Помощ от приятели в Африка – 75 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

Помощ от приятели в Африка
През април 1896 г. Елена Вайт писала на братята Уесълс от Кейп Таун с молба да и дадат назаем 5 000 долара с малка лихва, за да може от своя страна да ги даде в заем на училищното настоятелство, за да подпомогне и да насърчи изграждането на необходимите здания. В едно от писмата си до тези приятели в Южна Африка тя писала: „Трябва да построим тук училище, където да могат да бъдат възпитавани подрастващите, за да формират характери за вечен живот и да бъдат обучени в Писанията, та когато напуснат училище, да обучават и други. Това е Божие дело и когато знаем, че изпълняваме Неговата воля, трябва да вярваме, че Той ще отвори пътя… Работата на Царя е бърза. Младежите в тази страна очакват училище и ние не искаме да ги караме да чакат още дълго.
Искате ли да разберете как най-добре можете да донесете радост на вашия Спасител? Като посветите средствата в служба на Господа за напредъка на Неговото дело. Като постъпвате така, вие изразходвате по най-добрия начин материалните блага, които Бог ви е поверил. Аз съм посветила всичко, което притежавам, на Господа и съм харчила средства в различни насоки, за да подпомогна издръжката на лагерни събрания, а също и изграждането на домове за богослужение в места, където са приемали истината. Намирам много случаи, при които мога да помогна за спасяването на загиващи души…
Заслужава си да се работи за тези, за които Христос е умрял. Нашите сили и средства могат да бъдат изразходвани по един по-добър начин. Ако с помощта на Божия Дух можем да изградим нещо, което ще трае вечни векове, о, каква работа сме извършили! Сътрудничейки с Бога в това дело, можем да си спомним Христовите думи, така пълни с увереност: „Казвам ви, голяма радост цари на небето за един грешник, който се кае – повече отколкото за 99 праведници, които нямат нужда от покаяние.“ Бог се грижи за човешките души, за които е отдал единородния Си Син, и ние трябва да гледаме на всички човеци през очите на Божественото състрадание.“
Скоро след съня за узрелите плодове от Африка пристигнало писмо, в което се заявявало, че госпожа А. Е. Уесълс ще заеме на сестра Вайт парите, за които тя я моли. Тази новина била съобщена радостно на църковното настоятелство и веднага се побързало със сеченето и нарязването на дървения материал за постройките.
На 5 октомври 1896 г. в 17.30 група от около 35 души се събрала в училищния двор и Елена Вайт положила първата тухла в основите на „Бетел хол“ (зала Ветил) – общежитието за момичета. Тя разказва накратко за това преживяване:
„Често пъти по време на финансови затруднения съм се събуждала през нощта, тежко потисната от положението. Къде да се обърнем за помощ? Сериозно съм се молила Господ да отвори пътя пред нас, за да започнем да строим. И въпреки че нямаше никакви начини да си осигурим средства, Той ни изпращаше необходимата помощ. Една нощ бях заспала и сънувах, че плача и се моля пред Господа. Ръка ме докосна по раменете и един глас каза: „Имам средства в много семейства в Африка, които са вложени в светски предприятия. Обърни се към братята Уесълс. Кажи им, че Господ се нуждае от пари. За тях ще бъде добре да помогнат за напредъка на Моето дело тук с поверените им средства. Кажи им да събират за себе си „съкровища на небето, където молец не разяжда и където крадец не подкопава, нито краде; защото където е съкровището им, там ще бъде и сърцето им.“

