои от една и съща материя, то, когато
бъде възкресено от мъртвите, ще трябва да има плът и кръв и ще възобнови
във вечния свят живота, който е бил прекъснат на земята. В такъв случай
– разъждаваха – земните връзки ще бъдат възобновени, съпруг и съпруга ще
се съберат отново, бракът ще продължава и всичко ще върви така, както
преди смъртта, като слабостите и страстите на този живот бъдат
увековечени и в бъдещия.
В отговор на въпроса им Исус вдигна завесата от бъдещия живот.
“Защото във възкресението – каза Той – нито се женят, нито се омъжват,
но са като Божии ангели на небето.” Показа, че садукеите не бяха прави
във вярването си. Предпоставките им са неправилни. “Заблуждавате се –
допълни, – като не знаете Писанията, нито Божията сила.” Не ги обвини в
лицемерие, както бе направил с фарисеите, а в заблуда.
Садукеите мислеха, че единствени те изпълняват най-строго Писанията.
Но Исус показа, че не познават тяхното истинско значение. Това знание се
влива в сърцето чрез просвещението, което дава Светият Дух. Той заяви,
че причината за обърканата им вяра и непросветеност бе непознаването на
Свещените писания и на Божията сила. Садукеите се опитваха да ограничат
Божиите тайни в рамките на своите разсъждения на смъртни. Христос ги
покани да отворят умовете си за онези свещени истини, които биха
разширили и засилили ума им. Хиляди хора стават безбожници поради това,
че ограничените им смъртни умове не могат да обхванат тайните на Бога.
Не могат да си обяснят чудното изявление на Божествена сила в Божиите
провидения и затова отхвърлят съществуването на такава сила и го
приписват на природни сили, които още по-малко могат да обхванат.
Единствената развръзка на заобикалящите ни тайни е във всички тях да
виждаме Божието присъствие и сила. Хората се нуждаят да признаят Бога
като Творец на всемира и като Такъв, Който заповядва и върши всичко. Те
се нуждаят от по-широка представа за Неговия характер и за тайната на
Неговите сили.
Христос заяви на слушателите Си, че ако не би имало възкресение от
мъртвите, Писанията, в които те заявяват, че вярват, биха били
безполезни. Той каза: “А за възкресението на мъртвите не сте ли чели
онова, което Бог ви говори, като казва: “Аз Съм Бог Авраамов, Бог
Исааков и Бог Яковов. Той не е Бог на мъртвите, а на живите.”
Несъществуващите неща за Бога съществуват. Той вижда края от началото.
На резултата от Своето дело гледа като на нещо, което се изпълнява в
настоящето. Скъпите мъртви, от Адам до последния светия, който умира, ще
чуят гласа на Божия Син и ще излязат от гробовете си за безсмъртен
живот. Бог ще бъде техен Бог, а те ще бъдат Негов народ. Между Бога и
възкръсналите светии ще съществува нежна връзка. Състоянието, което
планът Му предвижда за в бъдеще, Той го вижда като съществуващо още
сега. За Него мъртвите са живи.
Христовите думи накараха садукеите да млъкнат. Те не можаха да Му
отговорят. Исус не каза нито една дума, за която биха могли да се
хванат, за да Го осъдят. Противниците Му не спечелиха нищо друго освен
народното презрение.
Фарисеите обаче не се отказаха да търсят нещо, което биха могли да
използват срещу Него. Те придумаха един учен, законник, да запита Исус
коя от десетте заповеди на закона е най-важна.
Първите четири заповеди на декалога, които посочват дълга на човека
към неговия Създател, фарисеите смятаха за по-важни, отколкото
останалите шест, очертаващи дълга на човека към неговия ближен. Като
последица от това те бяха останали много назад в практическото
благочестие. Исус бе показал на хората тяхната неспособност и ги бе
научил, че е необходимо да вършат добри дела. Той беше заявил, че
дървото се познава по плода си. Затова и бе обвинен, че поставя
последните шест заповеди над първите четири.
Законоучителят се приближи до Исус и Го запита направо: “Коя заповед
е първа от всички?” Отговорът на Христос бе прям и убедителен: “Първата
е: “Слушай, Израилю; Господ, нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш
Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум
и с всичката си сила.” А ето втората, подобна на нея заповед: “Да
възлюбиш ближния си като себе си.” Друга заповед по-голяма от тия няма.”
“На тия две заповеди стоят целият закон и пророците.”
Първите четири от десетте заповеди се сумират в едната голяма
заповед: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си
душа и с всичкия си ум.” Последните шест са включени в другата: “Да
възлюбиш ближния си като себе си.” И двете заповеди са израз на принципа
на любовта. Не може да се пази първата, а втората да се нарушава, нито
може да се пази втората, а да се нарушава първата. Когато в сърцето си
отдаваме на Бога Неговото законно място, ние ще отдаваме и на ближния си
подобаващото му място. Ще го обичаме, както обичаме себе си. А ще ни е
възможно да обичаме ближния си безпристрастно само когато над всичко
обичаме Бога.
