Божията воля
След като вече стигнахме до последната стъпка към разбиране на Божията воля в живота ни. ще е добре да направим кратък преглед на предишните седем:

1. Да нямаме собствена воля по даден въпрос.
2. Да не се ръководим от чувствата.
3. Да прибягваме до Божието Слово както за информация, така и за общуване.
4. Да вземаме предвид създадените от провидението обстоятелства.
5. Да се съветваме с благочестиви приятели.
6. Да се молим за решението.
7. Да вземем решение и да кажем на Бога какво сме решили въз основа на доказателствата, събрани от предишните стъпки.
8. И последно: да действаме въз основа на взетото решение, като се съобразяваме с отварящите се врати. Да вървим напред, сякаш сме взели правилното решение, но да поканим Бог да ни спре. ако по някаква причина сме пропуснали сигналите Му.

Тази последна стъпка може да е доста вълнуваща, тъй като ни дава възможност да наблюдаваме как Бог действа в живота ни. Може и да е смущаваща, ако вече сме взели неправилно решение. Ще открием, както и мнозина преди нас. че Бог е експерт в справяне с „вратите“.
Да отворим първо трета глава от книгата „Откровение“. Няма да правим тълкувание на вестта към филаделфийската църква. Има голям брой пророчески и исторически тълкувания на тези стихове, някои от които не са съвсем точни. Искаме да отбележим нещо съвсем конкретно в стихове 7 и 8: „До ангела на филаделфийската църква пиши: „Това казва Светият, Истинският, у Когото е Давидовият ключ; Който отваря и никой няма да затваря; и затваря и никой няма да отваря. Зная твоите дела. Ето, поставих пред теб отворени врати, които никой не може да затвори, понеже, като имаш само малка сила, пак си опазил Моето слово и не си се отрекъл от името Ми“. За каквото и друго да се отнасят тези стихове, едно е ясно: Бог знае как да отваря и затваря врати. Ако Той отвори врата, никой не може да я затвори. Ако я затвори, никой няма силата да я отвори. Може би ще продължим да се чудим, след като изучим тези осем стъпки: „Откъде да знам, че Бог има контрол над вратите?“, „Какво ще стане, ако си мисля, че съм взел правилното решение, но вратите се затварят пред мен -дали дяволът не се опитва да ме обезсърчи?“, „Или може би дяволът контролира вратите?“ Съвсем практични въпроси, тъй като, ако се стремим към разбиране на Божията воля, трябва да сме способни да Му се доверим и по отношение на „вратите“. Както при всяка друга стъпка, първото и най-важното нещо е абсолютната необходимост от непрестанно лично общуване с Бога – ден след ден, – за да бъдем под Негов контрол дори преди да сме се опитали да потърсим волята Му за определено решение. Най-сигурната защита против действията на неприятеля е личното познаване на Бога, в резултат на което да можем да различаваме Неговия глас от гласа на непознатия. Дали Бог винаги прави така, че вратите да се отварят незабавно, след като сме Го последвали? Има ли гаранция, че всичко много бързо ще си дойде на мястото, когато правилно разберем водителството Му? Винаги ли вратите изглеждат затворени за известно време, но накрая се отварят по указание на самия Бог Според човешките ни разбирания вратите би трябвало да се отварят веднага, освен ако не сме пропуснали определени сигнали. Би ми се искало да мога да ви уверя, че ако внимателно сме следвали всичките осем стъпки и сме взели решение, което е в хармония с Божията воля, вратите винаги ще бъдат отворени и ще останат такива. А ако се затворят пред носа ни. ще знаем, че решението ни е било погрешно. Би ми се искало да ви дам тази увереност, но Библията ни разкрива нещо различно! Ако искаме да сме точни по отношение на библейския доклад, ще открием, че вратите могат да бъдат нещо много изненадващо и упорито! Не е по-разумно да разчитаме на осмата стъпка – отварянето и затварянето на вратите като окончателно разкриване на Божията воля за живота ни, – отколкото на която