НАПРЕДВАНЕ ПОД НАТИСКА НА ТРУДНОСТИТЕ – 43 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

НАПРЕДВАНЕ ПОД НАТИСКА НА ТРУДНОСТИТЕ
След смъртта на Натаниел през май 1853 г. съпругът ми се разболя тежко. Многото грижи и душевни безпокойства го повалиха. Имаше висока температура и се наложи да лежи. Съединихме се в молитва за него, но макар да получи известно облекчение, все още оставаше много слаб. Имаше ангажименти в Мил Гроув, щата Ню Йорк, както и в Мичиган, но се страхувахме, че няма да може да ги изпълни. Решихме обаче да дръзнем да отидем до Мил Гроув и ако не му стане по-добре, да се върнем вкъщи. Докато бяхме в дома на старейшината Р. Ф. Котрел в Мил Гроув, той се чувстваше изключително зле и мислеше, че няма да може да продължи по-нататък.
Бяхме объркани и смутени. Трябваше ли да бъдем отклонени от работата си поради телесна слабост? Щеше ли да се позволи на Сатана да упражни силата си над нас и да ограничи нашата полезност и живот, докато бяхме на този свят? Знаехме, че Бог може да ограничи силата на Сатана. Може да ни остави да бъдем изпитани в огнената пещ, но ще ни извади от нея пречистени и по-годни за Неговото дело.
Отидох в една дървена колиба наблизо и там излях душата си пред Бога в молитва – Той да отстрани болестта и да укрепи съпруга ми за пътуването. Случаят беше спешен и вярата ми здраво се вкопчи в Божиите обещания. Там получих уверението, че ако продължим пътуването си до Мичиган, Божиите ангели ще ни придружават. Когато разказах на съпруга си тези свои мисли, той сподели, че и неговите били същите. Решихме да тръгнем и да се доверим на Господа. Съпругът ми беше толкова слаб, че не можеше да стегне ремъците на куфарите си и извика брат Котрел да направи това.
С всяка пропътувана миля силите му нарастваха. Господ го поддържаше. И докато проповядваше Словото, чувствах увереност, че Божии ангели стоят край него.

Първото посещение в Мичиган
В Джаксън, щата Мичиган, заварихме църквата в голямо смущение. Докато бях сред тях, Господ ми даде наставление по отношение на състоянието им и аз се постарах да дам прямо свидетелство. Някои отказаха да обърнат внимание на съвета и започнаха да се борят срещу моето свидетелство. Тук започна онова движение, което по-късно стана известно като групата „Вестител“.
За нашата работа по време на обиколката ни по групите на пазещите съботата вярващи в Мичиган писах следното в писмо на 23 юни 1853 г.:
„Докато бяхме в Мичиган, посетихме местата Тайрън, Джаксън, Силван, Бетфорд и Върджънс. Съпругът ми с дадената му от Бога сила издържа пътуването и работата вървеше добре. Само веднъж силите му го напуснаха изцяло. Не беше в състояние да проповядва в Бетфорд. Когато стигна до мястото на събранието и се изправи на амвона да проповядва, му стана зле и се наложи да седне. Помоли старейшината Дж. Н. Лъфбъроу да продължи темата оттам, където я бе прекъснал и да завърши проповедта. После излезе от къщата на чист въздух и легна на тревата, докато се възстанови малко. Брат Келси му даде коня си и той пътува сам миля и половина до семейството на брат Брукс.
Брат Лъфбъроу продължи темата с голяма лекота. Всички в събранието бяха силно заинтересовани. Духът на Господа почиваше над мен и аз със съвършена свобода представих своето свидетелство. Божията сила бе в този дом и почти всеки присъстващ бе трогнат до сълзи. някои взеха решение да застанат на страната на истината.
След като събранието приключи, отидохме през гората до едно красиво езеро, където се кръстиха шест души. След това се върнахме у брат Брукс и заварихме съпруга ми по-добре. Докато бил сам през този ден, той размишлявал върху темата за спиритизма и решил да напише книга, озаглавена „Знамения на времето“.
На следния ден отпътувахме за Върджънс, където трябваше да минем през груби пътища, застлани с трупи, и през блата. През по-голямата част от пътя бях в състояние на полуприпадък. Сърцата ни обаче бяха издигнати към Бога в молитва за сила и ние констатирахме, че Той е постоянна помощ. Така бяхме в състояние да завършим пътуването и да предадем своите свидетелства.“

Писане и пътуване
Скоро след като се върнахме в Рочестър, щата Ню Йорк, съпругът ми се зае с писане на книгата „Знамения на времето“. Все още беше слаб и можеше да спи съвсем малко. Но Господ го подкрепяше. Когато духът му беше в объркано, мъчително състояние, ние коленичихме пред Бога и изплаквахме пред Него своята нужда. Той чуваше сериозните ни молитви и често благославяше съпруга ми. Така със свеж дух той подновяваше работа си. Много пъти през деня отивахме при Господа със сериозна молитва. Тази книга не бе написана със собствената сила на моя съпруг, но чрез Божията.
През есента на 1853 г. посетихме конференции в Бъкс Бридж, щата Ню Йорк; Стоу, щата Върмонт; Бостън, Дартмът и Спрингфилд, щата Масачузетс; Вашингтон, щата Ню Йорк; и Ню Хейфън, щата Върмонт. Това беше изморително и доста обезкуражаващо пътуване. Мнозина, святи по сърце и живот, бяха прегърнали истината. Действаха елементи на борба и бунт и беше необходимо раздвижване, което да очисти църквата.

