Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Гетсимания- 74 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Гетсимания- 74

Тази глава е основана на Матей 26:36-56; Марко 14:32-50; Лука
22:39-53; Йоан 18:1-12.

Гетсимания

Заедно с учениците Си Спасителят бавно се запъти към Гетсиманската
градина. Пасхалната луна, голяма и пълна, светеше от безоблачното небе.
Градът с хилядите поклоннически шатри бе притихнал в мълчанието на
нощта.
Исус разговаряше сериозно с учениците Си, даваше им наставления, но
когато наближи Гетсимания, потъна в странно мълчание. Често бе посещавал
това място, за да размишлява и да се моли, но никога не бе идвал тук със
сърце така изпълнено със скръб, както през тази нощ – нощта на Неговата
последна агония. През целия Си земен живот бе ходил в светлината на
Божието присъствие. Когато бе попадал в конфликт с хора, вдъхновявани от
духа на Сатана, можеше да казва: “Този, Който Ме е пратил, с Мене е – не
Ме е оставил сам. Аз върша всякога онова, което е Нему угодно” (8:29
Йоан 8:29). Но сега като че ли бе извън светлината на подкрепящото Го
Божие присъствие. Бе причислен към престъпниците. Исус трябваше да
понесе вината на падналото човечество. Върху Него, чистия от грях,
трябваше да се стоварят нашите престъпления. Грехът Му изглеждаше така
ужасен, тежестта на вината, която трябваше да понесе – толкова огромна,
че започна да се страхува, че тя ще Го отдели завинаги от любовта на
Неговия небесен Отец. Знаейки колко страшен е Божият гняв срещу
престъплението, Исус възкликна: “Душата Ми е прескръбна до смърт.”
Учениците забелязаха настъпилата у техния Господ промяна. Никога
преди това не Го бяха виждали до такава степен тъжен и мълчалив. С всяка
измината крачка странната тъга се засилваше, но те не посмяха да Го
питат за причината. Тялото Му се олюля, като че щеше да падне. Когато
стигнаха до градината, учениците се огледаха разтревожени за обичайното
място на усамотяване, където техният Господ би могъл да си почине. Сега
вече всяка стъпка, която правеше, бе придружавана с мъчително усилие.
Започна да стене на глас, като че страдаше под натиска на някакъв ужасен
товар. Два пъти Го подкрепиха, защото щеше да падне на земята.
Близо до входа на градината Исус остави всички ученици, с изключение
на трима, като им заръча да се молят за себе си и за Него. Придружен от
Петър, Яков и Йоан, Той навлезе в най-уединените и скрити кътчета на
градината. Тези трима ученици бяха най-близките Му другари. Те бяха
видели Неговата слава при преобразяването на планината. Бяха видели
Мойсей и Илия да разговарят с Него, чули бяха гласа, който дойде от
небето. Сега в голямата Си борба Христос пожела тяхното присъствие до
Себе Си. Те често бяха прекарвали нощта на това уединено място. В такива
случаи, след известно време на бдене и молитва, заспиваха спокойно близо
до своя Учител, докато Той ги събудеше сутринта, за да тръгнат отново на
работа. Исус желаеше учениците да прекарат нощта в молитва заедно с
Него. И все пак не можеше да понесе мисълта да станат свидетели на
агонията, която трябваше да понесе.
“Постойте тук – каза Той – и бдете заедно с Мен.”
Отдалечи се малко от тях, не толкова далеч, че да не могат да Го
виждат и чуват и падна на земята. Чувстваше, че поради греха е отделен
от Своя небесен Баща. Пропастта бе така широка, така зловеща, така
дълбока, че духът Му потръпна. Не трябваше да упражни Своята Божествена
сила, за да избегне тази агония. Като човек трябваше да понесе
последиците от греха на човека. Като човек трябваше да понесе гнева на
Бога спрямо престъпването на закона.
Христос се намираше в състояние, съвсем различно от състоянието, в
което се бе намирал досега. Неговото страдание можеше да се опише най-
добре с думите на пророка: “Събуди се, мечо, против Пастиря Ми, против
Мъжа, Който Ми е съдружник, казва Господ на Силите” (Захария;13:7
Захария 13:7). Като заместник и застъпник за грешния човек, Христос
страдаше в съответствие с божественото правосъдие. Той видя какво значи
правосъдие. Досега бе ходатай на другите. Сега обаче жадуваше за
ходатай.