и да е друга. Ако отворените и затворените врати ни даваха пълно и окончателно доказателство за Божията воля, тогава бихме могли съвсем спокойно да пренебрегнем останалите стъпки за опознаването й и просто да разчитаме на това. че ще кажем на Бога, че вървим в определена посока, и ще продължим да вървим, освен ако не ни спре. Така бихме били сигурни (освен ако не бъдем спрени!), че сме в хармония с волята Му. Не е сигурно да се уповаваме единствено на затварящи се и отварящи се врати, както не е сигурно да разчитаме само на чувствата или на онова, което роднините и приятелите ни съветват. Ако преминем през осемте стъпки за разбиране на Божията воля в живота ни, но накрая открием, че вратите очевидно се затварят пред нас. разбира се, ще трябва да се върнем назад и сериозно да преосмислим решението си. Ще се наложи да пренаредим играта, да прегледаме всичко отново, да размислим върху позицията си. Колкото и да е смущаващо, библейският прецедент показва, че понякога Божията воля е да вървим напред, макар за известно време да прави така. че това да ни изглежда невъзможно! Нека разгледаме няколко библейски биографии и да се опитаме да разберем този принцип може би най-трудния за разбиране в християнския живот – причината за чакането. Адам е първи в списъка! След като бил намерен от Бога да се крие между дърветата, получил обещание. Щял да дойде Месия. Чрез идещия Спасител прошението на греха щяло да стане възможно, също и възстановяването на изгубения рай. Когато се родило първото дете, Адам бил сигурен, че това е обещаният Син. Ако Каин не бил очакваният, сигурно това щял да бъде Авел. който постоянно стоял край олтара всяка сутрин и вечер и изглеждал толкова отдаден на духовното. Каин обаче станал убиец, а Авел – негова жертва. Тогава Адам насочил надеждите си към Сит и после към всеки следващ син, внук и правнук – и така чак до края на живота си. Обещанието било дадено, Бог го бил изрекъл съвсем ясно, но Адам трябвало да чака. Ной също имал проблем с отворените и затворените врати! Смятал, че разбира Божието водителство, когато започнал да строи кораба. Цели сто и двадесет години въртял чука, проповядвал и чакал. Мнозина от тези, които били убедени от удивителната му вест в началото на тези сто и двадесет години, престанали да му вярват, след като минало цяло столетие. Били сигурни, че Ной напълно е пропуснал Божиите сигнали. Със сигурност през това време Hoй е имал поводи да размисля над събитията, довели го до убеждението, че именно Бог му е наредил да строи кораба. Сто и двадесет години е доста дълъг период! Но и това не било всичко. Дори след като животните излезли от полетата и горите и Ной и семейството му се качили на кораба, пак трябвало да се чака. Бог затворил вратата и никой човек не можел повече да я отвори! Минали обаче още седем дни, докато започне да вали. После валяло четиридесет дни и нощи. Последвала цяла година на чакане, докато водите от потопа се оттеглят и вратата се отвори, за да успеят да излязат от кораба, който бил едновременно тяхно убежище и техен затвор! Ной със сигурност е знаел да чака. Авраам е чакал. Двадесет и пет години изминали от деня, когато получил обещанието за син. Опитал се да помогне на Бога, като предложил да вземе слугата си за наследник, а след това като се ожени за Агар, но усилията му за намиране на лесно разрешение останали напразни. Накрая се оказало, че неговите усилия причиняват единствено неприятности. Авраам добре разбрал Божията воля, но не успял да разбере Божието разписание. Както отбелязахме по-рано, Яков получил обещание за първородството. Той също се опитал да ускори нещата, като помогне на Бога. Не сгрешил, като преценил, че е Божията воля той да притежава първородството. Но със сигурност не бил подготвен за него, тъй като му се наложило да чака повече от тридесет години, докато обещанието се изпълни. Мойсей