ПО ТЕСНИЯ ПЪТ – 52 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ПО ТЕСНИЯ ПЪТ
Докато бяхме в Батъл Крийк, през август 1868 г. сънувах, че съм с голяма група хора. Част от тях се приготвяха за път. Бяхме с тежко натоварени коли. Пътят се издигаше нагоре. От едната страна на този път имаше дълбока пропаст. От другата – висока, гладка, бяла стена като последната фина мазилка на стая.
Колкото повече пътувахме, толкова по-тесен и по-стръмен ставаше пътят. На места се стесняваше толкова, че изглеждаше невъзможно да продължим с натоварените коли. Тогава ги откачихме от конете, прехвърлихме част от багажа върху животните и така продължихме.
Пътувахме нататък, но пътят продължаваше все повече да се стеснява. Бяхме принудени да се притискаме плътно до стената, защото имаше опасност да паднем от тесния път долу в стръмната пропаст. Като правехме това обаче, багажът на конете се опираше в стената и ни караше да се накланяме към пропастта. Страхувахме се, че ще паднем и ще се разбием на парчета върху скалите. Тогава развързахме багажа от конете и той падна в пропастта. Продължихме на коне, измъчвани от страх да не загубим равновесие, когато стигнем до тесните места на пътя и да паднем. В такива моменти една Ръка, изглежда, вземаше поводите и ни прекарваше през тесните места.
Когато пътят стана още по-тесен, решихме, че не можем повече да пътуваме безопасно на кон и оставихме и конете. Тръгнахме пеш в колона по един. Всеки стъпваше в стъпките на предния. В този момент от чистата бяла стена се спуснаха малки въженца. Жадно се вкопчихме в тях, за да си помогнем в пазенето на равновесие. Докато пътувахме, и въженцата се движеха заедно с нас. Накрая пътят стана толкова тесен, че решихме за по-безопасно да вървим боси. Затова си свалихме обувките и пропътувахме известно разстояние без тях. Скоро разбрахме, че можем да пътуваме само без чорапи. Затова ги събухме и продължихме съвсем боси.
След това си спомнихме за онези, които не бяха свикнали на лишения и трудности. Къде бяха тези хора сега? Нямаше ги в групата. При всяка промяна някои изоставаха, а в групата оставаха и продължаваха пътуването само такива, които бяха приучили себе си да понасят трудности. Лишенията по пътя само усилваха желанието им да стигнат до края.
Опасността да паднем по пътя се увеличи. Притискахме се плътно до бялата стена, но въпреки това не можехме да стъпим свободно с нозете си върху пътеката, защото беше твърде тясна. Тогава се отпускахме с цялата си тежест на въженцето, като възкликвахме: „Имаме опора отгоре! Имаме опора отгоре!“ Същите думи бяха изговаряни от всеки в групата по тесния път.
Потрепервахме, като чувахме звуците на веселби и гуляи, които като че достигаха до нас от бездната отдолу. Чувахме скверни клетви, вулгарни шеги и долни, неприлични песни. Чувахме и военни, и танцови песни. Чувахме инструментална музика и висок смях, примесен с проклятия, горък плач и скръбни ридания. Това ни изпълваше с още по-голямо желание да успеем да се задържим в тясната и трудна пътека. Повечето време се налагаше да висим с цялата си тежест на въженцата, които с напредването ни се увеличаваха по големина.
Забелязах, че красивата бяла стена е изцапана с кръв. Видът й ме изпълваше с чувство на съжаление. Но това беше само за момент, тъй като скоро прецених, че така трябва да бъде. Тези, които ни следват, ще знаят, че и други са минали по тесния и труден път преди тях и ще си направят заключението, че и те ще успеят. И когато от изранените им нозе потече кръв, няма да изпаднат в малодушие, защото виждайки кръвта по стената, ще знаят, че и други са претърпели същата болка.
Накрая стигнахме до широка пропаст, до която пътят ни свършваше. Сега вече нямаше нищо, което да води нозете ни, нищо върху което да стъпим. Трябваше да разчитаме единствено на въжетата, които бяха увеличили големината си до размера на телата ни. За известно време бяхме в тревога и смущение. Питахме се един друг, шепнейки си страхливо: „На какво се държи въжето?“ Съпругът ми беше точно пред мен. Големи капки пот падаха от челото му, вените на врата и слепоочията му бяха удвоили големината си, а от устните му се изтръгваха потискани, мъчителни стонове. Пот се лееше и от моето лице и аз чувствах такава скръб и мъка, каквато не бях изпитвала никога преди това. Предстоеше ни страшна борба. Ако пропаднехме тук, всички трудности, които бяхме издържали и преодолели по пътя, биха били напразни.
Пред нас на другата страна на пропастта се виждаше красиво поле със зелена трева, около 6 инча висока. Не можех да видя слънцето, но светли меки лъчи, подобни на злато и сребро, огряваха това поле. Нищо, което бях виждала на тази земя, не можеше да се сравни по красота и слава с него. Но ще успеем ли да го достигнем? Това беше тревожният ни въпрос. Ако въжето се скъса, ще загинем.
Отново си шепнехме мъчителните думи: „На какво се държи въжето?“
За момент се поколебахме дали да рискуваме. След това възкликнахме: „Единствената ни надежда е да разчитаме изцяло на въжето. На него сме разчитали през целия труден път. То няма да ни измени и сега.“ Все още се колебаехме и тревожехме. Тогава бяха изговорени думите: „Бог държи въжето. Не трябва да се боите.“ Тези думи бяха повторени от хората, които бяха след нас, придружени с уверението: „Той няма да ни измени и сега. Дотук ни е довел благополучно.“
Тогава съпругът ми се залюля над страшната бездна и стигна до красивото поле оттатък. Аз незабавно го последвах. И, о, какво чувство на облекчение и благодарност към Бога почувствахме! Чувах триумфиращи гласове да възхваляват Бога. Бях щастлива, напълно щастлива!
Събудих се и почувствах, че от безпокойството, което бях преживяла при преминаването по трудния път, всеки нерв на тялото ми беше опънат като струна. Този сън не се нуждае от коментар. Той ми направи такова впечатление, че вероятно всяка подробност от него ще остане ярка в съзнанието ми, докато съм жива.