Избавена от болест
През зимата и после през пролетта страдах много от сърце. Трудно дишах. Дори когато лежах, не можех да заспя, освен ако съм подпряна на високи възглавници в почти седящо положение. На левия си клепач имах подутина, подобна на раков тумор. Постепенно тя се увеличи в разстояние на година и стана много болезнена. Пречеше и на зрението ми.
Известен лекар, който даваше съвети безплатно, посети Рочестър. Реших да отида при него за окото. Той реши, че подутината е рак. Но след като попипа пулса ми, каза: „Много сте болна и може да умрете от удар, преди тази подутина да се е разсеяла из тялото ви. Състоянието ви е много опасно поради заболяването на сърцето.“ Това не ме сепна, защото съзнавах, че ако не настъпи бързо подобрение, ще трябва да отида в гроба. Две други жени, дошли за съвет, страдаха от същото заболяване. Докторът сподели, че съм по-зле от тях и едва ли ще минат и три седмици и аз ще се парализирам.
След около три седмици ми прилоша. Паднах на пода, като останах почти в безсъзнание около 36 часа. Страхувах се, че няма да оживея, но в отговор на молитви отново се съвзех. Седмица по-късно получих инсулт на лявата страна. Имах странното усещане за студенина и безчувственост в главата и жестока болка в слепоочията. Езикът ми сякаш бе надебелял и вдървен. Не можех да говоря ясно. Лявата ми ръка и страна бяха парализирани.
Братята и сестрите дойдоха да направят за моя случай специална молитва. Получих Божието благословение и имах увереността, че Бог ме обича, но болката продължи и с всеки изминал час ставах все по-слаба. Братята и сестрите отново се събраха, за да представят случая ми пред Господа. Бях толкова слаба, че не можех да се моля наглас. Видът ми явно отслабваше вярата на хората околните. Тогава ми бяха представени Божиите обещания така, както никога преди не ги бях виждала. Изглеждаше ми, че Сатана се бори да ме откъсне от съпруга и децата ми и да ме постави в гроба. В съзнанието ми се набиваха следните въпроси: Можеш ли да вярваш в голите Божии обещания? Можеш ли да живееш чрез вяра, каквито и да изглеждат нещата външно? Вярата ми се съживи. Прошепнах на съпруга си: „Вярвам, че ще се възстановя“. Той отговори: „Бих искал и аз да мога да повярвам това“. Нощта премина без облекчение, но аз разчитах на Божиите обещания с абсолютно доверие. Не можех да заспя, но продължих мълчаливо да се моля. Заспах едва призори.
Събудих се при изгрев слънце, напълно освободена от всякаква болка. О, каква промяна! Изглеждаше ми, че ангел ме е докоснал, докато съм спяла. Тежестта в сърцето бе преминала и аз бях много щастлива. Бях изпълнена с благодарност. На устните ми напираше хвалебствие към Бога. Събудих съпруга си и му разказах за чудото, което Бог бе направил за мен. Отначало той не можеше да разбере какво става. Но когато станах, облякох се и се разходих из къщата, той можеше да хвали Бога заедно с мене. Пострадалото ми око не ме болеше никак. Само след няколко дни подутината изчезна и зрението ми се възстанови изцяло. Делото бе пълно и завършено.
Отново посетих лекаря. Веднага след като провери пулса ми, той каза: „Госпожо, в целия ви организъм е настъпила пълна промяна. Двете жени, които ме бяха посетили за съвет, когато последния път бяхте тук, починаха.“ След като си отидох, лекарят казал на моя приятелка: „Нейният случай е загадка, аз не го разбирам!“

