Протестът в Шпайер и вероизложението в Аугсбург, отбелязали триумфа на
Реформацията в Германия, бяха последвани от години на борби и мрак.
Разклащано от резцепления сред поддръжниците си и нападнато от мощни
врагове, протестантството като че бе обречено на гибел. Хиляди хора го
свидетелстваха с кръвта си. Избухна гражданска война. Протестантското
дело бе предадено от един от неговите най-горещи привърженици. Най-
благородните от принцовете-реформатори попаднаха в ръцете на императора
и ги влачеха като пленници от град в град. Но в момента на своя
привиден триумф императорът бе победен. Той видя плячката да се
изтръгва от властта му и бе принуден да разреши търпимост на ученията,
чието унищожение бе станало цел на живота му. Бе рискувал царство,
съкровища и себе си за премахването на ереста. Видя армиите си изтощени
от борбата, средствата си изчерпани и много от кралствата си заплашени
от въстания, докато вярата, която се стремеше да потъпче, се
разпространяваше във всички страни. Карл V се бореше срещу всемогъща
Сила. Бог бе казал: “Да бъде светлина!” Но императорът се опитваше да
запази неразкъсан мрака. Плановете му пропаднаха. Остаря преждевременно
и, изтощен от дългата борба, абдикира от престола и потъна в един
манастир, където след две години умря.
В Швейцария, както и в Германия, Реформацията преживя тъмни дни. Докато
много кантони приеха реформираната вяра, други се придържаха със сляпо
упорство към веруюто на Рим. Накрая преследването на желаещите да
приемат реформираната вяра доведе до гражданска война. Цвингли и много
от неговите съработници паднаха на кървавото поле в Капел. Наскоро умря
и Йоколампадиус, победен от ужасните бедствия. Рим ликуваше и
изглеждаше, че на много места си възстановява всичко загубено. Но Този,
Чиито планове са вечни, не бе изоставил Своето дело, нито народа Си.
Ръката Му щеше да издейства избавление. В други страни беше издигнал
работници, които да продължат реформата.
Във Франция зората на Реформацията беше започнала да изгрява, преди още
да бе чуто името на Лутер. Един от първите, получил светлината, беше
възрастният Льофевър – изключителен учен, професор в Парижкия
университет, искрен и горещ привърженик на папата. При изследванията си
върху древната литература вниманието му бе привлечено от Библията и той
въведе нейното изучаване от студентите.
Льофевър беше ентусиазиран обожател на светиите и беше започнал да пише
история за тях и за мъките им според данните на църковните легенди.
Тази задача изискваше много труд и беше вече значително напреднал,
когато си помисли, че Библията може да му бъде полезен помощник и
започна да я изучава. В нея наистина намери светии, но не от рода на
тези от римския календар. Поток светлина нахлу в ума му. С удивление и
отвращение изостави работата, която сам си бе наложил и се посвети на
изучаването на Божието слово. Скоро започна да проповядва откритите там
скъпоценни истини.
В 1512 г., преди още Лутер или Цвингли да бяха започнали делото на
реформата, Льофевър писа: “Само Бог е, Който ни дава чрез вяра онази
праведност, която единствено по благодат оправдава за вечен живот”
(Уайли. Кн.13, гл.1). Задълбочавайки се върху тайните на изкуплението,
възкликва: “О, колко невъобразимо е величието на тази размяна –
безгрешният е осъден, а виновният е освободен; благословеният носи
проклятието, а проклетият е въведен в блаженството; животът умира, а
смъртта получава живот; славата е обгърната с мрак, а този, който
заслужава само срам, е облечен в слава” (Д’Обине. Лондонско издание.
Кн.12, гл.2).
И като учеше, че славата на спасението принадлежи единствено на Бога, в
същото време заявяваше, че послушанието е човешки дълг. “Ако си член на
Христовата църква – казваше той, – ти си част от Неговото тяло; а щом
си от Христовото тяло, тогава си изпълнен с Божественото естество… О,
ако хората биха могли да разберат само тази привилегия, колко чисто,
целомъдрено и свято щяха да живеят и колко долна и презряна би била
цялата външна слава на този свят в сравнение със славата вътре в тях,
славата, която плътски очи не могат да видят” (пак там, кн.12, гл.2).
Сред студентите на Льофевър имаше някои, които жадно попиваха неговите
думи и дълго, след като гласът на учителя им стихваше, продължаваха да
живеят с възвестената истината. Такъв беше Гийом Фарел. Син на набожни
родители и възпитан да приема с доверие ученията на църквата, той
можеше като апостол Павел да заяви за себе си: “… според най-строгото
учение на нашето вероизповедание живях като фарисей” (Деян.26:5).
Предан римокатолик, гореше от желание да унищожи всички, осмелили се да
се противопоставят на църквата. “Аз скърцах със зъби като разярен вълк
– казваше по-късно за този период от своя живот – само като чуех някой
да говори срещу папата” (Уайли. Кн.12, гл.2). Фарел безрезервно
обожаваше светиите и заедно с Льофевър обикаляше парижките църкви,
молейки се пред олтарите и обсипвайки с дарове светите мощи. Но
спазването на обредите не можеше да донесе мир на душата му.
Убеждението за грях го подтискаше и никакви дела на покаяние не можеха
да го отстранят. Като глас от небето слушаше той думите на реформатора:
“Спасението е по благодат”. “Невинният е осъден, а престъпникът е
оправдан.” “Единствено и само Христовият кръст е, който отваря портите
на Небето и затваря портите на ада” (пак там, кн.13, гл.2).
Фарел радостно прие истината. Чрез покаяние, подобно на Павловото, се
обърна от робството на преданието към свободата на Божиите синове.
“Вместо готовото на убийства сърце на търсещ плячката си и жадуващ за
кръв вълк” той се върна, както казва сам, “мирно и кротко като невинно
и тихо агне със сърце напълно отдалечено от папата и предадено на Исус
Христос” (Д’Обине. Кн.12, гл.3).
Докато Льофевър продължаваше да разпространява светлината сред своите
студенти, Фарел, също така ревностен за делото на Христос, както бе
ревностен за делото на папата, излезе, за да възвестява истината
публично. Наскоро към него се присъедини един църковен сановник –
епископът на Мо. Други учители, които със своите способности и знания
се нареждаха в първите редици на видните за онова време личности, се
присъединяваха към провъзгласяването на евангелието и то печелеше
горещи привърженици сред всички класи на обществото – от домовете на
занаятчиите и селяните до кралския палат. Сестрата на царуващия тогава
монарх Франциск I – Маргарита Наварска, прие реформираната вяра. Самият
крал, както и кралицата майка, за известно време изглеждаше, че се
отнасят благосклонно към нея и реформаторите гледаха с големи надежди
напред към времето, когато Франция щеше да бъде спечелена за
евангелието.