Когато почувства, че единството Му с Неговия небесен Баща е
разрушено, се уплаши, че в Своето човешко естество може би няма да успее
да издържи предстоящия конфликт със силите на мрака. В пустинята на
изкушението съдбата на цялото човечество бе поставена на карта. Тогава
Той излезе победител. Сега изкусителят бе дошъл за последната страшна
битка. Точно за нея се бе приготвял той през трите години на Христовата
служба. Сега и при него всичко бе поставено на карта. Ако пропаднеше
тук, надеждата му за господство беше загубена – царствата на този свят
щяха да станат окончателно Христови, а самият той щеше да бъде свален и
изхвърлен. Но ако Христос би могъл да бъде победен, тогава Земята щеше
да стане царство на Сатана и човечеството да остане завинаги под
неговата власт. Христос виждаше значението на последиците от тази борба
и душата Му бе изпълнена с ужас от раздялата с Бога. Сатана Му
нашепваше, че ако Той се застъпи за един грешен свят, отделянето Му от
Бога ще бъде вечно, ще бъде причислен към царството на Сатана и никога
повече няма да бъде едно с Бога.
И какво щеше да бъде спечелено чрез тази жертва? Колко безнадеждна
изглеждаше вината и неблагодарността на хората! Сатана притискаше
Изкупителя, като се стараеше да обрисува положението във възможно най-
черните му краски. Хората, които претендираха, че стоят по-високо от
всички други по отношение на светски земни и духовни предимства, Го бяха
отхвърлили. “Те се стремят да унищожат Тебе – основата, центъра и печата
на дадените им като особен народ обещания. Един от собствените Ти
ученици, който бе слушал Твоите наставления и е бил измежду най-видните
в дейността на църквата, ще Те предаде. Един от най-ревностните Ти
последователи ще се отрече от Теб. Всички ще те изоставят.” При тази
мисъл Христос се погнуси с цялото Си същество. Тези, които се бе заел да
спаси, тези, които обичаше така силно – да се присъединят към заговора и
интригите на Сатана – това прониза душата Му. Борбата беше страшна. Тя
можеше да се измери само с вината на Неговия народ, на Неговите
обвинители и на предателя Му, с вината на свят, лежащ в беззаконие.
Греховете на всички хора тегнеха със страшна сила върху Христос и
усещането за Божия гняв срещу греха смазваше живота Му.
Вижте Го как размисля върху цената, която трябва да бъде платена за
човешката душа! В агонията Си Той се притиска към студената земя, сякаш
за да попречи да бъде откъснат от Бога. Хладната нощна роса пада върху
простряното Му тяло, но Той не обръща внимание на нищо. От бледите Му
устни се изтръгва горчивият вик: “Отче, ако щеш, отмини Ме с тази чаша!”
Но даже и сега добавя: “Обаче не Моята воля, но Твоята да бъде!”
Човешкото сърце копнее за съчувствие в страданията. Христос
почувства този копнеж до глъбините на Своето същество. В страшната Си
душевна атака Той жадуваше да чуе няколко утешителни думи от тези, които
тъй често бе благославял, утешавал и закрилял по време на скръб и
страдание. Онзи, Който винаги бе имал думи на съчувствие за тях, сега
понасяше свръхестествена агония и копнееше за утехата да знае, че те се
молят за Него и за себе си. Колко мрачна изглеждаше пагубната същност на
греха! Страшно беше изкушението да остави човешката раса да понесе
последиците от собствената си вина, а Той да застане пред Бога невинен.
Ако поне знаеше, че учениците Му разбират и ценят това, щеше да получи
известна подкрепа.
Исус се изправи с мъчителни усилия и тръгна залитайки към мястото,
където бе оставил другарите Си. Но “намери ги заспали”. Ако ги беше
заварил да се молят, щеше да се поуспокои. Ако се бяха опитали да
поискат Бог да ги закриля, за да не ги победят силите на Сатана, щеше да
бъде утешен от твърдата им вяра. Но те не бяха обърнали внимание на
повтореното предупреждение: “Бдете и се молете!”. Отначало, като видяха
своя Учител, обикновено така спокоен и излъчващ достойнство, да се бори
със скръб, съвсем непонятна за тях, бяха много разтревожени. Бяха се
молили, като чуха силните викове на Страдалеца. Съвсем нямаха намерение
да изоставят своя Господ, но бяха сякаш парализирани от вцепенението, от
което можеха да се отърсят, ако продължаваха да се молят на Бога. Те не
схващаха необходимостта от бдене и сериозна молитва, за да могат да
противостоят на изкушението.
