“Погледнете на Него”.
“И името Му ще бъде Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира” (Исая 9:6).

Най-доброто и най-великото на небето

В лицето на изпратения от Бога Учител Небето даде на човеците най-доброто и най-великото, което притежаваше. Този, Който присъстваше на съветите на Всевишния, Който обитаваше в най-вътрешното светилище на Вечния, бе избраният да разкрие лично на човечеството познанието за Бога.

Съвършеният идеал

Чрез Христос е предаден всеки лъч Божествена виделина, прониквал някога в нашия паднал свят. През вековете чрез Него мъжете изявяваха Божието слово на човека. От Него са всички превъзходства, разкрити чрез най-великите и най-благородните души на света. Чистотата и добродушието на Йосиф, вярата и кротостта на дълготърпеливия Мойсей, твърдостта на Елисей, благородната праведност и твърдост на Даниил, пламенността и себепожертвувателността на Павел, умствените и духовните сили проявени от тези мъже, както и от всички останали, живели на земята, са били само проблясъци от сиянието на Неговата слава. В Христос бе намерен съвършеният идеал.
За да разкрие този идеал като единствен истински образец за постигане; за да покаже какъв би могъл да стане всеки човек и какво биха могли да станат всички, които Го приемат, чрез обитаването на Божественото у човека – ето за това дойде Христос на света. Той дойде да покаже как трябва да се обучават, за да станат подобни на Божиите синове, на земята да практикуват небесните принципи и да живеят небесния живот.
Резултати от фалшивите учения

Бог даде най-големия Си дар, за да посрещне най-голямата човешка нужда. Светлината се яви, когато светът тънеше в най-дълбоката тъмнина. Чрез фалшиви учения умовете на хората бяха дълго време отдалечени от Бога. В преобладаващите системи на образование Божественото откровение бе заместено от човешки философии. Вместо дадения от Небето образец на истината, хората бяха възприели собствено измислен образец. Те се отклониха от светлината на живота, за да вървят в искрите на запаления от тях огън.

Измамна реалност

Като се отделиха от Бога, разчитаха само на човешка сила, но тяхната сила беше само слабост. Те не бяха в състояние да достигнат дори и поставения от самите тях образец. Нуждата на истинска добродетел бе запълнена с външен изглед и изповедание. Подобието заместваше действителността.
От време на време се издигаха учители, които насочваха умовете на хората към Източника на истината. Те изясняваха верните принципи и животът на много от тях свидетелстваше за силата им. Тези усилия обаче не оставяха трайно впечатление. Действието на злото се задържаше малко само за известно време и пак поемаше безпрепятствено своя път надолу. Реформаторите бяха като светлини, които блестяха в мрака, но не можеха да го разпръснат. “…човеците обикнаха тъмнината повече от светлината” (Йоан 3:19).

Формализъм и материализъм

Когато Христос дойде на земята, човечеството като че ли бе достигнало своята най-низка точка. Бяха подкопани самите основи на обществото. Животът бе станал фалшив и изкуствен. Лишените от силата на Божието слово евреи, даваха на света предания и тълкувания, които затъпяваха ума и умъртвяваха душата. Божието поклонение “в Дух и в истина” бе заменено с прославянето на човеци, в един безкраен кръг от наредени от хора церемонии. Всички религиозни системи по целия свят губеха влияние над ума и душата. Отвратени от басните и лъжите и мъчейки се да заглушат мислите, хората се обръщаха към неверието и материализма. Изключвайки вечността от пресмятанията си, живееха за настоящето.

Незачитане на човешките права

Като престанаха да признават Божеството, престанаха да ценят и човека. Истина, чест, справедливост, доверие, състрадание – се оттеглиха от земята. Безмилостна алчност и всепоглъщащата амбиция родиха едно всеобщо недоверие. Понятието за дълг, за задълженията на силните към слабите, за човешкото достойнство и човешките права бе захвърлено настрана като някой сън или измислица. На обикновения народ се гледаше като на товарни животни или като на инструменти и стъпала за задоволяване на амбицията. Богатството и властта, удобството и себеугаждането се търсеха като най-ценното благо. Физическо израждане, умствено вцепенение, духовна смърт характеризираха времето.

Фалшива представа за Бога

Лошите човешки страсти и намерения пропъдиха Бога от умовете им, а със забравянето на Бога те станаха още по-склонни към злото. Сърцето, което обичаше греха, приписваше на Бога човешки качества и това схващане усилваше греха още повече. Разположени към себеугаждане, хората смятаха, че и Бог е като тях – Същество, чиято цел е себепрославяне и изискванията Му са подчинени да служат за собственото Му удоволствие; Същество, Което издигаше или унижаваше човеците според това, дали те подпомагат или пречат на Неговите себелюбиви намерения. По-нисшите класи смятаха, че върховното Същество не се различава с нищо от техните подтисници, освен с това, че ги превишава по сила. На тези идеи бе изградена всяка религия. Всяка от тях представляваше система от изисквания. За да си осигурят благоволението на Божеството за свои собствени цели поклонниците се опитваха да го умилостивят чрез разни дарове и церемонии. Такава религия нямаща власт над сърцето или съвестта, не би могла да бъде нищо друго освен верига от форми, от които хората се отегчаваха и копнееха да се освободят, ако не бяха придобивките, що тя предлагаше. Така злото, след като не се обуздаваше, растеше и ставаше по-силно и по-силно, докато преценката им и желанието за добро намаляваше. Хората изгубиха Божия образ и получиха отпечатъка на демонската сила, която ги контролираше. Целият свят се превръщаше в помийна яма на поквара.