Но надеждите им не се осъществиха. Изпитание и преследване очакваха
учениците на Христос. Това обаче милостиво бе закрито от очите им.
Настана време на мир, през което да могат да придобият сили, за да
посрещнат бурята; и Реформацията напредваше много бързо. Епископът на
Мо работеше с жар в собствената си епархия, за да наставлява както
клира, така и народа. Невежите и неморални свещеници бяха отстранявани
и, доколкото бе възможно – замествани с учени и благочестиви мъже.
Епископът горещо желаеше народът му сам да има достъп до Божието слово
и това скоро бе изпълнено. Льофевър предприе превеждането на Новия
завет и точно, когато германската Библия на Лутер излизаше от
печатарската преса във Витенберг, френският Нов завет бе публикуван в
Мо. Епископът не пестеше нито труд, нито пари, за да го разпространява
в своите енории и скоро селяните на Мо притежаваха Свещените писания.
Както пътници, загиващи от жажда, посрещат с радост някой извор с
бликаща животворна вода, така и тези души приемаха небесната вест.
Работниците по полето, занаятчиите в работилниците освежаваха
ежедневния си тежък труд с разговори върху скъпоценните истини на
Библията. Вечер, вместо да тичат в кръчмите, се събираха в дома на
някой от тях, за да четат Божието слово и да се съединят в молитва и
хваление. Скоро по тези места настъпи чувствителна промяна. Макар
хората там да принадлежаха към най-долната класа – необразованото и
свикнало на тежък труд селячество – реформиращата и възвишаващата сила
на Божествената благодат пролича в живота им. Скромни, любещи и свети,
те стояха като живи свидетели на онова, което евангелието може да
направи за всички, приемащи го искрено.
Запалената в Мо светлина пръскаше лъчите си надалеч. Броят на
новоповярвалите нарастваше всеки ден. Известно време гневът на
църковната йерархия се обуздаваше от краля, презиращ тесногръдия
фанатизъм на монасите. Но папските водители най-сетне надделяха.
Издигнаха се клади. Епископът на Мо, притиснат да избира между огъня и
отричането, прие по-лесния път; но въпреки че водителят падна, стадото
му остана твърдо. Мнозина и сред пламъците свидетелстваха за истината.
И чрез своя кураж и постоянство, проявявани дори на кладата, тези
скромни християни говореха на хиляди, никога не чули в дни на мир
свидетелството им.
Не само кротките и бедните, намиращи се в страдание и изложени на
укори, се осмеляваха да дават свидетелство за Христос. И в
господарските зали на замъците и палатите имаше благородни души, за
които истината беше по-ценна от богатство или ранг, или дори от живота.
Кралските дрехи покриваха по-благородни, по-твърди по дух сърца,
отколкото мантията и митрата на епископите. Луи Дьо Беркен бе от
благороднически произход. Храбрият и изтънчен рицар с изискани маниери
и безупречен морал също се бе отдал на учението. “Той беше – казва един
писател – твърд последовател на папските наредби и още по-голям
слушател на литургии и проповеди… и като корона на всички свои
добродетели особено дълбоко презираше лутеранството.” Но както и
мнозина други, доведени от Провидението до Библията, бе изненадан, като
намери там “не ученията на Рим, а ученията на Лутер” (Уайли. Кн.13,
гл.9). От този момент нататък се посвети напълно на делото на
евангелието.
“Най-ученият от благородниците на Франция”, поради своя гений и
красноречие, поради непоклатимия си кураж и героичен устрем, както и
поради влиянието си в двореца, защото бе любимец на краля, бе смятан от
мнозина за определения да бъде реформаторът на своето отечество. Теодор
Без казваше: “Беркен щеше да бъде втори Лутер, ако бе намерил в лицето
на Франциск I втори курфюрст”. “Той е по-лош и от Лутер” – викаха
папистите (пак там, кн.13, гл.9). И наистина за романистите във Франция
той бе много по-опасен. Хвърлиха го в затвора като еретик, но бе
освободен от краля. Борбата продължи с години. Франсоа се колебаеше
между Рим и реформацията, като ту защитаваше, ту ограничаваше свирепата
настървеност на монасите. Беркен бе затварян три пъти от папските
власти и три пъти бе освобождаван от монарха, който, възхищавайки се от
неговия гений и благороден характер, отказваше да го пожертва заради
злобата на църковната йерархия.
Беркен бе предупреждаван много пъти за заплашващата го във Франция
опасност и бе съветван да последва стъпките на прибягналите към
доброволно изгнаничество. Страхливият и безпринципен Еразъм, с целия си
блясък на учен, но без да притежава онова морално величие, което
подчинява живота на честта и истината, писа на Беркен: “Искай да бъдеш
пратен посланик в някоя чужда страна; иди и пътувай из Германия. Ти
познаваш Беда и такива като него – той е чудовище с хиляда глави,
хвърлящ отрова на всички страни. Твоите неприятели се наричат Легион.
Дори да бе делото ти по-добро от онова на Исус Христос, те няма да те
оставят, докато не те унищожат по най-жесток начин. Не се уповавай
твърде много на кралското покровителство. Във всеки случай не ме
излагай пред богословския факултет” (пак там, кн.13, гл.9).
Но с увеличаването на опасностите, нарастваше и усърдието на Беркен.
Вместо да възприеме политиката на Еразъм и неговия безпринципен съвет,
той се реши на още по-смели стъпки. Не само застана в защита на
истината, но и осъждаше заблудата. Обвиненията в еретичество, които
романистите се стремяха да му припишат, хвърли върху самите тях. Най-
активни и лоши противници му бяха учените доктори и монаси от
Богословския факултет в големия Парижки университет – един от най-
висшите църковни авторитети както в града, така и за цялата нация. От
писанията на тези доктори Беркен извлече дванадесет твърдения, които
публично обяви за “противни на Библията и следователно еретични”; и
апелира към краля да бъде съдия в спора.
Монархът с желание се зае да противопостави мощта и съобразителността
на изправените един срещу друг борци. Бе радостен, че му се отдава
възможност да смири гордостта на надменните монаси и заповяда на
романистите да защитават каузата си чрез Библията. Те чудесно знаеха,
че това оръжие малко ще им помогне. По-добре си служеха със
затварянето, изтезанието и кладата. Сега ролите бяха разменени и
романистите се виждаха, като че надвиснали над пропастта, в която се
бяха надявали да падне Беркен. Чудеха се ужасени как да излязат от
положението.
“Точно по това време на ъгъла на една от улиците бе изобразена икона на
Дева Мария.” В града настъпи голямо раздвижване. Тълпи народ се стичаха
на мястото с израз на скръб и възмущение. Кралят също бе дълбоко
покъртен. Случаят бе едно предимство, което монасите можеха да
използват. И не го пропуснаха. “Това са плодовете от ученията на Беркен
– викаха те. – Благодарение на лутеранското съзаклятие всичко ще се
срути – религия, закон, самият трон” (пак там, кн.13, гл.9).
