Историята на никой друг ученик не илюстрира по-добре възпитателния метод на Христос, както животът на Петър. Дързък, агресивен и самонадеян, бързо възприемащ и деятелен, готов да отмъщава, но и щедър да прощава, Петър често грешеше и често понасяше укори. Нито пък неговата сърдечна вярност и посвещение на Христос бе по-малко признавана и похвалвана от Исус. Спасителят работеше с този буен ученик, търпеливо и с особена любов, като се стараеше да го освободи от неговата самоувереност и да го научи на смирение, послушание и упование.
Но урокът бе научен само отчасти. Самоувереността не бе изкоренена.
Често пъти Исус с тежко обременено сърце се опитваше да обрисува пред учениците си сцените на своите изпитания и страдания. Но техните очи бяха затворени. Не желаеха да знаят това и затова и не виждаха. Петър съжали себе си, че ще трябва да участва с Христос в страданията и побърза да възрази: “Бог да ти се смили, Господи! Това никак няма да стане с Тебе” (Матей 16:22). Неговите думи изразяваха мислите и чувствата на дванадесетте.
И те продължиха да са такива и когато кризата наближаваше все повече и повече; с горделивост и препирни предварително разпределяха помежду си бъдещи царски почести и не помисляха за кръста.

Упрек, който спасява

Преживяването на Петър бе урок за всички ученици. За самоуверения изпитанието е поражение. Христос не можеше да попречи на действието на злото, което не бе още изоставено. Но както простря ръката Си да го спаси, когато вълните щяха да го залеят, така му поднесе и Своята любов, за да го освободи, когато дълбоките води връхлетяха върху душата му. Самохвалните думи на Петър го довеждаха отново и отново все по-близо и по-близо до ръба на пропастта. Повторно и повторно бе предупреждаван, че ще се отрече, защото “Ме не познаваш” (Лука 2:34). Но оскърбеното, обичащо сърце на ученика призна: “Господи, готов сам да отида с Тебе и в тъмница и на смърт” (Лука 22:33). Този, Който чете в сърцата, предаде на Петър вестта, малко оценена тогава, но в бързо падащия мрак тя щеше да хвърли лъч на надежда: “Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито, но Аз се молих за тебе да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.”

“Когато се обърнеш”

Когато в съдебната зала се отрече от своя Учител; когато любовта и верността на Петър, пробудени от погледа на Спасителя, изпълнен със съжаление, любов и скръб, го отведоха в градината, където Христос бе плакал и се бе молил; когато сълзите на неговото разкаяние капеха на земята, напоена от кървавите капки на Исусовата агония, тогава думите на Спасителя “Аз се молих за тебе… и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си” послужиха като подпорка на душата му. Макар да бе предвидял греха му, Христос не го изостави в отчаянието.

Не го остави

Ако погледът на Христос беше изразявал осъждане, а не съжаление; ако, като предсказваше греха, беше пропуснал да говори за надежда, колко голяма би била тъмнината, която обгърна Петър! Колко страшно би било отчаянието, измъчващо душата му! В часа на душевна мъка и отвращение от себе си какво друго би го възпряло да не тръгне по изминатия от Юда път?
Исус не пощади ученика Си от душевната мъка, но не го остави самичък да потъне в горчивината й. Неговата любов не пропада и не изоставя.
Въпреки че сами са предадени на злото човешките същества са склонни да постъпват строго и безжалостно с изкушаваните и грешащите. Те не могат да четат в сърцето и не познават неговите борби и болки. Ето защо се нуждаят да се научат на онзи начин на упрекване, който изразява любов, когато нараняват – това да лекува, когато предупреждават – това да внушава надежда.

“Кажете на Петър”

В първата вест на Христос след възкресението Му, изпратена до учениците, не се споменаваше името на Йоан – този, който бе присъствал с Него в съдебната зала, стоял бе до кръста Му и пръв от дванадесетте се бе завтекъл на гроба Му – не, не се споменаваше Йоан, а Петър. Ангелът бе казал: “Но идете, кажете на учениците му и на Петра, че отива преди вас в Галилея: там ще Го видите, както ви каза” (Марко 16:7).
При последната среща на Христос с учениците край езерото Петър бе изпитан чрез три пъти повторения въпрос: “Любиш ли Ме?” и бе възстановен на своето място между дванадесетте. Христос определи неговата работа: да пасе Господнето стадо. И като последно напътствие Исус му заръча: “Следвай ме”.

Урокът е научен

Сега Петър можеше да оцени думите на Учителя. Сега можеше да разбере по-добре урока, който Исус искаше да им предаде, когато постави всред тях едно малко дете и ги подкани да станат като него. Познавайки по-пълно собствената си слабост, както и Христовата сила, той беше готов да се доверява и покорява. Само в Неговата сила можеше да следва своя Учител.
В края на своя живот от труд и жертви ученикът, който някога толкова искаше да избегне кръста, сега смяташе за голяма радост да отдаде живота си за евангелието. Той, който някога се бе отрекъл от своя Господ, сега смяташе, че да умре по начина, както умря неговия Учител, е твърде голяма чест.
Преобразяването на Петър бе едно чудо на Божествената нежност. То е поука за живота на всички, които искат да следват по стъпките на великия Учител.
Исус изобличаваше учениците Си, предупреждаваше ги и ги съветваше, но Йоан и Петър и техните братя не Го напуснаха. Въпреки изобличенията предпочитаха да останат при Исус. Но и Спасителят не се отдръпваше от тях поради грешките им. Той приема хората такива, каквито са с всичките им грешки и слабости и ги обучава за Своята служба, ако желаят да бъдат дисциплинирани и поучавани.