Силата на новия живот

За човешкия род оставаше само една надежда – да се хвърли нов квас в тази смес от противоречиви и покваряващи елементи; да му се даде сила за нов живот; да се възстанови в света познанието за Бога.
Христос дойде да възстанови това познание, дойде да отстрани фалшивото учение, чрез което претендиращите, че познаваха Бога Го бяха представили погрешно. Дойде да изяви естеството на Своя закон и да открие в собствения Си характер красотата на светостта.

С любовта, която е от вечността

Христос дойде на света преизпълнен с любов, натрупана от вечността. Той освободи Божия закон от изискванията, които го бяха обременили и показа, че е закон на любовта, израз на Божествената доброта. Показа също, че в изпълнението на неговите принципи се крие щастието на човечеството и заедно с това стабилността – самата основа и скелетът на човешкото общество.
Божият закон не само не съдържа произволни изисквания, но е даден да служи на хората като ограда, като щит. Всеки, който приема неговите принципи, бива запазен от злото. Верността към Бога включва вярност и към човека. Така законът запазва правата, индивидуалността на всяко човешко същество. Той възпира високопоставените хора да не угнетяват по-нисшестоящите, а подчинените – да не проявяват непокорство. Осигурява благополучието на човека както в този свят, така и за бъдещия. За послушните е залог за вечен живот, защото изразява вечните принципи.

Изявяване на истинските принципи

Христос дойде да изяви стойността на Божествените принципи като разкри силата им за възстановяването на човечеството. Дойде да научи хората как да развиват и прилагат тези принципи.

Простота

За хората от древността стойността на нещата се определяше от външния им вид. Силата на религията бе намаляла, за това пък се бе увеличило нейното външно великолепие. Учителите на онова време се стараеха да внушат респект чрез външен показ и изяви. Животът на Исус представляваше забележителен контраст с това. Той показваше безполезността на неща, които хората смятаха за житейски важни. Роден в скромната обстановка на прост селски дом, със селска храна, занимаващ се със занаятчийство, водещ уединен живот, уеднаквил Себе Си с неизвестните труженици на света – в тези условия Исус следваше Божествения план на възпитание. Той не търсеше училищата на онова време, които величаеха нищожните, а подценяваха великите неща. Възпитанието Си придоби направо от определените от Небето източници, от полезния труд, от изучаването на Писанията и природата и от натрупания житейски опит – Божиите учебници, пълни с поучения за всички, които отиват при тях с прилежни ръце, отворени очи и разбиращо сърце.
“А детенцето растеше, крепнеше и се изпълваше с мъдрост; и Божията благодат бе на Него” (Лука 2:40).
Така подготвен се посвети на своята мисия, като във всеки момент от Своя контакт с хората им влияеше за благословение – сила, непозната за света, която ги преобразяваше.

Съчувствие

Който се опитва да преобрази човечеството, трябва да го разбира. Хората могат да бъдат достигнати и издигнати само чрез съчувствие, вяра и любов. По отношение на това Христос се разкрива като най-великия Учител. Единствен Той от всички, живели някога на земята, разбира съвършено човешката душа.
“Защото нямаме такъв първосвещеник” – велик учител, тъй като свещениците бяха учители – “Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях” (Евр. 4:15).
“Пострада, бидейки изкушен”

“Понеже в това, дето и сам той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага” (Евр. 2:18).
Единствено Христос е изпитал скърбите и съблазните, които сполетяват човешките същества. Никой друг, роден от жена, не е бил нападан така яростно от примамките. Никога никой не е носил толкова тежкия товар на греха и болките на света. Никой друг не е имал такова дълбоко и нежно съчувствие. Съучастник в преживяванията на човечеството, можеше не само да съчувства на всеки отруден, изкушаван и борещ се човек, но и да изживява всичко това заедно с него.
Онова, което учеше, Той го и живееше. “Защото ви дадох пример, казва на учениците Си, да правите и вие, както Аз направих на вас”. “…Аз опазих заповедите на Отца Си…” (Йоан 13:15; 15:10). Така думите на Христос намираха съвършена илюстрация и подръжка в делата от живота Му. И нещо повече, в учението си изявяваше Себе Си. Думите му изразяваха не само преживяванията, но собствения Му характер. Не само учеше истината, но Самият бе истината. Точно това придаваше сила на учението Му.