Беркен отново бе арестуван. Кралят се оттегли от Париж и така монасите
бяха оставени да действат според волята си. Реформаторът бе разследван,
съден и осъден на смърт и, за да не се намеси и сега Франсоа и да го
спаси, присъдата бе изпълнена в деня на произнасянето й. По обяд бе
заведен на мястото на екзекуцията. Събра се огромна тълпа, за да
наблюдава събитието. Мнозина забелязаха с удивление и с лоши
предчувствия, че жертвата бе избрана измежду най-добрите и най-храбрите
от благородните фамилии на Франция. Уплаха, негодувание, презрение и
горчива омраза засенчваше лицата на развълнуваната тълпа. Само върху
едно лице нямаше сянка. Мислите на мъченика бяха далеч от тази шумна
сцена; той чувстваше присъствието на своя Господ.
Грозната двуколка, в която седеше, намръщените лица на неговите
преследвачи, ужасната смърт, на която отиваше – на всичко това той не
обръщаше внимание. Онзи, Който живее, а бе мъртъв, и Който ще живее
вечно и има ключовете на смъртта и на ада, бе до него. Лицето на Беркен
излъчваше небесна светлина и мир. Бе облякъл най-хубавите си дрехи –
“дреха от кадифе, атлаз и дамаска и панталони, обшити със злато”
(Д’Обине. История на Реформацията в Европа по времето на Калвин. Кн.2,
гл.16). Щеше да засвидетелства вярата си в присъствието на Царя на
царете и пред цялата Вселена, и затова никакъв признак на скърбене не
трябваше да засенчва радостта му.
Когато процесията се движеше бавно по изпълнените с народ улици, хората
отбелязваха с учудване непомрачения мир, радостното тържество на
неговия поглед и поведение. “Той прилича – казваха – на човек, който
седи в храма и размишлява за свети неща” (Уайли.Кн.13, гл.9).
На кладата Беркен се опита да отправи няколко думи към народа, но
монасите, страхувайки се от въздействието им, започнаха да викат, а
войниците да дрънкат с оръжията си и шумът заглуши гласа на мъченика.
Така в 1529 г. Сорбоната, най-висшият литературен и духовен авторитет
на образования Париж “даде на населението от 1793 г. гнусния пример как
да се задушават на ешафода свещените думи на умиращите” (пак там,
кн.13, гл.9).
Беркен бе умъртвен, а тялото му – хвърлено в пламъци. Новината за
неговата смърт причини много скръб на приятелите на Реформацията по
цяла Франция. Но жертвата му не бе дадена напразно. “И ние сме готови –
казваха свидетелите на истината – да посрещнем с кураж смъртта,
гледайки към бъдещия живот” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа
във времето на Калвин. Кн.2, гл.16).
По време на преследването в Мо учителите на реформираната вяра бяха
лишени от правото да проповядват и се оттеглиха. След известно време
Льофевър отиде в Германия. Фарел се завърна в родния си град в Източна
Франция, за да разпространява светлината в мястото на своето детство.
Там се бяха получили вече новините за събитията в Мо и проповядваната с
безстрашно настървение истина намери слушатели. Скоро властите се
надигнаха срещу него и го принудиха да млъкне, интернирайки го от
града. Макар че не можеше да работи повече публично, той обикаляше
равнини и села, проповядваше по домовете и сред закътани полянки, като
подслон му бяха и горите, и скалистите пещери – негови любими убежища в
детството. Бог го подготвяше за по-големи изпитания. “Кръстът,
преследването и зломислията на Сатана, за които ме бяха предупредили,
не липсвата – казваше той, – те са даже много по-жестоки, отколкото бих
могъл да понеса. Но Бог е мой баща, Той ми е давал и винаги ще ми дава
нужната сила” (Д’Обине. История на Реформацията през XVI в. Кн.12,
гл.9).
Както в апостолските дни, преследването “спомогна повече за преуспяване
на благовестието” (Филип.1:12). Прогонени от Париж и Мо, “тия, които се
бяха разпръснали, обикаляха и разгласяваха благовестието” (Деян.8:4). И
така светлината проникна в много отдалечени провинции на Франция.
Бог все още приготвяше и други работници за разширяване на Своето дело.
В едно от училищата на Париж млад човек, разсъдлив и сериозен, вече
даваше доказателства за мощен и проницателен ум. Бе не по-малко
забележителен и със своя безупречен живот, както и с интелектуалната си
активност и религиозна преданост. Неговият гений и прилежност го
направиха скоро гордост на колежа и всички с доверие очакваха, че Жан
Калвин ще стане един от най-способните и почитани защитници на
църквата. Лъч Божествена светлина проникна даже и сред стените от
схоластиката и суеверието, оградили Калвин. Той с ужас чу за новите
учения, без да се съмнява ни най-малко, че еретиците заслужават огъня,
в който биваха хвърляни. И все пак без негово желание бе изправен лице
срещу лице с ереста и бе принуден да изпита силата и на папското
богословие, и на протестантското учение.
В Париж живееше братовчед на Калвин, който се бе присъединил към
реформаторите. Двамата често се срещаха и разискваха върху въпросите,
смущаващи християнския свят. “Има само две религии на този свят –
казваше протестантът Оливетан – едната група религии са измислените от
хората и в тях всеки човек спасява сам себе си чрез церемонии и добри
дела; другата религия е разкрита в Библията и тя учи човека да търси
спасение единствено от свободната Божия благодат, която се дава даром”.
“Не ми трябва нито едно от вашите нови учения – възкликваше Калвин, –
допускаш ли, че съм живял цял живот в заблуда?” (Уайли. Кн.13, гл.7).
Но в ума му избуяха мисли, които не можеше да прогони въпреки волята
си. Останал сам, размишляваше върху думите на братовчед си. Бе обхванат
от чувството за грях. Виждаше се сам в един свят със справедлив Съдия.
Ходатайството на светиите, добрите дела, церемониите на църквата –
всичко това бе безсилно да изкупи греха. Пред себе си не съзираше нищо
освен мрака на вечното отчаяние. Напразно докторите в църквата се
опитваха да облекчат страданеито му. Напразно прибягваше до изповеди и
самонаказания, но и те не можеха да примирят душата с Бога.
Веднъж, докато все още бе обладан от тези безплодни борби, случайно се
отби на един от площадите и стана свидетел на публично изгаряне на
еретик. Почуди се от израза на мир върху лицето на мъченика. Сред
мъките на ужасната смърт и под ударите на още по-страшното
осъждане на църквата той проявяваше вяра и кураж, които младият студент
с горест и болка сравни със собственото си отчаяние и мрак, макар да
живееше в най-строго послушание към църквата. Знаеше, че еретиците
основаваха вярата си на Библията. И реши да я изучава и да открие, ако
може, тайната на радостта им.
