БОРБА С БОЛЕСТИ – 48 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

БОРБА С БОЛЕСТИ
[ИСТОРИЧЕСКА БЕЛЕЖКА: „Нашите братя общо взето се събуждат по въпроса за здравето – писал старейшината Джеймс Вайт в уводна статия от 13 декември 1864 г. в „Ривю“. – Те трябва да имат в ръцете си литература по този въпрос, за да се отговори на сегашните им нужди, и то литература на цени, достъпни и за най-бедните.“ Той съобщава за предстоящото издаване на серия от брошури под общото заглавие „Здраве или как да живеем“.
Дълбокото убеждение на Джеймс и Елена Вайт, че реформите, очертани в тези брошури, са много важни, било изразено в дописка на „Ривю“ от 24 януари 1865 г.. Тя привлича вниманието към първата брошура от серията:
„Искаме да обърнем вниманието на братята към тези книжки, приготвени особено грижливо, върху важния въпрос за реформа в начина на живот. Тя е много необходима и, както виждаме, СЪС СИГУРНОСТ ЩЕ БЪДЕ ПРИЛОЖЕНА ОТ ВСИЧКИ, КОИТО СЕ ПОДГОТВЯТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО.“
Тази серия от книжки била завършена през първите пет месеца на 1865 г. Шестте брошури съдържали статии от Елена Вайт върху „Болестта и нейните причини“, различни сродни теми, както и много откъси от трудовете на лекари и други интересуващи се от принципите на здравната реформа. Били включени и здравословни рецепти, както и съвети за употреба на водата като лечебно средство. По-нататък било наблегнато и на вредните последици от алкохола, тютюна, чая, кафето, подправките и други стимуланти и наркотици.
Зимата на 1864/65 г. била време на голям стрес и изпитания. Докато изготвял със съпругата си материали за публикуване върху здравето и въздържанието, Джеймс Вайт намерил за необходимо да работи неуморно и за пазителите на съботата, които трябвало да отбиват военната си служба. Тази работа била придружена с много грижи и безпокойства и изчерпвала силите му, които и без това били изразходвани до крайност. Административните грижи по повод сесията на Генералната конференция, проведена през май 1865 г., увеличили неговата умора.
Джеймс и Елена Вайт били изтощени от писане и издаване на литература, както и от многото други отговорности, свързани с общото дело. Въпреки това не им се отдавал случай за почивка. Веднага след сесията на Генералната конференция те били повикани в Уисконсин и Айова, където преживели много трудности. Скоро след завръщането си в Мичиган, Джеймс Вайт бил поразен от частична парализа. Спомени от Елена Вайт за това време и за тласъка, който получило движението за здравна реформа няколко месеца по-късно, четем в „Ривю“ от 27 февруари 1866 г. Част от тях са включени в текста на следващата глава.]

Болестта на старейшината Джеймс Вайт
Една сутрин, докато правехме обичайната си разходка преди закуска, влязохме в градината на брат Лънт. Докато съпругът ми се опитваше да отвори един житен клас, чух странен шум. Поглеждайки го видях лицето му зачервено, а дясната му ръка – висяща безпомощно отстрани. Всичките му опити да я вдигне бяха безрезултатни – мускулите отказваха да се подчинят на волята.
Помогнах му да влезем вкъщи. Той не можеше да ми каже нищо, докато вътре не изговори завалено думите: „Моли се, моли се“. Паднахме на колене и извикахме към Бога, Който винаги е бил „готова помощ във време на нужда“. Скоро съпругът ми започна да изговаря думи на хваление и благодарност към Бога, защото отново можеше да си служи с ръката. Тя му се възстанови частично, но не напълно.
Съпругът ми и аз почувствахме, че трябва да се приближим още повече до Бога. Когато чрез изповед и молитва направихме това, получихме блаженото уверение, че и Той е близо до нас. Скъпоценни, извънредно скъпоценни бяха тези часове на общуване с Него!
Първите пет седмици от заболяването прекарахме вкъщи. В мъдрата си предвидливост нашият небесен Баща не бе счел за подходящо да възстанови незабавно здравето на съпруга ми в отговор на сериозните ни молитви, макар че Го чувствахме твърде близо до нас да ни утешава и поддържа чрез Своя Дух.

Пребиваването в Дансвил, щата Ню Йорк
Имахме голямо доверие в употребата на вода като определено от Бога лечебно средство, но нямахме никакво доверие в лекарствата*. *Предлаганите в дрогериите лекарства по онова време са се състояли главно от живак, арсеник, олово, каломел и други отровни вещества./ Но собствените ми жизнени сили бяха така изчерпани, че не можех дори да се опитам да приложа водолечебните процедури за болестта на съпруга ми. Затова сметнахме, че може би е наш дълг да го заведем в Дансвил, щата Ню Йорк, където би могъл да си почине и където за него биха се грижили обучени във водолечението опитни лекари. Не смеехме обаче да се ръководим от собствената си преценка, затова поискахме съвет от Бога. След като с молитва обсъдихме случая, решихме да отидем. Съпругът ми понесе добре пътуването.
Останахме в Дансвил около три месеца. Успяхме да наемем квартира близо до института, така че и двамата бяхме в състояние да се разхождаме и да стоим на чист въздух много време. Всеки ден с изключение на съботата и първия ден от седмицата, се подлагахме на лечение.
Някои може би биха си помислили, че щом сме отишли в Дансвил и сме се поставили под грижата на лекарите, значи сме се отказали от вярата си, че Бог може да възстанови здравето на съпруга ми в отговор на молитва. Но не беше така. Макар да не считахме, че трябва да презираме средствата, които Бог е поставил в ръцете ни за възстановяване на здравето, чувствахме, че Бог стои над всичко. Той, Който е промислил лечебни средства, желае да ги използваме, за да помогнем на изтощения организъм да възстанови изчерпаните си сили. Вярвахме, че Бог ще благослови усилията, които правим за това.

