Пълно послушание – 93 – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Авраам беше вече стар човек, когато получи ужасяващата заповед от Бога да принесе в жертва за всеизгаряне сина си Исак. Дори и поколението на Авраам го считаше за стар човек. Ревността на неговата младост бе угаснала. Не му бе вече лесно да понася трудностите и да посреща храбро опасностите. Изпълнен с енергията на младостта, човек може да излезе срещу бурята с гордото съзнание за силата си и да се издига над обезкураженията, които по-късно, в залеза на живота, когато стъпките му се отправят към гроба, биха накарали сърцето му да примре. Но в провидението си Бог запази последното най-голямо изпитание за Авраам точно когато товарът на годините тежеше на плещите му и той копнееше вече за почивка от грижите и труда (Битие 27:2). Сърцето на стария човек се смрази от ужас. Ако загубеше сина си поради болест, това щеше да бъде най-сърцераздирателната мъка за обичащия баща и щеше да сведе побелялата му от скръб глава в гроба. Сега му беше заповядано да пролее кръвта на единствения си син със собствената си ръка. Всичко му изглеждаше ужасяващо невъзможно.
И все пак Бог говори и Словото му трябва да бъде послушано. Авраам бе в напреднала възраст, но това не бе оправдание, за да не изпълни дълга си. Сграбчи жезъла с вяра и в мълчалива агония хвана за ръка детето – толкова красиво в най-цветущите години на своята младост – и тръгна да изпълни Божието слово. Великият стар патриарх беше човек. Чувството му на привързаност бе като онова, което изпитваме и ние. Обичаше своето момче, което бе утехата на старините му и на когото бе дадено обещанието на Господа.
Авраам не спря, за да попита как биха се изпълнили Божиите обещания, ако Исак бъде заклан. Не спря да разисква с нараненото си сърце, но изпълни Божествената заповед до най-последната подробност, когато до него достигнаха думите: „Да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му сториш нещо, защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мене и сина си, единствения си син.“
Това велико дело на вяра е записано в страниците на свещената история, за да послужи на света като славен пример до свършване на времето. Авраам не се молеше да бъде оправдан поради напредналата си възраст за евентуалното си непослушание към Бога. Не каза: „Косите ми са побелели, силата ми е отслабнала. Кой ще ме утешава в моя изгасващ живот, когато Исак не е вече жив? Как е възможно един стар баща да пролее кръвта на собствения си син?“ Не! Бог бе говорил и човекът трябваше да послуша, без да задава въпроси, без да се противи и без да отслабва по пътя.
Днес ние се нуждаем от вярата на Авраам в нашите църкви, за да се разсее мракът, който се събира около тях, прегражда пътя на нежната слънчева светлина на Божията любов и спира духовния растеж. Възрастта никога няма да оправдае непослушанието ни към Бога. Вярата ни трябва да бъде плодовита с добри дела, защото „вяра без дела е мъртва“. Всеки изпълнен дълг и всяка принесена жертва в името на Исус донасят извънредно голяма награда. Чрез самото изпълнение на дълга Бог говори и дава Своето благословение, но Той изисква от нас да предадем напълно всичките си способности. Трябва да Му отдадем цялото си същество – и ума, и сърцето. В противен случай няма да успеем да станем истински християни.
Бог не е лишил човека нищо, което може да му осигури вечни богатства. Облякъл е земята с красота и я е снабдил заради удобството на човека с всичко, което той може да използва във временния си живот. Дал е Сина Си, за да умре за изкуплението на един свят, който бе паднал в грях и глупост. Тази безподобна любов, изразена чрез такава безкрайна жертва, изисква нашето най-строго послушание, нашата най-свята любов и нашата неограничена вяра. И въпреки това, всички тези добродетели, развити до най-висша степен, никога не могат да се сравнят с великата жертва, принесена за нас.