В Библията намери Христос. “О, Татко – извика той, – Неговата жертва е
уталожила Твоя гняв; Неговата кръв е измила моите нечистотии; Неговият
кръст е понесъл моето проклятие; Неговата смърт ме е изкупила. Ние сме
си измислили много безполезни глупости, но Ти Си поставил Твоето Слово
пред мене като факел и си докоснал сърцето ми, за да се отвратя от
всички други заслуги, освен тези на Исус” (Мартин. Т.III, гл.13).
Калвин бе подготвен за встъпване в свещеничество, когато бе още само на
дванадесетгодишна възраст. Бе определен за свещеник в една малка църква
и главата му бе подстригана от епископа, съгласно църковните канони. Не
получи посвещение в сана, нито пък изпълняваше задълженията на
свещеник, но стана член на свещенството с титла и заплата за длъжността
си.
Сега, чувствайки, че вече никога не би могъл да стане свещеник, се зае
за известно време да изучава право. Накрая изостави и него и реши да
посвети живота си на евангелието. Но се колебаеше дали да стане
публичен проповедник. По природа бе боязлив и съзнанието за голямата
отговорност на тази длъжност му тежеше много, затова искаше да продължи
още известно време с четенето. Сериозните молби на приятелите му все
пак го накараха да се съгласи. “Чудно е – казваше той – едно същество
от толкова нисък произход да бъде възвишено до такъв висок пост”
(Уайли. Кн.13, гл.9).
Тихо навлезе Калвин в своята работа. Думите му бяха като росата,
падаща, за да освежи земята. Бе напуснал Париж и сега се намираше в
един провинциален град под закрилата на принцеса Маргарита, която
обичаше евангелието и покровителстваше неговите ученици. Калвин все още
беше младеж с благородно и скромно поведение. Започна работа по
домовете на хората. Заобиколен от членовете на семейството, четеше
Библията и разкриваше истините на спасението. Слушателите му занасяха
благите вести и на други и скоро за учителят се заговори и извън града,
търсеха го от близките градове и селца. Намираше прием както в замъци,
така и в колиби и вървеше напред, полагайки основите на църкви, които
трябваше да дадат безстрашно свидетелство за истината.
След няколко месеца Калвин бе отново в Париж. Там в кръга на учените и
образованите мъже цареше необикновено оживление. Изучаването на
древните езици бе помогнало на хората да достигнат до Библията и
мнозина, чиито сърца бяха докоснати от истините й, ги разискваха жадно
и дори се бореха със защитниците на романизма. Макар и да беше способен
поборник в областта на теологичните спорове, той имаше да изпълни една
по-висша мисия от тази на шумните учени. Умовете на хората бяха
развълнувани и сега бе времето да им се открие истината. Докато залите
на университетите ехтяха от врявата на богословските диспути, Калвин
ходеше от къща в къща, като отваряше Библията пред хората и им говореше
за Христос, и то разпнат.
Според Божието провидение Париж трябваше да получи още една покана за
приемане на евангелието. Призивът на Льофевър и Фарел бе отблъснат, но
вестта отново трябваше да бъде чута от всички слоеве на голямата
столица. Кралят, повлиян от политически съображения, още не бе напълно
на страната на Рим. Маргарита продължаваше да храни надежда, че
протестантството във Франция ще победи. Тя реши, че реформираната вяра
трябва да бъде проповядвана в Париж. По време на едно отсъствие на
краля нареди на един протестантски проповедник да проповядва в църквите
на града. Тъй като това бе забранено от папските сановници, принцесата
отвори палата. Един апартамент бе приспособен за параклис и бе
оповестено, че всеки ден в определен час ще се държи проповед. Бяха
поканени да присъстват хора от всякакъв ранг и положение. Народът на
тълпи се стичаше на тези служби. Не само параклисът, но и предверията и
залите се изпълваха. Всеки ден се събираха хиляди – благородници,
държавници, адвокати, търговци и занаятчии. Кралят вместо да забрани
събранията, заповяда две от църквите в Париж да бъдат отворени. Никога
преди това този град не е бил толкова раздвижен от Божието слово. Над
хората сякаш витаеше духът на Небесния живот. Умереност, чистота, ред и
грижовност заместиха пиянството, разпуснатостта, крамолите и безделието.
Но църковната йерархия не остана пасивна. Кралят все още отказваше да
се намеси и да спре проповядването и затова духовниците се обърнаха към
населението. Никакви средства не бяха пощадени, за да се възбудят
страхът, предразсъдъците и фанатизмът на невежите и суеверни тълпи.
Покорявайки се сляпо на фалшивите си учители, Париж, както древния
Ерусалим, не разпозна времето на посещението, нито нещата, определени
да служат за неговия мир. В продължение на две години Божието слово се
проповядваше в столицата; но макар да имаше много хора, които приеха
евангелието, по-голямата част го отхвърляха. Франсис бе показал
известна толерантност, просто за да постигне собствените си цели и
папистите успяха отново да спечелят надмощие. Църквите пак бяха
затворени и кладите – отново издигнати.
Калвин бе все още в Париж, където се подготвяше чрез изучаване,
размисъл и молитва за бъдещите си трудове и същевременно продължаваше
да разпространява светлината. Накрая обаче бе заподозрян. Властите
решиха да го предадат на пламъците. Считайки се сигурен в своята
усамотеност, изобщо не подозираше опасността, когато неочаквано
приятели изтичаха в стаята му с новината, че са изпратени офицери да го
арестуват и са на път за дома му. В този момент на външната врата се чу
силно чукане. Нямаше нито секунда за губене. Някои от приятелите му
задържаха офицерите, докато други помогнаха на реформатора да се спусне
от един прозорец и да изчезне към покрайнините на града. Намери подслон
в колибата на един работник, приятел на реформата, преоблече се с дрехи
на домакина, нарами една мотика и тръгна на път. Пътувайки на юг, той
отново намери убежище – във владенията на Маргарита (виж Д’Обине.
История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.2, гл.30).
Там остана няколко месеца в безопасност под закрилата на силни
приятели, като продължаваше да изучава. Но сърцето му копнееше за
евангелизирането на Франция. Затова не можеше да остане по-дълго така.
Веднага щом бурята позатихна, потърси ново поле за труд в Поатие,
където имаше университет и където новите възгледи вече бяха намерили
благосклонен прием. Хора от всички класи слушаха с радост евангелието.
