Както на публично, така и на частно богослужение, наша привилегия е да коленичим в преклонение пред Господа, когато Му поднасяме молитвите си. Исус, нашият пример, “коленичи и се помоли”. За учениците Му е писано, че те също “коленичиха и се помолиха”. Павел заявяваше: “Прекланям коленете си пред Отца на нашия Господ Исус Христос.” Когато изповядваше греховете на Израил, Ездра коленичи. Даниил “падаше на колената си три пъти на ден, молещ се и благодарящ пред своя Бог…”
Истинското почитание към Бога се вдъхновява от чувството за Неговото безкрайно величие и съзнанието за Неговото присъствие. Всяко сърце трябва да бъде дълбоко проникнато от чувството за това присъствие. Часът и мястото за молитва са святи и тъй като почитанието се проявява външно чрез позата и държанието, вдъхновяващото го чувство ще се задълбочава. “Свято е, преподобно е Неговото име” – заявява псалмистът. Когато произнасят това име, ангелите закриват лицата си. Тогава с каква почит трябва да го изговаряме ние, падналите и грешните! Добре би било и стари, и млади да размислят върху онези думи от Писанието, които ни говорят за това как трябва да се отнасяме към мястото, определено за Божието присъствие: “Изуй обущата от нозете си – заповяда Бог на Мойсей при горящия храст, – защото мястото, на което стоиш, е свята земя.” Яков, след като видя видението на ангелите, възкликна: “Наистина Господ е на това място, а аз не съм знаел” (“Евангелски работници”, стр. 178,179).