МОЕТО ПЪРВО ВИДЕНИЕ – 15 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

МОЕТО ПЪРВО ВИДЕНИЕ
Скоро след изтичането на 1844 г. ми бе дадено моето първо видение. Бях на посещение у сестра Хейнс в Портланд – една мила сестра в Христа, чието сърце бе свързано с моето. Пет жени бяхме коленичили тихо пред семейния олтар. Докато се молехме, Божията сила дойде над мен както никога преди.
Изглеждаше ми, че съм обкръжена от светлина и се издигам все по-високо и по-високо над света. Обърнах се да видя къде е адвентният народ на тази земя, но не можах да го намеря. Тогава чух глас да ми казва: „Погледни пак, но гледай малко по-високо“. Повдигнах очите си и видях права и тясна пътека, простираща се високо над света. Адвентният народ пътуваше по тази пътека към светия град, който се намираше на другия край на пътеката. Зад вървящите адвентисти в началото на пътеката имаше блестяща светлина, за която един ангел ми обясни, че представлява „среднощният вик“. Тази светлина огряваше цялата пътека и беше светилник за нозете им, за да не се препъват.
Докато продължаваха да гледат към Исус, Който вървеше точно пред тях, водейки ги към града, те бяха сигурни. Но скоро някои се измориха, заговориха, че градът бил много далече и че са очаквали отдавна да са влезли в него. Тогава Исус ги окуражаваше, като издигаше славната Си десница, от която се изливаше светлина над тях, и те извикваха: „Алилуя!“. Други прибързано отричаха светлината зад себе си и казваха, че не Бог ги е довел толкова далече. Зад тях светлината изгасваше и оставяше нозете им в пълен мрак. Те се препъваха, изгубваха от погледа си целта и Исус и падаха от пътеката долу в тъмния, неправеден свят.
Скоро чухме Божия глас, подобен на много води, който ни съобщи деня и часа на Исусовото пришествие. Живите светии, 144 000 на брой, познаваха и разбираха гласа, докато безбожните мислеха, че това е гръм и земетресение. Когато извести времето, Бог изля над нас Светия Дух и лицата ни започнаха да блестят, да греят от Божията слава, подобно на Мойсеевото, когато е слизал от планината Синай.
Всичките 144 000 бяха запечатани и съвършено съединени. На челата им бе написано: „Бог, Нов Ерусалим“ и имаше една славна звезда с новото име на Исус. При това щастливо, свято състояние безбожниците се разгневиха и с ярост се втурнаха да ни нападнат, да ни арестуват и хвърлят в затвора. Но когато ние протегнахме ръце в името на Господа, те паднаха безпомощно на земята. Тогава „синагогата на Сатана“ позна, че Бог ни е обичал – нас, които си измивахме нозете един на друг и се поздравявахме със свята целувка. И те се поклониха в нозете ни.
Скоро погледите ни бяха привлечени към изток, откъдето се появи малък черен облак колкото половин човешка длан. Ние знаехме, че това е знамението на Човешкия Син. Всички наблюдавахме облака в дълбоко мълчание, докато той приближаваше и ставаше все по-светъл, все по-славен и по-славен, докато стана голям и бял. В основата си изглеждаше като огън. Над него имаше дъждовна дъга, а около нея десетки хиляди ангели пееха най-прекрасна песен. Над облака седеше Човешкият Син. Косата Му беше бяла и къдрава и лежеше на раменете Му. Над главата Му имаше много корони. Нозете му изглеждаха като огън. В дясната Си ръка държеше остър сърп, а в лявата – сребърна тръба. Очите Му бяха като всепроникващ огнен пламък, изпитващ чедата Му. Всички лица побледняха, а отхвърлилите Бога бяха обгърнати от тъмнина. Тогава ние извикахме: „Кой може да устои? Без петно ли е моята дреха?“ Ангелите престанаха да пеят и за известно време настъпи страшна тишина. Исус извика: „Онези, които имат чисти ръце и чисти сърца, ще устоят! Моята благодат е достатъчна за вас“. При тези думи лицата ни просветнаха и сърцата ни се изпълниха с радост. А ангелите отново запяха още по-високо, докато облакът се приближаваше все повече към земята.