Нямаше публично проповядване, но в дома на главния магистрат, в
собственото му жилище, а понякога и в някоя обществена градина Калвин
разкриваше пред желаещите да слушат думите за вечния живот. След
известно време, когато броят на слушателите нарасна, се реши за по-
безопасно да се събират извън града. За място на събирането бе избрана
една пещера в склона на дълбока и тясна клисура, където дървета и
надвиснали скали правеха усамотението още по-пълно. На малки групички
напускаха по различни пътища града и се отправяха натам. В това
усамотено място Библията се четеше и обясняваше с висок глас. Тук за
първи път протестантите във Франция отпразнуваха Господнята вечеря. От
тази малка църква бяха изпратени много верни евангелисти.
Калвин се върна пак в Париж. Все още не можеше да се примири с мисълта,
че трябва да изостави надеждата си – Франция като нация да приеме
Реформацията. Но Париж бе затворил почти всички врати за неговите
трудове. Да се проповядва евангелието, би означавало да се отиде
направо на кладата и затова реши да се оттегли в Германия. Едва бе
напуснал Франция, когато над протестантите се разрази страхотна буря,
така че, ако бе останал, сигурно щеше да попадне сред общата гибел.
Френските реформатори, жадни да видят страната си наравно с Швейцария и
Германия, решиха да нанесат на суеверията на Рим сериозен удар, който
да раздруса цялата нация. За тази цел разлепиха навсякъде из Франция
афиши, осъждащи литургията. Но вместо да послужи за напредъка на
реформата, това мощно, но зле преценено действие прекъсна живота не
само на неговите автори, но и на приятелите на реформираната вяра в
цялата страна. То даде на романистите желаното от дълго време – повод
да поискат пълно унищожаване на еретиците като подбудители, опасни за
стабилността на трона и за мира на нацията.
Чрез неизвестна ръка – дали нетактичен приятел, или коварен враг, това
така и не можа да се разбере – един от тези афиши бе прикрепен на
вратата на личната стая на краля. Монархът се ужаси. В афиша се
бичуваха с безпощадна сила суеверия, приемани с благоговение в
продължение на векове. И безпримерната дързост така директно да се
изложат ясните и смущаващи изрази възбуди гнева на краля. Той остана
известно време изумен, треперещ и безмълвен. И яростта му намери израз
в страшните думи: “Нека бъдат хванати всички, без изключение,
заподозрени в лутеранство. Ще ги изтребя до един” (пак там, кн.4,
гл.10). Жребият бе хвърлен. Кралят се бе определил напълно на страната
на Рим.
Веднага бяха взети мерки за арестуването на всеки лутеранин в Париж.
Един беден занаятчия, горещ привърженик на реформираната вяра, който
обикновено свикваше вярващите на тайните събрания, бе хванат и под
заплахата за незабавна смърт на кладата му бе заповядано да води
папските пратеници до домовете на протестантите в града. Отначало той
отхвърли с отвращение и ужас гнусното предложение, но после страхът от
пламъците надделя и се съгласи да стане предател на братята си.
Предшестван от нафората и заобиколен от процесия свещеници,
тамяноносци, монаси и войници, Морин, кралският дедектив, заедно с
предателя бавно и мълчаливо преминаваха по улиците на града. Тази
демонстрация бе явно в чест на “святото тайнство” – акт на
умилостивяване за нанесеното от протестантите оскърбление на
литургията. Но зад тържественото шествие се криеше ужасното намерение.
Пристигайки пред къщата на някой лутеранин, предателят даваше знак, но
без да изрече нито дума. Процесията спираше, влизаше в къщата,
семейството биваше извличано навън и оковавано във вериги, а страшната
процесия продължаваше напред към нови жертви. “Не пощадиха нито една
къща, голяма или малка, нито даже колежите на универси-тета в Париж…
Морин накара целия град да потръпне… това бе царство на терора” (пак
там, кн.4, гл.10).
Жертвите бяха избивани при жестоки мъчения. Бе издадена специална
заповед огънят да се намалява, за да се продължи агонията им. Но те
умираха като герои. Твърдостта им бе непобедима, мирът им – непомрачен.
Преследвачите, безсилни да разколебаят решителността им, се чувстваха
победени. “Бяха издигнати ешафоди във всички квартали на Париж, а
изгарянията се извършваха последователно ден след ден с цел чрез
протакане на екзекуциите да се засили ужасът от ереста. В края на
краищата, обаче предимството остана на страната на евангелието. Целият
Париж можа да види какви са хората, създали новите възгледи. Никъде
нямаше такъв амвон като кладите на мъчениците. Ведрата радост,
осветяваща лицата на тези хора, когато отиваха… към мястото на
екзекуцията, техният героизъм, когато бяха сред жестоките пламъци,
кроткото им прощение към оскърбителите превръщаха в много случаи гнева
в съжаление и омразата в любов и свидетелстваха с несъкрушимо
красноречие в полза на евангелието” (Уайли. Кн.13, гл.20).
Свещениците искаха да поддържат народния гняв на висота и
разпространяваха най-ужасни оскърбления срещу протестантите. Бяха
обвинявани в заговор за избиване на католиците, за сваляне на
правителството и за убийство на краля. Но за твърденията си не можеха
да дадат каквито и да било доказателства. Въпреки това предсказанията
за идващо зло трябваше да се изпълнят, но при съвсем различни
обстоятелства и поради причини от съвсем друг характер. Жестокостите на
католиците над невинните протестанти се натрупаха в един дълг за
отплата и след векове докараха същата участ, бяха предсказали, че е
неизбежна за краля, управлението и поданиците му; но тя бе предизвикана
от неверниците и от самите паписти. Не установяването на
протестантството, а потискането му докара на Франция три века по-късно
ужасните бедствия.
Подозрение, недоверие и терор обхванаха всички класи на обществото.
Всред общата тревога стана ясно колко дълбоки корени бе пуснало
лутеранското учение в умовете на хора, високопоставени, възпитани,
влиятелни и с изградени добродетели. Внезапно високо доверени и почетни
постове се оказаха вакантни. Занаятчии, печатари, учени, професори в
университетите, писатели, а даже и царедворци изчезнаха. Стотици
избягаха от Париж, осъдили се доброволно на изгнаничество от родната
земя, с което в много случаи даваха първия знак, че са благосклонни към
реформираната вяра. Папистите се оглеждаха с почуда и изтръпваха при
мисълта за неподозираните еретици, търпени сред тях. Яростта им се изля
върху множество по-скромни жертви на тяхната власт. Затворите се
препълниха и дори самият въздух сякаш потъмня от пушека на горящите
клади, запалени за изповядващите евангелието.
Франсоа I се беше прославил като водител на голямото движение за
възраждане на почитта към учението, отличило началото на шестнадесетото
столетие. Той обичаше да събира в двора учени мъже от всички страни. На
любовта му към науката и на презрението му към невежеството и
суеверието на калугерите се дължеше, поне отчасти, толерантността към
Реформацията. Но, вдъхновен от усърдието да изкорени ереста, този
покровител на науката издаде едикт, обявяващ печатането във Франция за
забранено! Франсоа I е един от многото примери в историята, доказващи,
че интелектуалната култура не е защита срещу религиозната нетърпимост и
преследване.