Издигане на първите здания
За четири месеца работниците в дъскорезницата и дърводелците постигнали голям успех. Женското общежитие било почти завършено и били поставени основите на трапезарията. Според архитектурния проект това трябвало да бъде едноетажна постройка с размери 80 на 26 стъпки с трапезария, сервизни помещения, килер, кухня и складове. Но училищното настоятелство, страхувайки се, че трета постройка едва ли би могла да се изгради скоро, планирало да добави втори етаж, част от който, дори недовършен, би могъл да се използва временно за църква, а останалата част да бъде приспособена за дванадесетина спални помещения за момчета.
Когато работата по това здание била три четвърти завършена, касиерът съобщил, че фондовете са изчерпани и че работата трябва да се забави. Но наближавало времето за откриване на училището и поддръжниците на това мероприятие чувствали, че подобна неподготвеност откъм добри условия за учащите ще се окаже катастрофална. „Училището трябва да бъде открито на определената дата“ – настоявала Елена Вайт, когато й разказали за трудностите, пред които било изправено училищното настоятелство. На това строителите отговорили: „Невъзможно е. Това не може да стане.“
Тогава останало едно средство – обединените и самоотвержени усилия и сътрудничество на всички в последен опит да се осъществи онова, което изглеждало абсолютно невъзможно. Елена Вайт решила да се обърне пряко към вярващите. „Определихме събрание за неделя сутринта в 6 ч. и свикахме цялата църква – писала тя след това за преживяната духовна опитност през последвалите седмици. – Изложихме положението пред братята и сестрите и помолихме за доброволен труд. Откликнаха тридесет мъже и жени. И макар че им беше трудно да отделят време, тази сплотена група продължи да работи ден след ден, докато зданията бяха довършени, почистени, мебелирани и готови.“
В определения ден, 28 април 1898 г., училището било открито. Преподаватели в него били старейшината С. Н. Хаскел и съпругата му и професор Х. К. Лейси и съпругата му.
През първия ден имало само 10 ученици. Когато се разчуло, че училището наистина е открито и е започнало своята работа, дошли и други. Само месец по-късно, когато пристигнали професор и госпожа К. Б. Хюс, за да се присъединят към преподавателския състав, имало вече почти 30 ученици, които редовно присъствали на занятията. С напредването на учебния семестър и когато пред църквите бил представен характерът на обучението в училището, и други направили усилия да се присъединят. Така преди закриване на срока имало вече 60 ученика. Около 40 от тях били настанени в училищното общежитие.

Още един изпит на вярата
С напредването на училищния срок и събирането на доста семейства в близост до училището, за да могат децата им да се ползват от неговите предимства, присъстващите на съботните събрания станали толкова много, че 100-те места на временната църква над трапезарията се оказали крайно недостатъчни. В първите години съботните богослужения се провеждали най-напред в трапезарията на хотела „Хийли“, а по-късно в тъмното и неудобно помещение на дъскорезницата. Малката църквица била много по-добро място за тази цел, отколкото дъскорезницата. Но сега се оказала твърде тясна. Провели се много дискусии за това, какво може да се направи. В края братята решили да построят спретната и удобна църква, достатъчно голяма за нуждите на всички.
Споменавайки за тази опитност, когато говорила пред църквата по време на молитвената седмица през юни 1898 г., Елена Вайт казала:
„Когато настъпи времето за изграждането на този дом за богослужение, дойде още едно изпитание на вярата и верността. Събрахме се на съвет, за да обсъдим какво може да се направи. Пътят изглеждаше невъзможен от трудности и препятствия. Някои предложиха: „Да изградим едно малко зданийце, а когото дойдат парите, ще го разширим. Защото явно е, че не можем да си позволим сега такова, каквото желаем.“ А други казаха: „Да изчакаме, докато съберем пари за един удобен молитвен дом“. Това решихме и да направим. Но Словото Господне дойде над мен през нощта: „Станете и започнете да градите незабавно“.
Тогава решихме да се заловим за делото и да действаме чрез вяра, като поставим началото. Още на другата вечер пристигна от Южна Африка сума от 200 лири, за да ни се помогне в построяването на молитвения дом. Вярата ни бе изпитана. Бяхме решили да започнем делото и ето сега Господ постави в ръцете ни тази голяма сума, с която да започнем. С това насърчение работата тръгна сериозно и усърдно. Училищното настоятелство даде земя и 100 лири, 200 лири получихме от конференцията на съюза, а и членовете на църквата дадоха каквото можаха. Помогнаха и приятели извън църквата, а строителите посветиха част от времето си, което беше също толкова ценно, колкото и парите. Така работата приключи и ние вече имахме този красив молитвен дом с капацитет 400 седящи места*. *“Ривю енд херълд“, 1 ноември 1898 г./
Междувременно училището процъфтяло и значителен брой млади мъже и жени били подготвени да постъпят на работа за Господа. На Куинслъндското лагерно събрание, състояло се в Брисбейн от 14 до 24 октомври, Елена Вайт резюмирала най-насърчителните факти от развитието на училището по следния начин:
„През първата година… при наличието на 60 ученици, около 30, бяха над 16-годишна възраст. От тях 10 бяха ангажирани през ваканцията в различните клонове на нашето дело. През втората година вече имаше 100 ученика. От тях 50 бяха над 16-годишна възраст, 32-ма от които бяха заети с работа в делото през ваканцията. Двадесет и пет младежи бяха ангажирани с религиозна работа в съединенията и дружествата*. „*пак там, 28 март 1899 г./