Точно преди да завие към градината, Исус бе казал на учениците Си:
“Всички вие ще се съблазните в Мене тая нощ.” Те Го бяха уверили по най-
категоричен начин, че ще отидат с Него и в затвор, и на смърт. А бедният
самонадеян Петър бе добавил: “Ако и всички да се съблазнят, аз, обаче,
не!” (14:27,29 Марко 14:27,29). Но учениците разчитаха на себе си. Не
гледаха към могъщия Помощник, както ги бе посъветвал Христос. Така че,
когато Спасителят имаше най-голяма нужда от тяхното съчувствие и
молитви, намери ги заспали. Даже и Петър спеше.
Заспал бе и Йоан, любимият ученик, който обичаше да се обляга на
Исусовите гърди. Наистина любовта на Йоан към неговия Учител трябваше
непременно да го задържи буден. Сериозните му молитви трябваше да се
слеят с молитвите на любимия му Спасител по времето на Неговата върховна
скръб. Изкупителят бе прекарвал цели нощи в молитва за учениците Си, за
да не отслабне вярата им. Ако Исус зададеше сега на Яков и Йоан въпроса:
“Можете ли да пиете чашата, която Аз имам да пия, и да се кръстите с
кръщението, с което Аз се кръщавам?”, те не биха посмели да отговорят:
“Можем” (20:22 Матей 20:22).
Учениците се събудиха от гласа на Исус, но едва можаха да Го познаят
– толкова агонията бе изменила лицето Му. Обръщайки се към Петър, Той
каза: “Симоне, спиш ли? Не можа ли един час да бъдеш буден? Бдете и
молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото
немощно.” Слабостта на учениците предизвика съчувствието Му. Той се
страхуваше да не би да не издържат изпитанието, което щеше да ги сполети
с предаването Му и смъртта Му. Не ги укори, но каза: “Бдете и молете се,
за да не паднете в изкушение!” Даже и в страшната Си агония Той търсеше
някакво извинение за слабостите им. “Духът е бодър – каза Той, – а
тялото немощно.”
Божият Син отново бе обхванат от свръхчовешка агония и, отпаднал и
изтощен, се запъти, залитайки към мястото, където преди малко бе изживял
душевна борба. Сега страданието Му бе още по-голямо отпреди, когато
агонията обхвана душата Му, “потта Му стана като големи капки кръв,
които капеха по земята.” Кипарисите и палмите бяха единствените
мълчаливи свидетели на Неговата агония. От покритите им с листа клони
падаха върху поразеното Му тяло тежки капки роса, сякаш природата
плачеше над своя Творец, Който се бореше сам със силите на мрака.
Само допреди малко Исус бе устоял като могъщ кедър на яростното
противопоставяне, чиито яростни вълни се разбиваха в Неговата
непоклатимост. Много упорити воли, както злобни и коварни сърца се бяха
мъчили напразно да Го смутят и победят. Той стоеше твърдо в Божествено
величие като Божи Син. А сега бе като тръстика, блъскана и превивана от
свирепа буря. Христос бе наближил завършека на Своето дело като
победител, като на всяка стъпка бе печелил победа над силите на
тъмнината. Като вече прославен, бе изявил претенцията Си, че е едно с
Бога. Непоколебимо звучаха хвалебните песни, които бе изпял. На
учениците Си бе говорил винаги окуражаващо и с нежност. Сега обаче бе
дошъл часът на силите на мрака. Сега, в тихата спокойна вечер в гласа Му
имаше не нотка на тържество, а стонове на човешко страдание. До ушите на
задрямалите ученици достигнаха думите на Спасителя: “Отче Мой, ако не е
възможно да Ме отмине това, без да го пия, нека бъде Твоята воля!”