Чрез тържествена и публична церемония Франция трябваше да се отдаде
напълно на унищожаване на протестантството. Свещениците изискваха
нанесеното на Небето оскърбление чрез осъждането на литургията да бъде
изкупено с кръв и кралят, от името на народа, публично да одобри
ужасното дело. (Един съвременник, Сименон Фонтен, доктор от Сорбоната,
ни е оставил дълго описание за това време.)
За чудовищната церемония бе определен денят 21 януари 1535 г. Възбудени
бяха суеверните страхове и фанатичната омраза на целия народ. Улиците
на Париж бяха препълнени с тълпи народ, стекли се от близо и далеч.
Денят трябваше да започне с огромна и блестяща процесия. “На къщите,
покрай които щеше да мине шествието, висяха траурни завеси, а тук-там
се издигаха олтари.” Пред всяка врата беше запален факел в чест на
“святото тайнство”. Преди разсъмване процесията се сформира пред
двореца на краля. “Първо минаха знамената и кръстовете на няколкото
енории, после се явиха гражданите, двама по двама, с факли в ръце.”
Следваха четирите монашески ордена, всеки със специално облекло. После
идваше огромна колекция от прочути мощи. Във великолепен и блестящ
строй ги следваха на коне църковните князе с пурпурните си алени дрехи,
разкошно украсени със скъпоценни камъни.
“Нафората се носеше от епископа на Париж под великолепен балдахин…,
поддържан от четирима князе от благородно потекло… След причастието
вървеше кралят… Франсоа I в оня ден беше без корона и без кралско
облекло”. “Гологлав, със сведени към земята очи и с горяща факла в ръка
кралят на Франция се яви “като каещ се” (пак там, кн.13, гл.21). При
всеки олтар се покланяше смирено, но не поради пороците, оскверняващи
душата му, не поради невинната кръв, опетняваща ръцете му, а поради
смъртния грях на поданиците му, осмелили се да осъдят литургията. След
него идваха кралицата и сановниците на държавата – също двама по двама
и пак със запалени факли.
Като част от службата в този ден в голямата зала на епископския палат
самият монарх държа реч пред висшите чиновници на кралството. С печално
лице се яви той пред тях и с покъртително красноречие оплака
“престъплението, богохулството, деня на скръб и позор”, сполетели
нацията. И призова всеки верен поданик да подпомогне изкореняването на
гибелната ерес, застрашаваща да погуби Франция. “Колкото е вярно,
господа, че аз съм ваша кръв – каза той, – толкова е и вярно, че ако аз
знаех, че някой от моите телесни членове е опетнен или заразен от тази
отвратителна гнилота, бих ви го дал, за да го съсечете… И нещо повече
– ако бих видял някое от собствените си деца, осквернено от нея, не бих
го пощадил… Сам бих го предал и бих го пожертвал за Бога.” Сълзи
задавяха думите му, цялото събрание плачеше и възклицаваше единодушно:
“Ние ще живеем и ще умрем за католическата вяра!” (Д’Обине. История на
Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.4, гл.12).
Ужасна бе спусналата се тъмнина върху народа, отхвърлил светлината на
истината. Благодатта, “която носи спасение”, се бе явила; но Франция,
след като бе наблюдавала силата и светостта й, след като хиляди бяха
привлечени от красотата й, след като градове и села бяха осветени от
блясъка й, се отдръпна от нея, като избра тъмнината.
Във Франция кампанията, подета от католиците срещу калвинистите
(наречени хугеноти), достигна кулминационната си точка през 1752 г. в
прочутото клане на протестантите от католиците през Вартоломеевата нощ
(24 август, деня на св. Вартоломей). Един хугенотски художник – Франсоа
Дюбоа, оцелял, за да нарисува картина върху събитието. Клането се
разпространило и в провинцията и за шест седмици били убити повече от
10 000 хугеноти. Водачът на протестантите адмирал Колин бил обезглавен
(в средата на картината) и главата му била изпратена в Рим. Там папа
Григорий XIII я приел много радостно и изсякъл въэпоменателен медал,
честващ този последен католически триумф.
предлагаше. Бяха нарекли злото добро и доброто зло, докато станаха
жертва на своята доброволна самоизмама. Сега, макар може би и да
вярваха, че служат на Бога, като преследват неговия народ, все пак
искреността им не можеше да ги обезвини. Доброволно бяха отблъснали
светлината, която можеше да ги спаси от измама и от опетняване на
душите им с проливането на невинна кръв.
Тържествена клетва за изкореняване на ереста бе положена в голямата
катедрала “Нотр Дам”, където почти три столетия по-късно един народ,
забравил живия Бог, качи на престола “Богинята на разума”. Отново бе
образувана процесия и представителите на Франция се приготвяха да
започнат делото, за което се бяха клели. “На близки разстояния бяха
издигнати ешафоди, където трябваше да бъдат изгорени живи някои
протестантски християни. Бе наредено кладите да бъдат запалени в
момента, когато кралят приближи и процесията спре, за да наблюдава
екзекуцията” (Уайли. Кн.13, гл.21). Подробностите за мъките, претърпени
от тези свидетели за Христос, са твърде ужасни за описване. У жертвите
обаче нямаше никакво колебание. Когато ги принуждаваха да се отрекат,
един от тях отговори: “Аз вярвам само на онова, което са проповядвали
някога пророците и апостолите и в което са вярвали всички светии. Моята
вяра се доверява на Бога, Който ще устои на всичките сили на пъкъла”
(Д’Обине. История на Реформацията в Европа във времето на Калвин. Кн.4,
гл.12).
Процесията продължи, като спираше многократно и пред други места за
мъчение. Когато стигна до началния си пункт – кралския дворец, тълпата
се разотиде, а кралят и прелатите се оттеглиха много доволни от
извършеното през деня, поздравявайки се за успеха в току-що започнатото
дело с пожелание то да продължи до пълното унищожаване на ереста.
Евангелието на мир, което Франция бе отхвърлила, трябваше само да бъде
напълно изкоренено и тогава щяха да се появят ужасните последици. На 21
януари 1793 г., двеста петдесет и осем години от деня, в който Франция
бе започнала усърдно преследване на реформаторите, друга подобна
процесия, но със съвсем различна цел, минаваше по улиците на Париж. “И
сега пак кралят бе главната фигура; и сега пак имаше смут, вълнение и
викове; и сега се чуваше вик за още жертви; и сега имаше черни ешафоди,
и отново дневните сцени приключваха с ужасни екзекуции. Луи XVI, който
се бореше да се освободи от ръцете на своите тъмничари и палачи, беше
завлечен до дръвника и там насилствено държан, докато брадвата падна, а
отсечената му глава се търкулна на ешафода” (Уайли. Кн.13, гл.21). Но
кралят не бе единствената жертва. Близо до същото това място две хиляди
и осемстотин човешки същества загинаха от гилотината по време на
кървавите дни на Терора във Франция.