разпознал Божията намеса в живота си, когато получил мисията да изведе израилтяните от Египет. Струвало му се обаче, че „вратите“ се отварят прекалено бавно и затова се опитал да ускори събитията. После смятал, че „вратите“ са напълно затворени, докато цели четиридесет години се грижил за стадата на тъста си. Неочаквано забелязал горящ храст и преценил, че вратите отново се отварят пред него. След като разисквал надълго и нашироко, накрая Мойсей се подчинил на Божия план за живота си и тръгнал към Египет. Но дори тогава събитията не се развивали според очакванията му. Едва пристигнал в Египет, фараонът чул за мисията му и започнал да оказва натиск върху израилтяните. Хората се оплакали на Мойсей, а той самият се оплакал на Бога, като изрекъл една тъжна и донякъде смешна молитва. Можем да я прочетем в Изход 5:23: „… защото откакто дойдох при фараон да говоря в Твое име, той постъпи зле спрямо този народ. А Ти все не избавяш народа Си“. Мойсей имал затруднения с „вратите“. Израилтяните имали същите затруднения. След всяко бедствие им се струвало, че те се отварят, но след поредното избавление, отново се затваряли. След последното бедствие и смъртта на първородните в Египет, вратите като че ли се отворили. Но само няколко дни по късно край бреговете на Червено море, отново изглеждали затворени. После се отворили още веднъж и народът преминал по твърда земя през морето! Само след две години стигнали до границите на Обетованата земя, но за съжаление затворили „вратите“ пред себе си и трябвало да чакат още тридесет и осем години, преди те да се отворят отново. Като че ли се изморяваме само да четем за това! А какво да кажем за Йосиф? Имал сънища. От Бога ли идвали? Абсолютно! Били ли верни? Да, със сигурност! Появили се и някои усложнения по пътя му – изгнаничество, робство, затвор и още двадесет години чакане, докато „вратите“‘ окончателно се отворят. Но когато това се случило, останали широко отворени. Давид израснал като овчарче по планините и полята. За голямо свое учудване и за удивление на семейството си бил помазан за цар на Израел. После трябвало да изминат още много години, докато окончателно се възкачил на трона. През цялото това време му се струвало, че все повече се отдалечава от осъществяването на дадените обещания. Пред него имало много затворени „врати“. Сигурно е потискащо да разглеждаме списъка с хора, които е трябвало да чакат – понякога години, – докато вратите пред тях се отворят. Или може би това ни окуражава, тъй като се опитваме да уредим нещо недовършено в живота си? Какво и да изпитваме, когато размисляме за хората, които е трябвало да очакват „вратите“ да се отворят, трябва да признаем, че тези неща се случват много често и са по-скоро правило отколкото изключение! В Посланието към евреите 11:39 се споменава за хора, които са умрели, без никога да получат обещаното, а само са го видели отдалеч – и въпреки това са съхранили своята вяра. Те следвали Божието напътствие в живота си, докато можели. Но вратите се отваряли само частично и до края на живота си те си останали все така чакащи. Може да има случаи, когато сме вървели по правилните стъпки, за да разберем Божията воля в живота си, но да сме препуснали сигналите. Обикновено грешката се пра-ви още при първата стъпка. Често не успяваме да се настроим така, че да нямаме собствена воля по даден въпрос. Възможно е понякога да сме минали по всички стъпки и да сме взели правилното решение, но да се наложи да чакаме вратата да се отвори. Това ни обърква и плаши, но е така типично за християнския ни живот! Защо има забавяния? Защо толкова често се налага да чакаме и да чакаме, и да чакаме? Защото, когато Бог напътства чедата Си, има предвид нещо повече от непосредственото разрешаване на дадена криза. Той трябва да развие характера ни. Вижда целия ни живот пред Себе Си, а не само един изолиран случай. Чрез живота на