Първият подтик бе да отидат при Него, но Той им бе заръчал да стоят
там и да бдят в молитва. Когато дойде при тях, Исус ги завари пак да
спят. Той отново бе почувствал нуждата от близостта на другари, от
няколко думи, които биха Му донесли облекчение и биха разкъсали
тайнствените вериги на мрака, който Го завладяваше. Но очите им бяха
натежали и “не знаеха що да Му отговорят”. Неговото присъствие ги
разбуди, видяха лицето Му, обляно от кървавата пот при агонията Му, и ги
обзе страх. Те не можаха да разберат Неговата душевна мъка и терзание.
“Толкова бе погрозняло лицето Му, повече от лицето на кой да е бил
човек” (52:14 Исая 52:14).
Обръщайки се, Исус потърси пак Своето уединено място и падна по лице
на земята, победен от ужаса на някакъв страхотен мрак. Човешкото
естество на Божия Син потрепери в този час на изпитание. Сега вече Той
не се молеше за учениците Си, за да не отслабне вярата им, но за
собствената Си изкушавана, агонизираща душа. Страшният момент бе
настъпил – онзи момент, който трябваше да реши съдбата на света. Участта
на човечеството се колебаеше на везните. Христос и сега можеше да откаже
да изпие чашата, определена за виновния човек. Все още не беше твърде
късно. Той можеше да избърше кървавата пот от челото Си и да остави
човека да загине в греха си. Можеше да каже: “Нека престъпникът понесе
наказанието за своя грях, а пък Аз ще Си отида при Моя Баща!” Щеше ли
Божият Син да изпие горчивата чаша на страданието и агонията? Щеше ли
невинният да понесе последиците от проклятието на греха, за да спаси
виновните? От треперещите бледи устни на Исус се отрониха думите: “Отче
Мой, ако не е възможно да Ме отмине това, без да го пия, нека бъде
Твоята воля!”
Три пъти изрече Той тази молитва. Три пъти човешкото естество се
отдръпваше назад от последната върховна жертва. Но в този момент
историята на човешката раса изпъква в съзнанието на Изкупителя на света.
Той вижда, че ако престъпниците на закона бъдат оставени на самите себе
си, ще трябва да загинат. Видя силата на греха. Пред Него се издига
скръбта, злочестията, риданията и воплите на един осъден свят. Той вижда
неизбежната му участ и Неговото решение е взето. Ще спаси хората,
каквото и да Му струва това. Прие кръщаване с кръв, за да могат милиони
загиващи да получат чрез Него вечен живот. Исус бе напуснал небесните
дворове, където всичко е чисто, щастливо и славно, за да спаси едничката
изгубена овца, единствения свят, който бе паднал чрез престъпването на
закона. И Той няма да се откаже от Своята мисия. Ще стане изкупителна
жертва за една раса, която е пожелала да съгреши. Сега от Неговата
молитва лъха само покорност: “Ако не е възможно да Ме отмине това, без
да го пия, нека бъде Твоята воля!”
Взел решението, Той падна умиращ на земята, от която се бе
попривдигнал малко. Къде бяха сега учениците Му, за да поставят нежно
ръцете си под главата на своя примрял Учител и да намокрят челото на
това наистина обезобразено лице? Спасителят сам изтъпка жлеба и никой от
човеците не бе с Него.
Но Бог страдаше със Своя Син. Ангели наблюдаваха агонията на
Спасителя. Те видяха своя Господ, обкръжен от легиони сатанински сили,
видяха естеството Му да потреперва под тежестта на тайнствения ужас.
Небето бе потънало в мълчание. Никаква арфа не издаваше звук. О, само
ако можеха смъртни същества да видят изумлението на ангелските
множества, когато в безмълвна скръб наблюдаваха как Отец оттегля лъчите
на светлина, любов и слава от Своя обичан Син – биха разбрали по-добре
колко оскърбителен е грехът в очите на Бога!