Безусловно послушание
Бог изисква незабавно и безусловно послушание към Своя закон, но хората са заспали или са парализирани от измамите на Сатана, който им внушава оправдания, уговорки и скрупули, като казва, както на Ева в градината: „Няма да умрете“. Непослушанието не само закоравява сърцето и съвестта на виновния, но има и способността да покварява вярата и на другите. Онова, което в началото ни изглежда много грешно, постепенно губи своя грешен характер, тъй като е постоянно пред очите ни, докато накрая се запитваме дали действително става въпрос за грях, и така несъзнателно попадаме в същата заблуда.
Чрез Самуил Бог бе заповядал на Саул да унищожи докрай амаличаните и всичките им притежания. Обаче Саул изпълни заповедта само отчасти. Той унищожи по-лошия добитък, запази добрия и пощади нечестивия цар. На следващия ден той посрещна пророк Самуил с поздравления, ласкаещи личното Аз. Той каза: „Благословен да си от Господа! Изпълних Господнята заповед“. Но пророкът незабавно отговори: „Що значи тогава това блеене на овци в ушите ми и тоя рев на говеда, що слушам?“ (1Царе 15:13, 14). Саул беше сконфузен, защото отхвърли отговорността, казвайки: „От амаличаните ги докараха, защото ЛЮДЕТЕ пощадиха по-добрите от овците и от говедата, за да пожертват на Господа, твоя Бог, а другите обрекохме на изтребление.“ Тогава Самуил изобличи царя, напомняйки му изричната Божия заповед, която му нареждаше да унищожи всичко принадлежащо на амаличаните. Посочи престъплението му и заяви, че не е послушал Господа. Но Саул не призна, че е извършил нещо погрешно. Той отново оправда греха си – бил запазил най-добрия добитък за жертва на Господа.
Самуил беше натъжен дълбоко в душата си поради упорития отказ на царя да осъзнае и да признае греха си. Той каза тъжно: „Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата и покорността – от тлъстината на овни. Защото непокорността е като греха на чародейството и упорството – като нечестието и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар.“

Опасността от отлагане
Не е добре да гледаме дълга в лицето и да отлагаме да го изпълним. Отлагането дава място за съмнения, неверието се прокрадва, истината се изопачава, разумът се затъмнява и накрая изобличенията на Божия дух не докосват сърцето на заблудената душа. Човек така се заслепява, че започва да мисли, че не е възможно изобличенията да се отнасят до него.
Скъпото благодатно време минава, но малцина разбират, че то им е дадено с цел да се подготвят за вечността. Скъпоценни часове се пропиляват за светски цели, удоволствия или явни грехове. На Божия закон се гледа леко. Той не се зачита и всяка негова заповед се приема като ненужно ограничение. Всяко престъпление ще донесе своето наказание. Любовта към светски печалби води до оскверняване на съботата, но изискванията на този свят ден не са отменени или понижени. Божията заповед по този въпрос е ясна и безусловна – забранено е да работим в седмия ден. Бог го е отделил като осветен за Него ден.
Много са пречките по пътя на послушните на Божиите заповеди. Появяват се мощни и изкусни влияния, които ги притеглят към пътищата на света, но силата на Господа може да строши тези вериги. Той ще премахне всяка пречка пред нозете на Своите верни или ще им даде кураж да победят всяко затруднение, ако сериозно молят за Неговата помощ. Всички препятствия ще изчезнат пред сериозното желание и настоятелното усилие да се върши Божията воля, каквото и да струва това на личното Аз, дори ако се наложи и самият живот да бъде пожертван. Небесна светлина ще освети мрака пред всички, които в своите изпитания и затруднения вървят напред, гледайки на Исус като Начинател и Завършител на тяхната вяра.
В старо време Бог говореше на хората чрез устата на пророците и апостолите. В тези последни дни Той ни говори чрез СВИДЕТЕЛСТВАТА НА СВОЯ ДУХ. Никога не е имало време, когато Бог да е наставлявал народа Си за Своята воля и за поведението, което иска от нас да имаме по-сериозно, отколкото днес. Ще се възползваме ли от Неговите поучения? Бог няма да приеме частично послушание. Няма да одобри никакъв компромис с личното Аз.