Реформацията беше представила на света една отворена Библия,
разпечатвайки предписанията на Божия закон и настоявайки пред съвестта
на хората да се приемат нейните изисквания. Безкрайната Любов им беше
открила наставленията и принципите на Небето. Бог бе казал: “Пазете и
вършете ги, защото в това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите
на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето,
мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ” (Второзак.4:6). Когато
отблъсна небесния дар, Франция пося семената на анархия и гибел и в
резултат от неизбежното действие на причина и следствие дойдоха
Революцията и режимът на Терора.
Преди още да започне преследването, възбудено от афиша, дръзновеният и
ревностен Фарел бе принуден да избяга от родната си страна. Потегли към
за Швейцария и чрез трудовете си, с които подкрепи делото на Цвингли,
спомогна за победата на Реформацията. Следващите си години трябваше да
прекара тук, но продължаваше да упражнява решително влияние върху
реформата във Франция. В началото на изгнаничеството си полагаше
специални усилия за разпространяване на евангелието в родината. Дълго
време проповядва сред своите сънародници близо до границата, където с
неуморна бдителност следеше борбата и я подпомагаше, като даваше кураж
и съвети. С помощта на други изгнаници преведе на френски език
писанията на германските реформатори и заедно с френската Библия бяха
отпечатани в големи количества. Чрез пътуващи търговци на книги
трудовете се продаваха бързо из цяла Франция. На книжарите се доставяха
на много по-ниска цена и така печалбата им помагаше да продължат
разпространяването.
Фарел започна делото си в Швейцария като скромен учител. Усамотен в
една енория, се посвети на възпитание на деца. Освен обикновените
клонове на учението внимателно въведе библейските истини, надявайки се
чрез учениците да стигне до родителите. И наистина някои повярваха, но
свещениците се намесиха, за да спрат делото, а суеверните селяни бяха
подбудени да му се противопоставят. “Това не може да бъде евангелието
на Христос – настояваха свещениците, – след като виждаме, че неговото
проповядване не носи мир, а война” (Уайли. Кн.14, гл.3). Подобно на
първите ученици, преследван в един град, Фарел се преместваше в друг.
Движеше се от село в село, от град в град. Вървеше пеш, търпеше
лишения, глад, студ, умора и навсякъде животът му бе в опасност.
Проповядваше по пазарища, в църкви, понякога и от амвоните на
катедралите. Случваше се и да намери празна църквата – без слушатели;
от време на време проповедта му биваше прекъсвана от викове и
подигравки; често биваше насилствено свалян от амвона. Много пъти
тълпата го нападаше и биеше почти до смърт. Но той вървеше напред.
Макар и не винаги приеман, с непоклатимо постоянство продължаваше
борбата и виждаше как един след друг градове и селища, дотогава
крепости на папството, отварят вратите си за евангелието. Малката
енория, където бе работил в началото, скоро прие реформираната вяра.
Градовете Морат и Нюшател също се отказаха от римокатолическите обичаи
и обреди и премахнаха иконите от църквите си.
От дълго време Фарел желаеше да развее протестантското знаме в Женева.
Ако градът би могъл да се спечели за истината, би бил удобен център за
Реформацията във Франция, в Швейцария и в Италия. С тази цел продължи
работата си, докато бяха спечелени мнозина от околните градове и села.
След това, придружен от един-единствен помощник, влезе в Женева. Но там
можа да държи само две проповеди. Свещениците, след като не бяха успели
да накарат гражданските власти да го осъдят, го призоваха пред църковен
съвет, на който дойдоха със скрити под дрехите си оръжия, решени
непременно да му отнемат живота. Вън от залата се бе събрала бясна
тълпа, въоръжена с тояги и мечове, за да го съсече, в случай че успее
да се изплъзне от съвета. Присъствието на властите и на едно отделение
въоръжена сила обаче го спаси. Рано на следващата сутрин Фарел и
придружаващият го бяха отведени на сигурно място оттатък езерото. Така
приключи първият му опит да евангелизира Женева.
За втория бе използван по-скромен инструмент. Това бе младеж с толкова
обикновена външност, че гледаха равнодушно на него, дори изповядващите
се за приятели на реформата. Какво би могъл да направи един такъв
незначителен човек, когато самият Фарел бе отхвърлен? Как би могъл той,
толкова боязлив и без всякакъв опит да устои на бурята, пред която бе
принуден да избяга най-силният и храбрият? “Не чрез сила, нито чрез
мощ, но чрез Духа Ми, казва Господ на силите” (Захария 4:6). “Но Бог
избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог
немощните неща на света, за да посрами силните…” Защото Божието
глупаво е по-мъдро от човеците и Божието немощно е по-силно от
човеците” (1Кор. 1:27,25).
Форман започна делото си като учител. Истините, на които учеше в
училище, децата повтаряха в домовете. Скоро родителите започнаха да
идват и да слушат обясненията на Библията, докато училищната стая се
изпълни с внимателни слушатели. Нови завети и брошурки се
разпространяваха свободно и стигнаха до мнозина, които не смееха да
дойдат открито да слушат новите учения. След известно време младият
работник бе принуден да избяга; но разнесените истини бяха пуснали
корени в умовете на хората. Реформацията беше посята и продължи да
избуява и да се разширява. Проповедниците се върнаха и накрая чрез
тяхната работа в Женева бе въведено протестантското богослужение.
Градът се беше вече обявил за Реформацията, когато Калвин, след
многобройни странствания и промени, влезе през портите му. Връщайки се
от едно последно посещение в родното си място, се отправи за Базел, но
тъй като прекият път бе окупиран от войските на Карл V, бе принуден да
заобиколи и така да пристигне до Женева.
В това посещение Фарел позна Божията ръка. Макар Женева да бе приела
реформираната вяра, все пак там оставаше неизвършено още най-главното.
Не като общества, а като отделни личности трябваше да се обърнат хората
към Бога; делото на новорождение трябваше да се извърши в сърцето и в
съвестта и чрез силата на светия Дух, а не чрез декрети на събори.
Жителите на Женева бяха отхвърлили авторитета на Рим, но не бяха
достатъчно готови да се откажат от пороците, които бяха подхранвали под
негово ръководство. Да се установят чистите принципи на евангелието и
да се подготви народът за достойно изпълнение на службата, за която,
като че ли Провидението го бе призовало, не беше лесна задача.
Фарел бе убеден, че в лицето на Калвин е намерил човекът, който можеше
да му бъде сътрудник в делото. В името на Бога тържествено закле младия
евангелист да остане и да работи тук. Калвин се отдръпна уплашен.