Посещение в Мичиган и Уисконсин през 1854 г.
През пролетта на 1854 г. отново посетихме Мичиган. Макар да бяхме принудени да пътуваме по пътища, застлани с дънери, и през кални локви и блата, силата ми не ме напускаше. Чувствахме, че Господ иска да посетим Уисконсин и решихме да се качим на влака.
Докато го чакахме, ни обхвана някакво ново тържествено и сериозно чувство и решихме да се помолим. Когато там предадохме себе си на Бога, не можахме да се въздържим да не заплачем.
Отидохме на гарата, обхванати от дълбоко и сериозно чувство. Качихме се на влака в един от по-предните вагони. Там седалките бяха с високи облегала и се надявахме да поспим малко тази нощ. Но вагонът беше пълен и ние преминахме по-назад, в следващия, където намерихме места. Не си свалих шапката, както обикновено правех, когато пътувах през нощта; държах и пътническата си чанта в ръка, като че чаках нещо. И двамата говорехме за особените чувства, които изпитваме в момента.
Влакът бе изминал около 3 мили от Джаксън, когато се разтърси силно, тласкани напред и назад и накрая спря. Отворих прозореца и видях един вагон почти изправен на задната си част. Чух агонизиращи охкания, настъпи паника. Локомотивът бе дерайлирал от релсите, но вагонът, в който бяхме ние, стоеше на релсите и бе отделен на около 30 метра от предните. Свръзката не бе строшена, но нашият вагон беше освободен от предния, като че ангел ги бе отделил. Багажният вагон не беше много повреден, така че големият ни куфар с книгите беше останал невредим. Вагонът втора класа беше смазан и натрошен на парчета; пътниците бяха разхвърляни на линията. Вагонът, в който не можахме да намерим място, беше много пострадал и единият му край бе издигнат над купищата развалини. Четирима бяха убити или смъртно ранени, а мнозина – ранени. Можехме само да съзнаваме, че Бог е изпратил ангела Си да запази живота ни.
Върнахме се в дома на брат Сайриниъс Смит, който се намираше близо до Джаксън и на другия ден хванахме влака за Уисконсин. Посещението ни в този щат бе благословено от Бога. В резултат на нашите усилия се покаяха много души. Господ ме подкрепи да издържа трудното пътуване.

Завръщане в Рочестър
Завърнахме се от Уисконсин много изморени и зажаднели за почивка. Но бяхме много обезпокоени, когато заварихме сестра Анна болна. Болестта я бе свалила сериозно и тя беше зле. Около нас изпитанията се сгъстяваха. Имахме много грижи. Работниците от печатницата се хранеха с нас и сега семейството ни наброяваше от 15 до 20 души. Големите конференции и съботните събрания се провеждаха в нашия дом. Съботите ни никога не бяха спокойни, защото някои от сестрите обикновено оставаха у нас през целия ден с децата си. Нашите братя и сестри обикновено не вземаха предвид неудобствата, допълнителните грижи и разходи, които ни създаваха. Когато един след друг служителите от печатницата идваха болни, нуждаещи се от допълнителни грижи, аз се боях, че ще бъдем потопени от безпокойствата и грижите. Често си мислех, че не мога да издържа повече. Но изпитанията се увеличаваха и аз откривах с изненада, че издържаме. Научихме се на урока, че можем да понесем много повече изпитания и страдания, отколкото сме мислили за възможно. Бдящото око на Господа бе над нас, за да следи да не бъдем унищожени.
На 29 август 1854 г. с раждането на Уили на семейството бе прибавена още една отговорност. Той някак отклони мислите ми от трудностите, които ме обкръжаваха. По това време получихме първия брой на един вестник, погрешно наречен „Вестител на истината“.**Авторите на това периодично издание се обидили от прямите свидетелства, представени от Елена Вайт, и не били съгласни с авторите, публикуващи в „Ривю енд херълд“ статии по доктринални въпроси, а също и относно църковната политика. Те започнали жестока битка срещу своите предишни братя, като горделиво предсказвали, че делото им щяло да надживее онова на издателите на „Ривю“. След около 4 години те се скарали помежду си и изданието спряло да излиза поради липса на средства./ Онези, които ни клеветяха чрез този вестник, бяха изкорени от собствените си грешки и заблуди. Те отказаха да понесат укор и отначало тайно, а после и по-открито употребиха влиянието си срещу нас.
Господ ми бе показал характера и края на тази група. Той не одобряваше свързаните с този вестник и десницата Му бе срещу тях. Макар за известно време да изглеждаше, че ще успяват и макар че някои от искрените щяха да бъдат измамени, все пак истината в края на краищата щеше да възтържествува и всяка искрена душа щеше да се откъсне от заблудата, която я е задържала, и да се освободи от измамата на тези нечестиви хора. Понеже Божията десница бе срещу тях, те щяха да се провалят.

Смъртта на Анна Вайт
Сестра Анна продължи да отпада. Баща й, майка й и по-голямата й сестра от Мейн дойдоха да я видят. Тя беше спокойна и бодра. Много бе копняла за това свиждане с родителите и сестра си. Когато си тръгваха за Мейн, тя им каза сбогом, за да не ги види вече чак до деня, когато Господ ще възкреси Своите верни в здраве и безсмъртие.
В последните дни на болестта си тя с треперещи ръце подреди нещата си, като ги остави в съвършен ред, разпределени според волята й. Изрази голямото си желание родителите й да приемат съботата и да живеят близо до нас. „Ако можех да зная, че това ще стане, бих умряла напълно спокойна.“
Последното нещо, извършено от отслабналата й трепереща ръка, бе да драсне няколко реда на родителите си. И нямаше ли Бог да зачете нейните последни желания и молитви за родителите й. След по-малко от 2 години татко и майка Вайт пазеха библейската събота и живееха щастливо на не повече от 30 метра от нашата врата.
Много искахме да задържим Анна при нас. Но бяхме принудени да затворим очите й и да я положим да почива. Тя дълго бе таила като нещо най-съкровено надеждата си в Исус и бе гледала напред в радостно очакване към утрото на възкресението. Положихме я до милия Натаниел в гробището „Маунт холп“.