Непадналите светове и небесните ангели гледаха с напрегнат интерес
как борбата приближава към своя край. Сатана и неговите зли съучастници
– легионите отстъпили ангели, наблюдаваха напрегнато великата криза в
изкупителното дело. Силите на доброто и злото чакаха да видят какъв
отговор ще се даде на три пъти повторената от Христос молитва. Ангелите
жадуваха да се притекат на помощ на Божествения Страдалец и да Го
облекчат, но това не можеше да стане. Нямаше никакъв друг начин да се
избегне положението на Божия Син. В тази страшна криза, когато всичко бе
поставено на карта, когато тайнствената чаша затрепери в ръката на
Страдалеца, небесата се отвориха и светлина изгря сред бурната тъмнина
на критичния час. Мощният ангел, който стои в присъствието на Бога и
заема мястото на Сатана, дойде близо до Христос. Този ангел дойде не за
да отнеме чашата от ръката Му, но да Го подкрепи да я изпие, като Го
увери в любовта на Бог Отец. Той дойде, за да даде сила на молещия се
Богочовек. Посочи Му отворените небеса, като Му заговори за душите,
които щяха да бъдат спасени в резултат на Неговите страдания. Увери Го,
че Отец е по-велик и по-мощен от Сатана, че в резултат от смъртта Му
плановете на Лукавия ще бъдат осуетени напълно и царството на този свят
ще бъде дадено на светиите на Всевишния. Каза Му, че ще види плода от
Своята душевна мъка и ще бъде задоволен, защото ще види спасени много
представители на човешката раса, завинаги спасени.
Агонията на Христос не престана, но обезсърчението Му се стопи.
Бурята в никакъв случай не бе утихнала, но Исус, Който бе прицелната –
точка, бе подкрепен да посрещне страшната – ярост. Сега Той се утеши и
успокои. Небесен мир излъчваше окървавеното Му лице. Бе понесъл онова,
което никое човешко същество никога не би могло да понесе, защото вкуси
страданията и смъртта за всеки един човек.
Заспалите ученици внезапно бяха събудени от светлината, която
обкръжаваше Спасителя. Те видяха ангела да се надвесва над простряното
Му тяло. Видяха Го как повдига главата на Спасителя, обляга я на гърдите
си и Му посочва небето. Чуха гласа Му, подобен на най-сладка музика, да
Го утешава и окуражава. Учениците си спомниха сцените на преображението.
Припомниха си славата, която бе обкръжавала Исус в храма и Божия глас,
който говореше от облака. Сега пак се откри същата слава и те не се
страхуваха повече за своя Учител. Той беше под грижата на Бога. Мощен
ангел бе изпратен да Го закриля. В своята отпадналост и умора учениците
пак отстъпиха пред страшните мисли, които ги завладяха. И Исус пак ги
намери заспали.
Като ги погледна тъжно, Той каза: “Спете сега и почивайте! Ето, часът
дойде, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници!”
Точно когато изговаряше тези думи, Той чу стъпките на тълпата, която
Го търсеше, и каза: “Станете да вървим! Ето, приближи се тоя, който Ме
предава!”
Когато Исус пристъпи напред, за да посрещне Своя предател, по лицето
Му не се забелязваше и следа от неотдавнашната агония. Застанал пред
учениците Си, Той каза: “Кого търсите?”. Те отговориха: “Исуса
Назарянина.” “Аз Съм” – отвърна Исус и като изговори тези думи, ангелът,
който преди малко Му прислужваше, застана между Него и тълпата.
Божествена светлина озари лицето на Спасителя и подобен на гълъб образ
Го осени отгоре. В присъствието на Божествената слава тълпата убийци не
можа да устои. Люшнаха се назад. Свещеници, старейшини, войници, даже и
Юда – всички паднаха като мъртви на земята.
Ангелът се отдръпна и светлината избледня. Исус имаше възможност да
избяга, но остана спокоен. Като прославен, Той стоеше величествено сред
закоравялата банда престъпници, проснати сега безпомощно в краката Му.
Учениците гледаха онемели с почуда и благоговение.
Но сцената скоро се промени. Тълпата наскача. Римските войници,
свещениците и Юда заобиколиха Христос. Те изглеждаха засрамени от
слабостта си и уплашени от това, че би могъл да им избяга. Отново
Изкупителят зададе въпроса: “Кого търсите?” Те бяха получили
доказателство, че Този, Който стои пред тях, е Божият Син, но не
пожелаха да го приемат. На въпроса: “Кого търсите?” отново отговориха:
“Исуса Назарянина.” Тогава Спасителят каза: “Рекох ви, че Съм Аз,
прочее, ако Мене търсите, оставете тия да си отидат”, и посочи
учениците. Той знаеше колко слаба бе тяхната вяра и се стремеше да ги
защити от изкушение и изпитание. За тях бе готов да пожертва Себе Си.