Боязлив и миролюбив, той трепна пред мисълта за общуване със смелите,
независимите и даже дръзките духове на женевските граждани. Крехкото му
здраве и ученолюбието му го тласкаха към уединение. Вярвайки, че
посредством перото си ще може най-добре да служи на Реформацията,
жадуваше да намери някое тихо място за учене. И там чрез печатане
мислеше да наставлява и съгражда църкви. Но тържественото увещание на
Фарел му дойде като покана от Небето и не смееше да откаже. Струваше му
се, както той казваше, “че Божията ръка бе простряна от Небето, че тя
го хвана и го постави завинаги на мястото, което така нетърпеливо
искаше да напусне” (Д’Обине. История на Реформацията в Европа във
времето на Калвин. Кн.9, гл.17).
Протестантството по това време бе сериозно застрашено. Папските анатеми
гърмяха срещу Женева и силни народи я заплашваха с унищожение. Как
можеше този малък град да отблъсне мощната църковна йерархия, тъй често
принуждавала крале и императори да й се подчиняват? Как можеше да устои
той срещу армиите на великите световни завоеватели?
По целия християнски свят протестантството бе смутено от опасни
врагове. Първите победи на Реформацията преминаха, Рим събираше нови
сили, надявайки се да я унищожи напълно. Тогава бе създаден и орденът
на йезуитите – най-жестокият, най-безскрупулният и най-мощният от
всички папски борци. Откъснати от земни връзки и човешки интереси,
мъртви към изискванията на естествените чувства, с напълно затъпени
разсъдък и съвест, йезуитите не признаваха никаква друга власт, никаква
друга връзка, освен на своя орден, и никакво друго задължение, освен да
разширяват неговата мощ (виж Приложението). Евангелието на Христос бе
дало възможност на привържениците си да посрещат опасности и да понасят
страдания, без да трепнат пред студ, глад, труд и бедност, да издигат
знамето на истината, въпреки изтезанията, затворите и кладите. В
борбата си с тях йезуитите въодушевяваха последователите си с
фанатизъм, който ги правеше способни да претърпяват същите опасности и
да се противопоставят на мощта на истината с всички оръжия на измамата.
За тях нямаше престъпление, което да не може да се извърши, или измама,
толкова ниска, че да не може да се практикува, нито пък лицемерие, така
трудно, че да не може да се усвои. Дали обет за постоянна бедност и
унижения, обмислената им цел бе да си осигурят богатство и сила, да се
посветят на унищожаването на протестантството и на възстановяването на
папското върховенство.
Когато се представяха като членове на своя орден, носеха мантия на
святост. Посещаваха затвори и болници, обслужваха болните и бедните,
изповядвайки, че са се отрекли от света и че носят святото име на Исус,
Който обикаляше, за да прави добро. Но под тази непорочна външност
често пъти се криеха най-престъпни и ужасни намерения. Основен принцип
на ордена бе: целта оправдава средствата. Естествено, че при такова
правило лъжата, кражбата, клетвопрестъпването, предумишленото убийство
бяха не само простени, но даже се препоръчваха, когато служеха на
интересите на църквата. Под различни маски йезуитите си проправяха път
до държавни длъжности, като успяваха да се изкачат до поста кралски
съветници. Така направляваха политиката на народите. Ставаха слуги, за
да действат като шпиони на господарите си. Изграждаха колежи за
синовете на принцове и благородници и училища за обикновения народ и
принуждаваха децата на протестантски родители да спазват папските
нареждания. Целият външен блясък и показността на римското богослужение
трябваше да бъдат така нагласени, че да смути умът, – да се омае и
плени въображението. По този начин синовете предаваха свободата, за
която бащите се бяха борили и проливали кръвта си. Йезуитите скоро се
разпространиха из цяла Европа и там, където се установяваха, следваше
съживяване на папството.
За да им се придаде по-голяма сила, издадена бе була, въвеждаща отново
инквизицията (виж Приложението). Въпреки общото отвращение, с което се
гледаше на нея даже в католическите страни, папските водители
възстановиха ужасния съд. В тайните затвори на инквизицията бяха
повторени чудовищни свирепости, които не могат да издържат дневна
светлина, нито да се опишат. В много страни хиляди и хиляди хора,
цветът на нациите, най-чистите и най-благородните, най-интелектуалните
и най-образованите, най-благочестивите и преданите пастори, най-
прилежните и патриотичните граждани, блестящи учени, даровити
художници, способни занаятчии – всички те биваха убивани или
принуждавани да бягат в други страни.
Такива бяха средствата, измислени от Рим, за да се потъпче
Реформацията, да се отнеме Библията от хората и да се възстанови
невежеството и суеверието на тъмните векове. Но благодарение на Божието
благословение и на труда на благородните мъже, които Бог бе повдигнал,
за да последват Лутер, протестантството не бе унищожено. Не на
благоволението или на оръжието на принцовете трябваше да дължи силата
си то. Най-малките страни, най-скромните и слаби народи станаха негови
крепости. Именно такава бе малка Женева сред мощните врагове, които
замисляха нейното унищожаване; такава бе Холандия, върху пясъчните
брегове на Северното море, бореща се срещу тиранията на Испания – най-
голямото и най-богато тогавашно кралство; такава беше пустата,
неплодородна Швеция, спечелила победи за Реформацията.
В продължение на почти тридесет години Калвин се труди в Женева, първо,
за да изгради църква, която да се придържа към чистата нравственост на
Библията, а след това, и за напредъка на Реформацията из цяла Европа.
Неговото дело на обществен водител не беше безпогрешно, нито ученията
му бяха лишени от заблуждения. Но той бе инструмент за проповядване на
особено важни за времето истини в защита на принципите на
протестантството, срещу бързо възвръщащата се вълна на папството, а
също и за насърчаване на светостта и чистотата в реформираните църкви
на мястото на гордостта и покварата, подхранвани дотогава от папските
учения.
От Женева излизаха книги и учители, за да разпространяват реформираните
учения. Към нея гледаха за наставления, съвети и насърчения
преследваните във всички други страни. Градът на Калвин стана убежище
за гонените реформатори от цяла Западна Европа. Бегълци от ужасните
бури, продължили цели столетия, намираха прибежище отвътре портите на
Женева. Изгладнели, наранени, лишени от дом и родина, те бяха
приветствани горещо и за тях се грижеха нежно. Намирайки там дом,
благославяха града, който ги бе приел, със своите интелигентност и
благочестие. Мнозина, потърсили приют там, после се връщаха в страните
си, за да се противопоставят на тиранията на Рим. Джон Нокс – храбрият
шотландски реформатор, мнозина от английските пуритани, протестантите
от Холандия и Испания и хугенотите от Франция, пренесоха от Женева
факела на истината, за да озарят тъмнината на своите отечества.