чедата Си Той осъществява Своите планове и цели за цялата Вселена. Често се обръщаме към Бог, за да Го помолим за дадено благословение, и ако Той отговори на молитвите ни, оставаме доволни и смятаме, че вярата ни в Него е голяма. Истинското изпитание на вярата ни настъпва, когато има забавяне. Какво се случва тогава? Отказваме ли се, тъй като си правим извода, че каквото и да сме търсили от десницата Му. не си заслужава чакането? Отказваме ли се да общуваме с Него, когато не изпълнява очакванията ни? Или продължаваме да Го търсим, независимо накъде, как и кога ни води? Една от причините, поради които вратите се отварят бавно, е това, че Бог е приготвил нещо по-добро за нас. Той желае не само да ни даде търсеното от нас ръководство и благословение, но и да ни помогне да израснем, да развием по-силно упование в Него и в Неговата мъдрост и сила. Когато ни остави в „режим на изчакване“, дали Му затваряме телефона? Или продължаваме да чакаме? Желаем ли да чакаме толкова дълго, колкото е необходимо – дори чакането да се застъпва с вечността – а не да заживеем настрана от волята Му за нас? Струва ли ни се, че сме чакали прекалено дълго някои врати в живота ни да се отворят и да ни пуснат да минем? Да не смятаме, че времето, прекарано в чакане, е загубено. Самото чакане е част от процеса, по който Бог действа, за да ни ръководи, да ни усъвършенства и да ни подготвя за работата, която ни е възложил. Отделихме доста време на „вратите“, които се отварят бавно, но има и добра новина! Понякога те се отварят без никакво чакане! Нали тази истина е по-лесна за възприемане? Тя обаче е толкова вярна, колкото и истината, че много често вратите не се отварят незабавно! Когато се помолил на планината Кармил, на Илия не се наложило да чака дълго. Небесният огън паднал веднага, в същия момент. Давид не трябвало да чака дълго за помощ, когато Голиат се приближавал към него. Даниил не трябвало да чака дълго за избавление от устата на лъвовете, а тримата му приятели не трябвало да чакат дълго Бог да охлади огнената пещ заради тях. Нека прочетем разказа за „бързо отварящи се врати“, записан в Деяния 16 гл. Апостол Павел и другарите му проповядвали евангелието и пътували от град в град. В ст. 6-10 е записано: „И апостолите преминаха фригийската и галатинската земя, като им бе забранено от Светия Дух да проповядват словото в Азия. И като дойдоха до Мизия, опитаха се да отидат във Витиния, но Исусовият Дух не им позволи. И така, като отминаха Мизия, слязоха в Троада. И през нощта на Павел се яви видение: един македонец стоеше и му се молеше, като казваше: „Ела в Македония и ни помогни!“. И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието и на тях“‘. За кратко време апостол Павел се изправил пред затворени врата за Азия, затворена врата за Витиния и широко отворена врата за Македония. Не му се наложило да чака сто и двадесет години, нито четиридесет, нито дори седем. Напътствието за работата му дошло незабавно, точно когато имал нужда от него. Ако се стремим да разберем Божията воля в живота си, ще има случаи, когато ще трябва да чакаме, и други случаи – когато отговорът ще идва незабавно. Можем да сме благодарни и за двете, тъй като не само отворените, но и затворените врати са част от Божия план за ръководство в живота ни. Ще разбираме много неща за Божията воля, когато наблюдаваме „вратите“. Може да сме допускали много грешки, когато става въпрос за вземане на решения. И това не е отчайваща новина, тъй като мнозина от нас са правили стотици грешки! Има обаче една грешка, която не можем да си позволим – да спрем да се молим! и да търсим Бога, защото именно чрез общуването с Него разпознаваме волята и водителството Му. Когато не спираме да общуваме с Него, имаме обещанието, че Той ще ни разкрива не само волята Си за живота ни, но и познанието за Себе Си, тъй като да Го познаваме е вечен живот.