Предателят Юда не забрави ролята, която трябваше да изиграе. Когато
тълпата навлезе в градината, тръгна начело, следван отблизо от
първосвещеника. Той бе дал знак на преследвачите, като им бе казал:
“Когото целуна, Той е, хванете Го” (26:48 Матей 26:48). Сега се
преструваше, че няма нищо общо с тях. Приближавайки се към Исус, хвана
ръката Му като близък приятел. С думите “здравей, Учителю” той Го целуна
няколко пъти и се престори, че плаче от съчувствие пред опасността,
която Го заплашва.
Исус му каза: “Приятелю, за какво си дошъл?” Гласът Му потрепна от
скръб, когато добави: “Юдо, с целувка ли предаваш Човешкия Син?” Този
апел трябваше да пробуди съвестта на предателя и да смекчи закоравялото
му сърце. Но от него се бяха оттеглили чест, вярност и човешка нежност.
Той стоеше дързък и предизвикателен, без склонност към милост. Беше се
предал на Сатана и нямаше вече сила да му се съпротивява. Исус не отказа
целувката на предателя.
Като видя Юда да докосва Този, Който току-що бе така прославен пред
очите им, тълпата стана по-дръзка. Хванаха Исус и започнаха да връзват
тези скъпи ръце, които винаги бяха заети с вършене на добро.
Учениците бяха помислили, че техният Господ няма да се остави да бъде
хванат. Защото същата сила, която бе направила тълпата преследвачи да
паднат на земята като мъртви, можеше да ги държи безсилни, докато Исус и
учениците Му избягат. Но те се разочароваха и възмутиха, като видяха да
донасят въжета, за да вържат ръцете на Оня, Когото обичаха. В гнева си
Петър бързо изтегли нож и се опита да защити своя Господ, но успя само
да отреже ухото на слугата на първосвещеника. Като видя какво е станало,
Исус освободи ръцете Си, макар римските войници да ги държаха здраво, и
каза: “Оставете до тука”, допря се до нараненото ухо и то бе излекувано
веднага. След това каза на Петър: “Повърни ножа на мястото му, защото
всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат. Или мислиш, че не
мога да се примоля на Отца Си, и Той би ми изпратил още сега повече от
дванадесет легиона ангели?” – по един легион за всеки един от учениците.
“О, защо не спаси Себе Си и нас?” – си мислеха те. Исус отговори на
неизречената мисъл: “Но как биха се сбъднали Писанията, че това трябва
така да бъде?” “Чашата, която Ми даде Отец, да я не пия ли?”
Служебното достойнство на еврейските водачи не бе им попречило да
вземат участие в преследването на Христос. Арестуването Му бе толкова
важен въпрос, че не можеше да бъде поверено на техните подчинени:
лукавите свещеници и старейшини се бяха присъединили към храмовата
полиция и тълпата, последвали Юда в Гетсимания. Какво общество за ония
сановници – да се присъединят към тълпа, жадна за приключения и
въоръжена с всякакви средства за нападение, сякаш преследваща някой див
звяр!
Обръщайки се към свещениците и старейшините, Христос ги загледа с
изпитателния Си поглед. Думите, които им изрече, нямаше да забравят,
докато са живи. Те бяха като острите стрели на Всемогъщия. С достойнство
им каза: “Като срещу разбойник ли сте излезли с ножове и сопи? Когато
бях всеки ден с вас в храма, не простряхте ръце против Мене. Но сега е
вашият час и на властта на тъмнината.”
Учениците се ужасиха, като видяха, че Исус позволява да бъде хванат и
вързан. Те се оскърбиха, че Той допуска това унижение за Себе Си и за
тях. Не можеха да разберат Неговото поведение и започнаха да Го
обвиняват, че се подчинява на тълпата. Във възмущението и страха си
Петър предложи поне те да се спасят. Следвайки това внушение, “всички-
Го оставиха и се разбягаха”. Но Христос бе предсказал това бягство. “Ето
– бе казал Той, – настава час, даже дошел е, да се разпръснете всеки при
своите си и Мене да оставите сам. Обаче не съм сам, защото Отец е с
Мене” (16:32 Йоан 16:32).