Щом като всички заповеди се включват в любовта към Бога и човека,
следва, че нито една заповед не може да се наруши, без да се накърни
този принцип. Така Христос учеше слушателите Си, че Божият закон не се
състои от много отделни заповеди, някои от които са по-важни, а други –
по-незначителни, и могат да бъдат пренебрегвани безнаказано. Господ
представя първите четири и последните шест заповеди като божествено цяло
и учи, че любовта към Бога се изразява чрез послушание към всички Негови
заповеди.
Книжникът, който бе задал на Исус посочения по-горе въпрос, бе добре
просветен в закона, затова се учуди на Исусовите думи. Той не очакваше
от Него да покаже такова дълбоко и основно познаване на Свещените
писания. Този случай му даде по-ясна представа за принципите, които
лежат в основата на святите заповеди. Пред събраните свещеници и
управници той призна искрено, че Христос е дал правилно тълкувание на
закона, като каза: “Превъзходно, Учителю! Ти право каза, че Бог е един и
няма друг освен Него; и да Го люби човек от все сърце, с всичкия си
разум и с всичката си сила, и да люби ближния си като себе си, това е
много повече от всички всеизгаряния и жертви.”
Христовият мъдър отговор убеди книжника. Той знаеше, че еврейската
религия се състои по-скоро от външни церемонии, отколкото от сърдечно
благочестие. Съзнаваше донякъде безполезността на непридружените с вяра
церемониални приношения и проливане на кръв за опрощаване на греха.
Любовта и послушанието към Бога, както и несебелюбивите отношения между
хората му се струваха по-ценни от всички обреди. Готовността на този
човек да признае верния отговор на Христос, както и решителният начин,
по който го изяви пред присъстващите, откри един дух, съвсем различен от
духа на свещениците и управниците. Състрадателното сърце на Исус вникна
в положението на честния законоучител, който в лицето на намръщените
свещеници и заканващите се управници се осмели да изкаже сърдечното си
убеждение. “Исус, като видя, че отговори разумно, рече му: Не си далеч
от Божието царство.”
Книжникът беше близо до Божието царство, защото признаваше, че
праведните дела са по-ценни пред Бога, отколкото всеизгарянията и
жертвите. Но той имаше нужда да признае и Божествения характер на
Христос, та чрез вяра в Него да получи сила, за да върши делата на
правдата. Обредната служба нямаше никаква стойност, ако не се свържеше с
Христос чрез жива вяра. Дори и моралният закон не постига целта си, ако
не се разбира в отношението му към Спасителя. Христос бе показал няколко
пъти, че законът на Отца Му съдържа нещо по-дълбоко, отколкото само едни
авторитетни заповеди. В закона е въплътен принципът, разкрит и в
евангелието. Посочва се дългът на човека и неговата вина. Но човекът
трябва да очаква от Христос опрощение и сила, за да изпълнява
препоръчваното от закона.
Фарисеите се бяха събрали близо до Исус, когато Той отговори на
въпроса на книжника. И сега, обръщайки се към тях, Той им зададе един
въпрос: “Какво мислите за Христос? Чий син е?” Целта Му беше да изпита
вярата им в Месия – дали Го смятат за обикновен човек или за Божи Син.
Цял хор от гласове отговори: “Давидов!” Това бе титлата, която
пророчеството бе дало на Месия. Когато Исус изявяваше Божествеността Си
чрез велики чудеса, когато лекуваше болни и възкресяваше мъртви, хората
се питаха един-друг: “Дали Той не е Давидовият син? Сирофиникийката,
слепият Вартимей, както и много други, когато викаха към Него за помощ,
казваха: “Смили се за мене, Господи, сине Давидов” (15:22 Матей 15:22).
Когато влизаше в Ерусалим, възседнал на ослето, Той бе приветстван с
радостния вик: “Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в
Господнето име!” (21:9 Матей 21:9). Също през оня ден и малките деца в
храма радостно Го назоваваха така. Но мнозина, които наричаха Исус
Давидов син, не признаваха Неговата Божественост. Те не разбираха, че
Давидовият син бе Божият Син.
В отговор на изказването, че Христос е Давидов син, Исус каза:
“Тогава как Давид чрез Духа Го нарича Господ, думайки: “Рече Господ на
Моя Господ: Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти под нозете Ти?”
Ако, прочее, Давид Го нарича Господ, как е негов син? И никой не можеше
да Му отговори ни дума; нито пък дръзна вече някой от тоя ден да Му
задава въпроси.”