Когато Исус, обгърнат от огнени пламъци, слезе с облака, сребърната Му тръба прозвуча. Той се вгледа в гробовете на заспалите светии, после повдигна очи и ръце към небето и извика: „Събудете се! Събудете се! Събудете се, вие, които спите в пръстта, и станете!“ Тогава стана силно земетресение. Гробовете се отвориха и мъртвите излязоха, облечени в безсмъртие. 144-те хиляди извикаха: „Алилуя!“, когато познаха приятелите си, отнети им от смъртта. В същия миг ние бяхме преобразени и грабнати заедно с тях, за да посрещнем Господа във въздуха.
Всички заедно влязохме в облака и се възнасяхме седем дни нагоре към стъкленото море, където Исус донесе короните и със собствената Си ръка ги положи на главите ни. Даде ни златни арфи и палмови клонки в знак на победа. Тук, на стъкленото море, 144-те хиляди стояха във формата на правилен четириъгълник. Някои от тях имаха много блестящи корони, други не толкова блестящи. Някои корони изглеждаха отрупани със звезди, а други имаха само по няколко. Всички бяха напълно доволни от короните си. И всички бяха облечени от раменете до нозете със славни бели дрехи. Ангели ни обкръжаваха, когато минахме по стъкленото море към вратата на града. Исус повдигна Своята мощна, славна ръка, хвана бисерната порта, отвори я навътре на блестящите й панти и ни каза: „Вие изпрахте дрехите си в Моята кръв, стояхте твърдо за Моята истина, влезте!“. Всички влязохме вътре и чувствахме, че имаме съвършено право на града.
Тук видяхме Дървото на живота и Божия престол. От престола изтичаше бистра река, а Дървото на живота се простираше от двете страни на реката – едното му стебло от едната страна и другото му от другата страна. И двете стебла бяха от чисто, прозрачно злато. Отначало мислех, че виждам две дървета. Погледнах отново и видях, че се съединяват в едно. Така Дървото на живота се простираше от двете страни на Реката на живота. Клоните му се свеждаха към мястото, където стояхме, а плодовете му бяха прекрасни. Изглеждаха като злато, примесено със сребро.
Всички отидохме и седнахме под дървото да съзерцаваме славата на мястото, когато братята Фич и Стокмън, които бяха проповядвали евангелието на царството и Бог ги бе положил в гроба, за да ги спаси, дойдоха при нас и ни попитаха какво сме преживели, докато са спали. Опитахме се да им разкажем нашите най-големи изпитания, но те изглеждаха толкова малки в сравнение с далеч превъзхождащата ги и вечна по стойност слава, която ни обкръжаваше, че не можехме да говорим, а извикахме: „Алилуя! Небето се постига много лесно!“ и засвирихме на златните си арфи така, че небесните сводове проехтяха.
След като излязох от видението, всичко ми изглеждаше променено. Мрак се стелеше над онова, което гледаха очите ми. О, колко неприветлив ми изглеждаше този свят! Плаках, когато се намерих пак тук, и чувствах носталгия по онази страна. Бях видяла един по-добър свят и не можех да се радвам вече на земята.
Разказах това видение на вярващите в Портланд и всички напълно повярваха, че е от Бога. Те всички вярваха, че Бог е избрал този начин след голямото разочарование през октомври, за да утеши и укрепи Своя народ. Духът на Господа придружаваше свидетелството и тържествеността на вечността почиваше над нас. Изпълни ме неизказано благоговение, че аз, толкова млада и слаба, съм избрана да бъда инструментът, чрез който Бог дава светлина на народа Си. Докато бях под влиянието на Божията сила, бях изпълнена с радост. Изглеждаше ми, че съм обкръжена от святи ангели в славните небесни дворове, където всичко е мир и радост. Колко тъжна и горчива бе промяната, когато се пробудих за действителността на смъртния живот.