Часове на молитва и благословение
Три пъти дневно си отделяхме специално време за молитва към Господа да възстанови здравето на съпруга ми и чрез Своята специална благодат да ни поддържа в нашето бедствие. Тези часове на молитва бяха много скъпи за нас. Сърцата ни често се изпълваха с неизразима благодарност, че в нашето страдание имаме небесен Баща, на Който можем да се доверим без страх.
На 4 декември 1865 г. съпругът ми прекара неспокойна нощ на страдание и болка. Молих се край леглото му както обикновено, но на Господа не бе угодно да изпрати облекчение. Съпругът ми бе сломен духом. Мислеше, че може би отива в гроба. Заяви, че смъртта не го плаши.
Много напрегнато мислих върху въпроса. Не вярвах нито за момент, че той ще умре. Но как да му се вдъхне вяра? Молих се Бог да ме ръководи и да не ме оставя да направя нито една погрешна стъпка, но да ми даде мъдрост да избера правилен начин на действие. Колкото по-сериозно се молех, толкова по-силно ставаше убеждението ми, че трябва да заведа съпруга си при неговите братя, дори и да се наложи отново да се върнем в Дансвил.
На сутринта дойде доктор Лей и аз му казах, че ако състоянието на съпруга ми не се подобри решително през следващите две или три седмици най-много, ще си го взема вкъщи. Той отговори: „Не бива! Не е в състояние да понесе такова пътуване“. Отговорих: „Ще тръгна. Ще взема съпруга си с вяра, разчитайки на Бога, и ще заминем първо за Рочестър. Ще останем там няколко дни, а след това ще продължим към Батъл Крийк.“
Това беше първият намек, от който съпругът ми узна за моите намерения. Не каза нито дума. Същата вечер опаковахме куфарите си и на следната сутрин бяхме на път. Съпругът ми понесе пътуването задоволително.
През трите седмици, които прекарахме в Рочестър, по-голямата част от времето посветихме на молитва. Съпругът ми предложи да повикаме старейшината Дж. Н. Андрюс от Мейн, брат и сестра Линдзи от Олеот и някои други от Рузвелт; да помолим тези, които имат вяра в Бога и чувстват това за свой дълг, да дойдат и да се молят за него. Тези приятели се отзоваха на неговия призив и в продължение на 10 дни си отделяхме специално време за сериозна молитва. Всички, които участваха в това молитвено време, бяха богато благословени. Често бяхме освежавани от благодатните небесни „дъждове“, така че можехме да кажем „чашата ми прелива“, можехме да плачем и да възхваляваме Бога за Неговото щедро спасение.
Дошлите от Рузвелт трябваше скоро да се върнат по домовете си. Брат Андрюс и брат и сестра Линдзи останаха. Продължихме сериозните си и пламенни умолявания пред Небето. Изглежда, че имаше борба със силите на мрака. Понякога треперещата вяра на съпруга ми се хващаше за Божието обещание и о, колко сладка и скъпоценна ставаше победата, на която се радваше!
Вечерта на Рождество, когато смирявахме сърцето си пред Бога и сериозно молехме за избавление, небесната светлина сякаш огря над нас и аз бях взета във видение за Божията слава. Изглеждаше ми, че съм отнесена бързо от земята на небето, където всички са здрави, красиви и обкръжени със слава. Звуци на музика достигаха до ухото ми – мелодична, съвършена, обаятелна. Беше ми позволено да се наслаждавам известно време на тази сцена. След това вниманието ми бе насочено към нещата, които стават на тази земя**Част от наставленията, дадени по време на това забележително видение, което приканва Църквата на адвентистите от седмия ден да установи здравен институт, е дадена в „Свидетелства за църквата“, т.I, стр.485 до 495 и 553 до 564./ Бях много насърчена относно случая на съпруга ми.
Обстоятелствата не изглеждаха много благоприятни за отпътуване към Батъл Крийк, но съзнанието ми изглеждаше постоянно заето с това, че трябва да тръгнем.
Пътуването ни беше благополучно. Когато влакът пристигна в Батъл Крийк, бяхме радушно посрещнати от някои от нашите верни братя. През нощта съпругът ми си почина добре. А на следващата събота, макар и слаб, отиде до молитвения дом и говори в продължение на 3/4 час. Вечерта присъствахме и на Господня вечеря. Господ го подкрепяше, докато той вървеше напред чрез вяра.
Продължителното заболяване на съпруга ми бе тежък удар не само за мен самата и за децата ми, но и за Божието дело. Църквите бяха лишени и от неговия, и от моя труд. Сатана тържествуваше, като виждаше как се спъва Божието дело. Но благодаря на Бога – не му бе позволено да ни унищожи! След като бяхме откъснати от всякаква активна работа цели 15 месеца, дръзнахме още веднъж да заработим заедно за църквите.